Линда Хауърд
Ласката на огъня (12)

Дванадесета глава

— Къде отиваме? — попита тя, когато по пладне спряха да хапнат и да дадат възможност на конете да си отдъхнат.

— В Мексико. Така ще се отървем от Атуотър.

— Но не и от ловците на награди.

Той сви рамене.

— Треърн каза, че наградата за главата ти е десет хиляди долара.

Рейф повдигна вежди и подсвирна учудено. Като че ли му стана приятно. Ани не беше удряла човек през живота си, ала сега я засърбя ръката да му зашлеви един шамар.

— Вдигнали са я — каза той. — Преди беше шест хиляди.

— Кого се предполага, че си убил? — с разбуден интерес попита Ани. — Сигурно някоя важна клечка.

— Тенч Тилман. — Рейф замълча и впери поглед в хоризонта. Пред очите му бе младото сериозно лице на приятеля му.

— Никога не съм чувала това име.

— Той не беше известен човек.

— Тогава защо наградата е толкова голяма? Семейството му заможно ли е?

— Не, семейството на Тенч няма нищо общо с тая работа — промърмори Рейф. — И убийството му е само параван. Ако не беше то, щяха да ми припишат нечие друго убийство и готово. Тук не става дума за справедливост и правосъдие — просто искат да ме премахнат.

— Преди не искаше да ми кажеш истината, защото те беше страх, че ще е опасно за мен да я узная. Сега вече е все едно. Аз няма да се върна вече в Силвър Миза и няма да ми се наложи да разправям, че никога не съм те виждала и не знам кой си.

Ани беше права. Рейф я погледна как седеше изправена като свещ, със закопчана догоре блуза, като че ли се намираше в някой изискан салон, и сърцето му се сви. Какво бе сторил с тази жена? Беше я изтръгнал от живота, който тя бе избрала за себе си, и я бе повлякъл в опасното си бягство. Не можеше да я остави, защото тя щеше да признае, че е убила Треърн, и тогава мъжете, които го преследваха, щяха да предположат, че тя го познава или поне, че го е виждала, че може би знае тайната му, и щяха да я застрелят като куче. Може би вече бе настъпил часът да й каже и за другите, защото го преследваха не само ловци на награди и съдии.

— Добре. Мисля, че имаш право да знаеш истината.

Тя го изгледа гордо.

— И аз мисля така.

Рейф стана и се замисли с поглед, вперен в далечината. Бяха добре прикрити от дървета и скали, над главите им прелитаха птици, чиито силуети изглеждаха черни на фона на кобалтовосиньото небе. Белоснежните върхове на планините застрашително се извисяваха нагоре.

— Запознах се с Тенч по време на войната. Беше от Мериленд, с няколко години по-млад от мен. Добър и много умен човек.

Ани търпеливо чакаше Рейф да подреди мислите в главата си.

— След падането на Ричмънд президентът Дейвис потеглил заедно с правителството към Грийнзбъроу с влак. Хазната била натоварена на друга влакова композиция. В деня, когато бе убит Линкълн, влакът на президента Дейвис успял да премине патрулите на янките и продължил на юг. Вагоните с хазната тръгнали в друга посока.

Очите на Ани се разшириха от учудване.

— Ама ти да не говориш за изчезналата хазна на Конфедерацията? — задъхано попита тя. — Рейф, ти знаеш ли къде е златото? Затова ли те преследват? — Гласът й прозвуча пискливо от вълнение.

— Не. Не е точно така.

— Какво значи „не е точно така“? Знаеш ли наистина къде е златото?

— Не знам — троснато отвърна той.

Тя дишаше учестено, бе много развълнувана. Не знаеше дали отговорът му й донесе облекчение или разочарование. Всички вестници навремето спекулираха с тайната на изчезналото злато; някои поддържаха теорията, че президентът го е скрил на тайно място, други пишеха, че офицери от разбитата армия някога са го пренесли в Мексико и набират наново войски. Говореше се, че янките са откраднали съкровището, и какво ли още не. Непрекъснато се появяваха нови версии, ала всички те се базираха единствено върху догадки. Бяха изминали шест години от края на войната, но златото на Конфедерацията все още не бе намерено.

Рейф отново се взираше в хоризонта. Изразът на лицето му бе груб и мрачен.

— Тенч е охранявал президента Дейвис. Когато стигнали Вашингтон, щата Джорджия, разбрали, че парите са в Абивил, и вагоните със съкровището се присъединили към композицията на президента. Той наредил една част от тях, около сто хиляди долара в сребро, да бъдат изплатени на някакви кавалерийски части, които от дълго време не били получавали възнаграждението си. Половината от хазната била изпратена обратно в банките на Ричмънд, а Дейвис решил да използва останалата част, за да създаде ново правителство.

Ани беше изумена.

— Как така парите са били върнати в Ричмънд? Значи ти твърдиш, че банките са получили съкровището и не са казали на никого, така ли?

— Не, вагоните не стигнали до Ричмънд. Влакът бил ограбен на около дванайсет мили от Вашингтон, Джорджия, вероятно от местни хора. Забрави за златото, то не е толкова важно.

Ани никога не бе чувала някой да казва, че огромна сума от пари „не е толкова важна“, ала лицето на Рейф излъчваше суровост и тя реши да преглътне напиращите на устните й въпроси.

— Президентът Дейвис и охраната му оставили вагоните с парите в Сандърсвил, Джорджия, защото те ги забавяли прекалено много, и тръгнали към Тексас. Тенч бил в групата, останала при съкровището. Потеглили на юг към Флорида, за да не попаднат в плен. Трябвало да се срещнат с президента Дейвис на предварително уговорено място, когато ситуацията се поуталожи.

Рейф замълча. Откакто започна разказа си, не бе погледнал нито веднъж към Ани.

— Във вагоните, освен парите, имало и важни правителствени документи, както и някои лични вещи на Дейвис. Наближавали Гейнзвил, Флорида, когато чули, че президентът е хванат в плен. Всичко загубило смисъл и тъй като не знаели какво да правят с парите, ги разделили по равно помежду си. Всеки получил по две хиляди долара — след войната това бяха много пари. Тенч по някакъв начин се добрал до правителствените документи и до личния архив на президента Дейвис. Било го страх да не го спрат янките и да го претърсят, затова заровил парите и документите с идеята да дойде по-късно да ги прибере.

— Взел ли ги е?

Рейф поклати глава.

— Случайно се запознах с Тенч в Ню Йорк през 67 година. Беше дошъл за някакво събрание или среща, не знам точно. Аз бях там с… това няма значение.

С някоя жена, помисли си Ани, завладяна от пристъп на дива ревност. Погледна го смразяващо, ала той изобщо не се извърна към нея.

— Тенч срещнал друг негов приятел на име Били Стоун. Тримата отидохме в един клуб, напихме се и потънахме в спомени за доброто старо време. Към нас се присъедини още един мъж, казваше се Паркър Уинслоу. Той работеше за Корнелиус Вандербилт. Били Стоун се шашна, започна да го черпи и да го запознава с всички. Продължихме да се наливаме и да говорим за войната. Тенч им каза, че съм бил при Мозби, и те се съсипаха да ми задават въпроси. Не им разказах никакви подробности — и без друго повечето хора не вярваха на истината. Сетне Тенч заразправя какво е станало с хазната, каза им как е заровил дела си и архива на Дейвис и не ги е потърсил повече. Мислеше, че е настъпил моментът да иде до Флорида. Уинслоу попита колко хора знаят за документите и парите и дали някой друг знае къде са закопани. Вече ти казах, че Тенч бе пиян като кирка, прегърна ме през раменете и заяви, че старото му приятелче Маккей бил единственият човек, освен него, който знаел къде са мангизите. Аз също се бях насвяткал, така че ми беше все тая дали знам или не знам къде е онова място. На другия ден, когато изтрезня, Тенч се притесни, че се е раздрънкал. Човек трябва да е откачил, за да разправя наляво и надясно, че има заровени пари, а Паркър Уинслоу бе чужд човек. Тенч изведнъж се разтревожи, начерта карта на мястото, където бе заровил парите и документите, и ми я даде. След три дни беше мъртъв.

Ани забрави за ревността.

— Мъртъв? — като в унес повтори тя. — Как така мъртъв?

— Мисля, че го отровиха — мрачно произнесе Рейф. — Ти си докторка, разбираш ги тия неща. От какво друго ще умре здрав прав младеж за минути?

Ани се замисли.

— Има най-различни бързо действащи отрови. Циановодородната киселина причинява смърт за по-малко от петнайсет минути. Арсеникът, напръстникът, самакитката, беладоната, ако се използват в достатъчно количество, също могат бързо да убият човек. Чувала съм, че в Южна Америка има отрова с мигновено действие. Но откъде знаеш, че Тенч е бил отровен? Може да е бил болен от нещо и да е умрял.

— Не съм сигурен, че са го отровили, просто предполагам. Намерих го мъртъв. Предната нощ не се бях прибирал в стаята си…

— Защо? — прекъсна го тя със смразяващ поглед.

Нещо в гласа й го накара да се извърне към нея. Видя израза на лицето й и се смути. Прочисти гърлото си и каза:

— Няма значение. Влязох в стаята на Тенч и видях, че е мъртъв. Разбрах, че тая работа намирисва — имаше нещо подозрително в това, че той се разприказва и веднага след това умря. Както и да е, бързо напуснах стаята му. Когато слязох долу във фоайето, забелязах Паркър Уинслоу да крачи нагоре-надолу — той живееше в Ню Йорк, така че не му трябваше хотелска стая. Видя ме, ала не каза нищо. Щом се прибрах в моя хотел, забелязах, че някой е тършувал в стаята ми, но не липсваше нищо.

— Как разбра, че са влизали в стаята ти?

Рейф сви рамене.

— Някои неща не бяха на местата си. Набързо събрах багажа си и тъкмо щях да тръгвам, когато на вратата се почука и двама полицаи нахълтаха в стаята. Скочих през прозореца. На другата сутрин в един вестник прочетох, че ме обвиняват в убийството на Тенч Ф. Тилман, който бил застрелян. Когато го видях, никой не бе стрелял в него.

— Но защо някой ще стреля в убит човек? — учудено попита Ани.

Той я погледна мрачно. Очите му бяха стъклени.

— Ако половината му глава е отнесена от куршум, никой няма да заподозре, че е бил отровен.

— Така е, но не всеки може да борави с отрови. Трябва да знаеш какво да използваш и в какво количество.

— Точно така — мрачно каза Рейф и сви рамене. — Аз нямам никакви медицински познания и ако бе станало ясно, че Тенч е бил отровен, нямаше да могат да ми прикачат убийството. Предполагам, че някой е нахлул в стаята ми, за да ме убие, но мен ме е нямало; после забелязах Паркър Уинслоу, когото бих могъл да заподозра, така че са решили да маскират убийството на Тенч като разстрел и да ми го припишат. Не успяха да ме пречукат, затова ми прикачиха обвинение в убийство, така че бесилката не ми мърдаше. Не разбирам нищо от отрови, ала съм адски добър стрелец. На мене ми е все тая дали ме обвиняват, че съм го отровил или съм го застрелял — така и така ще свърша на бесилото.

— Добре де, за какво им е било да заплитат такива интриги заради някакви си две хиляди долара? Ти сигурно си предположил, че Тенч е бил убит заради парите, заровени някъде във Флорида. Нещо не ми харесва в тая работа, не е като да убиеш някого, за да го обереш веднага.

— И аз си помислих това, затова тръгнах към Флорида, за да видя какво точно е заровил Тенч на онова място. На всички гари дебнеха копои, затова се наложи да пътувам на кон. Имах предимството, че знаех точното място, а те не можаха да ме проследят.

— Не са го убили заради парите, нали? — бавно попита тя. Светлите му леденостудени очи се впиха в нея. — Искали са да вземат документите.

Той кимна.

Ани потръпна — стори й се, че Рейф е някъде много далеч, в спомените си се беше върнал с четири години назад във времето.

— Да. Документите бяха в дъното на цялата история.

— Намери ли мястото, където Тенч ги е заровил?

— Да. Всичко беше увито в мушама.

Ани мълчаливо чакаше Рейф да събере мислите си. Той все така се взираше в хоризонта.

— Правителственият архив свидетелстваше за финансовата помощ, която Вандербилт бе оказал на Конфедерацията.

Тя застина. Значи онези документи доказваха, че един от най-богатите мъже в Америка, ако не и най-богатият, беше извършил предателство.

— Железопътните линии са гръбнакът на армията — продължи Рейф със студен, далечен глас. — Колкото повече се е проточвала войната, толкова повече печелеше Вандербилт. Този човек е натрупал несметни богатства от смъртта. Личният архив на президента Дейвис включваше и дневник, в който той разсъждава за мотивите на Вандербилт и за последствията от проточването на войната, която според него вече е изгубила смисъла си. Дейвис е знаел, че войната е загубена, ала въпреки това я е продължавал с финансовата помощ на Вандербилт.

— Вандербилт е знаел за съществуването на този архив — прошепна Ани.

— Очевидно. Никое правителство не би си позволило да унищожи подобно важно доказателство, което би могло да бъде използвано по-късно, независимо от изхода на войната. И Вандербилт не би унищожил документи, които са му предоставяли такова огромно влияние.

— Може би е мислел, че архивът е изчезнал по време на бягството или пък че самият Дейвис го е унищожил.

— След като президентът Дейвис бил пленен и хвърлен в затвора, той… — Рейф направи пауза, за да потърси подходящ израз. — … бил подложен на физически и психически изтезания. Вероятно са искали да разберат дали е знаел къде са документите. Но щом той не ги използвал като средство, за да се измъкне от затвора, станало ясно, че не разполага с тях. Вандербилт вероятно е изпитал истинско облекчение, като ги е сметнал за безследно изчезнали.

— Докато Тенч не е споменал за архива в присъствието на Уинслоу, който е бил доверено лице на Вандербилт.

— И вероятно е знаел за неговата важност.

— Може би той също е бил замесен в цялата история.

— Да.

Ани се взря в красотата на пролетния пейзаж. Слънцето грееше ярко. Конете кротко пасяха младата зелена трева, във въздуха се носеше свеж полъх. Изведнъж картината загуби реалните си очертания.

— Какво направи с документите?

— Изпратих парите на семейството на Тенч. Документите са в един банков трезор в Ню Орлиънс.

Ани рязко се изправи.

— Защо не ги използва, за да докажеш невинността си? — извика тя, обладана от гняв. — Защо не ги представи на правителството и не поиска Вандербилт да бъде наказан? Боже мой, та толкова хора са загинали по негова вина…

— Знам. — Той се обърна към нея. Лицето му бе мъртвешки бледо. — Брат ми загина в Колд Харбър през юни 64-а. Баща ми падна убит през март 65-а, отбранявайки Ричмънд.

Не беше ясно колко време щеше да продължи войната без финансовата помощ на Вандербилт; вероятно при Колд Харбър все пак щяха да бъдат водени битки, ала със сигурност сраженията нямаше да се проточат до април 65-а и баща му щеше да бъде жив. Рейф бе загубил семейството си по вина на този човек.

— Още една причина, за да го накараш да си плати — твърдо заяви Ани.

— Като узнах истината, направо откачих. Те надушиха следите ми във Флорида и бяха по петите ми. Заключих документите в един банков трезор под фалшиво име и оттогава все бягам.

— Но защо, бога ми? Защо не използва документите, за да докажеш невинността си?

— Защото те не ми вършат работа. Търсят ме заради убийството на Тенч, не разбираш ли? Не мога да докажа, че Тенч е бил убит заради архива, не мога и да докажа, че не съм го убил.

— Очевидно е, че Вандербилт е в дъното на цялата работа. Той е обявил толкова голяма награда за главата ти. Поне с тези документи би могъл да го принудиш да отмени наградата и… може би да използва влиянието си и да издейства обвинението в убийство да бъде оттеглено.

— Шантаж. Мислил съм за това. Всъщност дори се опитвах на няколко пъти, но имах нужда от помощ. През цялото време ме преследваха — не можех да се добера до Ню Орлиънс. Помолих няколко души да ми помогнат — бавно изрече Рейф — и те всички бяха убити.

— И ти престана изобщо да опитваш. — Ани се взираше в него със сухи, горящи очи. Боляха я гърдите. Рейф е бил принуден да бяга и да се крие като диво животно цели четири години. Не само ловците на награди и съдиите го преследваха; Вандербилт сигурно имаше собствена армия, която вървеше по петите на ловците на награди и застрелваше всеки заподозрян, че е узнал тайната на Рейф. Това беше чудовищен капан. Ани се чудеше как Рейф е оцелял. Някой друг отдавна да е бил издебнат и застрелян, ала любимият й не беше който и да е. Той беше рейнджър, обучен да се крие и да напада от засада. Беше храбър, умен и хладнокръвен.

Рейф за сетен път доказа правилността на разсъжденията й, като се обърна и безизразно каза:

— Трябва да потегляме.

Той наложи най-бързото възможно темпо, като въпреки това продължаваше да внимава да не оставят следи. Искаше да се отдалечат от Силвър Миза, защото ако ги срещнеше някой местен човек, можеше да разпознае Ани. Ако беше сам, щеше да се движи още по-бързо, но Ани и кобилата й не бяха привикнали на продължително пътуване. Жребецът му бе здрав и мускулест от непрестанната езда, но кобилата бе яздена по-рядко и й трябваше време, за да стане по-издръжлива.

На Рейф му се искаше да разбере дали Атуотър е наблизо и колко ловци на награди се навъртат в околността. Треърн бе известна личност и присъствието му не можеше да остане незабелязано — лешоядите сигурно вече се бяха скупчили в очакване на плячката. Рейф искаше на всяка цена да избегне срещата с тях.

Опита се да се отърси от мрачното си настроение, но то тежеше на плещите му като каменна плоча. От години не бе разказвал на никого за Тенч и за изчезналия архив на Конфедерацията, от години избягваше дори да мисли за това. Цялото му внимание бе съсредоточено върху мисълта да оцелее, беше му омръзнало да предъвква събитията, превърнали го в човек извън закона. Ала при мисълта за извършеното предателство Рейф се възмути толкова силно, че дори се изненада от дълбочината на чувствата си. Няколко пъти се бе срещал с Джеферсън Дейвис в Ричмънд, невероятната почтеност и изключителният интелект на този мъж го смайваха. Рейф не беше привърженик на робството, семейството му не бе притежавало роби, но той подкрепяше идеята за автономност на отделните щати и правото им на самостоятелни решения. Бе готов да защитава родния си край — Вирджиния. Президентът Дейвис го караше да се чувства така, както вероятно са се чувствали американските революционери преди едно столетие, сякаш и той се бореше за подобна велика цел — създаването на нова суверенна нация. Като удар в гърба му бе подействало разкритието, че Дейвис е признал каузата си за загубена и въпреки това е приел финансовата помощ на богаташите и е продължил войната в името на тяхното обогатяване.

Колко много хора бяха загинали през последната година на войната! Сред тях бяха и най-скъпите му същества — баща му и брат му. Извършеното беше повече от предателство — това бе масово убийство.

Въпросите на Ани, която искаше да се добере до всички подробности, го бяха върнали назад във времето. В началото той бе обмислял хиляди пъти и най-незначителния детайл, и най-малката подробност, търсейки начин да се справи с Вандербилт. Не можа да намери никакъв изход.

Ако предадеше документите на правителството, Вандербилт щеше да бъде арестуван, ала може би щеше да се отърве, защото бе много богат. Обвинението в убийството на Тенч нямаше да бъде отменено. Рейф щеше да получи възмездие, но нямаше да бъде жив, за да му се наслади. Когато увиснеше на бесилката, щеше да му е все едно дали си е отмъстил или не.

Ани също му бе предложила шантажа като средство. Преди четири години всичко му се бе сторило просто и ясно: Рейф написа писмо до Вандербилт, в което го заплаши, че ще изпрати документите на президента, ако обвинението в убийство не бъде оттеглено. Първата пречка възникна, когато осъзна, че не може да посочи на финансовия магнат кога и къде да го намери. В никакъв случай нямаше да дочака жив отговора му. Вторият проблем беше, че Вандербилт изобщо не обърна никакво внимание на заплахите и продължи да изпраща убийци подире му. Трудно бе да шантажираш човек, който си мисли, че може да те спре, без да изпълнява изискванията ти.

Тогава Рейф се опита да привлече други хора в изпълнението на плана си. След като намериха двама от приятелите му мъртви, той се отказа. Стана му ясно, че Вандербилт няма да се спре пред нищо. Ала сега нещата се промениха — трябваше да мисли за Ани. Бе готов да се опита отново, стига да знаеше, че ще могат да заживеят мирно и спокойно. Трябваше да намерят човек, на когото да се доверят и който можеше да им помогне. Работа щеше да им свърши само някоя известна личност, чието убийство не можеше да остане безнаказано. Проблемът бе, че Рейф не познаваше такъв човек.

Погледна към Ани, която яздеше гордо изправена, макар че сигурно беше пребита от умора. Разбра, че тя се е превърнала в неотменна част от живота му. Всичките му решения щяха да бъдат съобразени с нея.

Преди залез-слънце спряха и Рейф запали малък огън, за да не се вижда димът. След като се нахраниха, той угаси огъня и заличи всички следи. После отново се метнаха на конете, отдалечиха се с още няколко мили в бързо спускащия се мрак и спряха да пренощуват. Рейф прецени, че все още са твърдо близо до Силвър Миза, затова се мушнаха между одеялата напълно облечени. Дори не събуха обувките си. Той въздъхна, спомняйки си нощите в колибата, когато бяха спали съвършено голи.

Ани се притисна към него и обви ръцете си около мускулестия му врат.

— Къде точно отиваме в Мексико? — сънено попита тя.

И той беше размишлявал над този труден въпрос.

— Може би в Хуарец. — Нямаше да е лесно да се доберат дотам. Трябваше да пътуват през пустинята, където вилнееха апахите. От друга страна, всеки, който решеше да ги преследва, първо трябваше добре да си помисли.