Сандра Браун
Горещо утро (7)

VI ГЛАВА

— Това ли е всичко?

Уанда Бърнс, мръсна, както винаги, сложи ръце на кръста, изправяйки се пред съпруга си. Тя ровеше в една от кутиите, донесена от него в колибата, където живееше с баща си. Върху голите дюшеци без чаршафи бяха разхвърляни бельо, шапки, ръкавици, обувки.

— Всичко? — изръмжа Грайди. — Не е ли достатъчно? Не можеш да носиш нищо от това, докато хлапето ти не се роди.

Той я погледна с явно отвращение. Беше мръсна. Лицето й беше подпухнало, ръцете и краката — също. Тялото й беше неприлично натежало от бебето, което той не признаваше за свое. Защо го беше накарала да й купи нови дрехи? Може би това беше нейният начин да поставя условията си и да премахне всякакви съмнения относно това, че тя е истинската мисис Шелдън.

— Искам да бъда облечена като истинска дама, когато ходя в града с теб — каза тя.

Грейди мислеше, че по-скоро ще умре, отколкото да отиде някъде в нейната компания и особено в града, където шушуканията го следваха като сенки по улиците.

Беше се изсмял на искането й за нови дрехи, но злобната усмивка на Доги, когато докосна дулото на пистолета, промени мнението му. С неподозирана готовност обеща да донесе някои неща, когато пак дойде. Колибата се намираше навътре в боровата гора. Но не само разстоянието правеше мястото да изглежда далеч от цивилизацията.

Тези Бърнс го правеха на глупак, а той не обичаше това. Трябваше да измисли нещо. Скоро. Но какво? И кога?

— Тези неща изглеждат съвсем прилично, Уанда — каза Доги, докато идваше откъм вратата. Той пристъпи, носейки две мъртви катерици и ги хвърли на грубата маса, въпреки че още кървяха. — Добре ли се отнася съпругът ти с теб, скъпа?

— Мисля, че да, татко — отвърна тя мрачно. — Но той още не иска да ме заведе в страхотната си къща в града.

Тя наду устни към Грейди и той се чудеше как изобщо е могъл да намира тази противна уста дотолкова привлекателна, че да я целуне.

В нощта, когато я видя за първи път, тя изглеждаше доста хубава. Беше отишъл за уиски, но Доги го нямаше, а с работата се занимаваше Уанда. Огромна есенна луна, увиснала ниско над върховете на дърветата, осветяваше вечерта. Въздухът беше кристално чист и хладен. Уанда, току-що изкъпана в близкия поток, изглеждаше спретната. Тясната й избеляла рокля прилепваше върху влажната й кожа и той можа да види, че тя не носи нищо отдолу. Беше направила всичко възможно той да забележи прелъстителното й тяло, като се извиваше гъвкаво и се докосваше до него. Говореше шепнешком, сякаш вече бяха споделили помежду си прекрасна тайна. Той трябваше да се приближи, за да я чуе и да наведе глава към нейната. Но усилието си струваше — всяка нейна дума галеше самолюбието му.

Той е толкова висок.

Тя харесва къдрави коси.

Тя дори демонстрира слабост при вдигането на един от варелите и благодарно изгука, когато той го пренесе на гръб вместо нея. Какъв простак е бил! И това беше по вина на Бенър. Ако не беше разпенила кръвта му до такава степен, той нямаше да е така настървен за жена. Ако невинните й целувки не обещаваха толкова страст, той нямаше да копнее да опита устата на Уанда. След като веднъж я целуна и усети топлата покана на тялото й, той вече не можеше да спре. Плътта й беше податлива и великолепна.

След това се беше почувствал чудесно. Уанда беше викала от удоволствие като пантера. Повтаряше му, че е хубав, че никой мъж не може да се сравни с него като любовник.

Тя каза всичко онова, което той искаше да чуе. Често се дразнеше, че човек като Рос Коулман ще му бъде тъст. Ревнуваше от него. Но беше готов да плати цената да живее в сянката му, за да може да има Бенър и всички облаги, които щеше да му донесе женитбата им. Тази земя, например. Той никога не ще може да се мери с Рос Коулман нито в очите на хората, нито дори в очите на Бенър.

Уанда Бърнс беше върнала на Грейди самочувствието. Тя беше използвала тялото си като сребърен поднос, за да му го сервира. След тази първа нощ той идваше често тук. Всеки път, когато правеха любов, тя беше мръсна и необуздана. Изтощаваше го физически, но той се чувстваше горд, че е достатъчно мъжествен, за да задоволи жена с такива сексуални апетити. Беше говорил за това с някои мъже в града. Репутацията на Уанда не беше тайна за него. Това я правеше безопасна. Правеше нещо, което всички считаха за редно, когато съпругите им не бяха разположени. По дяволите, той би запазил Уанда даже след женитбата си с Бенър.

О, той достатъчно обичаше Бенър. Тя изглеждаше дяволски хубава жена и тялото й несъмнено беше толкова живо, колкото загатваше. Брачното им легло нямаше да бъде стерилно. А Грейди беше твърде прагматичен, за да се интересува от любов, макар на думи да признаваше, че я обича.

Бенър беше подходяща. Като негова съпруга тя щеше да го издигне в обществото, тъй като семейство Коулман бяха много уважавани. Това, че е хубава и известна в града, бяха допълнителни преимущества. Да не говорим за имота, който щеше да му донесе.

Бенър беше споделила с него идеята си за ранчото. Той знаеше всичко за конете и добитъка, които тя се канеше да развъжда. Беше слушал с привиден интерес това, докато в същото време се отегчаваше до сълзи.

Неговите идеи за земята бяха различни. Щеше да й остави някой и друг кон и даже крава, но той искаше тези акри, тъй като бяха на границата на една от най-гъстите гори в щата. Беше планирал да построи дъскорезница и да я присъедини към тази в града. За една година щеше да организира производството.

Разбира се, той не спомена това на Бенър. След медения месец щеше да има достатъчно време.

Но сега нямаше да има меден месец. И всичко заради тази мръсница. Сега стоеше пред него и се перчеше под едно чадърче за слънце, което й беше донесъл след дълги настоявания.

Той се върна към въпроса, който тя беше повдигнала преди малко:

— Обясних ти защо не можем да се преместим в къщата. Предложих я за продажба, когато се сгодихме с Бенър. Тя искаше да живее на ранчото си.

Уанда се изсмя поривисто:

— Никога няма да забравя как изглеждаше тази префърцунена мис Коулман. — Тя тръгна към него с превзета походка. — Винаги се разхожда из града с вирнат нос.

Грейди изпита някаква извратена наслада от смешното й кривене. Винаги беше смятал, че Коулманови са прекалено сигурни в себе си и имат нужда да им се поналегнат малко парцалите. Особено Рос. Проклет да е, че го направи на глупак в деня на сватбата. Как посмя да заплашва живота му? Грейди никога нямаше да забрави и да му прости това.

— Те си получиха своето на сватбата, нали скъпи? — Уанда се прокрадна до него и спусна ръка по предницата на панталона му. Той я отмести.

— Всички тези Коулман ще запомнят Бърнс, нали Грейди, миличък? И те, и оня русокос мъж, дето насочи пистолет към гърлото ти. — Тя се изкикоти, когато той почервеня от възмущение. — Как каза, че му е името?

— Лангстън, Джейк Лангстън — той отиде до масата и без да обръща внимание на отвратителните катерици, наведе дамаджаната и отпи голяма глътка от парещото уиски на Доги.

— Джейк Лангстън — повтори Уанда замечтано. Тя бавно прокара език по устните си, като гледаше Грейди с присвити очи. — Хм, той сигурно е приятел на Коулман, но харесвам тези каубои.

Доги се спусна към нея и я плесна така силно, че главата й отлетя назад.

— Престани с тези мръсни приказки. Сега си съпруга и ще спреш с проститутските си номера или ще ти сменя физиономията, с която толкова се гордееш.

Тя се сви и избърса кръвта, избила по устната й:

— Не исках да кажа това, татко.

— Гладен съм. Отивай да оправиш катериците. Грейди, оставаш за вечеря.

— Не мога, аз…

— Казах, оставаш — Доги говореше тихо, но този пресипнал глас съдържаше по-голяма заплаха, отколкото ако беше викнал. Очите му, святкащи под гъстите вежди, гледаха с маниакална неподвижност. По устните му се стече тютюнев сок, докато се усмихваше злобно. Той побутна дамаджаната към Грейди.

— Пийни си още и ми кажи защо Уанда да не може да живее в града.

Грейди се отпусна в паянтовия стол гневен и разочарован.

— Има едно семейство, което иска да купи къщата. Не можем да се нанесем, ако сделката стане.

— Не я продавай — привидно меко каза Доги, като избърса уста с юмрука си, след като сръбна от дамаджаната.

— Не е толкова просто.

Доги сложи дамаджаната обратно върху лепкавата, засъхнала кръв, останала от катериците. Уанда ги беше изнесла на порутената веранда, за да ги одере. Тя хвърли вътрешностите на глутница дръгливи песове, които се сборичкаха за месото.

Грейди преглътна отвращението си. По дяволите, не може да живее с тази човешка измет. Но оставаше ли му друг избор, освен да се ожени за Уанда? Пасторът беше там, а пистолетът на Доги опираше в гърба му. Сега се опитваше да избегне преместването в къщата, но извиненията му вече се бяха изтъркали. Трябваше да направи нещо преди да му бяха отнели нормалния облик, както на всичко останало. Той беше един отчаян човек, готов на отчаяни действия, за да се освободи от тези паразити.

 

 

Веднъж взела решението, Бенър се зае с изпълнението му. На другия ден заедно с Лидия опаковаха всичко, което смятаха за необходимо за домакинството. Сандъците бяха натоварени на каруци и прекарани през реката.

— Няма нужда това да бъде пазено — каза Бенър, слагайки куп калъфки за възглавници и кърпи, старателно избродирани за чеиза. — Мога да ги пусна в употреба.

— Бенър, какво изпитваш към Грейди сега? — попита Лидия. — Знаеш, че са го заставили да се ожени за онова момиче на Бърнс. Така се говори в града. Баща ти вчера беше там…

Бенър въздъхна и се отпусна на пода, където майка й опаковаше ароматизираните с лавандула чаршафи в една кутия. Тя си играеше с украсения ръб на една калъфка.

— Не чувствам нищо, мамо. Не е ли странно? Мислех, че го обичам. Предполагам, че продължавам по свой начин. Съжалявам, че така се разруши животът му. Отначало бях ядосана. Сега усещам само празнота в себе си.

Лидия стисна ръката й.

— Правилно постъпваш. Не можеш да се виниш за нещо, за което не си виновна. Гордея се, че си моя дъщеря.

— О, мамо — погледна я Бенър. Не беше загадка защо Лидия е обичана от двама мъже. Тя не беше хубава в онзи, класическия смисъл. Красотата й беше в нейната неповторимост. Цветовете й бяха пламенни, фигурата — предизвикателна. Много преди да разбира защо, Бенър беше виждала как каубоите спират работа и се заглеждат след майка й, когато тя минаваше през двора. Ако Бенър можеше да си избира майка, не би взела никоя от префинените дами от града, които изглеждаха малокръвни в сравнение с Лидия. Тя би избрала тази, с която беше благословена.

Тя се наведе и целуна майка си по бузата.

— И аз се радвам, че си ми майка. Винаги съм се гордяла с теб.

Лидия отпъди нахлуващото вълнение:

— По-добре да се върнем към работата, преди да сме започнали да сантименталничим.

Работиха усърдно през целия ден и вечерта, така че когато дойде време Бенър да си легне, тя беше твърде уморена и изтощена, за да я спохождат спомени.

На другата сутрин се събуди свежа и отпочинала. Когато влезе в кухнята, Рос, Лидия и Лий бяха вече там.

— Е, мисля че това е последната ни сутрин заедно — обади се Лий.

— О, — простена Лидия — не го казвай така категорично.

— Моля те, недей — въздъхна Рос. — Тя плака почти цяла нощ.

— Ти също — върна му го Лидия.

Рос леко я плесна, когато тя мина покрай него на път за печката.

— Наистина ли, татко? — попита Бенър с усмивка.

— Ти си моята принцеса, нали?

— Разбира се.

Рос й намигна:

— Яж си закуската. Казал съм на всички да се съберат в осем часа на двора.

Един час по-късно Бенър хвърли последен поглед на стаята, за да провери дали не е оставила нещо важно. За момент изпита пристъп на носталгия, но го потуши веднага. Тя мечтаеше за свой дом. Искаше го съвсем определено.

Бенър се спусна по стълбите и след миг беше навън. Мама Лангстън седеше в каруцата с юздите в ръце.

— С нас ли идваш, Мама? — попита зарадвана Бенър.

— Хм… — изсумтя тя. — Мисля, че трябва да дойда да видя дали всичко е в ред.

— Ще идваш често да ме виждаш, нали?

— Поканена ли съм?

— Разбира се.

Възрастната жена се усмихна:

— Тогава ще идвам.

Лидия излезе забързана с кошница в ръка.

— Донесох малко сандвичи — тя се присъедини на седалката до Мама.

Рос, Лий и Джейк влязоха на коне в двора, придружени от трима от работниците в Ривър Бенд. Рос представи каубоите на Джейк:

— Питър, Джим и Ренди. Добри момчета, избирал съм ги за себе си. Момчета, това е новият ви началник — Джейк Лангстън. Сигурно сте чували за него.

Тримата потвърдиха и Джейк каза кратко:

— Радвам се, че ще работя с вас.

Предишната вечер Рос му спомена имената на хората, които щяха да работят с него. Той незабелязано беше попитал Мика.

— Какво знаеш за тях?

— Пит е най-възрастният, с посивялата коса. Не говори много. Добър работник. Твърд като желязо. Не че е нещо лошо, но никога не съм го виждал да изпуска нервите си.

Джим е този с белега на лицето. Той казва, че бодлив тел се е изплъзнал и му е отнесъл половината уста. Вероятно е така, макар че някои говорят друго. Разправят, че е получил белега от нож при бой с команчи. Опасен човек, но е доброжелателно настроен. Най-добрият въжар, когото някога съм виждал.

Ренди дойде едва преди няколко месеца, но не е създавал никакви проблеми. Обича уискито, но си оставя пиенето за събота вечер, затова пък тогава се напива като свиня. Лъже на покер, но ако го хванат само се смее. И ъ-ъ-ъ, Джейк, бих го държал под око, когато е около Бенър.

Джейк го слушаше без коментар. При тази забележка обаче, той обърна глава и леко свъси русите си вежди.

— Това защо?

— Казват, че името Ренди^[1] му подхожда.

Джейк се замисли за минута:

— А ти какво казваш?

Джейк разбираше, че Мика не иска да очерня каубоя, който го смяташе за приятел, но настоя:

— Е?

Момчето прехапа устни:

— Казвам, че вероятно са прави — отговори той неохотно — той е известен в града. Постоянно е усмихнат. Няма никакъв проблем да си намери жена, нали знаеш какво имам предвид?

Джейк разглеждаше мъжете изпод периферията на широкополата си черна шапка и реши, че изглеждат добри каубои. Ако работеха здраво през цялата седмица, него не го интересува дали се напиват в събота, или се сбиват с индианците. Но със сигурност, за тях ще е по-добре да стоят настрана от Бенър.

— Всички ли са готови да тръгваме? — извика Рос, когато се събраха.

И той пришпори коня си към портата.

Лий го последва. Мама изцъка с език и леко подкани конете с юзди. Бенър се отправи към Дъсти. Буйният й скопен кон беше завързан за кол пред верандата. Джейк още не беше я погледнал открито, макар че я забеляза. Утринното слънце заблестя в косите й като в тъмно огледало преди тя да ги покрие с широкополата си шапка. Бялата й блузка ярко контрастираше с черния панталон. Носеше черен кожен колан със сребърна катарама — Рос й беше донесъл колана от Мексико, когато отиде там да купува коне преди няколко години. Джейк си спомни как тя гордо му го показваше при едно от посещенията му в Ривър Бенд. Коланът плътно обгръщаше талията й и подчертаваше женствената извивка на ханша. Панталонът прилягаше плътно по бедрата преди да се разтвори точно под коленете. Черните кожени обувки за езда бяха меки и гъвкави и следваха формата на прасците й.

Той гледаше как тя слага левия си крак върху стремето и посяга към извивката на седлото. Повдигнатото коляно опъна плата и разкри заоблеността на ханша й. Тя скочи на седлото и се настани така, сякаш се беше научила да язди, преди още да може да ходи. Тази безукорна стойка беше отчасти виновна за спиращата сърцето, пресушаваща устата, навлажняваща дланите и дразнеща слабините гледка на нейните гърди. Но не беше само от позата — те не се нуждаеха от нищо. Джейк знаеше, че са високи, кръгли и…

— По дяволите — промърмори той и дръпна юздите на Сторми, за да го обърне. Сторми се оказа глава до глава с коня на Ренди. Каубоят се беше привел на седлото. Блесналите му очи пронизваха Бенър, също както очите на Джейк преди миг.

— Какво си зяпнал така? — въпросът на Джейк прозвуча заплашително, така че по-добре би било отговорът да бъде достатъчно задоволителен.

— Н-нищо. Нищо, Джейк, сър.

— Тръгвай тогава. Вие тримата ще преведете конете през моста.

Ренди нахлупи шапката си и пришпори коня да настигне останалите. Бенър приближи Дъсти до Джейк.

— Ренди изглежда, като че дяволът е влязъл под опашката на коня му. Какво му става?

— Нямаш ли нещо друго да облечеш? — запита Джейк бързо.

Тя го погледна смаяно:

— Какво?

— Да облечеш, имам предвид дрехата, в която си — каза той нетърпеливо.

Тя се погледна недоумяващо, без да има представа за какво говори той.

Джейк се почувства несигурен и това го вбеси още повече.

— О, по дяволите, няма значение. Но нека още сега да сме наясно, Бенър. Не искам никакви неприятности с тези мъже. Ще имам достатъчно грижи и без да трябва да разтървавам юмручни сбивания. Стой настрана от тях.

Очите й гневно блеснаха:

— Единственият човек, от когото ще гледам да стоя настрана, си ти — тя срита Дъсти и той отскочи. Копитата му изчаткаха по каменната настилка, но вместо да излезе през портата, Бенър прескочи оградата.

— Разглезена хлапачка — изсъска Джейк с пура между зъбите. След това намръщен и със стиснати устни пришпори Сторми да се присъедини към останалите.

 

 

— Като че ли това е всичко — каза Мама, като сгъна една кърпа и внимателно я постави на сушилника.

Очите на Джейк обходиха кухнята:

— Всичко е хубаво. Зная, че Бенър ще ти е благодарна за помощта при разопаковането.

— Започнах вечерята — каза тя, като посочи с глава към блестящата желязна печка в ъгъла.

— Мирише вкусно.

Мама погледна проницателно най-големия си син. Той не беше видял нищо от работата й в кухнята, освен че беше усетил миризмата на боб и свински джолан. Нещо го тревожеше. Тя винаги усещаше кога е обезпокоен. Той се затваряше дълбоко в себе си, но сякаш нещо не го оставяше да си намери място — движеше се неспокойно както сега и играеше с ръкавицата.

Дори когато беше малък, той се въртеше около нея, докато привлече вниманието й. След това не беше нужна голяма настойчивост от нейна страна, за да го накара да си каже какво го измъчва. В повечето случаи беше признание за някое малко прегрешение, каквито той си умираше да прави.

Тя ясно си спомни един случай. Беше се върнал от второто си пътуване до Канзас. След вечеря остана на масата. Тя беше намерила повод да изпрати всички навън, за да останат сами с Джейк. Заразпитва го за живота му като каубой. Отговорите му бяха откъслечни.

Накрая попита направо:

— Направил ли си нещо, от което да се срамуваш? Очите му бяха срещнали нейните и тя разбра, че нейният Буба вече не е момче. Беше мъж и носеше на плещите си тежестта на света.

— Направих нещо, което беше необходимо, мамо.

Тя го привлече на гърдите си и той се разплака като дете. След това никога не попита какво е било това „необходимо“ нещо. Струваше й се, че е по-добре да не знае. Но скърбеше за момчето, превърнало се внезапно в мъж.

Сега погледът му беше същият. Мрачен, безнадежден. Като че ли иска да каже нещо, но не може да се застави да заговори.

Тя, разбира се, винаги е знаела, че той обича Лидия Коулман и страдаше от това заедно с него. Подозираше, че и Лидия знае. Двете винаги споделяха тайните си, дори и най-съкровените, но до тази тема не се докосваха. Сякаш се страхуваха, че ако го изрекат на глас, нещата между тях вече никога нямаше да бъдат същите. И бяха прави.

Джейк вдигна очи от ръкавицата, с която си играеше. Мама му беше наляла чаша кафе, но тя стоеше недокосната.

— Нищо не каза за това, че оставам.

Тя седна на един стол срещу него:

— Не си ме питал.

— Сега те питам.

Тя пое дълбоко дъх и едрите й гърди станаха още по-внушителни.

— Радвам се, че се установяваш някъде. Не обичам всяка вечер, когато си лягам, да се чудя къде си. Сигурно е егоистично, но ви искам всички около себе си през цялото време.

Той тъжно се усмихна:

— Ти загуби толкова много от нас.

Тя сбърчи нос и пропъди мислите си.

— Много жени са погребали мъже, или деца. С мен не е по-различно.

Той беше хвърлил настрана ръкавицата и въртеше в ръка чашата с утайката от кафето, рисувайки с нея нови и нови фигури. Мама знаеше, че още не е свършил. Каквото и да тревожеше съвестта му, то беше още в него.

— Мислиш ли, че ще излезе нещо от това — аз и Бенър да работим заедно?

Мислите на Мама се стегнаха около думите му, подобно на железен капан около подмамено животно. Бенър. Бенър? Възможно ли е? Тя гледаше Джейк отблизо без той да забелязва. Той се въртеше на стола, сякаш имаше мравки в панталона си; пръстите му неспирно се движеха по чашката с кафе. Налице бяха всички симптоми. Да, това е. Нещо, свързано с Бенър.

Момичето много приличаше на майка си. Беше привлекателно по онзи прелъстителен начин, който мъжете не можеха да не забелязват. Но Джейк и Бенър? Беше трудно да го възприеме. Разликата във възрастта им е 17, не — 18 години. Той винаги се е отнасял с нея като с малка сестричка. Странни неща ставаха.

— Мисля, че ще стане — изрече Мама небрежно. — Тя ще има много работа и няма да прави грешки — и стана да разбърка боба, който къкреше на печката.

— Това момиче го глезеха в Ривър Бенд, включително и аз. Тя преживя първото си голямо разочарование в живота. Не ми харесваше много този Шелдън. Ако питат мен, стана най-доброто, което можеше да стане. Все някога трябваше да научи, че животът не винаги ще изпълнява всички нейни желания. Мис Бенър Коулман… Може да не е прозвучало добре, но ти знаеш, че я обичам като своя сестра.

— И все пак, зная че е упорита и твърдоглава — като буре с динамит, готово да се възпламени. И мъжът, който направи това, или ще съжалява до края на дните си, че е подпалил фитила, или ще бъде дяволски доволен. Зависи от човека.

Тя видя как адамовата му ябълка подскочи преди да се върне на мястото си. Беше Бенър, добре. Мама се обърна да посоли боба.

— Откъде знаеш, че точно мъж ще я… ъ-ъ-ъ, възпламени?

Мама се засмя:

— Тя е дъщеря на майка си, затова. И на баща си. И израсна, усещайки топлината между тях. Пътищата на мъжа и жената не са й чужди. Знаеш ли какво мисля?

— Какво? — попита Джейк с глас, който сякаш не беше негов.

— Не че толкова много й се искаше да се омъжи за този Грейди, колкото просто да се омъжи. И никакви „ако“, „и“ или „но“ по този въпрос.

— Не знам нищо за това — Джейк се изправи внезапно и отиде до мивката. Зае се да изпомпва вода и да налива и излива чашката. Той погледна през прозореца. Бенър се прощаваше със семейството си. Лий се наведе и я целуна по бузата, а тя лекичко го тупна. Той я боцна в корема и двамата се разсмяха. Рос и Лидия, прегърнати през кръста, им се усмихваха с обич.

— Но ще ти кажа нещо — подзе отново Джейк навъсено като се обърна, изненадвайки майка си с възбудения си вид. — Рос ми даде работа. Дяволски добра работа и аз съм доволен, но тя ще е свързана с много тежък труд. Нямам намерение да търпя никакви глезотии от страна на Бенър. Абсолютно съм сигурен, че няма да понасям никакви нейни капризи. И колкото по-скоро това й влезе в главата, толкова по-добре.

С тези думи той си взе шапката и се измъкна през задната врата.

 

 

— Хубав ли е царевичният хляб?

— Да, много.

— Е, можеше да кажеш нещо.

— Току-що казах. Хубав е.

— Благодаря — Бенър дръпна чинията пред него и бързо я отмести настрана.

Дланите на Джейк се свиха в юмруци, така както си бяха на ръба на масата, докато той бавно преброи до десет със здраво стиснати очи, опитвайки се да се овладее. Това беше първата им вечеря заедно. Първата от многото, които предстояха. Коулманови и Мама си бяха отишли. Каубоите напуснаха скоро след тях. Те нямаше да се върнат до другата сутрин. Дотогава той и Бенър щяха да бъдат сами.

От тази първа вечер зависеше как ще протичат останалите. Ако те преживееха тази нощ, може би имаше шанс да работят заедно.

Когато отвори очи, тя стоеше с гръб към него до мивката и миеше чиниите. Беше се преоблякла след пристигането. Вместо панталон и риза сега носеше басмяна рокля на цветя. Роклята повече прикриваше фигурата й, но от друга страна я правеше по-мека и достъпна.

Но той не можеше да я докосне. Така че трябваше да си избие тази мисъл от главата. Бутна назад стола и отнесе чинията си до мивката.

— Не си длъжен да го правиш — сряза го тя, когато той я остави на плота.

— Знам, че не съм. И ти не си длъжна да ми готвиш, но това е част от споразумението. Искам да ти помогна, затова повече недей да спориш.

Той й говореше с ласкавия тон, с който се обръщаше към нея, когато беше малко момиче. Този тон винаги безотказно беше прекъсвал цупенето й. Но лицето, което се обърна към него, не беше на малко момиченце. Беше лице на жена. Смекчено в светлината на лампата, леко влажно от това, че беше държала ръцете си в горещата вода. Розово и обсипано с лунички от дългите часове, прекарани на открито. Очите й бяха забележителни. Той винаги беше мислил така за очите на Лидия, но очите на Бенър бяха дори по-интересни. Можеше да види отражението на лицето си в златисто-зелените им дълбини и почти беше готов да се засмее на глупавото си изражение. То имаше смаяния израз на човек, току-що натъкнал се на невидима стена.

Но той не би могъл да си представи, че ще се засмее, дори ако животът му зависеше от това. Още повече пък да си представи, че има сили да отмести поглед.

Стените на стаята ги обгръщаха като нежна длан. Това беше малка къща, само с една стая отпред, спалня от едната страна и тази кухня от другата. Беше планирана и построена с идеята по-късно към нея да се достроява. Но сега с миниатюрните си размери сякаш ги притискаше плътно един към друг. Надвисналата тишина допринасяше за интимността.

— Ти си толкова обидчива, Бенър — прошепна той. Дали се страхуваше, че ще разруши очарованието, ако заговори високо?

— Ти също.

— Обиждаш се от всичко, което кажа. Не можем да продължаваме да се дразним така.

— Не.

— Не мога да се отнасям с теб както преди.

Тя пое дъх в кратка, накъсана въздишка.

— Знам. Нещата никога не могат да станат такива, каквито са били.

— Съжаляваш ли за това?

— Да, а ти не съжаляваш ли?

Той кимна.

— Трябваше да помисля преди да те помоля да… — тя прехапа долната си устна и я задържа така, преди да продължи. — Тази нощ ще бъде бариера между нас отсега нататък. Винаги ще я помним.

О, Господи, той я помнеше. Помнеше я с всяка мъжка клетка от тялото си. Очите му, скандално неподчиняващи се на разума, се бяха спрели на идеалната форма на нейните устни. О, само да можеше да забрави леките й въздишки, когато езикът му за първи път опита устата й. Само да можеше да забрави срама й, когато устните й сами се научиха да му отговарят.

Без да съзнава, той се беше навел към нея, докато топлината на телата им се смеси и те се съединиха. Той усещаше биенето на сърцето й в основата на шията, докато отново и отново я притискаше с устни. Още усещаше сладостта върху езика си.

Гърдите й го накараха да спусне надолу очи. Зърната й се открояваха под роклята. Той ги забеляза и закопня за тях.

Беззвучна въздишка завибрира в гърдите и гърлото му. Под копчетата на панталона беше напрегнат и твърд като камък.

Отмести очи и разгледа лицето й, черния облак непокорна коса, която го обграждаше и я пожела до болка.

— Бенър…

— Да…

Внезапно той осъзна, че се кани да я целуне отново. И ако го направи… Ако го направи, нямаше да може да спре дотук. Щеше да сведе глава и да целува гърдите й направо през дрехите. Да поеме с устни сладките връхчета, да обгърне с ръце бедрата й и да ги придърпа силно към себе си, както беше сторил преди, премествайки я върху твърдия си член.

Той беше готов да повтори немислимото отново. Преди да се е поддал на изкушението, отстъпи.

— Ще се видим утре сутринта. Ако имаш нужда от нещо, повикай ме.

— Къде отиваш?

Беше още твърде рано за сън.

— Отивам да проверя онази временна кошара, която направихме днес. Ренди не може да забие и един пирон.

— Мисля, че добре се справи като за първи ден.

Нейното внимание към каубоя беше катализаторът, от който се нуждаеше, за да избухне. Той показа разочарованието си, като изрече нервно:

— Е, не забелязах да е чак толкова добър. Ако не се справя с работата, ще си отиде.

С тези думи той затръшна външната врата.