Сандра Браун
Горещо утро (19)

XVIII ГЛАВА

Все още валеше, когато Джейк я събуди. Полагайки въздушни целувки върху слепоочията й, той прошепна:

— Пристигаме в Ларсен.

Тя се премести, изпъна се и се прозя преди да отвори очи. Когато ги отвори, те се усмихнаха на Джейк. Той я обгърна с ръце. Мика и Лий се разтъпкваха. Остана, пътници си събираха багажа и се приготвяха за слизане.

Бенър пооправи косата си и приглади с ръце безнадеждно измачкания костюм. Тя се вълнуваше и измисляше занимания за ръцете си, за да го прикрие. Искаше да гледа Джейк, мъчеше се да отгатне мислите му сега, като я е държал в ръцете си толкова дълго.

Но нямаше време. Трябваше да се погрижат за натоварването на добитъка, да си вземат каруцата и да отпътуват за вкъщи. Ситуацията се усложняваше от лошото време.

Мика, слизайки от високите стъпала на товарната платформа, измърмори:

— Е, истина е, че имаше нужда от дъжд, но пък избра дяволско време да започне да се излива като ведро точно сега.

Джейк се взираше намръщен в пелената от дъжд, сливаща се с хоризонта.

— Не мисля да карам кравите в ранчото тази вечер. Сигурен съм, че няма и да опитам, по дяволите!

Той хапеше долната си устна, докато останалите стояха в очакване на инструкциите му. Не можеше да спре да се прозява и въртеше глава, за да отпусне схванатия си врат.

Той се обърна към Бенър:

— Ти си омаяла този човек в конюшнята. Мислиш ли, че ще ни позволи да оставим стадото в една от кошарите, докато се върнем да ги откараме в ранчото?

Тя широко се усмихна, доволна, че я е помолил за нещо.

— Мисля, че ще мога да го уговоря.

Джейк й намигна, но промърмори тихо:

— Хлапе!

— Добре, а вие двамата — той се обърна към сънените младежи — вие се посъживете. Бенър, докато свалим добитъка от влака, иди до конюшнята. Ще можеш ли в този дъжд?

Тя го стрелна с пренебрежителен поглед.

— Питай тях.

Тя се обърна, закрачи по перона и дъждовната пелена я обгърна.

— Е? — попита Джейк.

— Тя иска да ни изкара под дъжда. Кожата й е като гръб на патица, водата се стича от нея.

Джейк сподави усмивката си преди момчетата да са забелязали.

— Да вървим!

Те се погрижиха първо за конете. Оседлаха ги и ги изведоха от влака. След като се посъветваха с началника гарата и се увериха, че няма пътници, които да пострадат, смъкнаха стената на вагона и направиха рампа. Ръбовете на рампата тежко потънаха в калта с меко пляскане.

— От кога вали? — извика Джейк на железничаря, когато Хиърфордските крави запристъпваха.

— От следобед. Имахме нужда от този дъжд, но не от толкова много наведнъж.

Той изплю струйка тютюнев сок в локвата и се върна под навеса. Не харесваше и нямаше доверие в биволите. Щеше да остави каубоите да се оправят с тях — те знаеха как.

Лий и Мика бяха прекалено усърдни. Те свиркаха и викаха, въртяха се на конете.

— По-леко, по-леко — скара им се Джейк през тътена на падащия дъжд и мученето на кравите. — Не искам да плашите. Не искам да побягнат по главната улица.

Когато пристигнаха в конюшнята, те намериха всичко уредено. Без произшествия Джейк и момчетата вкараха Хиърфордите в кошарата, приготвена за тях. Собственикът дори беше подготвил специален бокс за бивола. Наетият жребец беше върнат с благодарности от Бенър.

— Искаш ли да прекараш нощта тук в града, Бенър? — попита загрижено Джейк.

Въпреки, че се хвалеше с ходенето си под дъжда, изглеждаше мокра, измачкана, а зъбите й тракаха.

— Не. Искам да си отида вкъщи.

Той я погледна за миг. Водата се стичаше тежко по дрехите й. Ако беше мокра колкото него, то влагата трябва да е стигнала до кожата й. Дори в обувките й шляпаше дъждовна вода.

— Нека да оставим каруцата засега. Съмнявам се, че може да се върви по пътищата.

— Искате да задържите коня още, така ли? — попита собственикът.

— Не, благодаря. Бенър ще язди с мен — каза Джейк.

— Ще ви бъдем признателни ако ни дадете едно одеяло в случай, че разполагате.

Няколко минути по-късно, когато напускаха града те представляваха тъжна гледка. Мика и Лий се свиваха върху седлата, спомняйки си за пътуването и съжаляваха, че свършва. Дъждът капеше от перифериите на шапките им и се стичаше в яките.

Бенър седеше на седлото при Джейк, увита в наетото одеяло. Той я беше обгърнал здраво с ръце, но дори топлината на тялото му не можеше да прогони влажните тръпки, които я пронизваха до кости и я караха да чувства ужасно. Всеки друг път, тя би се наслаждавала ездата с него; от сигурността на неговите ръце, прегърнали я плътно. Но сега се чувстваше твърде зле, за да изпита удоволствие.

Когато стигнаха до моста, който разделяше Ривър Бенд от имението й, те спряха.

— Накъде? — запита той. — В Ривър Бенд, или? Мисълта за сухото, топло легло на втория етаж, ето беше прекарала щастливото си детство, беше вълнуваща. Но тя беше съсипана и не можеше да разказва подробности от пътуването, а знаеше, че ще я накарат да го направи. Освен това копнееше за своята малка, приятна къща.

— Искам вкъщи.

Не беше нужно да пита какво разбира тя под „вкъщи“.

— Бенър иска да продължим през реката — обърна се той към Лий и Мика. — Кажете на всички, че тя е добре и че пътуването беше успешно. Ако и утре вали толкова, нека Джим, Пит и Ренди да не идват на работа. Мисля, че всички сме заслужили един свободен ден.

— Внимавай като пресичаш моста, Джейк, — предупреди Мика — реката е придошла.

Джейк вече го беше забелязал. Само няколко стъпки деляха моста от бушуващата вода.

— Ще минем бавно. Тръгвайте и не забравяйте да кажете, че сме добре.

Той гледаше как момчетата се отдалечават, докато се изгубиха от погледа му. После поведе Сторми, който тръгна неохотно към моста. Жребецът избираше пътя си внимателно.

Въпреки тъмнината Бенър можеше да види бушуващите вълни и водовъртежите под тях. Тя трепереше увита във влажното одеяло и се притискаше към Джейк. Поне да беше суха! Не се чувстваше добре, въпреки че не можеше да разбере откъде идва неразположението й. Успокояваше се, че щом се прибере, нещата ще се оправят.

Стъпиха на другия бряг и Джейк си отдъхна с облекчение. Сутринта, ако времето позволяваше, той щеше да се заеме с този мост. Дори ако трябва да остави добитъка в Ларсен още някой друг ден.

Малката нова къщичка изглеждаше самотно, но храбро посрещаше бурята. Тя никога не беше изглеждала на Бенър по-мила.

Джейк слезе от коня пръв, свали я и я пренесе до къщата. Бенър отключи и се втурна вътре. Пръстите на Джейк опипваха близката маса за лампата.

— Изкалях пода — той оставяше пътека от локви докато отиваше към камината.

— Няма значение — каза тя, потрепервайки. — Моля те запали огън. Има ли сухи дърва?

Той погледна в сандъка:

— Пълно е. Джим сигурно се е погрижил за това. Иди да свалиш тези дрехи, а аз ще разпаля огъня. Ей сега ще забумти.

Той й се усмихна през рамо, както беше приклекнал. Усмивката му я стопли. Тя отиде в спалнята, опипвайки в тъмнината за лампа и кибрит. Само да се затопли и изсуши. Сигурно тогава замайващото треперене щеше да спре. Тя знаеше, тя беше сигурна — всичко ще престане да изглежда объркано. И стомахът й ще спре да се преобръща.

Тя съблече мокрите дрехи. Зъбите й тракаха, когато нахлузи нощницата и я спусна върху посинелите си настръхнали от студ крака. Загърна се в зимен пеньоар, обу топли чорапи. Дали има температура? Беше лято. Дори и при този дъжд не трябваше да усеща студ. Глад ли е? Затова ли стомахът й се бунтува? Но мисълта за храна я отвращаваше. Беше зле. Симптомите бяха толкова учудващи, колкото и неприятни.

Тя се върна в дневната, за да открие, че Джейк е удържал на думата си. Оранжеви и жълти пламъци облизваха дървата, натрупани в камината. Той ги разбутва желязна маша. Когато я чу да влиза, се обърна.

— Ела до огъня — той я хвана за ръка и я придърпа напред. Явно я тресеше. Очите й изглеждаха като стъклени и неестествено блестящи. Той разтри ръцете й.

— Е, как е?

— По-добре — тя въздъхна и леко се наведе към него за да осъзнае, че той все още е мокър. — Ти трябва също да се преоблечеш.

— Веднага тръгвам.

Сърцето й се сви. Не беше помисляла за стаичката в обора. Той ще е толкова далече! Чувствайки се зле, тя го искаше до себе си — да я прегърне, да погали косата й, мълвейки, че скоро ще бъде по-добре, както правеха родителите й, когато боледуваше от детските си болести, но не можеше да го помоли за това. Щеше да си помисли, че са просто женски хитрости, или, че се държи като изплашено дете.

— Сигурна ли си, че си по-добре — попита той.

— Мисля да си запаря чай и да го пия в леглото.

— Добра идея. Това, от което имаш нужда, е една нощ почивка — той я погали по бузата. — Беше уморителен ден.

Физическото й неразположение беше изместило душевното. Тя кимна.

— Да. Прав си. Имам нужда от малко сън.

— Няма да бъда далеч, ако имаш нужда от мен.

Той положи нежна целувка на бузата й, после тръгна към влажната тъмнина. Потоци дъжд заливаха прага. Бенър невиждащо се взираше в тях, дълго след като той беше затворил вратата след себе си. Стомахът й се свиваше на спазми и тя осъзна, че е стояла неподвижно няколко минути. Насилвайки се да тръгне, тя занесе лампата в кухнята и нагласи чайника с вода. С всяка ината минута се чувстваше все по-зле. Спазмите в стомаха й се появяваха през равни интервали. Искаше й се повърне, но се въздържа с върховни усилия на волята. Треперенето се редуваше с такова изпотяване, че тя съблече пеньоара.

Чайникът тъкмо завираше, когато Джейк почука.

— Бенър? — той бутна вратата с крак. Тя го гледаше седнала на малкото столче пред камината.

— Има нещо, което разбрах едва сега.

— Какво? — попита тя.

— Покривът тече. — Той горчиво се усмихна с едното ъгълче на устните си. — Сторми и аз хвърлихме жребий за единствения сух бокс. Той спечели. Имаш ли нещо против да спя тук долу? — каза той, посочвайки дивана с глава.

— Ще ми е по-добре, ако си с мен — изговаряйки думите, тя се надяваше с цялото си сърце те да се окажат верни.

Със сигурност не можеше да бъде по-зле.

— Изпи ли си чая? — той сложи постелки и купчина сухи дрехи до канапето.

— Тъкмо щях да го пия. Чайникът кипи.

Той извади бутилка уиски.

— Ще добавя малко в чая. Това ще те стопли. Стой там. Ще отида да се преоблека в кухнята и ще ти направя чая.

Той отнесе чайника и сухите дрехи в кухнята. Бенър сграбчи стомаха си и се преви на две, веднага щом излезе. Имала беше и преди стомашни болки, но не и като тази. За щастие, най-лошото от болката беше преминало, когато Джейк се върна преоблечен, носейки две чаши ароматен чай, от който се вдигаше пара. Той й подаде едната, подгъна по индиански под себе си крака и седна долу. После се пресегна за бутилката с уиски. Отвори я и я задържа над чашата й.

— Това е само с медицинска цел, нали разбираш?

Тя го гледаше как сипва в чая й.

— Мама винаги ми сипваше уиски в чая, когато бях болен.

— Наливаше ни царевичен ликьор — той потрепера лицето му се промени. — Веднъж, когато Люк имаше грип толкова му хареса, че започна да си иска. Тогава мама разбра, че оздравява. — Той поклати глава на спомените си и се усмихна.

Бенър се сви, поглъщайки го с очи. Огънят позлатяваше косата му и хвърляше сенки върху лицето, очертаваше ясно високите му скули, упоритата челюст, подчертаваше хлътналите бузи. Той се усмихваше, успокоен говореше за брат си, когото беше обичал. Ако тя не беше толкова болна, това щеше да е скъпоценен спомен живота й. Те се бяха открили един за друг в тази мека светлина, докато дъждът плющеше около тях, отделяйки ги от целия останал свят. По дяволите! Тя беше прекалено зле, за да се наслади на това. Проклетите болки я караха да се ядосва и тя се зарече да ги преодолее. Пийна си от ухаещия на уиски чай, надявайки се, че неговият огнен вкус ще прогони гаденето и спазмите в корема й.

Джейк сложи още едно дърво в огъня. С полуразкопчана риза и по чорапи, изглежда се чувстваше удобно и уютно и не бързаше да я остави сама и да си ляга.

— По-добре ли си сега? — той се изпъна на една страна пред камината и се подпря на лакът. Ризата му се смъкна, откривайки шията и гърдите му.

— Да, добре съм — излъга Бенър.

Тя искаше да се излегне до него — гърди до гърди, бедра до бедра. Би било неописуемо удоволствие да легне така, да докосват устни, докато страстите му надделеят и той я обърне и легне върху нея. През нея премина гореща вълна, която нямаше нищо общо с температурата. Ако тя направи такова движение и легне до него, ще я задържи ли този път? Но дори докато си мислеше за това, горчива, гореща буца задращи по гърлото й. Треперейки, тя остави чашата си на каменната камина. Последното, което искаше, бе да се опозори, хвърляйки се пред Джейк. Би било прекалено унизително.

— На мен вече ми се спи. Мисля да си легна, Джейк.

Той седна. Изражението му беше смес от смущение и болка.

— Разбира се, Бенър. Лека нощ.

Тя успя някак да се изправи на крака и да извърви пътя до спалнята без да покаже колко е слаба и неразположена. На вратата се обърна към него. Той отново си наливаше уиски, този път без чай. Гледайки силно стиснатата му челюст, тя разбра, че е ядосан, или разочарован, а може би, и двете. Но не и повече от нея!

— Благодаря ти за всичко, Джейк.

Той вдигна очи към нея и кимна, но не каза нищо. Гаврътна питието на един дъх и посегна отново към шишето. Като въздъхна със съжаление, Бенър отиде в стаята си.

Стаята беше влажна, чаршафите — лепкави от влагата, но тя се мушна между тях, размърдвайки крака под завивките, докато започна да се стопля и зъбите й престанаха да тракат. Но не можеше да се отпусне. Държа стомаха си свит между коленете и гърдите. Със замъглено съзнание реши, че сигурно има треска. Може би разболяла от инфлуенца? Помисли си, че ще повърне отново и успя да се сдържи. Съзнанието й ту се губеше ту се проясняваше. Тя заспа, но непрекъснато чувстваше честите спазми в корема. Всеки път, когато се събуждаше от лошия, болезнен сън и откриеше, че болката е режеща, тя стенеше във възглавницата, мъчейки се да я забрави.

Дъждът продължаваше да вали. Дългите нощни часове се превърнаха в ранна утрин, когато бледото ранчо разсъмване нахлу в стаята.

В съня си Бенър стисна корем и нададе остър вик и се събуди. Дишайки тежко се изправи и наведе глава. Тялото й беше окъпано в пот, но тя трепереше. Устните й сякаш горяха и пулсираха с всеки удар на сърцето.

— Бенър?

Вратата на стаята рязко се отвори, след като отговори. Джейк стоеше разтревожен.

— Бенър?

Той видя позеленялото й лице, вдлъбнатите под очите. Изтича, приклекна до леглото и взе главата в ръцете си.

— Какво има? Болна ли си?

— Иди си — каза тя нещастно. — Аз ще…

Той измъкна порцелановото легенче изпод леглото точно навреме. Тя повръщаше на спазми, които разтърсваха тялото й и сякаш я разкъсваха. Джейк беше виждал каубои да повръщат от пиянство, но тя явно беше болна.

Накрая тя падна върху възглавницата. Джейк покри легенчето с капак и седна на ръба на леглото. Той стисна ръцете й. Бяха студени, влажни, безжизнени. Той приглади назад косата й, влажните й бузи.

— Това гадно уиски! — Той се проклинаше, че й дал. Трябваше да се досети, че няма да й понесе.

Тя отвори очи и ги спря върху него. Опита се поклати глава.

— Не. Чувствах се зле преди това.

Леден страх премина през него.

— Откога? Кога започна да се чувстваш зле?

— Точно след… — тя спря, за да премине агонизиращата болка в корема й. — Веднага след като пристигнахме в града — довърши тя на един дъх.

— Защо не ми каза нищо? Била си така през цялата нощ? Защо не ме извика?… Няма значение, не говори, какво да направя? Искаш ли нещо? — Той отчаяно притисна ръцете й, опитвайки се да върне живота в тях.

— Стой при мен! — Тя се опита да стисне дланта му, но не й стигнаха силите.

Уплаши се, че ще умре. В едно разумно кътче на съзнанието си тя знаеше, че боледува, но не можеше да се пребори с обзелата я паника при мисълта да умре сама.

— Ще остана, скъпа, ще остана.

Часове наред той се грижи за нея. След всеки пристъп гадене изтриваше лицето й и говореше с любящ, успокояващ глас. Той проклинаше своята безпомощност, времето и всичко наоколо. Проклинаше себе си, че е дал свободен ден на работниците заради дъжда. А той валеше така проливно. Никой нямаше да посмее да прекоси реката днес. Не беше се чувствал по-ненужен в живота си. Всичко, което можеше да направи, беше да гледа как Бенър се присвива в агония, докато той стои неспособен да смекчи страданието й.

Докато часовете се влачеха, в него се оформи една мисъл. Той не беше достатъчно квалифициран, за да й помогне. Тази болест застрашаваше живота й. Трябваше да иде за помощ.

— Бенър! — веднъж взел решение, той коленичи до леглото и взе ръката й.

Когато тя с мъка отвори очи, той каза:

— Скъпа! Ще отида да доведа помощ.

Влажните й очи изведнъж се проясниха и през тях премина ужас.

— Не! — тя го сграбчи за ризата. — Не ме оставяй да умра.

— Няма да умреш! — започна той твърдо и молейки Бога да може да убеди и себе си в това. — Ще отида да намеря лекар и да го доведа.

— Не ме оставяй, Джейк. Ти обеща. Недей.

Потискайки чувствата си, той освободи пръстите и ризата си и я остави. Очите му се изпълниха със сълзи, а умоляващите й викове звучаха в ушите му, докато тичаше да оседлае Сторми. Той спореше със себе си дали да не върне, да остане с нея, но знаеше, че не бива. Нямаше да е сама дълго. Ще отиде до Ривър Бенд да съобщи семейството за състоянието й. Някой ще дойде при нея докато той отиде в Ларсен и доведе лекар.

Независимо от хлъзгавите пътища, които едва различаваха в пороя, той стигна до реката бързо.

— Кучи син!

Той отправи унищожително проклятие към небето, без да се интересува дали Господ ще чуе. Там, къде преди се намираше мостът, сега се лееше буен поток мътна вода. Само няколко подпори от едната страна реката бяха всичко, което беше останало. Дъските се бяха откъртили. Водата се вихреше около тях. Той размисли докато обръщаше Сторми и се насочи към града. Можеше часове наред да търси място да пресече, и пак да не намери. В Ривър Бенд щяха да останат неосведомени състоянието на Бенър за известно време. Сега най-важното беше да открие лекар и да го заведе в ранчото.

Почти всичко в града беше затворено заради дъжда. Улиците бяха пусти. Началникът на пощата беше вдигнал националното и щатското знаме, но те висяха мокри жалки.

На пощата слезе от коня, за да попита къде има лекар. Чиновникът, увлечен в роман за детектива Пинкер погледна с неохота, когато Джейк влезе.

— Спешно се нуждая от лекар.

— Не изглеждате болен.

— Не е за мен. За моята… жена.

— Кой ще искате?

— Кои са те?

— Двама. Старият Док Хюит и по-младият — Енгълтън.

— Енгълтън.

— Той не е тук. Извън града е за седмица. Отиде при семейството на жена си в Арканзас.

— Къде живее другият? — попита Джейк напрегнато, чудейки се докога ще може да контролира нервите си без да избухне.

Чиновникът обясни на Джейк и веднага се върна към романа си.

Къщата на доктор Хюит имаше бяла ограда. Тънки пердета засенчваха прозорците. Джейк прехвърли юздите на Сторми през оградата и изтича към вратата. Свали шапката си, изтръска водата от нея и почука. Вратата отвори пищна матрона с метално-сива коса и гърди, колкото възглавници.

— Вкъщи ли е доктор Хюит?

Жената го погледна подозрително.

— Аз съм мисис Хюит. Мога ли да ви помогна?

— Трябва да видя доктора — каза Джейк с отслабващо търпение.

— Той обядва. Клиниката ще бъде отворена в три часа.

— Спешно е.

Тя сви устните и ноздрите си, показвайки колко е неприятно, че им прекъсва храненето. Джейк я стрелна със сините си очи и тя реши, че е по-добре да не продължава да спори.

— Един момент.

Тя затвори вратата под носа му. След миг в рамката й застана мъж, който подхождаше на жена си по размери. Той погледна Джейк, прецени го като човек извън закона, дошъл да търси помощ, за да извадят куршум от някой ранен партньор. Поне такова беше описанието на посетителя, което жена му му беше дала. Доктор Хюит си помисли, че първото впечатление винаги е вярно.

— Мисис Хюит каза, че имате спешен случай.

— Една млада жена повръща. Оплаква се от спазми в корема и гадене. Тя е болна. Нуждае се от Вас.

— Ще я прегледам днес, когато Ви е удобно да я доведете.

Когато се опита да затвори, ръката на Джейк задържа вратата.

— Не казах, че се нуждае от Вас този следобед. Тя се нуждае сега.

— Когато обядвам?

— Не давам пукната пара дали обядвате, или не — извика Джейк. — Идвате с мен.

— Вижте, не можете да дойдете тук, изисквайки…

— Познавате ли Коулман?

Устните на доктора увиснаха безпомощно за миг.

— Рос Коулман? Да, разбира се.

— Става дума за дъщеря му Бенър. Сега — ако не искате да видите не само моя пистолет, но и на баща й — предлагам да си вземете чантата и да дойдете с мен. — За сигурно Джейк извади пистолета. — Веднага! Мисис Хюит стоеше с ръце на гърдите.

— Е, аз никога… — повтаряше тя отново и отново.

— Всичко е наред, скъпа — увери я доктор Хюит спокойствие, каквото не изпитваше. Като пусна салфетката, той отиде за палтото и чантата си. — Този, ъ-ъ-ъ, джентълмен, е приятел на Коулман. Той е обезумял и аз смятам да обсъдя грубото му поведе мистър Коулман при първа възможност.

Той погледна към Джейк, който не се интересуваше какво мислят за маниерите му. Единственото, което виждаше, беше бледото лице на Бенър и всичко, което чуваше, бяха молбите й да не я оставя сама.

— Имате ли кон?

— Кабриолет. Отзад в обора е.

— Да вървим.

Джейк прибра пистолета и излезе на дъжда лекаря. Той го последва в обора, помогна му да впрегне коня и поведе кабриолета по улиците на града. Вниманието на доктора по каменните улици беше вбесяващо. Джейк крещеше вътрешно от нетърпение. Всяка минута беше агония за Бенър.

Сякаш изминаха векове, докато въведе Сторми в обора и се спусна да замъкне неохотно дошлия лекар в къщата.

Беше тихо. Прекалено тихо. Джейк влезе в стаята ужасен от това, което можеше да намери. Бенър лежеше безчувствена под одеялата, но очите му различиха слабото повдигане и отпускане на гръдния й кош. Той побутна доктора напред.

С влудяваща бавност доктор Хюит свали палтото си и внимателно го преметна на стола. Той закрепи очила на носа си и започна бавно да надига завивките. Когато Джейк се наведе по-близо, лекарят строго го погледна през рамо.

— Не мога да прегледам младата дама, докато сте в стаята.

Ако нямаше нужда от доктор, Джейк би изтрил надутия израз на лицето му само с един юмрук. Но сега само му отправи изразителен поглед и излезе. Като се чудеше с какво да се захване, той сложи дърва печката и я разпали. Може би тя ще поиска още чай? Може би… може би… може би… Възможностите преминаваха през главата му една от друга по-ужасяващи. Най-накрая лекарят излезе, като бършеше очилата си с бяла кърпичка. Той тъжно клатеше глава, забил нос в обувките.

— Какво е? Какво й е? — попита Джейк нетърпеливо, като изглеждаше, че вниманието на доктора е съсредоточено в очилата му.

— Перифлитис. За Вас — стомашна треска.

Джейк бавно издиша, очите му се обърнаха към тавана.

— Апандисит, и аз така си помислих.

— Съжалявам, млади човече — каза докторът, слагайки тежката си ръка на рамото му. — За Вас, за Бенър, за роднините й. Но просто нищо не мога да направя. Нищо, освен да й дам успокоително, докато… докато това свърши.