Нора Робъртс
Стъпки от огън (17)

16.

Е, най-после всичко свърши, помисли си Бо, когато се прибра. Поне се надяваше, че е така. Бе се погрижил за най-важните неща — адвокати, застраховка, счетоводители, агенти по недвижими имоти. Всички тези срещи и разговори бяха накарали ушите му да звънят. Без да брои няколкото сблъсъка с баща си.

Всичко свърши, край, реши той, но не можеше да определи дали е облекчен или потиснат.

Бо остави кутията, която държеше, до вече внесената и оставена в подножието на стълбите. Имаше още една в колата, но засега можеше просто да я зареже там и по-късно да я прибере.

В този момент, можеше да се закълне, чу гласа на баба си да настоява да довърши започнатото.

— Добре, добре — промърмори под нос и като отметна мократа си коса, тръгна за последната кутия. — Е, доволна ли си сега?

Една бира щеше да му се отрази добре. Една студена бира, горещ душ и може би да погледа малко баскетбол. Да се отпусне. Да намали напрежението, да изпусне парата.

Но докато вадеше последната кутия от багажника, до него изникна Рина. Мигновено забрави за плановете си да прекара вечерта по бельо пред телевизора, отдаден на играта.

— Здрасти.

Помисли си, че изглежда бледа и уморена, но може би причината беше дъждът.

— Здрасти.

Не носеше шапка и косата й представляваше облак от жълто-кафяви охлювчета, навити на спирали.

— Имаш ли минутка време? — попита я той. — Искаш ли да влезеш?

Рина се поколеба, сетне сви леко рамене.

— Добре. Трябва ли ти помощ?

— Не, ще се справя и сам.

— Не съм те виждала през тази седмица — рече Рина.

— В свободното от срещи време работех. Оказа се, че съм изпълнител на завещанието на баба ми. Звучи много тежкарски. Но не е така. Главно адвокати и писане. Само главоболия. Благодаря — добави, когато тя отвори вратата вместо него. — Искаш ли малко вино?

— Толкова, колкото искам и да продължа да дишам.

— Чакай да ти дам хавлия.

Той стовари кутията при останалите две и отиде през коридора в помещението, което тя знаеше, че е нещо като преддверие на баня.

Къщата бе почти като нейната, близнак. Но онова, което бе направил, я различаваше. Дограмата и подовете бяха шлайфани до естествения им цвят и лакирани, стените бяха боядисани в наситено топло зелено, което подхождаше на дъбовото дърво с меден цвят. От високия таван висеше стилна лампа.

Коридорът имаше особено излъчване, помисли си тя. На нещо старинно, запазено и пълно с настроение. Вероятно Бо смяташе да ремонтира масичката до вратата, където хвърли ключовете си.

Бо се върна с две морскосини хавлии.

— Свършил си страхотна работа тук.

— Така ли мислиш? — огледа се, докато тя сушеше косата си с хавлията. — Във всеки случай е добре като начало.

— Наистина — увери го Рина, като влезе в дневната. Мебелите тук се нуждаеха от женска ръка. Калъфи или още по-добре, пълна подмяна на дамаската. А това вероятно беше най-големият телевизор, който някога бе виждала. Запълваше почти цялата стена. Стените имаха малко по-тъмен оттенък на същото зелено, а дърводелската работа бе отлична. Насреща се кипреше малка камина, облицована с кремав гранит, над която сияеше полица от същия медено златист дъб.

— Господи, направо е великолепно, Бо! Сериозно ти казвам. — Отиде до камината и прокара пръст по полицата. Имаше прах, но под него почувства копринената повърхност на дървото. — О, виж ти, какво си направил около прозореца!

Беше ограден от двете страни с дървени лавици, прости и изящни.

— Точно от такъв детайл се нуждае стая с подобни размери. Допринася за уюта, без да се загуби усещането за пространство.

— Благодаря. Мислех да ги затворя отпред със стъклени вратички — от гравирано стъкло може би. Не съм решил. Но ще поставя такива на вградените шкафове в трапезарията, така че тези тук може да оставя отворени.

Беше горд от работата си, а нейното ентусиазирано мнение му достави удоволствие.

— Кухнята е напълно готова, ако искаш да я видиш.

— Искам. — Тя хвърли още един поглед на камината, докато излизаше от стаята. — Можеш ли да направиш нещо такова и в моята къща?

— Мога да направя всичко, което поискаш.

Рина му подаде хавлиената кърпа.

— Ще трябва да обсъдим цената.

— Ще ти направя страхотна отстъпка.

— Ще съм глупачка, ако откажа. — Надникна в друга стая на път към кухнята. — Любопитна съм. Какво ще бъде това? Нещо като стая за гледане на телевизия?

— Такъв е замисълът. Стая за всякакви развлечения. Работя върху проекта.

— И използваш онова чудовище в дневната като мерна единица?

Той се усмихна.

— Ако човек смята да гледа телевизия, трябва да вижда добре.

— Аз мисля да използвам това пространство в моята къща за библиотека. Много лавици, топли цветове, може би една от онези малки газови камини. Големи и меки столове.

— Тази стена би била подходяща за камина. — Той посочи с брадичка. — А под прозореца може да се направи хубаво място за сядане.

— Място за сядане под прозореца, значи! — Тя го изгледа замислено. — Колко си заслепен от мен?

— Щях да пия бира и да гледам мач. Тогава те видях и забравих за всичко.

— Значи много. — Рина се шмугна, за да разгледа банята. Нови плочки, нова завеса, нови кранове. Сетне трапезарията, където откри основната конструкция, върху която работеше в момента. — Това е ужасно много работа.

— Обичам да работя. Дори когато трябва да използвам обувалка, за да вместя поръчките на най-активните си клиенти. Бизнесът ми върви добре, затова тази къща ми отнема повече време, отколкото последната, която правих. Но тук ми харесва, това е важното. И освен това ти си тук.

— Хм. — Рина остави последното изречение без коментар и влезе в кухнята. — Мили Боже, Бо! — възкликна тя. — Това е удивително. Все едно е слязла направо от корицата на някое списание.

— Кухните са центърът, сърцето на всяко жилище. — Той отвори вратичката на пералнята и хвърли вътре кърпите. — Най-важното, най-основното място. Винаги от тях започвам преустройството.

Беше покрил пода с големи плочи с цвета на естествения камък, които си подхождаха с плочките на плотовете и с белите шкафове. Някои вратички бяха с матови стъкла. Беше добавил един барплот и столчета за сядане. Прозорецът гледаше към градината. Широкият перваз бе облицован с камък и направо плачеше за красиви саксии с цветя или подправки.

— Постигнал си върха на обзавеждането. Бих искала да имам един от тези вградени грилове.

— Ще ти предложа добра цена. С голяма отстъпка.

— Харесва ми и осветлението. Този мисионерски стил е перфектен.

Бо натисна ключа и я заслепи. Светлината бликна изпод горния шкаф.

— Супер. Сега вече направо позеленях от завист. Този бюфет е страхотен. Защо е празен?

— Защото нямах какво да сложа вътре. Но сега вече имам. Донесох някои от нещата на баба ми. — Бо отвори хладилника и извади бутилка бяло вино. — Тя завеща всичко на мен. Е, остави една част и на църквата, но основното е за мен. Къщата. Всичко.

— И това те натъжава? — отбеляза нежно Рина.

— В известен смисъл. Малко. Благодарен съм. — За миг задържа бутилката в ръка и се облегна на хладилника. — Къщата е вече празна. Мисля да я продам, след като се преборя с вината.

— Баба ти не би искала да се чувстваш виновен. Едва ли е очаквала да се преместиш да живееш там. Освен това е просто къща.

Той извади чаши и ги напълни с вино.

— Няма нужда от много стягане. Поддържах я редовно заради нея. Прибирах вещите й. Кутиите в другата стая — подаде й чашата. — Много снимки, малко бижута и…

— Неща, които имат значение за теб.

— Да, такива неща. Тя пазеше няколко мои детски рисунки. Нали знаеш, къща като кутия с триъгълен покрив. Голямо кръгло жълто слънце. Птици във формата на буквата W.

— Тя те е обичала.

— Знам. Баща ми се направи на обиден и наранен, защото не му остави нищо. Посетил я е сигурно два пъти през последните пет-шест години, а сега се прави на скърбящ син. — Бо поклати глава. — Извинявай.

— Семействата са сложно нещо. Баба ти е направила своя избор, Бо. Това е нейно право.

— Така го приемам и аз. — Той разтри челото си с ръка. — Бих могъл да му дам част от парите, когато продам къщата, но смятам, че тя не би го одобрила. Затова няма да го направя. Оставила е на чичо ми и на братовчед ми по няколко дреболии. За спомен. — Отново поклати глава. — Гладна ли си? Защо не взема да приготвя вечеря?

— Нима можеш да готвиш?

— Това е едно малко отклонение от правия мъжки път, в което хлътнах преди доста време — така по една щастлива случайност научих, че когато мъжът готви, това се възприема като любовна игра от жената.

— Да знаеш колко си прав. Какво е менюто?

— Тепърва ще го измисля. Докато се занимавам с това, ти защо не ми разкажеш как мина денят ти? Изглеждаш ми уморена.

— Така ли? Уморена ли ти изглеждам? — попита и отпи от виното, докато той отвори отново хладилника. — Предполагам, че съм. Или бях. Имах тежък ден. Искаш ли да ти досаждам, като ти разкажа?

— Искам. — Бо намери две парчета пилешки гърди, пъхна ги в микровълновата фурна, за да ги размрази, после отвори чекмеджето със зеленчуците.

— Партньорът ми и аз работехме по един случай. Овехтял хотел за проститутки в южната част на Балтимор. Една жертва, жена. Главата и по-голямата част от тялото бяха… всъщност тази тема не е особено подходяща за разговори преди вечеря.

— Няма нищо. Имам здрав стомах.

— Да кажем, че беше много лошо обгоряла и това бе неуспешен опит да се скрие фактът, че е била пребита до смърт. Мръсникът обаче не си бе свършил работата както трябва. Следите бяха там и светеха като сигнални лампи.

Разказа му всичко, докато го наблюдаваше как смесва разни сосове в малка купа от неръждаема стомана и потапя пилето в нея.

— Много тежка работа вършиш. Да гледаш всички тези неща… Насилствена смърт.

— Движиш се точно по линията, която дели обективността от състраданието. Това е доста стресиращо и разколебава. Признавам, че бях малко потресена от случая с Девона. Козметиката й стоеше в банята… Тъкмо е готвела вечеря. Обичала е този кучи син, а той толкова се е ядосал, че отново е бременна — като че ли било нейна грешка! — та размазал лицето й с тигана, сетне я пребил до смърт с него и понеже се уплашил, я запалил. Подпалил косата й. Това изисква особен вид безчувственост.

Бо й наля още малко вино.

— Но ти го хвана, нали?

— Не беше трудно. Беше се надрусал като тухла. Беше взел нейната кредитна карта, за да си купи пиене. Подуши ни в минутата, в която влязохме в гнусния малък бар. Избяга през задната врата, препъна партньора ми с кофата за боклук. Аз го подгоних и го настигнах, когато се опитваше да се покатери на оградата. Валеше като из ведро. Изобщо не мислех, просто действах. Той не познава града, хвана се сам в капана — сляпа уличка без изход. Обърна се и извади нож.

— Господи, Рина!

Тя поклати глава.

— Имам пистолет. Какво ли си е помислил? Че ще се уплаша и ще побягна може би? — Всъщност част от нея бе искала да направи точно това. — Трябваше да извадя оръжието си малко по-рано, но за това се сетих впоследствие. Ръцете ми трепереха, но иначе бях съвсем спокойна. Студена като лед. Вътрешно, искам да кажа, не от дъжда. Защото знаех, че може да се наложи да използвам пистолета си. Защото съзнавах, че мога да го направя. Може би дори исках да го направя, защото… защото пред очите ми все още беше момичето, какво бе направил с нея. Бях уплашена. За пръв път бях наистина уплашена по време на работа. Изненадващо за мен. Така че… — Пое си дъх и отпи от виното. — Така че твоята покана за вино и вечеря ми дойде съвсем навреме. Ще се чувствам по-добре в компания, отколкото сама. А днешната случка е от нещата, които не обичам да разказвам на семейството си. Само ще се разтревожат и уплашат.

Бо също се разтревожи, но реши, че не бива да й го казва. Не му звучеше като най-правилния отговор. Вместо това изрече първото, което му дойде наум.

— Обикновените хора не могат да разберат онова, което правиш. Не само заради стреса, който сигурно е огромен, не само заради опасността, която лично те заплашва. Предполагам, че е заради емоционалното изразходване. От онова, което виждаш, което трябва да направиш и което остава вътре в теб.

— Има причини да се заема с тази работа. Случилото се с Девона Джонсън, е една от тях. Знаеш ли, вече се чувствам по-добре, благодаря ти, че ме изслуша. Писането на рапорт за случая не носи подобно облекчение. Искаш ли да ти помогна за вечерята?

— Не, ще се справя сам. Пък и ако те помоля да обелиш картофите, прелъстяването ще загуби чара си.

— Ти прелъстяваш ли ме, Бо?!

— Работя усърдно по въпроса.

— Колко време ти отнема по принцип да докараш работата докрай?

— Обикновено не много дълго. Особено ако се броят и изминалите тринадесет години.

— Тогава ще кажа, че е прекалено дълго. — Тя остави чашата си и стана. — Ще се наложи да оставиш пилето да се маринова малко повече — добави, като приближи към него.

— Знам, че в такъв момент трябва да кажа нещо много умно. Но мозъкът ми е абсолютно празен. — Бо сложи ръце на бедрата й и ги плъзна леко по тялото й, като същевременно я придърпа към себе си.

Наведе глава, сетне спря устните си на един дъх разстояние от нейните устни, просто за да улови бързото й вдишване, изпълнено с очакване. Очите му бяха отворени, не се откъсваха от нейните и той промени ъгъла, като захапа със зъби долната й устна.

И после бавно потъна в устата й.

Тя ухаеше на дъжд и имаше вкус на вино. Ръцете й погалиха раменете му, сетне преминаха през косата и останаха там, докато стегнатото му мускулесто тяло се притискаше към нейното. Бо я побутна, докато гърбът й се опря в плота и я закова там, без да престава да я целува.

Зъбите й леко захапаха езика му, което накара кръвта му да закипи. А звукът, който Рина издаде, беше нещо средно между смях и стенание.

Зрението му се замъгли.

Ръцете й леко трепереха, когато издърпа ризата му от колана.

— Много си добър в целувките — прошепна тя.

— И ти също. — Насочи се към шията й и отново се върна на устните. — Искам да… да се качим горе.

Цялата бе изпълнена с копнеж и желание. Беше готова. С ръце под ризата му, Рина притисна пръсти в мускулите на гърба му. Искаше това тяло върху себе си, искаше силните мускули, топлината му.

— Харесва ми подът тук. Хайде да проверим колко е твърд.

Когато се отдръпна, за да свали якето от раменете й, той си помисли, че чува как сърцето му бие, сякаш чука от вътрешната страна на гърдите му като настойчив твърд юмрук. И тогава осъзна, че всъщност чукането идва от външната врата.

— По дяволите!

— Чакаш ли някого?

— Не. Който и да е, да върви…

Но чукането продължи настойчиво и дори се усили.

— Мамка му. Слушай, стой тук. Дишай, но не мърдай. — Плъзна ръце по раменете й. — О, Господи, бих могъл да… Само ме изчакай, веднага ще се върна, щом убия натрапника. Трябва ми само минутка, за да свърша с него.

— Да ти дам пистолет — предложи му Рина.

Смехът му беше измъчен.

— Благодаря, но мога да се справя и с голи ръце. Не изчезвай, моля те, не променяй решението си. Не прави нищо.

Тя му се усмихна и сложи ръка на сърцето си, когато той тръгна към вратата. Беше страхотен, помисли си. Направо изключителен. Мъж, който може да се целува така… а и вече знаеше колко е сръчен с ръцете… Имаше потенциал да бъде удивителен любовник. Все пак сега, когато имаше една минута, за да поохлади пожара, разгорял се в мозъка й, Рина реши, че идеята му да се качат горе е по-добра от пода в кухнята.

Тръсна косата си и излезе в коридора, за да види дали е прогонил натрапника.

И го откри да прегръща една хубава, дребна червенокоса жена на прага. Същата, която бе видяла на погребението. Бе опряла глава на гърдите му и цялата се тресеше от ридания.

— Чувствам се толкова зле, Бо. Не съм предполагала, че ще се чувствам така. Не знам какво да правя.

— Всичко е наред. Влез. Чакай да затворя вратата.

— Такава глупачка съм. Глупава съм, но нищо не мога да направя.

— Не си глупава. Влез, Манди, само… — В този момент забеляза Рина и по лицето му премина цяла гама от емоции.

Изненада, объркване, извинение, отричане.

— Ах… Е, какво да направя?

Сълзите продължаваха да текат по лицето на Манди, която също загледа Рина и се отдръпна от Бо.

— О, Боже! Извинявам се. Съжалявам. Не знаех, че има някой тук. Господи, каква съм идиотка! Съжалявам, съжалявам.

— Всичко е наред. Тъкмо си тръгвах.

— Не! За Бога! Останете! Аз ще си отида. — Манди избърса с ръце мокрите си бузи. — Все едно не съм идвала.

— Не се тревожете, наистина. Аз просто разглеждах къщата. Живея в съседство. Рина Хейл.

— Аз съм Манди… Рина? — повтори жената. — Но аз ви познавам. — Тя подсмръкна и избухна в нов поток от сълзи.

— Имам предвид задочно. Отидох в Мериленд по същото време, когато и вие. Бях съседката на Джош Болтън от долния етаж. Срещнах ви веднъж за съвсем кратко, преди той да…

Гласът й се прекърши и лицето й се изкриви от болка.

— О, Господи! Направо съм разбита.

— Познавала сте Джош?

— Да. — Тя притисна с ръка устата си. — Светът е малък, но и ужасен, нали?

— Понякога. Наистина трябва да тръгвам.

— Манди, изчакай ме минута — започна Бо, но Рина вече клатеше глава и излизаше през вратата.

— Не, не, всичко е наред. Ще се видим по-късно.

Тя претича под дъжда, който не спираше да вали.

— Бо, толкова съжалявам. Трябваше да се обадя по телефона. Трябваше да се напия до безсъзнание. Върви след нея.

Но той знаеше, че моментът е безвъзвратно изгубен. И освен това видя лицето на Рина, когато Манди спомена името Джош Болтън. На него се изписа не само изненада, но и дълбока скръб.

— Няма смисъл. Ела да седнеш.

 

 

Може би заради тежкия ден или заради виното, или заради дъжда, но Рина напълни ваната, наля си още една чаша вино и влезе във водата. И се разрева като дете. Сърцето, главата, стомахът — всичко я болеше, а тя плачеше на глас. А когато сълзите пресъхнаха, остана няма и с олекнала глава.

Избърса се, облече тънки фланелени панталони и тениска, преди да слезе в кухнята, за да си приготви самотната вечеря.

Кухнята изглеждаше мрачна и безжизнена. Самотна, помисли си и почувства как празнотата я стиска за гърлото заедно със самотата.

Виното, дъждът и вероятно плачът доведоха до главоболие. Вместо да се занимава с готвене, извади един от пакетите за бързо реагиране на майка си и си стопли малко супа минестроне.

Остави я на печката да се подгрява и си сипа още вино.

Странно как болката може да се протегне през годините и да те сграбчи с острите си нокти. Рина рядко мислеше за Джош, а когато мислеше, усещането обикновено приличаше повече на тъпа болка, а не на пронизване с нож. Скръб по момчето, което така и не успя да стане мъж, и известно сладко-горчиво съжаление. Може би за самата себе си.

Изглежда защитните сили я бяха напуснали, помисли си тя, докато гледаше тенджерата със супа. Денят беше тежък, а сега самотата бе така осезателна, че я чувстваше като още един нож, забит в сърцето й.

Рина вдигна очи, когато на задната врата се почука, и въздъхна. Знаеше, че е Бо.

Косата му отново беше мокра.

— Извинявай, може ли да вляза за минутка? Просто искам да ти обясня…

Тя се обърна и остави вратата отворена.

— Няма нужда от обяснения.

— Добре де, но все пак… Защото може да ти е заприличало на… но не е така. Ние с Манди… ние сме приятели и не… Наистина, някога бяхме гаджета, но това беше много отдавна. Рина… може ли просто да ме погледнеш?

Знаеше, че той ще забележи следите от сълзи по лицето й. Не се срамуваше, че е плакала, но в момента не можеше да се понася. Не можеше да понася и сълзите си. Дори и него.

— Имах лош ден. — Но все пак обърна лицето си. — Просто ми се събраха много неща. Ще се справя. Стори ми се, че и на приятелката ти не й е провървяло.

— Така е. Ние… сме наистина само приятели.

Пъхна ръце в джобовете си, защото се чувстваше неудобно и не знаеше къде да ги дене.

— Тя, Манди, беше силно разстроена, защото току-що открила, че бившият й съпруг се е оженил. Мръсно копеле! Извинявай. Разводът беше тежък за нея и свърши само преди две седмици. Новината здравата я е разтърсила.

Рина се облегна на плота, отпи от виното си и го остави да довърши обяснението, като си мислеше: „Бедният, заклещен е между две емоционални жени в горещата дъждовна нощ“.

— Имам малко вино. Искаш ли?

— Не, благодаря. Рина…

— Първо, аз съм трениран наблюдател и имам набито око. Не съм приела сцената на вратата ти за любовна. Видях тази жена на погребението на баба ти и веднага разбрах какво е тя за теб.

— Ние сме просто…

— Близки — прекъсна го Рина. — Тя е като член на твоето семейство. Разбираш ли, Бо?

Напрежението, изписано на лицето му, се посмекчи.

— Да, да, така е.

— А тази вечер видях една силно разстроена жена, която не искаше, пък и нямаше нужда непознат за нея човек да става свидетел на болката й. Второ, ако направиш проста сметка, ти само спечели, че не изгони своята приятелка, изпаднала в беда, само и само за да се пъхнеш в кревата с мен. Къде е тя сега?

— Заспа. Оставих я да се наплаче и я сложих в леглото. Видях, че при теб свети и реших да… Исках да ти обясня.

— И го направи. Не съм ядосана. — И наистина беше така, помисли си Рина, дори самотата и тъгата бяха изчезнали някъде. — Аз не съм ревнива. Пък и все още не сме установили никакви основни правила. Дори не сме сигурни дали го искаме. Щяхме да правим секс, но не стана. — Тя вдигна чашата си. — Е, винаги има и друг път.

— Ти не си ядосана — вметна Бо, — но си разстроена.

— Не е заради теб. — За да прави нещо, тя взе лъжицата и започна да бърка супата. — Просто така. Заради миналото. Заради едно мило момче, което загубих.

— Джош. Имаше ли връзка с него?

— Той беше моят първи мъж в този малък гаден свят. — Сърцето й се сви, но сълзите бяха изплакани. — Колко странно, бях с него в нощта, когато ти си ме видял за първи път. Тръгнах с него, отидох при него. Тогава се любихме за първи път.

— Аз също го видях веднъж.

Лъжицата дрънна, удари се в стената на тенджерата, когато ръката й трепна.

— Познавал си Джош?

— Не. Срещнах го в деня, когато умря. Същия ден се запознах с Манди. Моят приятел Брад и момичето, с което ходеше тогава, ми бяха уредили тази среща. Когато отидохме да вземем Манди от тях, Джош слизаше по стълбите. Отиваше на сватба.

— О, Господи! На сватбата на Бела! — Може би все пак й бяха останали няколко сълзи. Бяха горещи и настойчиво искаха да излязат от очите й. — Сватбата на сестра ми.

— Не можеше да си върже вратовръзката. Манди му помогна.

Една сълза се отрони и капна в супата.

— Той беше мило момче.

— Той промени живота ми.

Рина преглътна сълзите си и го погледна. Сега очите му бяха помътнели и напрегнати.

— Не те разбирам.

— Тогава бях различен, непрекъснато ходех по купони. Е, кой не го правеше? Направо се носех по течението. Оставях плановете за някой друг ден. Тъй де, казвах си: „Ще направя това друг път“. Ще почистя друг път, ще сменя чаршафите друг път. Сутринта след срещата с Манди се събудих с махмурлук с библейски размери, защото след като я оставих у тях, отидох на друг купон. Събудих се в една гадна дупка, която беше моят апартамент. Реших да почистя. Правех това на всеки шест месеца, когато повече не можех сам да се понасям. Казах си, че трябва да се поправя, но така се заричах на всеки шест месеца. Тогава дойде Брад и ми съобщи, че момчето, което бяхме видели същия ден в блока на Манди, е умряло. Разказа ми какво се бе случило с него.

— Но ти не си го познавал?

— Не, не го познавах. — Замисли се, сетне поклати глава. Очевидно търсеше точните думи, за да й обясни нещата. — Но беше на моята възраст и беше мъртъв. Бях го срещнал преди часове, гледах как Манди оправя вратовръзката му — а сега беше мъртъв. Той нямаше да получи шанс да… В един миг отива на сватба, а в следващия…

— Вече го няма — прошепна Рина.

— Животът му беше свършил. Край. Беше преминал във вечността, а какво правех аз с моя живот? Пропилявах го, прахосвах го също като баща ми.

Бо замълча и въздъхна.

— Така че това беше момент на просветление за мен. Вместо да отлагам повече взех лиценз за предприемач. Уговорих Брад да купим една къща заедно. Беше съборетина. Баба ми даде малко пари назаем. Не съм работил по-усърдно в живота си, отколкото по време на ремонта й. Когато… По дяволите, това звучи тъпо и глупаво. Говоря само за себе си.

— Не, не, продължавай.

— Добре тогава. Когато се обезкуражавах или се чувствах отвратен, или се чудех защо, по дяволите, се бъхтя така, защо работя по десет-дванадесет часа на ден, се сещах за Джош, който никога нямаше да има този шанс. И открих какво мога да постигна, ако постоянствам. Може би щях да го постигна и по друг начин, не знам. Но никога няма да забравя това момче, защото неговата смърт промени моя живот.

Рина остави виното и разбърка супата.

— Било е като ритник на съдбата, нали?

— Не искам да загубя шанса, който имам с теб, Рина.

— Нищо не си загубил. — Тя изключи котлона и се обърна към него. — Не е кой знае каква награда, че сега си тук, позволи ми да ти го кажа. Имам доста краткотрайни и нещастни връзки, като се започне от Джош и се стигне до теб. Лоша преценка от моя страна, недобре избрано време или просто лош късмет.

— Ще рискувам. — Той пристъпи към нея и като наведе глава, докосна устните й със своите. — Не мога да я оставя сама тази нощ.

— Разбира се, че не можеш. Това е една от причините, поради които не си загубил позиции. Вземи малко супа. Ако тя се събуди, на света няма нищо по-добро от супата на майка ми за лечение на тъгата й.

— Благодаря. Сериозно. — Той погали с пръст бенката над горната й устна. — Дали да не ти направя вечеря утре вечер?

Рина извади съдинка и сипа супата в нея, като изви устни в усмивка.

— Защо не!

 

 

Лампите в дневната му все още светеха, когато оправи леглото си. Дали гледаше оня гигантски телевизор, зачуди се тя. Сигурно беше отстъпил леглото на приятелката си.

Надяваше се да са хапнали малко супа и да са погледали телевизия.

Никога не бе имала мъж приятел, който да се погрижи с топлота за нея, осъзна Рина. Мъжете в живота й, които не бяха от семейството, бяха учители като Джон, партньори като О’Донъл и колеги. Или просто любовници.

Беше интересно и различно, реши Рина, да имаш за приятел мъж, преди да го пуснеш в леглото си или преди да позволиш да те отведе в неговото.

Тя загаси лампата, затвори очи и се помоли сънят да изглади острите ръбове от този ден.

 

 

Беше малко преди три сутринта, когато телефонът иззвъня. Рина бързо се разбуди и включи осветлението, преди да грабне слушалката. Дори и с работа като нейната, среднощните обаждания свиваха сърцето й и го качваха в гърлото. Първата мисъл винаги беше за семейството — дали някой не е катастрофирал, дали не се е случило нещо лошо с любимите й хора.

— Да, ало?

— Имам изненада за теб.

Част от съзнанието й веднага регистрира номера, изписан в прозорчето като непознат, друга част се съсредоточи върху гласа. Нисък, леко дрезгав, мъжки.

— Какво, на кой номер звъните?

— Имам голяма изненада за теб. Скоро. Когато я получиш, ще си направя чекия и ще си представям твоята уста върху кура ми.

— О, за бога! Ако искате да събудите някого с тъпашко, безсрамно и цинично обаждане, не звънете на полицай.

Тя затвори и записа номера и часа. После изгаси лампата и отново заспа, забравяйки за странното обаждане.