Линда Хауърд
Ласката на огъня (13)

Тринадесета глава

— Защо просто не си смени името и не изчезна? — попита го Ани около една седмица, след като напуснаха колибата. Тя си мислеше, че е минала една седмица, но не бе твърде убедена. Обкръжена от суровото величие на природата, тя бе загубила представа за такива придобивки на човечеството като календара например.

— Много пъти съм си сменял името — отвърна той. — Пускал съм си и брада.

— Добре, тогава как те разпознаваха?

Рейф сви рамене.

— Знаеш, че съм се сражавал заедно с рейнджърите на Мозби. Има доста снимки на полковете, направени през войната, и всеки, който разполага с достатъчно пари, би могъл да се добере до тях и да види как изглеждам. На някои снимки съм с брада, защото твърде често нямах възможност да се бръсна. Не знам каква е причината, но аз съм от тоя тип хора, дето лесно ги разпознават.

Заради очите, помисли си Ани. Който веднъж е видял тези светли кристални очи, не може да ги забрави. Дори и да си сменеше името и да си пуснеше брада, Рейф не можеше да промени погледа си.

Той застреля едно сърне и останаха два дни в един и същ лагер, за да опушат крехкото месо. Ани бе страшно доволна от почивката; макар че Рейф се бе старал да не налага бърз ход, първите няколко дни й се сториха кошмарни. Мускулите й започнаха да привикват с безкрайните часове езда и все пак двата дни, без изобщо да се качва на кон, й се сториха като истински дар от небето.

Лагерът им бе разположен в малка пещера под естествен скален навес, която беше около три метра широка и висока колкото човешки ръст. Колкото повече на юг вървяха, толкова растителността ставаше по-оскъдна, но все още имаше групички от дървета, под които можеха да се подслонят, и трева за конете. Няколко големи скални отломъка пред входа на пещерата прикриваха дима от огъня, а недалеч течеше малко поточе. Ани лежеше в прегръдките на Рейф и се чувстваше в безопасност, всичко беше почти както в колибата.

През първите дни на пътуването Рейф бе проявил търпение и не бе правил любов с нея, защото тя бе твърде изтощена, ала през тези два дни в пещерата си навакса за принудителното въздържание. Ани готвеше вечерята и го наблюдаваше как суши и опушва сърнешкото месо. Тъмната му коса бе пораснала и къдриците се виеха покрай яката му, беше толкова загорял от слънцето, че спокойно можеше да мине за апах. Обичаше го. Чувствата й се засилваха с всеки изминат ден, изместваха всичко друго от съзнанието й, вече й беше трудно да си спомня за живота в Силвър Миза.

Връзките на плътта. Ани знаеше от самото начало, че даде ли му власт над тялото си, една част от нея ще му принадлежи завинаги, но дори и женският й инстинкт не бе я подготвил за обвързващата сила на плътта. Любовта им май бе довела и до нещо друго.

Ани замислено се вгледа в пламъците на огъня. Не знаеше точно кой ден от месеца беше, така че не беше сигурна, дали менструацията й трябваше вече да е започнала, ала вече й беше време. Бяха изминали около три седмици, откакто Рейф я отвлече от Силвър Миза, а последният й цикъл бе завършил няколко дни преди това. Ани беше доста редовна в това отношение, така че вече бе започнала да се притеснява.

Не знаеше как точно ще се почувства, ако се увереше, че е бременна. Може би щеше да бъде хем ужасена, хем щастлива. Мисълта, че ще има дете от Рейф, й достави невероятно удоволствие, ала ако беше бременна, щеше да му бъде само в тежест. Той ще трябва да я остави някъде, когато бременността напредне — съзнанието й се разбунтува при мисълта, че ще трябва да се раздели с него. Ани отчаяно се надяваше да не е заченала толкова бързо.

Беше отнела човешки живот. Истинска ирония на съдбата щеше да бъде, ако за да даде живот на друго човешко същество, ще трябва да се раздели с възлюбения си. Злокобни думи за божието наказание нахлуха в съзнанието й, зловещи предзнаменования за възмездие и изкупване на греховете я хвърлиха в тревога.

Рейф вдигна поглед от работата си и видя тъмните й очи, които се взираха в огъня и сякаш крещяха от отчаяние. Все се надяваше, че тя ще превъзмогне покрусата от смъртта на Треърн, ала съвестта й не я оставяше на мира. През деня се разсейваше с работа, но вечер, щом седнеха край огъня, я налягаха мрачни мисли.

След потреса, изживян първия път, Рейф се бе научил да приема смъртта на хората, които бе принуден да убива. За него нещата бяха прости и ясни: или тяхната смърт, или неговата. Той бе боец по природа. А Ани не беше. Именно нежността на чувствата и дълбокото и искрено милосърдие на тази жена го привлякоха. Той си спомни сякаш с неверие как на пръв поглед тя му се бе сторила кльощава, уморена и невзрачна. Не разбираше как е могъл да бъде толкова сляп, защото погледнеше ли я сега, виждаше красота, от която му секваше дъхът. Тя беше самата нежност и добрина, бе толкова мила и грижовна, всеотдайността й го бе привързала към нея с невидими нишки. Ани бе интелигентна и горда и, мили Боже, толкова красива и привлекателна, че щом я погледнеше, я пожелаваше. Когато събличаше дрехите й, сякаш развиваше драгоценен подарък, скрит под невзрачна обвивка.

Тя никога нямаше да може хладнокръвно да приема човешката смърт. А той никога нямаше да може да я гледа как страда и да не изгаря от желание да я утеши. Само че невинаги знаеше как.

— Ти ми спаси живота. — Гласът на Рейф разцепи тишината. Тя вдигна поглед, изглеждаше слисана и той се сети, че никога не бе й го казвал с думи. — Всъщност ме спаси дори два пъти — веднъж с медицинските си познания, а втория път — като застреля Треърн. Той нямаше да ми прости. — Рейф отново започна да обработва сърнешката кожа. — Веднъж Треърн тръгнал по дирите на едно седемнайсетгодишно момче, което застреляло сина на някакъв богаташ от Сан Франциско. Обявили голяма награда за залавянето му. Когато Треърн го хванал, момчето коленичило в калта и започнало да му се моли да не го убива. Плачело, сополите му потекли, кълняло се, че няма да избяга… Сигурно е знаело за позорната слава на Треърн. Вайкането и молбите не помогнали — Треърн го застрелял между очите.

Ани разбра, че Рейф иска да й докаже, че смъртта на Треърн не представлява голяма загуба за човечеството. Тя осъзна и нещо друго, което й се беше изплъзнало преди.

— Не съжалявам за това, че убих Треърн — бавно и решително произнесе Ани. Тонът й привлече вниманието на Рейф и той се взря в нея. — Съжалявам, че се наложи да извърша убийство. Но дори и онзи съдия Атуотър да ми се беше изпречил, и него щях да застрелям. — „Защото избрах теб“, продължи наум.

Рейф мълчаливо кимна и продължи работата си.

Ани разбърка яденето. Историята на Рейф й помогна да пропъди мрачните мисли, ала нещо в нея се бе променило завинаги. Никога вече нямаше да бъде предишната Ани.

Нощта се спусна с феерия от ярки цветове, небосводът порозовя, сетне в миг се обагри в златисто и пурупурночервено, после избледня и настъпи тишина, сякаш светът бе затаил дъх, наслаждавайки се на великолепната картина. Хоризонтът бе озарен от ивица бледо сияние, когато Рейф поведе Ани към постелята.

 

 

— Здрасти, лагера! Ние сме приятелски настроени и няма да откажем чаша кафе, ако ни почерпите! Нашто свърши преди ден-два. Става ли?

Тъкмо привършваха със закуската. Още преди първата дума да бе отзвучала, Рейф скочи на крака и грабна пушката. Направи знак на Ани да не мърда. Викът бе дошъл иззад група пинии, разположени на около сто и петдесет метра от пещерата, затова конете, които пасяха в една падинка, скрита от скални блокове, не го бяха предупредили за появата на непознати. Рейф различи силуетите на двама конници, криещи се в сянката на дърветата. Погледът му се спря на огъня. Съвсем лека мараня къдреше въздуха над него — или някой от онези двамата имаше орлов поглед, или ги наблюдаваха отдавна. Второто бе по-вероятно.

— И ние нямаме кафе — извика в отговор Рейф. Щом присъствието им в лагера бе нежелано, конниците трябваше да продължат пътя си.

— Ами в такъв случай бихме хапнали нещо, ако ви се намира — извика единият от мъжете. — Щом нямате кафе, поне да споделим компанията ви.

Рейф хвърли един поглед към конете, но веднага отхвърли идеята за бягство. Не бяха в опасност — имаха храна и вода, освен това бяха защитени от три страни. Наоколо се простираше открита равнина, рядката растителност не можеше да ги прикрие.

— По-добре се махайте — отвърна Рейф с ясната мисъл, че те няма да ги оставят на мира.

— Не сте много дружелюбно настроен, господине.

Той не отговори. Не искаше да се разсейва, погледът му не се откъсваше от двамата мъже. Те се разделиха, за да не бъдат прекалено лесна цел. Намеренията им явно не бяха приятелски.

Първият изстрел удари скалата на около половин метър над главата му. Чу как Ани мъчително си поема дъх.

— Ловци на награди — прошепна Рейф.

— Колко са?

Той не я погледна, но му се стори спокойна.

— Двама. — Ако някой се опитваше да се приближи, конете щяха да го усетят. — Лесно ще се оправя с тях. Ти не мърдай!

Рейф не отвърна на изстрела. Не искаше да пилее патрони, а в момента не можеше да улучи нито един от двамата.

Ани се промъкна в най-отдалечения ъгъл на пещерата.

Сърцето й щеше да се пръсне, започна да й се повдига, ала тя се помъчи да се вземе в ръце. Можеше да помогне на Рейф само като не му се пречка в краката. За първи път съжали, че не може да борави с огнестрелно оръжие. Тук, в пущинака, това неумение бе равносилно на самоубийство.

Следващият изстрел рикошира в скалния блок над входа на пещерата. Рейф дори не трепна. Знаеше, че е добре прикрит.

Чакаше. Повечето мъже стават нетърпеливи или прекалено самоуверени. Рано или късно се превръщат в удобна мишена. Рейф дебнеше с желязно търпение.

Минутите бавно минаваха. От време на време онези стреляха сякаш се опитваха да определят позицията на Рейф и да го изкарат от скривалището му. Само че за техен лош късмет, той отдавна бе осъзнал разликата между преднамереното действие и механичната реакция. Щеше да стреля само в удобна мишена.

Беше минал повече от половин час, когато мъжът отляво се размърда. Може би искаше да заеме по-удобна позиция, но за няколко секунди тялото му застана точно пред мушката на Рейф. Той бавно натисна спусъка и завинаги успокои ловеца на награди.

Още преди изстрелът да бе заглъхнал, Рейф се плъзна покрай скалата и прошепна на Ани да не мърда и да не шуква. Другият убиец може би щеше да се опита да го издебне и да прибере десетте хиляди долара, ала можеше и да се върне за подкрепления. Рейф хладнокръвно реши да не го оставя да се измъкне.

Имаше твърде много открито пространство между него и врага му, беше трудно незабелязано да се промъкне до дърветата, но и онзи не можеше да достигне пещерата. Рейф прецени ситуацията от стратегическа гледна точка и реши, че онези са пълни глупаци, защото бяха избрали най-неподходящото място за атака. Много по-хитро щеше да бъде, ако ги бяха проследили по-нататък, където релефът щеше да им предостави по-добро прикритие, или пък ако ги бяха задминали и им бяха устроили засада. Както и да е, първият вече беше само един мъртъв глупак, а другият скоро щеше да го последва.

Откъм пиниите се изсипа цяла канонада от изстрели, очевидно онзи се беше вбесил и стреляше на поразия, ала нямаше да постигне нищо — само пилееше патрони. Рейф хвърли един поглед към пещерата. Ани можеше да пострада само от някой рикоширал куршум, но тя се бе скрила дълбоко навътре и беше кажи-речи в пълна безопасност. Дано само да остане там; той й нареди да не мърда, само нервите й щяха да се скъсат от напрежение, тъй като оттам не можеше да следи какво става.

Рейф предпазливо зае позиция с по-добра видимост, ала не можа да намали разстоянието до врага. Не го виждаше, но конете все още бяха зад дърветата.

Тогава онзи се размърда и се мярна нещо синьо — вероятно част от ръкав. Рейф се съсредоточи върху мястото, без да фокусира погледа си, за да може да долови и най-незначителното движение. Да, ето го къде шава зад дърветата. Виждаше го, но не можеше да го застреля с един изстрел.

Утринното слънце взе да припича право над главата му. Не се сети да си вземе шапката, но вече беше все едно. Даже беше по-добре, така сянката му щеше да е по-тясна.

Рейф намери удобно място за стрелба — огромен разцепен скален блок, в пролуката, на който растеше хвойнов храст. Легна на земята, подпря пушката си в цепнатината и впери поглед в пиниите, зад които онзи шаваше нервно и се чудеше какво да прави. Рейф се надяваше работата да не се проточи твърде дълго.

Ловецът на награди пусна още няколко изстрела, но усилията му останаха напразни — отговор не получи. Рейф можеше да го рани в ръката, ала не пожела да стреля. Ако само му пусне кръв и онзи се паникьоса и избяга, щеше да си навлече големи неприятности. Цяла армия лешояди щеше да тръгне по петите им.

Внезапно ловецът на награди изгуби търпение и бавно запълзя назад към конете. Рейф се премери и започна да следи целта с дулото на пушката.

— Хайде, мръснико — зашепнаха устните му. — Открий се само за две секунди. Повече не са ми нужни.

В действителност му трябваше още по-малко. Мъжът изпълзя на полянката, мъчеше се да се прикрива зад дърветата, ала Рейф вече не бе при скалния навес. На мушката му дойдоха рамото и част от гърдите на мъжа — изстрелът нямаше да е смъртоносен, ала и това му стигаше. Рейф натисна спусъка и онзи заби глава в тревата.

Страхотни викове раздраха тишината — мъжът още беше жив.

— Ани! — изкрещя Рейф.

— Тук съм.

Долови страх в гласа й.

— Всичко е наред. Оправих ги и двамата. Стой там, ще се върна след няколко минути.

Рейф предпазливо започна да се придвижва към пиниите — това, че мъжът бе ранен, не означаваше, че няма да стреля. Доста хора са били застреляни, докато са се приближавали към някой „мъртвец“ или тежко ранен, който уж не можел да държи оръжие в ръка. Дори и секунди преди смъртта някои са успявали да застрелят врага си.

Рейф се плъзна покрай дърветата и долови стенанията на ранения. Мъжът се бе подпрял на един ствол, а пушката му бе в тревата на няколко крачки от него. Без да сваля погледа си и дулото на пушката си от ранения, Рейф изрита оръжието му надалеч, приближи се до мъжа и му взе револвера.

— Трябваше овреме да си плюеш на петите. — Гласът му прозвуча спокойно.

Ловецът на награди му хвърли поглед, изпълнен с болка и омраза.

— Гаден кучи син! Ти застреля Орвъл.

— Вие двамата стреляхте първи. А аз последен. — Рейф преобърна с крак трупа на Орвъл — бе прострелян в сърцето. Прибра оръжията на убития.

— Ние нямаше да ти направим нищо лошо, просто искахме да се позабавляваме. Подивяхме в тоя пущинак!

— Да, да, толкова ви бе домъчняло за компания, че чак се забравихте и почнахте да стреляте. — Рейф не му повярва нито една дума. Мъжът беше мръсен, небръснат и смърдеше на пор. Очите му блестяха подло и коварно.

— Така е, искахме да се развеселим малко.

— Откъде разбрахте, че сме тук? — Колкото повече мислеше, толкова по-малко вероятно му се виждаше да са забелязали огъня. Тия двамата бяха толкова тъпи, че бе изключено и да са ги проследили — бяха отседнали в пещерата още преди два дни, освен това Рейф бе толкова предпазлив, че не оставяше никакви следи по пътя.

— Ами ние минавахме оттук и забелязахме дима.

— Защо не се разкарахте, докато е време? — Рейф му хвърли презрителен поглед. По гърдите на мъжа се стичаше кръв, ала раната не бе смъртоносна. Куршумът бе засегнал само ключицата му. Рейф се чудеше какво да го прави.

— Не трябваше да ни гониш, а да ни поканиш при вас. Орвъл каза, че искаш само ти да чукаш оная женска… — Мъжът преглътна, усети, че се е раздрънкал прекалено много.

От дивата ярост, обладала Рейф, очите му се свиха като цепки. Не, те не бяха забелязали огъня. Бяха видели Ани, докато е носела вода. На тия лайнари в акъла им е било изнасилване, а не наградата за главата му.

Рейф започна да се двоуми. Най-доброто решение бе да пусне един куршум в главата на това копеле и да освободи света от един боклук. От друга страна, това си беше чиста проба хладнокръвно убийство, а не му се искаше да изпада до нивото на тия мръсници.

— Чуй сега, какво смятам да направя с тебе — процеди през зъби Рейф, приближи се към конете и хвана юздите. — Ще ти дам време да размислиш за фаталната грешка, която допусна. Мнооого време!

— Къде караш конете, бе? Това е кражба!

— Няма да ги карам никъде, а ще ги пусна на свобода!

Мръсното чене на мъжа увисна от изненада.

— Айде стига бе! Не можеш да го направиш!

— Как така не мога?

— Ми аз как ще ида на доктор без кон? Ти ми отнесе рамото!

— Хич не ми дреме дали ще идеш на доктор или не! Ако те бях застрелял, изобщо нямаше да си мислиш за никакъв доктор!

— Дявол да го вземе, човече, не можеш да ме зарежеш просто така!

Рейф впи студения си светъл поглед в мъжа и започна да сваля юздите.

— Ей, я чакай малко! — Раненият упорито се взираше в него. — О, ама аз знам кой си. Проклет да съм. Да потъна вдън земя! Десет бона да се разхождат пред мене и аз да не знам!

— Прости се с парите, човече! — Мъжът злобно се ухили.

— Ще танцувам жига и ще почерпя оня, който ги прибере, гадно копеле такова!

Рейф сви рамене и поведе конете покрай ранения, който се опитваше да се изправи на колене. Без кон и оръжие, нямаше никакъв шанс да се добере до някое населено място. Дори и да успееше, щяха да минат дни, дори седмици. Дотогава двамата с Ани щяха да бъдат далеч оттук. Не му харесваше, че щеше да се разчуе, че пътува с жена, ала нямаше как — трябваше да рискува. Добре, че ловецът на награди не бе видял Ани отблизо, така че нямаше да може да я опише подробно.

Долови някакво размърдване зад гърба си. Рейф пусна юздите, светкавично се извъртя, коленичи и измъкна револвера си. Раненият явно бе имал още един пистолет, затъкнат в колана отзад на гърба му; куршумът одраска рамото му, онзи се беше мерил по-високо, ако не беше клекнал… Рейф не се премери високо.

Ловецът на награди тежко рухна назад, очите му се разшириха, устата му зина, изразявайки тъпо учудване; погледът му помръкна и лицето му се заби в калта.

Рейф се изправи на крака и успокои възбудените коне. Погледна към убития и почувства бремето на умората върху плещите си. По дяволите, нямаше ли да има край всичко това?

Прегледа оръжията на мъртвеца — бяха мръсни и неподдържани. Захвърли ги настрани, но прибра патроните. Прерови дисагите и намери кафе. Лъжливи копелета! Разседла конете, потупа ги по гърбовете и ги пусна на свобода. Не бяха расови жребци, но все пак на воля щяха да се чувстват по-добре, отколкото в ръцете на двамата убийци. Рейф прибра каквото му трябваше и се отправи към скалите.

Ани все още седеше сгушена в ъгъла. Лицето й бе бледо и напрегнато. Не помръдна, когато Рейф влезе в пещерата и стовари на земята торбата с припасите, ала очите й питащо се впиха в него.

Той коленичи пред нея, хвана ръцете й и внимателно се взря в нея, търсейки следи от нараняване.

— Добре ли си?

Тя преглътна.

— Аз съм добре, но ти не си.

— Защо? — учудено попита Рейф.

— Я си виж рамото.

При тези думи той усети пареща болка в лявото си рамо и небрежно погледна към него.

— Някаква си драскотина.

— Драскотина, ама кърви.

— Малко.

Бавно и вдървено Ани изпълзя от ъгъла и донесе медицинската си чанта.

— Свали си ризата.

Той се подчини, куршумът бе прогорил плътта му, белезникава кръв се стичаше по ръката му. Рейф впи поглед в Ани. Не бе го попитала за двамата мъже.

— Първо застрелях единия — бавно каза той. — После раних другия, ала той имаше скрит пистолет в колана и стреля по мене, докато се занимавах с конете. Убих и него.

Ани коленичи и внимателно проми раната с настойка от дива леска. Течността щипеше и Рейф потръпна. Ръцете й трепереха, тя пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Знаех си, че ще те ранят.

— Нищо ми няма.

— Можеше и да не е така. — Някаква част от съзнанието й се учуди защо този мъж, който не бе трепнал дори и при най-жестоките болки, сега се мръщеше от някакво си парене. Ани намаза раната с мехлем от бряст и я превърза. Успокои се, като се убеди, че Рейф не е тежко ранен.

Той се чудеше дали да й разкаже всичко — все пак двамата бяха ловци на награди, ала не парите ги бяха подтикнали да стрелят по тях. Реши, че няма смисъл. Наместо това я привлече към себе си и я обсипа с целувки, искаше да се пропие с топлината й и да прогони ледения полъх на смъртта.

— Време е да тръгваме.

— Знам — въздъхна тя. Почивката й бе допаднала, ала и без друго бяха намислили да потеглят още същия ден. По-добре би било, ако не беше ги открил никой, но вече нищо не можеше да се промени.

Чудеше се как Рейф е успял да запази разсъдъка си през тези четири години — гонен като диво животно и винаги нащрек. Вече разбираше защо е толкова недоверчив.

— Аз съм ти в тежест, нали? — попита тя с лице, заровено в гърдите му — не искаше да прочете истината в очите му. — Ако не бях аз, щеше да се движиш по-бързо, а отгоре на това, ако стане нещо, ще трябва да се грижиш и за мен.

— Истина е, че щях да се придвижвам по-бързо — призна той и погали косите й. — От друга страна, те не търсят мъж и жена, които пътуват заедно, така че това ни е от полза. Ти не си бреме за мен, скъпа, предпочитам да си близо до мен, за да мога да се грижа за тебе. Ако не знаех как си и какво правиш, щях да се измъчвам много повече.

Тя вдигна глава и се насили да му се усмихне.

— Май се опитваш да ме заплениш с южняшкия си чар.

— Така ли мислиш?

— Убедена съм.

— Сигурно си права. Значи смяташ, че съм очарователен.

— Понякога — промълви тя. — Но не много често.

Той опря челото си у нейното и се засмя; Ани бе слисана — за първи път го чуваше да се смее. Бог бе свидетел, че животът му не бе твърде весел.

След малко той се отдели от нея, за да почне да стяга багажа.

— Ще тръгнем на югоизток — каза Рейф. — Право към териториите на апахите. Онзи, който реши да ни следва, добре ще трябва да си помисли, преди да го направи.