Линда Хауърд
Ласката на огъня (6)

Шеста глава

Когато на другата сутрин Ани се събуди, Рейф го нямаше и тя се уплаши да не би да я е изоставил сама в планините. Ръцете й бяха отвързани и това още повече подсили страха й — защо ще я развързва, ако не възнамерява да бяга? Както си беше сънена и рошава, се втурна към вратата, отвори я и изхвърча навън. Студеният въздух шибаше голите й крака, камъчета и борови иглички се забиваха в стъпалата й.

— Рейф! Къде си?

Той се появи откъм навеса с кофа в едната ръка и с револвер в другата.

— Какво си се развикала? — Гласът му я сряза, а пронизителният му поглед се впи в нея.

Тя чак сега осъзна, че е излязла гола навън и че стъпва боса по леденостудената земя.

— Помислих, че си заминал. — Гласът й трепереше.

Погледът му я прониза, лицето му беше безизразно.

— Прибирай се вътре!

Ани знаеше, че трябва да се подчини, ала безпокойството й за него надделя.

— Как се чувстваш? Мисля, че още не си толкова здрав, че да носиш вода.

— Казах да влизаш вътре. — Гласът му бе тих като шепот, ала тонът му не търпеше възражение.

Ани се обърна и тръгна към колибата. Лицето й се сгърчваше при всеки допир на стъпалата й до каменистата почва.

Отвори един от прозорците, за да стане по-светло, и вдигна дрехите си от пода. Бяха смачкани, ала сухи и чисти. Облече се припряно, треперейки от студ. Стори й се по-студено от предния ден, но сигурно бе по-чувствителна към зимния мраз, защото бе излязла навън само по риза, а и Рейф не бе наклал огъня сутринта.

След като среса косата си с пръсти и я прибра на кок, Ани стъкна огъня и започна да приготвя закуска, ала движенията й бяха вели и безжизнени. Снощният разговор не й излизаше от главата, непрекъснато си мислеше за Рейф. Тази сутрин той изглеждаше по-добре, очите му не бяха така хлътнали и лицето му бе по-свежо. Все пак още не беше укрепнал за физическа работа, но можеше ли да го спре? Надяваше се шевовете да не се разкъсат.

Как бе успял да се измъкне от колибата, без да я събуди? Снощи заспа трудно, пък беше и много уморена, ала сънят й обикновено бе лек. И той бе лежал дълго буден — не се въртеше и не шаваше, но тя усещаше напрежението в ръцете и тялото му, плътно прилепено до нейното. Само една нейна дума или движение и щеше да бъде върху нея.

На няколко пъти тя бе на крачка от безразсъдството — идеше й да прати всичко по дяволите и да му се отдаде. Бе паднала толкова низко, че бе готова да изгуби целомъдрието си в прегръдките на един престъпник. Дори не можеше да се утеши с мисълта, че е устояла на изкушението поради високия си морал, за да запази самоуважението си. Нищо подобно, голата истина беше, че не спа с Рейф, защото я беше страх. Страхуваше се от неизвестното, страхуваше се от физическите и душевни болки, които той щеше да й причини. Беше лекувала жени, наранени от груби и жестоки мъже, знаеше също така, че първият път винаги е болезнен, ала Ани трепереше от желание и бе готова да му се отдаде въпреки тази болка. Копнееше да разбере какво е усещането да лежиш под мъж, да усещаш тежестта на тялото му, да го приемеш дълбоко в себе си.

Но най-много се боеше да не стане прекалено уязвима, защото прониквайки в тялото й, той щеше да отключи вратата към сърцето й и напук на здравия разум тя щеше да се влюби в него. В душата й щеше да зине рана, която нямаше да заздравее лесно. Не можеше да си позволи да се влюби в него. Той е престъпник, убиец. Дори и сега тя беше убедена, че опита ли се да избяга, той ще я застреля. Колкото и странно да бе, но тя вярваше на думите му, че след няколко дни ще я върне здрава и читава в Силвър Миза.

Ани винаги се бе смятала за човек с твърди морални устои, който различава доброто и злото и винаги може да вземе правилно решение. За нея моралът нямаше нищо общо с наказанието или със състраданието. Но сега какво да мисли за себе си — още от самото начало бе разбрала, че Рейф Маккей е жесток и безмилостен човек, и въпреки това бе силно привлечена от него? Той беше студен, хладнокръвен и опасен като хищен звяр, ала целувките му я караха да трепери и да изгаря от желание. Някакво тихо гласче й нашепваше, че може да му се отдаде и да се върне в Силвър Миза все едно, че нищо не се е случило. Никой нямаше да разбере, че е била любовница на престъпник. Ани се уплаши, усещайки, че е готова да се поддаде на изкушението.

Вратата се отвори, но тя не вдигна поглед от яденето. Рейф сложи ведрото за вода до огнището. Беше пълно. От опит знаеше колко е тежко и отново я облада безпокойство. Неохотно го попита:

— Как се чувстваш?

— Гладен съм — каза той, затвори вратата и се отпусна на одеялото. — Значи съм добре, ти нали така каза?

Тя му хвърли един поглед. Гласът му бе спокоен, нямаше и следа от по-раншната грубост, ала Ани добре знаеше, че Рейф изразява само онова, което иска.

— Не съм казала, че днес ще си здрав. Предположих само, че ще си по-добре.

— Точно така. Дори и след като се погрижих за конете, не се чувствам така омаломощен като вчера. Само шевовете ме сърбят.

Това беше знак, че оздравява, но Ани не бе го очаквала толкова скоро. Явно организмът му бе много здрав и бързо се справяше с болестите, доказа го и нечовешката издръжливост, която бе проявил по време на кошмарното пътуване до колибата.

— Значи вече си почти здрав — каза тя и го погледна умоляващо. — Ще ме върнеш ли днес в Силвър Миза?

— Не.

Думата прозвуча рязко и неумолимо. Ани се сви безпомощно. Би било чудесно да се освободи от присъствието му и от непрестанното изкушение, ала не посмя да влиза в спор с него. Той знаеше какво прави и никой не бе в състояние да го разубеди. Щеше да я върне в Силвър Миза, когато той поиска.

Рейф я наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи как налива кафе и му подава канчето. С удоволствие отпи от горещата ароматна течност, която загря вътрешностите му и усили още повече трескавата топлина, която чувстваше само като я гледа. Тя му се стори страшно притеснена тази сутрин — никога не бе изглеждала така, дори и когато умираше от страх, че ще я убие. Чувствеността й се бе се разбудила и тя приличаше на млада кобилка, хваната за пръв път натясно от настойчив жребец. Напрежението помежду им трептеше като силно обтегната струна.

Тази сутрин Ани носеше собствените си дрехи. Блузата й бе закопчана догоре — сигурно си мислеше, че като се скрие зад барикадата от фусти, ще се предпази от него. Наивница, усмихна се Рейф под мустак. Жените не съзнават омагьосващата сила, с която привличат мъжете, обаянието, излъчвано от нежната кожа и меките извивки на телата им, дълбоката, непреодолима нужда, която кара мъжете да проникват в телата им, за да влязат в земния рай. Жените също така не разбират силата на собствените си желания и оковават телата си в железни окови. Ани сигурно не схващаше всичко това, щом се опитваше да се скрие зад безполезната стена от дрехи. Дали си мислеше, че той няма да я желае, щом не вижда голото й тяло?

Копнежът му по нея бе толкова силен, че вече се превръщаше в мъчение. На всяка цена ще я притежавам, реши Рейф, заглушавайки гласа на разума. Не можеше да я върне в Силвър Миза, преди да се напие до насита. Едвам се въздържа да не й се нахвърли още в този момент. Толкова дълго бе живял само сред смърт и горчилка, че топлината й бе възжелана от него като глътка вода за човек, изгубен в пустинята.

Само мисълта, че ще разполага с достатъчно време, за да я съблазни, и че го чака доста работа през деня, го възпря да не я събори веднага на одеялото. Времето бе застудяло чувствително, ниските черни облаци, надвиснали над билото на планината, предвещаваха сняг. Ако искаше, можеше да я заведе в Силвър Миза, преди да е паднал снегът, ала нямаше да го направи. Вероятно снегът щеше да ги затрупа; валежите в края на зимата често траеха с дни — можеше да се наложи да прекарат няколко дни, даже седмици, затворени в колибата. Ани нямаше да може да му устои, тялото й щеше да се предаде.

Затова днес трябваше да се запасят с дърва и съчки и да заложат няколко капана, за да осигурят храна за идните дни. Рейф можеше да застреля някое диво животно с пушката си, ала гърмежите щяха да отекнат надалеч, а той не искаше да се разбере, че има хора толкова високо в планината. Трябваше да измисли нещо и за конете. Не му се щеше да ги държи затворени в тесния заслон дълго време. Реши да ги спъне и да ги пусне да попасат, а в това време да построи по-широк навес. Не му се понрави идеята да бъдат далеч от конете, защото можеше да им се наложи да бягат, но нямаше как — заслонът трябваше да бъде готов още днес. Нямаше да казва на Ани, че ще завали сняг, защото мисълта, че ще трябва да прекара няколко дни затворена с него, щеше да я хвърли в паника.

Беше гладен като вълк и едвам дочака бекона и палачинките. Ани отново напълни канчето с кафе и Рейф го сложи между двамата. Не обелиха нито дума, докато се хранеха. Той лакомо поглъщаше вкусните палачинки, наслаждавайки се на вкуса на меда.

Сетне съблече ризата си, за да може Ани да прегледа раните му, и крадешком се почеса. Тя го плесна по ръката.

— Престани. Ще възпалиш шевовете.

— Какво да правя, като проклетият сърбеж ме побърква.

— Значи оздравяваш, така че не се оплаквай!

Раните се бяха затворили, кожата наоколо беше съвсем леко зачервена. Ани реши, че след два-три дни ще може да свали конците, макар че обикновено това се правеше след седмица до десет дни.

Тя намаза раните с ябълково вино, за да облекчи сърбежа, сетне наложи дебел пласт марля отгоре и направи стегната превръзка.

Рейф стоеше с разперени ръце и намръщено гледаше надолу.

— Защо ми сложи толкова дебела превръзка?

— За да предпазя раните — отвърна тя, след като приключи.

— От какво? — попита той, докато нахлузваше ризата си.

— От теб най-вече — каза тя и се наведе да подреди чантата си.

Рейф изсумтя, навлече кожуха си и измъкна една брадвичка от дисагите.

Ани се намръщи при вида на острието.

— Няма нужда да сечеш дърва. По земята има колкото искаш.

— Няма да сека дърва, а ще разширя заслона за конете — заяви мъжът и преметна пушката през рамо. — Облечи си палтото. Днес е доста студено.

Тя безмълвно се подчини. По-добре беше да не му възразява, макар че не виждаше защо трябва да разширява навеса, след като щяха да останат тук още само ден-два. Опита се да си втълпи, че той сигурно ще я върне в Силвър Миза още на следващия ден. Още малко и ще бъде свършено с изкушението — ще си бъде вкъщи, здрава, читава и девствена. Вярваше, че ще може да му устои — в края на краищата Пенелопа бе запазила целомъдрието си цели двадесет години въпреки настойчивите ухажвания на поклонниците.

Поведоха неспокойните коне към полянката. Там Рейф ги спъна с букаи и ги пусна да пасат. Докато се връщаха към колибата, събраха дърва и съчки и ги струпаха пред вратата.

След това с помощта на Ани Рейф сглоби няколко прости капана от канап и жилави клонки. Тя с интерес следеше движенията му и пожела сама да направи последния капан. Макар че бе сръчна в ръцете, необичайното занимание я затрудни. Рейф прояви търпение, въпреки че на няколко пъти я кара да започва отново, докато най-накрая остана доволен от работата й. Бузите й горяха от задоволство и от студ.

Тя наблюдаваше как мускулестите му крака с лекота изкачват стръмния склон към колибата и й се струваше съвсем естествено да върви след него — сякаш бяха единствените хора на земята, един мъж и една жена, обкръжени само от високи планини и тишина. Стомахът й се сви при тази мисъл и тя яростно я пропъди; не биваше изобщо да се сеща, че е жена — иначе е загубена. Той веднага ще го усети с онази негова способност да чете мислите й, ще я погледне със светлите си безмилостни очи, ще види, че вече се е предала, и ще я обладае веднага — още тук, на горската пътека.

За да преодолее изкушението, Ани започна да мисли за различните престъпления, които Рейф вероятно е извършил. Не можеше да има никакво съмнение, че е закоравял престъпник, макар че отчаяно й се искаше да не е така. Ала той бе груб, хладнокръвен и безмилостен и макар че се бе отнесъл към нея по-добре, отколкото бе очаквала, Ани не си създаваше никакви илюзии. И сега той бе нащрек като диво животно, пъргав и подвижен, дебнещ всяко движение и звук.

— Какво си направил? — Думите сякаш сами се изнизаха от устата й, но желанието й да узнае истината бе по-силно от всичко.

— Кога? — прошепна той и спря да проследи полета на една птичка. След минута тръгна отново нагоре по склона.

— За какво те търсят?

Той я погледна през рамо, очите му хвърляха искри.

— Има ли значение?

— Обрал ли си някого? — настояваше тя.

— Крал съм, когато се е налагало, но не ме търсят за това.

Гласът му бе глух и безизразен. Ани потръпна и го хвана за ръката:

— Защо те преследват?

Той спря и я погледна в очите. Устата му се разтегли в презрителна усмивка:

— За убийство.

Гърлото й пресъхна и тя отдръпна ръката си. Така си и знаеше, още от самото начало бе почувствала склонността му към насилие, но сърцето й щеше да спре, като го чу да го казва толкова безгрижно, сякаш показваше някоя шарена птичка. Ани преглътна и се насили да попита:

— Извършил ли си го?

Той май се изненада от въпроса. Веждите му се повдигнаха за част от секундата.

— Не и онова, за което ме обвиняват. — Наистина не бе убил горкия Тенч, ала бе застрелял доста от онези, които се влачеха подире му. В края на краищата вече нямаше никакво значение за какво точно го търсят.

Думите му явно й бяха направили впечатление, защото тя рязко го задмина и продължи нагоре.

Ани вървеше като в мъгла. Беше лекар, не съдия. Когато някой беше болен или ранен, тя не питаше защо и как се е случило това, тя нямаше право да съди човешките същества, които се нуждаеха от познанията и грижите й. Тя трябваше само да лекува, това беше всичко. Ала сега разбра, че е спасила живота на един убиец, и душата й се разкъсваше от терзания. Още колко хора щяха да умрат по вина на този човек? Може би той щеше да оживее и без нейната помощ, но сега това не я интересуваше.

И все пак… все пак, ако онази нощ знаеше истината за него, щеше ли да откаже да го лекува? Не, нямаше. Медицинската клетва я задължаваше винаги, при всякакви обстоятелства, да оказва помощ на хората.

Но дори и да не беше клетвата, тя нямаше да го остави да умре. Още преди да го докосне, той я бе привлякъл с примитивна животинска сила, ниският му, дрезгав глас я бе омагьосал с чувственото си обаяние. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Когато лежеше в прегръдките му през първите две нощи, умираше от страх, ала непознати блажени усещания се разливаха по тялото й.

И тази вечер щеше отново да лежи в прегръдките му.

Ани потръпна и загърна палтото плътно около тялото си. Добре, че научи истината за Рейф. Може би това щеше да й даде сили да му устои.

Ала при мисълта за наближаващата нощ, гърдите й болезнено се напрегнаха, топлина обля слабините й и тя се засрами.

Физическите усилия, които изискваше работата по новия заслон, отвлякоха вниманието й от мислите за Рейф. Първо той събори стария разнебитен навес и подреди настрана грубо рендосаните дъски, годни за повторна употреба. Сетне насече млади дръвчета, върза ги едно за друго и закрепи образувалата се стена между скалния рид и един висок бор. В това време Ани забърка смес от пръст и вода и започна да замазва пролуките между фиданките, за да уплътни стените. Тя толкова внимаваше да не изцапа чистите си дрехи, че на Рейф му стана смешно.

Новият заслон бе почти два пъти по-дълъг от стария. Рейф премести коритото за вода по средата, така че и двата коня да могат да пият едновременно, и чрез груба преграда от дъски раздели пространството на две части. Ани забеляза, че той от време на време спира и разтрива хълбока си, ала по нищо не личеше, че изпитва остри болки. По-скоро приличаше на човек, който масажира схванатите си мускули.

Когато се заеха с работа, Ани прецени, че ще им трябва цял ден, ако не и два, за да завършат заслона, ала след около четири часа Рейф вече правеше врата от старите дъски. Тя запълни пролуките с кал и отстъпи назад, за да огледа плода на взаимните им усилия. Заслонът не ловеше окото, изглеждаше доста недодялан, ала щеше да свърши работа. Конете сигурно щяха да харесат новия си дом. Измиха си ръцете в ледената вода на потока и Ани погледна нагоре към слънцето.

— Ще трябва да сложа боба и ориза на огъня. Снощи яденето не бе добре увряло.

Рейф беше вир-вода и тя си помисли, че той се нуждае от почивка. Явно тежката физическа работа го бе изтощила. Влязоха в колибата и мъжът се строполи на одеялото с въздишка. Подир минута той провря мазолестия си пръст в една пукнатина на дъсчения под и се намръщи.

— Какво има? — попита тя, откъсвайки за миг поглед от тенджерата.

— През пролуките прониква студен въздух.

Тя клекна и постави дланта си над пода. Наистина отдолу духаше леден въздух.

— Е, какво толкова? Няма да сменяме и пода, а?

— Мисля, че ще захване още по-голям студ и няма да можем да спим на дъските. — При тези думи Рейф се изправи на крака и се упъти към вратата.

Ани го изгледа учудено.

— Къде отиваш?

— Да отсека няколко дръвчета.

Той се отдалечи само на няколко метра и Ани дочу ударите на брадвата. След малко Рейф се върна с четири фиданки, две от тях бяха около два метра дълги, а другите — наполовина по-къси. Рейф прикрепи краищата им един към друг и по този начин се образува правоъгълна рамка. Сетне отново излезе навън и донесе няколко наръча борови иглички, които изсипа в рамката. Метна едно одеяло върху новото легло и се опъна отгоре да го изпробва.

— Много по-добре е от голите дъски — доволно заяви той.

Ани се почуди какво ли още възнамерява да прави през този ден. Предположението й се оправда, когато той й предложи да съберат още дърва и съчки.

— Ама защо? Имаме достатъчно! — възпротиви се Ани.

— Казах ти вече, че ще стане много студено и ще имаме нужда от повече дърва за огъня.

— Като ни потрябват дърва, ще излезем и ще съберем!

— Защо да излизаме вън на студа, като може всичко да ни е подръка? — възрази Рейф.

Тя беше пребита от умора и суетенето му започна да я дразни.

— Няма да стоим толкова дълго тук, че да изгорим цели купища дърва!

— Не съм за пръв път в планините и знам какво говоря. Така че прави, каквото ти казвам!

Тя му се подчини неохотно. През последните три дни бе работила толкова много, че едвам се държеше на крака. Нямаше нищо против да си почине малко. Още преди да го срещне, тежкото раждане на Еда бе изсмукало силите й. А и предната нощ не можа да се наспи, пак по негова вина. Ани имаше спокоен нрав и рядко избухваше, но умората си казваше думата и тя бе на път да кипне.

Най-сетне събраха достатъчно дърва, ала жадуваният отдих бе още далеч. Трябваше да приберат конете. Само че когато достигнаха полянката, нямаше и следа от тях. Сърцето на Ани се преобърна от страх.

— Избягали са! — извика тя.

— Трябва да са тук някъде — успокои я Рейф.

Откриха ги след десетина минути: конете бяха надушили вода и бяха слезли до потока да се напият. Животните се бяха успокоили през деня, прекаран на воля, и покорно се упътиха към колибата.

Дори и след като прибраха конете в новия заслон, Рейф не я остави намира. Тръгнаха да проверят капаните, преди да се е смрачило. Ани се чудеше на издръжливостта и нечовешката му сила; според нея той трябваше да е съсипан от умора още по пладне, но въпреки че Рейф бе работил усърдно през целия ден, в енергичните му движения не прозираше и следа от отпадналост.

Капаните бяха празни, но той не бе нито изненадан, нито пък разочарован. Смрачаваше се, когато потеглиха към колибата. На Ани й причерня от изтощение и тя се спъна в един стърчащ корен. Успя да се задържи на крака, ала Рейф я хвана за рамото и я стисна така здраво, че чак сълзи й избиха от болка.

— Добре ли си? — тревожно я попита той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Нищо ми няма. Уплаши ме, като ме сграбчи така силно.

— Страх ме беше да не паднеш. Ако си беше счупила крака, щеше да разбереш, че не ме бива много за доктор.

— Нищо ми няма — повтори тя. — Просто съм уморена.

Той я придържаше по време на целия път до колибата.

Щеше й се да не бе я докосвал. Силната му ръка излъчваше топлина, която се разливаше по цялото й тяло и размекваше твърдото й решение да се държи на разстояние от него. Но той бе на друго мнение и бе готов начаса да помете бариерата, която тя се опитваше да сложи помежду им.

Рейф затвори вратата на колибата, а Ани тръгна към огнището да нагледа яденето. Заля я истинско блаженство, щом се отпусна на леденостудения под. Запържи един резен бекон, добави сварените вече боб и ориз и наряза една глава лук. Дразнещ аромат изпълни цялата колиба и Рейф чакаше с нетърпение Ани да му сипе от вкусната гозба. Тя бе толкова уморена, че не можа да хапне почти нищо. За сметка на това той пък се нахвърли с вълчи апетит върху яденето.

Ани искаше да свърши още нещо, преди да си легне. Изми съдовете, вдигна одеялото и започна да се оглежда, преценявайки къде да го окачи.

— Какво правиш?

— Искам да закача това одеяло някъде.

— Защо?

— Защото искам да се измия.

— Ами мий се, като искаш!

— Не искам да ме гледаш!

Той я изгледа изпод свъсените си вежди и дръпна одеялото от ръцете й. Беше достатъчно висок, та достигаше гредите на тавана; промуши двата края на одеялото в една пролука и го спусна като параван надолу. Ани се скри отзад с ведрото с вода и свали блузата си. След кратко колебание смъкна презрамките на ризата си и я смъкна до кръста. Изми се криво-ляво, без да сваля поглед от одеялото, ала Рейф не направи опит да наднича. Ани се облече, приближи се до него и тихо му благодари.

Той пое ведрото от ръцете й и каза:

— Ще бъдеш ли така добра отново да идеш отзад. Днес много се потих и не е лошо да се поизмия.

Тя безмълвно се мушна зад одеялото. Очите на Рейф блестяха особено, докато си сваляше ризата. Това, че през деня се беше изпотил, не бе единствената причина, поради която искаше да се измие. Ако беше сам, хич нямаше да му пука, ала скоро щяха да лягат и Ани, каквато си беше придирчива, нямаше да погледне с добро око на мъж, вонящ на пот. Рейф смачка на топка мръсната си риза и я хвърли на пода, сетне се съблече чисто гол. Благодарение на Ани разполагаше с чисти дрехи. Клекна до ведрото и се изми; обу си чисти чорапи, гащи и панталон, като реши да не си слага риза.

Протегна се нагоре и откачи одеялото. Ани премигна като кукумявка на слабата светлина. Той се взря в нея и забеляза, че е полузаспала. Бе решил да я съблазни тази вечер, а сънливостта й щеше да попречи на плановете му. Обзе го отчаяние при мисълта, че ще трябва да чака.

Ани провери дали превръзката му все още е стегната.

— Имаше ли болки днес?

— Само от време на време. Онова нещо, с което ме намаза, успокои сърбежа.

— Ябълковото вино — измърмори тя и се прозина.

Той се поколеба, сетне протегна ръка и започна да измъква една по една фибите от косата й.

— Ти си жива-заспала, миличка. Събличай се и лягай!

Беше толкова отпаднала, че стоеше неподвижно и отпуснато, докато той не разкопча блузата й. Чак тогава Ани усети какво става, отскочи назад с широко отворени от уплаха очи и придърпа краищата на блузата към гърдите си.

— Събличай се! — властно и неумолимо нареди Рейф.

Макар и да знаеше, че е безсмислено, Ани отчаяно започна да се моли.

— Не. Не става. Хайде, колкото по-бързо се съблечеш, толкова по-бързо ще си легнеш.

Беше й още по-трудно да се раздели с дрехите си от първия път, защото вече съзнаваше колко е уязвима.

Знаеше, че може да му устои; щеше да е страшно трудно, ала трябваше да успее. Но можеше ли да устои на собствените си желания? Помисли си да му се противопостави и да не се съблича, ала той бе много по-силен от нея и от схватката щеше да спечели само купчина скъсани дрехи. Мина й през ум да го помоли да се закълне, че няма да я докосва, ала и това бе безсмислено. Щеше само да я изгледа със студения си поглед и да откаже.

Рейф пристъпи към нея и тя мигновено се обърна с гръб. Усети как я хваща за раменете и сподавено прошепна:

— Сама ще се съблека.

Бавно започна да сваля дрехите си една по една, а Рейф стоеше плътно зад нея и ги поемаше от треперещите й ръце. Тя си мислеше, че ще се подпали — отпред я изгаряха пламъците на огъня, а отзад я обгръщаше топлината на тялото му. Докато той подреждаше дрехите й под одеялото, Ани стоеше и гледаше към огъня с невиждащ поглед. Сетне Рейф я хвана за ръката и бавно я поведе към постелята, която бе приготвил за двама им.