Нора Робъртс
Стъпки от огън (21)

20.

Беше малко след шест, когато Рина напусна мястото на пожара. Сбогува се с О’Донъл и тръгна със Стив към пожарната. Партньорът й щеше да опише всичко в първоначалния доклад — улики, следи, взетите от мястото проби. Докато тя пое задачата да говори с всеки от пожарникарите, влизал вътре в сградата и все още буден.

Можеше да си пусне и един душ там — най-накрая. Винаги държеше чисти дрехи за смяна в багажника на колата. Освен това беше сигурна, че пожарникарите ще я нахранят както подобава, а нощи като тази обикновено възбуждаха силно апетита й.

— Е, я ми разкажи за този Гуднайт! Каква е историята? — започна Стив и млъкна, когато Рина го изгледа строго. — Джина ще ме пече на бавен огън, ако не й съобщя подробности. Винаги полудява, когато не й разказвам подробности.

— Тя така или иначе ще пече мен. Кажи й да дойде направо при първоизточника.

— Благодаря ти.

— Джина приема онова, което вършиш. Искам да кажа, че никога не е възразявала срещу работата ти, никога не те е карала да я смениш, защото е опасна, нали?

— Понякога се притеснява, разбира се. Но по принцип не изпада в паника. Когато миналата година загина Бигс, беше много тежко. Колкото за мен, толкова и за нея. Говорихме дълго по този въпрос. — Той неловко почеса ухото си. — За това, че рискът е част от работата ми. Примиряваш се с него, нали? Вземаш и негативите, целия пакет. Невинаги се справя, но е жилава. Знаеш това. Имаме деца, още едно е на път. Трябва да е твърда и устойчива.

— Тя те обича. Любовта я прави устойчива. — Рина спря пред пожарната. — Когато й се обадиш тази сутрин, помоли я да звънне на родителите ми. Просто да им съобщи, че имам случай и че всичко е наред. Нали можеш да спестиш подробностите, Стив? Засега?

— Нямаш проблеми.

Няколко мъже се миеха на помпата. Стив спря при тях да си побъбрят. Рина им махна с ръка, докато вадеше резервните си дрехи от багажника.

Тя изми дима от косата си, търка се, докато я заболяха ръцете, сетне затвори очи и остави водата да тече върху главата, врата и гърба й.

Под клепачите й драскаха песъчинки, очите й бяха възпалени, но това щеше да мине. Вкусът на дим щеше да остане в устата й, без значение колко вода щеше да изпие. Знаеше го. Вкусът на огъня оставаше и дори след време напомняше за себе си.

Рина успокои кожата си, като втри ароматен подхранващ крем. После я намаза обилно и с хидратиращ крем. Може да влизаше в горящи сгради, но нямаше да жертва кожата си за това. Нито суетата си, помисли си, докато се гримираше.

Когато се облече, прехвърли чантата си през рамо и отиде в кухнята, за да се отдаде на истински гуляй.

В пожарната винаги нещо къкреше на печката. Големи тенджери с чили или задушено, огромни парчета печено месо, цял казан бъркани яйца. Дългите плотове и печката се търкаха до блясък след всяко ядене, но въздухът винаги миришеше на горещо кафе и топла храна.

Беше се обучавала в тази пожарна команда и често бе работила като доброволка тук през свободното си време. Беше спала в чувалите, беше готвила на печката, беше играла карти на масата или гледала телевизия в приемната.

Когато влезе, никой не се изненада. От всички страни я поздравяваха — с полузаспали кимвания или бодри възгласи. И получи една голяма чиния бекон с яйца в мига, в който седна на масата.

Настани се до Грибли, който приличаше на хлапе, имаше козя брадичка и белези от изгорено по ключицата. Рани от войната.

— Говори се, че снощният подпалвач ти се бил обадил.

— Правилно се говори. — Тя дъвчеше яйцата и ги прокарваше с кока-кола, която си бе извадила от хладилника. — Човекът изглежда има някакъв въпрос за разрешаване с мен. Сградата беше обхваната цялата, когато пристигнах. Може би десет минути след обаждането.

— Много си бавна. Лош резултат — подхвърли Грибли.

— Той не ми каза, че става дума за пожар. Ако знаех, щях да съм по-бърза. Следващия път ще бъда.

От другата страна на масата един от мъжете вдигна глава.

— Нима очакваш да има следващ път? Смяташ, че е сериен подпалвач и скоро ще се прояви пак?

— Така мисля. И вие го имайте предвид. Този пожар беше лесен за разкриване. Беше нещо като проверка. Като да протегнеш ръка и уж случайно да прегърнеш жена през раменете. Искал е да види как ще реагирам. Поне така мисля. Вторият етаж, първо източната стена, нали?

— Да — кимна Грибли. — Когато се качихме, тази секция беше цялата в пламъци. Част от стената бе срутена, а на тавана имаше дупки за вентилация.

— Първият етаж беше в същото състояние — продължи Рина. — Не е бързал. Намерихме четири кибрита, единият от тях неотворен.

— Имаше „ремаркета“, които водеха от втория към първия етаж — намеси се мъжът срещу нея — Сандс и вдигна чашата с кафе. — Не бяха обхванати напълно от огъня, когато пристигнахме. Немарлива работа, ако питаш мен.

— Дааа.

Но дали беше немарлива или майсторска?

 

 

— Приличаше на детинска работа — рече Рина, седна и се опъна на стола. О’Донъл напълно копира позата й. — Бензин, хартия и кибрит. Нещата, с които децата понякога си играят. Ако не отчетеш нарочно направените дупки за вентилация, ще решиш, че е детска работа, аматьорска. Кибрити, които уж не е имал време да събере — така че да ги намерим. Въпросът е дали мисли, че няма да видим дупките за вентилация, или напротив — искал е да ги видим?

— Ако се опитваш да му направиш психологически портрет, мога веднага да ти кажа, че е искал точно ти да ги видиш. Ние, останалите, сме само фон. Ти си в центъра на вниманието му.

— Благодаря, че ме светна. — Тя стана. — Кой? Защо? Къде са се пресекли пътищата ни? Или може би се пресичат само в неговата глава?

— Ще прегледаме още веднъж старите случаи. И ще повикаме на разговор замесените в тях хора. Може да е някой, когото сме пропуснали. Или пък е някой, който е имал взимане даване с теб, и не му е харесало, че си го отсвирила.

Тя поклати глава при тези думи.

— Не се сещам за нищо сериозно. Не си позволявам сериозни връзки откакто… — Рина се замисли и потърка врата си, докато очите на О’Донъл не се откъсваха от нейните. — Ти си ми свидетел. Знаеш, че не се задълбочавам много след случая с Люк.

— Доста вода изтече оттогава.

— Може би, но така ми харесва. И ако ти минава през ума, че може да е Люк, направо забрави. Това леке няма да припари до подобна мръсна работа. Ще изцапа дизайнерския си костюм.

— Може да е облякъл работни дрехи. Все още ли е в Ню Йорк?

— Доколкото знам. Добре де, добре — вдигна ръце тя. — Ще проверя. Мразя да правя тази проверка.

— Мислила ли си колко лошо те удари този човек?

— Глупости, няколко синини. Получавала съм много по-сериозни, когато играя футбол.

— Не говоря за лицето ти, Хейл. А за ума, за съзнанието ти. Той ти повлия на мисленето. Отивам за кафе.

Той се изправи и излезе от стаята, за да й даде време да помисли върху думите му.

Но Рина само измърмори едно проклятие под нос и включи компютъра, за да потърси последните данни за Люк Чеймбърс.

Гласът й беше скован, когато О’Донъл се върна с чаша кафе.

— Има адрес в Ню Йорк и работи за същата брокерска къща, която го взе на Уолстрийт. Оженил се е през декември 2000 за Жанин Грейди. Нямат деца. Останал вдовец, след като тя загинала на 11 септември. Работела на шейсет и четвъртия етаж в единия близнак — Кула едно.

— Силен удар. Такива неща могат да накарат човек да превърти. Няма да навреди, ако проследиш какво е правил през деня.

— Господи, ти си като куче, захапало кокал, не пускаш. Добре. Ще се свържа с местния полицейски участък и ще помоля колегите да уточнят бил ли е снощи в Ню Йорк.

О’Донъл се приближи и сложи пред нея една кутийка диетична кола, която извади от джоба си.

— Размяна на ролите. Ти щеше да ме накараш да направя същото. Ако не го сторех, щеше да се заемеш сама.

— Уморена съм. И съм на края на силите си. А фактът, че си прав, само ме кара да изгарям от желание да те надупча.

С доволна усмивка О’Донъл седна обратно на мястото си.

 

 

Какво облекчение — най-сетне да се прибере у дома. Мечтаеше си за едно хубаво спане.

Влезе вътре и остави чантата си върху колоната на стълбата. Сетне, когато в съзнанието й изникна неодобрителният поглед на майка й, я взе и я прибра в гардероба.

— Е, доволна ли си сега? — обърна се мислено към Бианка. Като пренебрегна святкането на лампичката на секретаря, отиде направо в кухнята.

Хвърли пощата на масата и копията от докладите, които бе взела със себе си вкъщи. Първо ще се наспя, каза си, но не издържа и превъртя съобщенията на телефонния секретар.

Когато механичният глас съобщи, че първото обаждане е записано в два и десет сутринта, сърцето й заби учестено.

Хареса ли ти изненадата? Обзалагам се, че да, след като още си там. Какъв пожар, а! Златно, червено и горещо синьо. Обзалагам се, че си се възбудила. Сигурен съм, че искаше да влезеш вътре и да позволиш на пича от съседната къща да те чука, докато изгори. Аз ще го направя по-добре. Само почакай. Просто имай търпение.

Дишането на Рина се ускори и накъса. Спря записа, затвори очи, докато успее да събере мислите си и да се овладее.

Той я бе наблюдавал. Бе видял, че Бо е с нея. Знаеше, че бе минала през прозореца.

Бил е достатъчно близо, за да я гледа, я тя го бе пропуснала. Дали не беше някой от зяпачите, наизлезли от съседните къщи? Или от шофьорите на преминаващите коли? Едно от лицата в тълпата?

Беше я наблюдавал.

Цялата потръпна. Искаше да я подплаши и тя не можеше да го спре. Но поне можеше да контролира поведението си.

Рина изслуша и останалите съобщения. Второто беше от седем и половина.

— Още ли не си се прибрала? — подпалвачът се разсмя, хиленето му приличаше на дишане на удавник. — Работа, работа. Много си заета.

Третият запис бе от седем и четиридесет и пет.

— Рина.

Тя подскочи и въздъхна с облекчение, когато позна гласа на Бо. Да, наистина, призна в себе си, наистина беше много изплашена.

— Колата ти не е отзад, затова предполагам, че все още не си се прибрала. Имам работа и една доставка. Звучи доста безинтересно след приключенията от снощи. Както и да е. Ако се прибереш, обади ми се.

Следващото съобщение беше от след час — Джина искаше да се видят, за да научи всичко за новия мъж.

— Малко си закъсняла, миличка. — Рина подсвирна неприлично и щракна с пръсти. — Фют! Беше тук, вече го няма.

После се намръщи, когато чу уплашения глас на сестра си Бела.

— Защо винаги те няма, когато имам нужда от теб?

Тъй като това бяха всички обаждания, тя вдигна телефона. Сетне се спря. Понякога трябваше да мисли първо като ченге, а сетне като сестра.

Изтри всички съобщения след второто, извади касетата и я запечата едно пликче, преди да сложи нова.

После се обади на О’Донъл, и му съобщи новините.

— Значи е бил на мястото.

— Много вероятно. Или е наблюдавал къщата ми и е видял, че излизам с Бо. Може да ме е проследил. Нямах време да се огледам.

— Ще го обсъдим утре сутринта — отвърна й О’Донъл. — Ще пратя патрулна кола да те пази тази вечер.

Тя понечи да откаже, после премисли.

— Добра идея. Но нека е някой от екипа, става ли? Ако колата е полицейска, може да се уплаши и да избяга. По-добре да е цивилна.

— Ще се погрижа. Почини си.

Рина се сети за обаждането на Бела.

— Да, добре. — И потърка уморените си очи. — Ще си почина.

Погледна телефона. Трябваше да се обади на Бела. Фактът, че избухванията и нервността й понякога бяха причинени от нещо толкова дребно като счупен нокът, не бе извинение. Е, това беше нелюбезно и не бе вярно, трябваше да признае Рина. Бела не бе чак толкова глупава, нито смешна. Донякъде, но не съвсем.

Дали не я тревожеше нещо, свързано с децата, макар че едва ли. Ако случаят беше такъв, щеше да има още дузина обаждания от роднините. Родителите й щяха да повредят мобилния й телефон от звънене, ако се бе случило нещо спешно.

А какво говореше фактът, че се двоумеше и разтакаваше дали да се обади на сестра си или не?

Тя вдигна телефона и извади номера на Бела от паметта му.

Не беше сигурна дали почувства облекчение или раздразнение, когато икономката й съобщи, че сестра й е на фризьор. Което все пак потвърждаваше, че Бела е в беда, помисли си Рина, когато затвори. Защото сестра й ходеше на фризьор, когато другите хора викаха бърза помощ.

Тъкмо щеше да тръгне по стълбите нагоре и на входната врата се почука. Рина почувства как сърцето й трепетно замря, защото си помисли, че може да е Бо. Но като отвори, видя големия корем на Джина, която беше бременна в шестия месец.

— Стив ми каза, че вече сигурно си се прибрала. Просто минавам да те видя как си. — Тя сграбчи Рина в силната си прегръдка. — Ама че нощ, а? Добре ли си? Изглеждаш изморена. Трябва да поспиш.

— Такава беше и моята идея — рече нацупено Рина, докато Джина се шмугваше покрай нея.

— Добре де, добре, хайде да седнем. Майка ми изведе децата за няколко часа. Бог да я благослови с вечна младост и красота. — Тя потупа с ръка закръгления си корем, сетне се намръщи, докато оглеждаше стените, които предишният собственик бе боядисал в странния зелено-кафяв цвят на киви.

— Все още ли не си избрала цветовете! Трябва да се възползваш от това прекрасно време и да боядисаш. Така ще можеш да оставиш прозорците отворени, за да се измирише боята. Стив ще ти помогне.

— Благодаря. Все още не съм се спряла на нищо. Иска ми се да е по-класическо от това тук.

— Както решиш. Мога да ти помогна. Обичам да избирам цветове. Същото като играчките е. Ободрявам ли те?

— Нима изглежда, че имам нужда от ободряване?

— Стив ми каза всичко. Не се тревожи, няма да кажа на вашите. Просто се притеснявам за теб.

— Няма за какво.

— Ами да, разбира се. Защо ли да се тревожа, след като някакъв маниак на тема пожари е обсебил най-добрата ми приятелка и е подпалил нашето училище!

Рина въздъхна, сетне отиде до кухнята, за да налее две чаши със „Сан Пелегрино“.

— Има ли нещо, което върви с това? — попита Джина, като я последва. — Нещо с повече захар?

Рина извади остатъка от един кейк с кафе.

— Само че е стар, от няколко дни — предупреди тя.

— Много важно. — Смеейки се, Джина си отчупи едно парче. — Мога да изям три кучета, стига да са полети с достатъчно захарен сироп. — Разположи се на старата месарска маса, която Рина използваше за кухненска. — Добре, аз бях заета, ти беше заета. Сега е време да науча с най-големи подробности всичко за твоя дърводелец. Майка ми разбрала от твоята, че го познаваш още от колежа. Аз знам много добре кого познаваше и кого не по това време и не помня никакъв на име Гуднайт.

— Всъщност не се познавахме. Той ме видял на някакво парти, докато съм била в колежа. Всъщност и двете бяхме в колежа.

— Значи майка ми не е разбрала правилно. — Джина си отчупи друго парче. — Я седни и разказвай.

Рина се подчини и оловната тежест на умората избледня и изчезна, докато Джина прекъсваше разказа с въздишки, възклицания „Ох“ и „Божичко!“, както и драматични пляскания с ръце и хващане за сърцето.

— Видял те е и никога не те е забравил. Носил те е в себе си през…

— Престани.

— Ти престани. Това е толкова романтично. Като Хийтклиф и Катерина^[1].

— Те са били луди.

— За Бога! Какви ги говориш. Добре като в „Безсъници в Сиатъл“^[2]. Знаеш колко много обичам този филм.

— Да, знам. С изключение на факта, че ние не живеем на двата противоположни бряга, аз не съм сгодена за някой друг и той не е вдовец с дете, иначе е съвсем същото.

Джина заклати пръст.

— Няма да ми разваляш удоволствието! Омъжена съм от шест години, чакам третото си дете. Но не съм чувала нещо толкова истински романтично напоследък. Я ми кажи как изглежда?

— Добре. Има мускулесто тяло. Вероятно от работата, която върши. Ръчна работа, физически труд.

— А сега ми кажи най-важното. Как е в леглото?

— Да съм казала, че съм правила секс с него?

— От колко време те познавам?

— По дяволите! Хвана ме натясно. Излиза извън класацията.

Джина зяпна и премигна.

— Ти никога преди не си казвала това.

— Кое?

— Винаги си казвала — той е чудесен или той е страхотен. Понякога, че е било забавно или посредствено. Ако трябваше да използвам десетобалната система, щях да кажа, че се движеше около осем.

Челото на Рина се сбърчи.

— Бих казала по-скоро десет. Не си ли прекалено загрижена и обсебена от моя сексуален живот?

— Че за какво са приятелките? Това ли беше най-хубавият секс в твоя млад живот, изпълнен с приключения?

— Не бих казала… добре де, да. Така е. Не знам. Беше страхотен и чудесен, и забавен, и романтичен. Дори когато беше див. Но след снощи край. Свърши се.

— Защо? Какво е станало? Та аз току-що дойдох! Как така край?

Рина си наля още газирана вода, седна и загледа мехурчетата.

— Ами като заведеш един мъж на местопрестъплението, на място, където си обвързан професионално и лично, и той те гледа как тичаш със защитен костюм, издаваш заповеди, някои от които към него самия, той си дава сметка, че работата ти е смахната. Това ще накара цветето да увехне, Джина.

— Е, тогава значи наистина има малка пишка.

Рина поклати глава със смях.

— Не, не е така и фигуративно, и буквално казано. Ние тъкмо започнахме да… танцуваме, Джина. Но мелодията се промени така рязко и неочаквано, че стана сложно.

С въздишка Джина седна обратно.

— Ако това е неговото отношение, значи не го харесвам.

— Ще го харесаш. Той е от хората, които се харесват. Не го обвинявам, че ще даде на заден.

— Което значи, че все още не е отстъпил назад?

— Просто снощи имах това чувство. Но не ми е казал нищо засега.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Рина? Ти си песимистка. Когато става дума за мъже, си голяма песимистка. Ето защо… — Тя млъкна, намръщи се и отпи от водата.

— Хайде, не спирай. Продължавай.

— Добре, не исках да продължавам, защото те обичам. Но ще ти го кажа. Ето защо твоите връзки не траят дълго, ето защо не се превръщат в нещо по-голямо и дълбоко. Това е още от колежа. След горкичкия Джош. А след Люк стана още по-лошо. Той беше негодник с космически размери — добави Джина, когато Рина се изплю. — Без съмнение. Но онова, което се случи, размъти мозъка ти и те блокира. Ти нарочно, целенасочено се възпираш да не завързваш истинска връзка.

— Това не е истина! — извика, но сама не бе убедена в думите си.

Джина хвана ръката й.

— Хич даже. Нали те чух да говориш за този мъж така, както не си говорила за никого откакто бяхме деца. Виждам сериозен потенциал за връзка, а ти си готова да я съсипеш. Хей, защо не изчакаш да видиш как ще се развият нещата, преди да зачертаеш името му?

— Защото той има значение за мен — отвърна тихо Рина и Джина стисна ръката й. — Когато ме гледа, усещам, че става нещо важно. Никога преди не съм се чувствала така. Нито веднъж, с никой друг. Преди ми харесваше, че не ми се случва. Имах си всичко в моя живот — семейството, работата ми. Ако исках мъж, я виж колко мъже има наоколо. Но този има значение за мен и това стана толкова бързо и толкова сериозно, че не искам да бъда размазана, когато той си отиде.

— Ти си влюбена!

— По-скоро объркана. Уплашена. Колебая се.

Джина цъфна в усмивка и се изправи на крака, за да я целуне по главата.

— Поздравявам те.

— Мисля, че го разкарах снощи, Джина.

— Спри. Изчакай. Виж. Спомни си колко бях объркана, когато нещата със Стив започнаха да стават сериозни.

Рина се усмихна.

— Беше много сладка.

— Беше ужасно. — Започна да разтрива раменете на приятелката си. — Имах намерение да отида в Рим, да завъртя луд роман с някой художник. Но как, по дяволите, да го направя, когато някакъв проклет пожарникар ми бе завъртял главата? И все още ми я върти, и все още се плаша. Понякога го гледам и си мисля: какво ще правя, ако нещо му се случи, ако го загубя? Ако се влюби в друга жена? Дай шанс на този мъж. — Тя сложи ръка върху бузата на Рина. — Дори не съм го виждала, но ти казвам да му дадеш шанс. А сега отивам да си прибера децата и да се върна обратно в цирка, който е моят живот. Обади ми се утре.

— Непременно. Джина? Ти много ми помогна.

— Значи съм свършила добра работа.

 

 

Рина спа три часа и се събуди с ужасно главоболие и неясни спомени за кошмара, който бе замъглил мозъка й. Пожар и дим, страх, ужас и тъмнина — бъркотия, смесица от елементи, които не могат да се обединят. Вероятно така беше най-добре, помисли си, като се обърна в леглото и изчака пулсът й да се успокои.

От време на време сънуваше, особено ако бе преуморена или под напрежение. Ченгетата бяха подложени на силен стрес. Виждат, докосват или миришат ужасни неща.

Но кошмарът щеше да избледнее, както винаги. Тя можеше да живее с образите, защото работата й вдъхваше увереност, че е направила и прави нещо за тях.

Рина седна, включи осветлението. Трябваше да хапне нещо, да свърши някаква работа. Това щеше да я отвлече от безсънието и тревогите на среднощния час. Беше три през нощта.

Със замаяна глава, тя слезе долу. Джина беше права, реши, като прекара пръсти по стената. Трябваше да помисли сериозно за цветовете, да избере мебели, да започне да превръща къщата в свой дом.

Нима наистина страдаше от фобия към ангажименти? — зачуди се Рина. Беше отлагала максимално купуването на къщата, макар че от години бе искала да притежава собствен дом. Сега също отлагаше да се настани трайно тук, да направи промени, които да отразяват вкуса и стила й. Да я направи свой дом.

Добре, първата стъпка беше признанието, че има малък проблем. Явно трябваше да купи проклетата боя и да започне боядисването.

Първо щеше да приключи с този случай, сетне да си вземе една седмица почивка и да направи нещо за себе си. Да боядисва и лепи тапети, да обиколи антикварните магазини и складовете за мебели. Да насади цветя.

Рина започна да рови из кухнята. Не бе истински гладна, не й се ядеше нищо. Чувстваше се мрачна. Не беше нейна вината, че е ченге и че понякога работата й не е привлекателна и приятна. Със сигурност не бе нейна вината, че не може да се справи с това.

Фобия от ангажименти, дрън-дрън, реши. Беше на ръба да се обвърже с него — за пръв път в живота си беше склонна да се обвърже с някого, а той взе, че скочи от кораба при първата по-голяма вълна.

Да го духа.

Беше единственият мъж, който бе завъртял главата й. Мечтателни зелени очи, чувствена сочна уста. Кучи син. Тя извади чесън, италиански домати и започна да ги реже, като си представяше, че реже Бо на парченца. Момичето от сънищата? Глупости. Тя не беше нито сън, нито мечта за никого и нямаше намерение да се променя според нечия представа. Беше такава, каквато бе и той или трябваше да го приеме, или да върви по дяволите.

Загря зехтин в тигана, извади червено вино.

Нямаше никаква нужда от него. Имаше прекалено много мъже наоколо, ако искаше да си хване някой. Не очакваше някакъв си очарователен, секси, забавен дърводелец да запълни празнините в живота й.

Всъщност в живота й нямаше празнини.

Сложи чесъна в горещия зехтин и подскочи при звука от почукване на външната врата. Спокойно, рече си Рина, но все пак взе пистолета, който бе оставила на плота.

— Кой е?

— Аз съм, Бо.

Като въздъхна облекчено, тя прибра пистолета в чекмеджето. И изправи раменете си, докато отключваше вратата.

Гърдите й бяха стегнати и не можеше да направи нищо, да се отпусне. Гърлото й беше пресъхнало, а в корема й имаше тежест. Всичко това беше ново и непознато усещане за нея, когато ставаше дума за мъж.

Но отвори вратата и му се усмихна разсеяно.

— Трябва ти чаша захар ли?

— Не чак толкоз много. Получи ли съобщението ми?

— О, да. Извинявай. Не се прибрах вкъщи в четири часа, сетне имах компания. После съм задрямала. Току-що ставам.

— Предположих. Завесите в спалнята ти бяха пуснати, когато се прибрах, затова реших, че сигурно спиш. После видях, че свети и се престраших. Мирише на нещо хубаво, освен ти самата.

— О, по дяволите! — Хукна към печката, за да спаси чесъна от загаряне. — Точно си приготвях малко паста — добави нарязаните на ситно домати и чаша вино. Може и да не беше особено гладна, но беше доволна, че ръцете й са заети. Добави босилек, малко пипер и остави всичко да се задушава.

— Според мен готвенето ти иде отръки. Все още изглеждаш изморена.

— Благодаря. — Рина чу собствения си глас, кисел като лимон. — Обичам подобни комплименти. Много ме стимулират.

— Тревожех се за теб.

— Съжалявам, такава ми е работата.

— Сигурно.

— Мисля да пия чаша вино.

— Добре. — Очите му не се откъсваха от нея. — Ще ми кажеш ли нещо повече за случилото се снощи?

— Незаконно проникване, палеж с много точки на възпламеняване, съобщение, отправено към следовател по палежите. Няма жертви. — Тя му подаде чаша червено вино.

— Защо се държиш така с мен? Защото си изморена, защото този негодник усложнява живота ти или защото ти е писнало от мен?

Усмивката й беше горчива като пелин.

— Избери си едно от всички.

— Добре, избирам първите две. Защо ти не ми обясниш третото?

Тя се облегна на плота.

— Направих онова, за което съм учила, което съм длъжна да правя и за което ми плащат.

Той изчака един миг и кимна.

— И?

— И какво?

— Точно това питам и аз — и какво? Кой спори за това?

Можеше да се държи поне цивилизовано, напомни си Рина.

Възпитано и като възрастна, а не да се прави на капризно дете. Извади тенджерата и я сложи в мивката, за да я напълни с вода.

— Мога да направя повече, ако си гладен.

— Добре. Рина, защо се държиш така с мен? Защото снощи застанах на пътя ти ли?

— Не трябваше да го правиш.

— Когато някой, на когото държа, е на път да извърши нещо безразсъдно или опасно, аз ще застана на пътя му.

— Аз не съм безразсъдна.

— По принцип не си, не бих си и помислил подобно нещо. Но той те вбеси и те изкара извън нерви.

— Дори не знаеш докъде се простират нервите ми. — Тя занесе тенджерата на печката и я сложи върху котлона. — Ти въобще не ме познаваш. — И притихна, когато той сложи ръцете си върху раменете й и я обърна с лице към себе си.

— Знам, че си умна. И решителна. Знам, че си много привързана към семейството си, а когато се смееш, цялото ти лице грейва. Знам, че обичаш бейзбол, знам къде обичаш да бъдеш докосвана. А също, че си падаш по лимонов пай с целувки и не пиеш кафе. Знам, че ще влезеш в огъня. Кажи ми нещо друго, което трябва да знам.

— Защо си тук, Бо?

— За да те видя, да говоря с теб. И да получа порция спагети.

Тя се отдръпна и взе чашата си с вино.

— Предположих, че след миналата нощ ще се чувстваш неудобно.

— Заради кое?

— Не бъди глупав.

— Опитвам се. Значи неудобно… с теб. — Той вдигна ръце.

Рина леко сви рамене и отпи.

— Да се чувствам неудобно с теб, защото… Добре, нямам много голям избор — реши той, понеже тя не каза нищо. — Защото спорих с теб дали да тръгнеш сама? Не, не е това, защото аз спечелих. Тогава, защото трябваше да стоя встрани? Не е и това, все пак не съм нито от полицията, нито от пожарната. Затрудняваш ме.

— Не ти хареса, че влязох вътре.

— В горящата сграда ли? — Звукът, който издаде, приличаше на сподавен смях. — Дяволски си права. А според теб какво — би трябвало да ми хареса, когато влизаш в огъня? Това наистина е проблем, защото мисля, че никога няма да го харесам. Като добавим и факта, че ми се случи за пръв път, мисля, че се държах нормално. Нали не хукнах след теб, не те хванах и не те издърпах настрани? Което, да си призная, ми мина през ума. Като възможност. Нима да харесвам рисковете, които поемаш, е част от изискванията ти към мен?

Тя го загледа.

— Господи, аз наистина съм песимист.

— За какво говориш? Ще бъдеш ли така добра да ми преведеш твоя странен женски език, за да мога да го разбера?

— Искаш ли да бъдеш с мен, Бо?

Той разпери ръце. Беше олицетворение на един объркан, разстроен и учуден мъж.

— Нали стоя пред теб?

Рина се разсмя и поклати глава.

— Да, със сигурност си тук. Трябва да ти се извиня.

— Съгласен съм, но защо?

— Защото реших, че си страхливец. Предположих, че се оттегляш, че не искаш да ме приемеш такава, каквато съм, нито това, което правя. Защото мислех само за себе си, без да се замисля за теб. Защото ти се ядосах, макар аз всъщност да не постъпих правилно. Започвам да осъзнавам, че имам проблеми в тази област — сферата на връзките.

Тя пристъпи към него, обхвана лицето му с длани и притисна горещите си устни към неговите.

— Ето за това ти се извинявам.

— Значи ли, че се сдобряваме след първата ни кавга?

— Определено.

— Добре тогава. — Привлече я към себе си и я целуна. — Първата винаги е най-трудната. Хайде да говорим за нещо друго, докато ядем, което, надявам се, че ще стане скоро, защото единственото, което съм сложил в стомаха си тази вечер, е сандвич с фъстъчено масло.

Рина се обърна, за да вземе спагетите.

— Това ще бъде далеч по-вкусно.

— Не се и съмнявам.