Нора Робъртс
Стъпки от огън (23)

22.

— Кажи ми само едно нещо — поде Бо, докато вървяха към къщите си. — Преминах ли изпитанието?

— Извинявай за всичко — трепна гласът й. — За въпросите, за искането да направиш проект за лятната тераса, за молбата за кръвен тест.

— Още утре ще си направя.

Тя го потупа по ръката.

— Ти си добър човек, Гуднайт.

— Да, но все пак преминах ли изпита?

Рина го изгледа и реши, че е сериозен.

— Бих казала, че премина изпитанието повече от успешно. Искам да ти се извиня за държането на Бела на вечерята.

— Не беше чак толкова страшно.

— Беше грубо и не бе необходимо, но не беше насочено срещу теб. Разстроена е от нещо, което няма нищо общо с теб. Струпало й се е прекалено много, а до тази вечер дори аз не знаех.

— Не се безпокой. Всичко е наред. Няма ранени, няма убити.

— Майка ми няма да те остави на мира, докато не получи своята пергола.

— А баща ти ще ме убие ли, когато получи сметката?

— Зависи от сметката. — Тя пъхна ръката си в неговата. — Знаеш ли, когато бях дете, обикновено си представях как ще вървя в топлата лятна нощ с някое хубаво момче, а той ще ме уверява, че е луд по мен.

— След като не мога да бъда първият, който ще сбъдне мечтите ти, ще се опитам да направя тази нощ незабравима.

— Всъщност си първият.

— Стига де!

— Не, като си спомня… — Тя неочаквано млъкна. — Колко от моите мрачни тайни мога да споделя с теб?

— Всичките. Та какво, като си спомниш?

— Когато бях на единадесет, бях сигурна, че след няколко години всичко ще си дойде на мястото. Тялото ми, момчетата, социалните ми контакти, пак момчетата. Да, момчетата. После влязох в пубертета, но нищо не си дойде на мястото. Донякъде… мисля, че донякъде това се дължи на нощта, в която изгоря „Сирико“.

— Чух за инцидента. Хората в квартала все още говорят. Някакъв тип се скарал с баща ти и се опитал да ви отмъсти.

— Това е кратката версия. Онова лято нещата се промениха за мен. Учех, вадех душата на Джон — Джон Мингър е инспекторът, който разследваше нашия случай. И се навъртах около пожарната. Докато отида в гимназията, бях… да си призная — бях съвсем задръстена.

— Не е възможно!

— Възможно е и още как. Бях прилежна, спортувах, държах се покорно с момчетата. Бях мечтата на всяко момче за партньор в лабораторията, неговият най-добър приятел в ученето, неговото рамо, на което да изплаче неволите си, но не и момичето, с което ще си помисли да отиде на бала. Бях отлична ученичка, завърших гимназия трета по успех, но срещите си с момчета можех да преброя на пръстите на едната си ръка… А как копнеех за това!

Тя сложи ръка на сърцето си и въздъхна.

— Копнеех за момчето, което искаше само да му помогна за теста по химия или да ми се оплаче от номерата, които му погажда гаджето му. Исках да бъда едно от тези момичета. От онези, които знаят как да застанат, как да говорят, как да флиртуват и да въртя на пръста си четири момчета едновременно. Изучавах ги. Бях роден наблюдател, подреждах ги в каталог. Изследвах, документирах, упражнявах се в стаята си. Но никога не събрах кураж да покажа уменията си. До онази нощ с Джош, нощта, когато ти си ме видял. Тогава го направих за пръв път.

— Значи той е видял онова, което другите са пропуснали.

— Хубаво е, че го казваш.

— Лесно е, защото аз видях същото.

По мълчаливо съгласие двамата се упътиха към неговата къща.

— След Джош нещо в мен се затвори, поне за известно време. Изобщо не исках повече да имам приятел. Пожарът се бе опитал да отнеме най-скъпото на семейството ми, наследството, а след това бе взел живота на първото момче, което ме бе докоснало. Тогава се предадох. Месеци наред не правех нищо друго, освен да уча и да работя. Когато бях в настроение, намирах някое момче, забавлявах се с него. Позволявах му да се забавлява с мен. И край. Зарязвах го и продължавах нататък.

Рина влезе в дневната. Не можеше да си обясни как нейните спомени бяха станали толкова сериозни, толкова съкровени.

— Не бяха много и не означаваха нищо. Не държах на тях. Исках си работата, умението да я свърша. Имах за цел да завърша, да се обуча, да овладея лабораторните анализи, практиката. Тъй като огънят беше в мен, той не даваше на никого да ме доближи.

Тя въздъхна.

— Имаше и друг мъж, към когото почувствах привличане. Започнахме да се срещаме, искахме да видим дали ще излезе нещо. И той беше убит.

— Това е тежък удар. Навярно ти е било трудно.

— Така беше. И като се замисля, откривам, че всичко това ме направи мнителна. Стана ли по-близка с човек, който означава нещо за мен, го загубвам.

Бо седна, взе ръката й и се заигра с пръстите й. Сякаш си играеше с огъня, помисли си.

— Сега какво се промени?

— Страхувам се, че ти си мъжът за мен.

— Страхуваш се?

— Малко. Държа онова, което става между нас, да бъде изключително. Ако искаш да се виждаш с някоя друга жена, тогава няма да се виждаш с мен.

Той вдигна очи и срещна нейните.

— Единствената, с която се виждам, си ти.

— Ако нещо се промени, очаквам да ми кажеш.

— Добре, но…

— „Добре“ е достатъчно. — Тя се настани в скута му. — Хайде да останем засега на „добре“.

 

 

Приличаше на типичен кухненски пожар. Пълна бъркотия, кълбета дим, дребни повреди.

— Жената е готвила. Пържела пиле на печката, напуснала стаята за минута, мазнината се подпалила, пламъците обхванали пердетата.

Стив кимна към изкорубения плот, почернелите стени, овъглените остатъци от перденцата на прозореца.

— Смята, че е изключила печката, но сигурно не е. Отишла до банята, после телефонът иззвънял. Не разбрала нищо, докато не чула алармата да пищи. Опитала се да загаси сама пламъците, изгорила си ръцете, уплашила се, изтичала навън и се обадила на 911 от съседите.

— Аха — промърмори Рина и прекоси покрития със сажди под, за да разгледа изгорелите полици. — Екипът е пристигнал в четири и половина?

— В четири и тридесет и шест.

— Малко ранен час за готвене. — Тя огледа плота. Върху повърхността му бе останала гадна следа от изгоряла мазнина. — И какво? Жената твърди, че грабнала тигана и без да иска, изсипала мазнината по плота? — Рина се наведе по-близо и долови миризмата на препържено пиле.

— Нещо такова. Беше доста непоследователна в разказа си. От медицинския екип превързаха ръцете й. Има изгаряния от втора степен.

— Сигурно е била прекалено уплашена, не се е сетила да използва това. — О’Донъл почука по домашния пожарогасител, закачен на вътрешната стена в килера за метли.

— Трябва пламъците да са били високи, за да стигнат до тези пердета — започна да разсъждава гласно Рина. — Пилето се е пържило тук. — Тя застана до печката. — Това е бил някакъв умен пожар, който е скочил от тигана и е обхванал пердета на разстояние повече от 30 сантиметра. Трябва наистина да е готвила с много мазнина — посочи тя повърхността на печката. — Ето, мазнината е тръгнала в тази посока, направила е завой и е улучила стената. Сякаш е имала очи. Жената вижда това, уплашва се. Грабва тигана, пренася го на една крачка в противоположна посока, сипва още мазнина, преди да го захвърли и да побегне.

О’Донъл й се усмихна.

— Хора, изпаднали в паника, често се държат неадекватно.

— Да, сигурна съм в това. Какви гадни шкафове — продължи. — Повърхността на плота е изхабена, надраскана. Кухненското оборудване е евтино, старо. Балатумът на пода е виждал и по-добри времена, дори и преди инцидента.

Тя се огледа.

— Телефонът е на стената. Портативен. Къде е банята?

— Каза, че се обадила от апарата в дневната — обясни Стив.

Излязоха от кухнята и отидоха в другата стая.

— Много хубави мебели има тук — отбеляза Рина. — Нови. Цветовете са обмислени, всичко е чисто и спретнато. Още един портативен телефон на малката масичка.

После надникна в банята.

— Прекрасни хавлии, хубави сапунчета, мирише на лимон, свежо и все едно е излязло от списание. Обзалагам се, че кухнята е дразнела естетическото й чувство. Била е трън в очите.

— Камъче в обувката — добави О’Донъл.

Рина вдигна капака на тоалетната и видя, че водата е синя.

— Жена, която поддържа къщата толкова чиста, свежа и добре обзаведена, не би изсипала мазнина от тигана. И ти ли мислиш така, Стив?

— Да, абсолютно.

— Тогава май ще е по-добре да поговорим с нея.

 

 

Седяха в красивата дневна на Сара Грийн, която държеше бинтованите си ръце в скута. Лицето й бе подпухнало от плач. Бе на двадесет и осем години, с лъскава тъмна коса, прибрана на дълга опашка. Съпругът й Сам седеше до нея.

— Не разбирам какво общо има полицията — започна той. — Вече говорихме с пожарникарите. Сара трудно преживява инцидента. Нуждае се от малко почивка и спокойствие.

— Просто искаме да ви зададем няколко въпроса, за да уточним някои неща. Работим заедно с пожарникарите. Как са ръцете ви, госпожо Грийн? — попита Рина.

— Казаха, че не е много зле. Дадоха ми обезболяващи.

— Като си помисля какво можеше да се случи! — Сам я погали по рамото.

— Съжалявам. — Очите й бяха влажни и блестяха. — Чувствам се глупаво.

— Пожарът е опасно нещо. Вие работите за „Барнс и Нобъл“, нали, госпожо Грийн?

— Да. — Тя се опита да се усмихне на О’Донъл. — Управител съм. Имах свободен ден. Мислех да изненадам Сам с домашно приготвена храна. — Усмивката й се изкриви. — Изненада.

— Скъпа, недей.

— Започнали сте да готвите доста рано — рече Рина.

— Така е. Стана импулсивно.

Не, не е било импулсивно, помисли си Рина. Тъй като пакетът от пилето, който извади от кошчето за боклук заедно с бележката от магазина, показваше, че е било купено предната събота. Което означаваше, че е било замразено няколко дни и е трябвало да бъде извадено предварително, за да се размрази.

— Имате красива къща.

— Благодаря. Работим по нея откакто я купихме преди две години.

— И аз току-що си купих нова къща. Плаче да бъде ремонтирана, обзаведена, подредена. Но това отнема много време, усилия, да не говорим за средства.

— Не ми говорете! — Сам изразително завъртя очи. — Започваш да правиш едно нещо, а излизат още пет. Ефектът на доминото.

— И аз установих същото. Започнах да търся бои. Докато избирах цветовете, осъзнах, че трябва да сменя завесите, да подновя пода, вероятно да си купя нови мебели. Сетне трябва да изтърпя работниците, вероятно няколко седмици.

— Направо ти се взема здравето — съгласи се Сам.

— Но ако човек има намерение да живее в една къща, трябва да я направи каквато иска — усмихна се Рина и погледна Сара, докато го казваше.

— Е, нали ти е дом! — стисна тя устни, като избегна погледа на Рина.

— Само не й давайте да започне — обади се през смях Сам и се наведе да целуне жена си по бузата.

— Предстои ми да направя някои сметки, особено за неща, които не мога да свърша сама — продължи Рина. — За водопроводната инсталация, някои дърводелски работи. За кухнята. Казвали са ми, че кухнята винаги излиза най-скъпо. Най-голямото перо в бюджета. Каква цена са ви искали за кухнята?

— Двадесет и пет хиляди — подсвирна Сам. — Миналата седмица ни представиха оферта. Ако искаме шкафове и солидна повърхност на плота, може да се удвои. Смешна работа! — махна с ръка той. — Няма да я бъде!

— Сигурно е много неприятно, госпожо Грийн, целият дом да е подреден и обновен, а кухнята да е стара и демоде, нали? Превръща се в болно място.

— Мисля, че сега се налага да я оправим — намеси се добродушно Сам и прегърна жена си през раменете. — Е, всяко зло за добро. Застраховката ще покрие по-голяма част от разходите. Добре, че Сара е жива и не пострада.

Той вдигна изгорената й ръка за китката много внимателно и целуна бинта. А тя започна отново да плаче.

— Хайде, момичето ми, няма нищо. Не плачи. Нищо лошо не се е случило. Все още ли те боли?

— Ако не предявите иск към застрахователната компания — рече внимателно Рина, — няма да има последствия. Няма да има дело и ще оставим нещата така. Но ако предявите иск, това се квалифицира като измама. Умишлено подпалвачество. Палеж. А то вече е престъпление.

— За какво говорите? — затрепери от гняв гласът на Сам. — Какво намеквате, по дяволите? Измама? Палеж? Така ли се отнасяте с хората, когато са ранени, когато са в беда?

— Опитваме се да ви помогнем всъщност — намеси се О’Донъл. — И на двама ви. Имаме причини да смятаме, че пожарът не е започнал точно така, както вие ни казвате, госпожо Грийн. Вашата застрахователна компания ще стигне до същия извод. Тук вече не сме в състояние да ви помогнем.

— Моля, напуснете дома ми! Къщата ми изгоря! Жена ми е пострадала! Ранена е! А вие я обвинявате, че го е направила нарочно. Да не сте полудели!

— Не исках да стане така.

— Разбира се, че не си искала, скъпа.

— Просто исках да имам нова кухня.

Рина извади хартиена кърпичка от чантата си и й я подаде.

— Значи вие подпалихте пожара?

— Тя не е…

— Бях полудяла — прекъсна мъжа си Сара и се обърна към изуменото лице на Сам. — Мразех да готвя в тази кухня, не можех да каня приятели в нея. Казах ти, но ти упорстваше, че всичко си било наред, че трябвало да почакам, а и ти било омръзнало къщата да е обърната с краката нагоре.

— Господи, Сара! Какво си направила?

— Не предполагах, че ще стане така. Съжалявам. Но след като огънят пламна, беше ужасно и аз се уплаших. Наистина изпаднах в паника — обясни тя на Рина. — Мислех си, че ще изгорят само пердетата и малко от плота, но всичко стана много бързо и аз се паникьосах. Когато вдигнах тигана за втори път и го сложих на плота, той беше толкова горещ, че си изгорих ръцете. Уплаших се, че цялата къща ще изгори и изтичах при съседите. Съжалявам, много съжалявам.

— Сара, можело е да загинеш. Можело е да умреш заради една кухня! — Мъжът й я прегърна, когато тя започна да плаче и погледна Рина над главата на жена си. — Няма да предявяваме иск. Моля ви, нали няма да я арестувате?

— Къщата си е ваша, господин Грийн. — О’Донъл се изправи на крака. — При положение че няма опит за измама, няма и престъпление.

— Сара, хората понякога правят глупости. — Рина докосна младата жена по рамото. — Но огънят не прощава. Нали не искаш да го опиташ отново? — Тя остави визитната си картичка на малката масичка. — Можете да ми се обадите, ако имате някакви въпроси или искате да поговорим. А и още нещо. Вероятно не е моя работа, но когато сте готови да започнете ремонта, познавам човек, който може да ви предложи по-ниска цена.

 

 

— Свят широк, хора всякакви — рече О’Донъл, докато вървяха към колата си.

— Имах чувството, че бода с пръчка малко беззащитно кученце — оплака се Рина, като погледна към къщата. — Възможно е да обърнат всичко на майтап — трагедия плюс време е равно на комедия. О, да, много харесваме тези шкафове. Направихме си ги, защото Сара изгори старите. Или да се разведат след две години. Какво е твоето мнение за развода, О’Донъл?

— Никога не съм се развеждал. — Той се настани на седалката на пасажера. — Жена ми не ми позволява.

Рина се изкикоти и хвана волана.

— Значи е много строга. Ние също сме строги, в моето семейство. Това е въпрос на семейна чест. А и сме католици. Някои от братовчедите ми имаха доста болезнени проблеми в семействата си, но ги преодоляха. Всичко това прави стъпката към брачните окови доста рискована. Можеш да се озовеш в истински капан.

— Да не мислиш да се омъжваш? За дърводелеца ли?

— Не. Е, добре, наистина ходя с дърводелеца, но не мисля за брак засега. Просто разсъждавам по принцип. — Тя се поколеба, сетне реши, че партньорите са си партньори и също са едно семейство. — Сестра ми Бела сподели с мен, че мъжът й кръшкал. Оказва се, че правел това от години, но този път съвсем явно, пред очите й.

— Доста грубо изпълнение.

— Ти някога изневерявал ли си?

— Никога. Жена ми не ми дава.

— Каква мръсница — въздъхна Рина. — Не знам какво смята да прави сестра ми. Преди всичко за мен е изненадващо, че не го е разказала на всички, а го държи в себе си от толкова дълго време.

— Доста е унизително. Чувства се обидена, унижена.

— В нашето семейство сме свикнали да се справяме с обидите. Тя ходи на психоаналитик — още една изненада. Това ме кара да мисля, че бракът е минно поле. Истинско минно поле в интимните отношения. Прелюбодеяние и инсцениране на кухненски пожар. Нито минута еднообразие.

О’Донъл се обърна да я погледне.

— Работата с дърводелеца май е доста сериозна.

Тя понечи да отрече, сетне сви рамене.

— Ръцете ми се изпотяват, когато мисля по въпроса. Така че сменям темата и мисля за нещо друго. Като например, че моят подпалвач не се е обадил от нощта, когато запали училището.

— Нали не смяташ, че се е отказал?

— Не, не. Опитвам се да отгатна колко време ще ме накара да чакам. Между другото, имаш ли нещо против да минем покрай едно място? Има една работа, която трябва да свърша.

— Ти караш, аз само се возя.

 

 

Адвокатската кантора на Винс беше в центъра на града с изглед към Инър Харбър. Беше идвала тук само веднъж преди, но помнеше къде е. Зачуди се дали умопомрачителната брюнетка, която му бе секретарка, не беше жената, с която излизаше.

Чакалнята беше обзаведена с мебели в неутрални тонове, много модерни, тапицирани с кадифе, с цвят на слива. Не я оставиха да чака дълго и я въведоха в обширния кабинет на Винс, чиито огромни прозорци гледаха към пристанището, а по стените висяха картини. Драматично изкуство.

Той я целуна по двете бузи за поздрав. На малката масичка в къта за гости вече имаше поднос с безалкохолни напитки и чиния с френско сирене и солети.

— Каква изненада! Какво те води в моята бърлога? Да не би да ти трябва адвокат?

— Не. Няма да ти отнема много време. Няма да сядам, благодаря.

Зет й се усмихваше — очарователен, красив, самоуверен.

— Почини си за минутка. Градът може да почака. Ние никога не сме разговаряли само двамата.

— Така е. Ти обикновено пропускаш всички семейни сбирки.

Усмивката му бе изпълнена със съжаление.

— Рисковете на професията. Виновна е работата.

— И жените, с които спиш. Ти мамиш, Бела, Винс, но това си е ваша работа.

— Моля? — Очарователната усмивка изчезна от лицето му.

— Но фактът, че си решил да й натриеш носа, да я унижиш, го прави моя работа. Щом искаш да топиш пръстите си в чужда паница, моля, заповядай! Никой не може да ти попречи да нарушаваш брачните си клетви. Но няма да продължиш да унижаваш сестра ми и да я караш да се чувства зле. Тя е майка на децата ти и ще я уважаваш.

Той остана забележително спокоен.

— Катарина, не знам какво ти е казала Бела, но…

— Винс, не се опитваш да кажеш, че сестра ми е лъжкиня, нали? — Беше й трудно и изискваше огромни усилия, но тя също остана спокойна. — Бела може да хленчи, но не лъже. Ти лъжеш. Ти си лъжецът и измамникът.

Видя как изражението му се промени. Почувства как всеки миг гневът щеше да избухне в него, видя искрите в очите му.

— Нямаш право да идваш в офиса ми и да говориш неща, които не ти влизат в работата.

— Бела е моя сестра. Ти си член на нашето семейство от доста време и знаеш как действаме ние. Или я уважавай, или се разведи с нея. Нямаш други възможности. И го направи скоро, иначе ще направя живота ти много труден.

Той се изсмя.

— Да не би да ме заплашваш?

— Да, точно така. Покажи към майката на децата си нужното уважение, Винс, или аз ще се погрижа и други хора да узнаят къде, и с кого прекарваш вечерите си. Моето семейство ще ми повярва — добави. — Но въпреки това аз ще го документирам. Всеки път, когато излезеш, някой ще те наблюдава и ще те записва. А след това вече няма да си желан в нашата къща. Децата ти ще те питат защо.

— Децата ми…

— Заслужават по-добър баща. Защо не помислиш за тях? Или уважавай брака си, или го разтрогни. Ти избираш!

С тези думи излезе от кабинета. Този път не бе като да ръчка кученце с ръжена, помисли си Рина, докато вървеше към асансьора. Не, изпълваше я истинско задоволство.

 

 

Бо влезе в „Сирико“ с куфарчето, което използваше, когато искаше да впечатли някой потенциален клиент. Или, както беше в случая, родителите на любимата си. Беше препълнено и вероятно работата в кухнята бе в разгара си. Може би трябваше да избере някой по-малко натоварен час. Все още можеше да си тръгне. Но след като вече бе тук, защо да не си поръча една пица.

Преди да успее да се обърне към бара, Фран отиде при него и го целуна по двете бузи. Това го изненада и не знаеше как да реагира.

— Здрасти, как си? Ела да те настаня на някоя маса.

— Просто минавам, за да…

— Сядай, сядай. — Тя го хвана за ръката и го поведе към едно сепаре, където вече седеше възрастна двойка пред чинии със спагети. — Бо, запознай се с леля Грейс и вуйчо Сал. А това е Бо, приятелят на Рина. Ти поседни при тях, докато се освободи някоя маса.

— Не искам да…

— Сядай, сядай! — му наредиха отново, този път леля Грейс, която го изучаваше с жадни очи. — Чухме за тебе. Ето, заповядай! Вземи си малко хляб. Вземи си и спагети. Фран! Донеси на приятеля на Рина чиния. И чаша също!

— Просто минавах, за да…

— Тъй. — Грейс го потупа по ръката. — Значи си дърводелец.

— Да, госпожо. Всъщност дойдох, за да покажа нещо на господин Хейл.

— Господин Хейл, що за формалности! — Тя отново го потупа по ръката. — Сигурно си нарисувал перголата за Бианка, а?

Значи всичко вече се знаеше, приказката беше тръгнала.

— Направих няколко проекта, за да ги видят.

— В куфарчето ли са? — За пръв път се обади и Сал, като посочи с вилицата.

— Да, аз исках да…

— Я дай да ги видим! — Сал напъха спагети в устата си и направи подканващ жест със свободната си ръка.

Фран се върна със салата и я постави пред Бо.

— Мама каза, че първо трябва да изядеш една хубава салата, а след нея спагети на фурна с италиански наденички. — Тя му се усмихна победоносно, докато му подаваше чаша за червено вино. — И че ще ти хареса.

— О, сигурно ще ми хареса.

— Кажи на баща ти да дойде — нареди Сал на Фран, като наливаше вино в чашата на Бо. — Ще гледаме перголата.

— Веднага като се освободи. Имаш ли нужда от нещо друго, Бо?

— Мисля, че си имам всичко.

Когато Сал разчисти центъра на масата, той извади своите рисунки.

— Може да я видите отпред, отстрани и отгоре — започна да обяснява.

— Та ти си бил истински художник, бе момче! — възкликна Грейс и посочи с ръка рисунките с въглен на Венеция на стената зад нея. — Като Бианка.

— Е, не съвсем, но благодаря.

— Защо си поставил тези колони? — Сал го погледна над очилата си. — Много е луксозно.

— Така е повече италианско.

— И по-скъпо.

Бо вдигна рамене и реши да се заеме със салатата.

— Може да се направят от стари дървени стълбове, аз ще ги боядисам. В ярки цветове. Празнични.

— Едно е да нарисуваш картинката, а друго да го построиш. Имаш ли снимки на неща, които си правил?

— Имам портфолио.

— В куфарчето ли?

Бо кимна и продължи да яде, а Сал направи още един подканящ жест.

— Гиб е зает, но ще дойде след минута. — Бианка се мушна в сепарето и седна до брат си. — О, скиците?! Тези са чудесни, Бо. Имаш добра ръка.

— Художник — съгласи се Грейс. — Сал го тероризира.

— Разбира се, не се съмнявам в брат си — рече Бианка и ръгна Сал в ребрата, като същевременно взе скицата. — О, това е повече, отколкото си представях…

— Винаги може да променим някои неща…

— Не, не — прекъсна го тя. — По-хубаво е, отколкото си го представях. Виждаш ли, Сал? Ти и Грейс можехте да седите навън тази вечер, сред красиви малки лампи, лоза, топъл въздух.

— И потене през август.

— Ще продаваме повече вода.

— Отделна кухня. Повече персонал, повече разходи, повече грижи.

— И повече работа. — Когато се обърна към брат си, на лицето й бе изписано предизвикателство. — Кой върти това заведение през последните тридесет и пет години? Ти или аз?

Веждите му се вдигнаха и слязоха, все едно сви рамене.

— Те спореха — поне така предположи Бо, тъй като част от разговора се водеше на италиански, изпълнен с много драматични жестове. Той самият се бе концентрирал върху салатата си.

След няколко минути я изяде и пред него се появи чиния със спагети. Гиб дръпна един стол и седна на края на сепарето.

— Къде е дъщеря ми? — попита той.

— Ами… не знам. Все още не съм се прибирал вкъщи, а и тя каза, че ще работи до късно.

— Виж, Гиб! Виж какво е нарисувал за нас Бо.

Гиб взе скиците и извади очила от джоба на ризата си. Сетне сви устни, докато разглеждаше рисунките.

— Колони?

— Може да се направят от дърво.

— Искам колони — рече твърдо Бианка и се обърна със заплашително вдигнат пръст, когато брат й понечи да си отвори устата. — Basta!

— Това е повече от онова, което мислех.

— И е по-хубаво — додаде жена му, а очите й се присвиха. — Какво, да не ти трябват нови очила? Не виждаш ли какво стои пред очите ти?

— Не виждам цената.

Без да каже нищо, Бо отвори отново куфарчето си и извади листа със сметките. И имаше удоволствието да види как очите на Гиб се разшириха.

— Сумата е доста солена. — Той подаде сметката на Сал.

— Това са най-високите ставки за труд.

— Аз ги заслужавам — рече естествено Бо. — Но нямам нищо против да направим бартерна сделка. Спагетите са страхотни, Бианка.

— Благодаря. Да ти е сладко.

— Бартер срещу какво? — попита Гиб.

— Храна, вино — обърна се усмихнат към Бианка. — Ще работя за каноли. Устна договорка. Току-що се установих в този квартал. Ще ви доставя материалите по цени на едро. Освен това сами ще можете да свършите някои основни работи — боядисване, грундиране, шкуркане. Това ще намали цената.

Гиб подсвирна.

— Колко ще свали това от цената?

Бо извади втори лист от куфарчето. Гиб го прегледа внимателно.

— Момче, ти сигурно много обичаш каноли — подаде листа на Сал, но този път Бианка го изпревари и го взе.

— А ти си идиот! — рече тя на италиански. — Той харесва дъщеря ти, а не спагетите.

Гиб се облегна и започна да барабани с пръсти по масата.

— Кога можеш да започнеш? — попита. И подаде ръката си.