Джейн Остин
Доводите на разума (9)

Глава 9

В Келинч Хол капитан Уентуърт бе пристигнал като в свой дом с намерението да остане толкова, колкото иска — там той се ползваше с братската обич на адмирала и сестринската любов на жена му. С пристигането си бе възнамерявал да замине скоро след това за Шропшир на гости у брат си, който живееше в онзи край, ала Апъркос имаше с какво да го привлече и той реши да отложи пътуването си. Приеха го така сърдечно и приятелски, беше обект на всеобщи ласкателства и женски чар, по-възрастните бяха толкова гостоприемни, а по-младите — толкова симпатични, че той стигна съвсем естествено до решението да остане при тях и да се порадва на съвършенствата и уюта на семейството на Едуард малко по-нататък.

Виждаше се с приятелите си от Апъркрос почти всеки ден. Семейство Масгроув го канеха не по-рядко, отколкото той можеше да приеме, особено преди обяд, когато в Келинч Хол нямаше какво се да прави. Адмиралът и жена му обикновено излизаха да огледат новата си собственост, ливадите и овцете и вървяха толкова бавно, че компанията им бе много отегчителна за човек като него, а и напоследък излизаха с новата си двуколка, в която нямаше много място.

До този момент семейство Масгроув и всичките им роднини бяха единодушни в мнението си за капитана. Навсякъде неизменно го приемаха с обожание и топлота, и отношенията им бяха станали много близки, когато в техния край се завърна Чарлз Хейтър^[1]. Той бе доста разтревожен от това развитие на нещата и веднага си помисли, че капитан Уентуърт е негов съперник.

Чарлз Хейтър, най-големият от братовчедите, беше много приятен, много симпатичен момък. По всичко личеше, че между него и Хенриета са се зародили нежни чувства преди пристигането на капитана. Чарлз беше наскоро ръкоположен в свещенически сан и назначен за енорийски свещеник недалече от тях. Не се налагаше да живее в своята енория и остана в родния си дом, който бе само на две мили от Апъркрос. Краткото отсъствие от къщи бе оставило любимата му незащитена от чара на капитана през този критичен период и след завръщането си Чарлз с болка установи огромната промяна в отношението на Хенриета и се срещна с капитан Уентуърт.

Мисис Масгроув и мисис Хейтър бяха сестри. И двете бяха получили прилична зестра, но се ожениха за много различни мъже и това породи съществени разлики и в материалното им състояние. Мистър Хейтър имаше малък имот, но той бе незначителен в сравнение с този на роднините, и докато семейството Масгроув се движеха в първия кръг на провинциалното общество, за децата на Хейтсрови той бе недостъпен, тъй като родителите им принадлежаха към по-ниска социална прослойка и живееха уединено и скромно; те не успяха да осигурят прилично образование за децата си с изключение на най-големия син и единствената им връзка с обществото бяха роднините от Апъркрос. Чарлз бе предпочел да учи и да стане джентълмен, затова и доста превъзхождаше другите от семейството си по образованост и обноски.

Двете семейства поддържаха открай време добри отношения — нямаше възгордяване от страна на едните и завист от другата страна. Само към госпожици Масгроув се отнасяха като към по-висши същества, заради което младите дами харесваха своите братовчеди. Родителите на Хенриета гледаха благосклонно на отношението което имаше Чарлз към дъщеря им. „Не че е кой знае каква партия за нея, но ако тя си го харесва…“, и по всичко личеше, че Хенриета наистина го харесваше.

Самата Хенриета също мислеше така преди да се запознае с капитан Уентуърт, но след това братовчедът Чарлз бе напълно забравен.

Доколкото можеше да разбере Ан, още не се знаеше капитанът коя от сестрите предпочита. Хенриета беше може би малко по-хубава, но пък Луиза имаше по-пламенен дух, а Ан отдавна бе разбрала, че той харесваше повече нежността, отколкото буйния характер.

Мистър и мисис Масгроув или не бяха особено наблюдателни или имаха пълно доверие в благоразумието и на двете си дъщери, затова нищо не пречеше на всички младежи от техния кръг да опитат късмета си при момичетата. Никой в Голямата къща не ги беше чувал да отправят укор към девойките или пък да се тревожат за тях в известни отношения; в Котидж обаче положението беше по-друго — младите господари бяха много по-склонни към наблюдателност и умуване, затова след четири-пет срещи на капитана с госпожиците и пристигането на Чарлз Хейгър, Ан вече трябваше да изслушва зет си и сестра си и по тези въпроси и да реши коя от двете предпочита капитанът. Чарлз залагаше на Луиза, Мери — на Хенриета, но и двамата бяха съгласни, че ще бъде наистина чудесно, ако едната от тях се омъжи за него.

Чарлз никога не бил виждал по-приятен човек от капитана, а от думите му бе останал с убеждение, че Уентуърт е спечелил от войната не по-малко от двайсет хиляди лири. Това бе бързо спечелено богатство, а освен него се очертаваха още доходи от някоя бъдеща война, а Чарлз бил сигурен, че няма начин капитанът да не се отличи и в нея. О, той би бил чудесна партия за някоя от сестрите му — няма значение за коя!

— Честен кръст, така е — отговори Мери. — Божичко, ами ако стигне до най-високия чин в службата! Може и да го направят баронет! „Лейди Уентуърт“ звучи прекрасно. Това ще бъде наистина достойно за Хенриета. Тогава тя ще заеме моето място и това много ще й хареса. Сър Фредерик и лейди Уентуърт! Това обаче ще бъде едно ново благородническо семейство, а аз никога не съм имала високо мнение за новата аристокрация.

На Мери й допадаше повече Хенриета като любимка на капитана, защото това щеше да сложи край на претенциите от страна на Чарлз Хейтър. Дъщерята на баронета определено гледаше отвисоко на Хейтърови и смяташе едно ново сродяване между двете семейства за истинско нещастие — много печално обстоятелство за нея и децата й.

— Виж какво — казваше тя — въобще не го виждам като подходяща партия за Хенриета и ще бъде жалко да се погуби с него като се имат предвид връзките, които са си създали семейство Масгроув. Според мен никоя девойка няма право на избор, който би бил неудобен и неприятен за повечето членове на собственото й семейство, защото така ще ги свърже с неподходящи роднини, към което близките й изобщо не са свикнали; пък и кой, е Чарлз Хейтър, моля ви се? Никой! Нищо освен един селски свещеник. Много неподходяща партия за една госпожица Масгроув от Апъркрос.

Съпругът й не беше съгласен с нея — освен че уважаваше много братовчед си, Чарлз Хейтър беше и първороден син, а самият Чарлз също беше такъв и бе склонен да приема нещата от тази гледна точка.

— Глупости приказваш, Мери, — каза й той в отговор. — Вярно, че за Хенриета това не е кой знае каква партия, но благодарение на семейство Спайсър Чарлз все пак има известни шансове след година-две да получи от епископа нещо по-добро, а и не бива да забравяш, че той е първородният син и след смъртта на чичо ще получи не лош имот. Земята в Уинтроп е не по-малко от двеста и петдесет акра, а освен това имат и онова стопанство в Тонтън, където са разположени най-хубавите земи в целия край. Направо мога да заявя, че много бих се учудил, ако Хенриета предпочете някой друг и приемам това за съвсем естествено. Той е единственият достоен кандидат, а освен това е свястно момче с добър характер. Ако успее да вземе и Уинтроп, ще го промени изцяло и ще водят доста по-различен живот. С такова имущество едва ли ще продължат да гледат на него с пренебрежение. Хубав имот, освободен от всякакви задължения. Не, не, Хенриета не бива да се омъжва за никой друг освен за Чарлз Хейтър. Ще бъде най-добре за всички ни, ако тя постъпи точно така, а Луиза се омъжи за капитана.

— Чарлз може да си приказва каквото си ще — извика Мери към сестра си веднага щом мъжът й излезе от стаята, — но ще бъде направо ужасно, ако Хенриета се омъжи за Хейтър — ще бъде зле и за нея, а още по-лошо — за мен, затова се надявам капитан Уентуърт по-скоро да измести Хейтър от главата й и дори си мисля, че вече е успял да го направи. Вчера тя не обърна на Хейтър почти никакво внимание. Да беше видяла само как се държа с него! А това, че капитанът харесвал повече Луиза, е истинска глупост, защото той действително много повече предпочита Хенриета. Чарлз винаги е толкова сигурен в собственото си твърдение! Ако беше дошла вчера с нас, сама щеше да разрешиш този спор и то положително в моя полза — освен ако не си решила да бъдеш против мен.

Мери говореше за обяда у Масгроув предния ден, където Ан би трябвало да види нещата, за които ставаше дума, но тя бе предпочела да остане вкъщи под предлог, че има главоболие, а малкият Чарлз е леко неразположен. В действителност й се искаше да избегне срещата с капитана. Оказа се, че спокойно прекараната вечер в къщи има и други предимства — ако беше отишла, сега трябваше да бъде арбитър между Мери и мъжа й.

Ан познаваше достатъчно добре капитана и смяташе, че намеренията му не заплашват щастието на нито една от сестрите — той не би опетнил честта си, като предпочете едната и огорчи другата. По всяка вероятност и от двете биха станали чудесни любещи съпруги. Към Чарлз Хейтър се отнасяше особено деликатно, тъй като му съчувстваше и доброто й сърце усещаше колко болезнено приема той лековатото поведение на своята любима. Ан знаеше, че едва ли скоро ще се разбере дали Хенриета не е сбъркала, като е сменила обекта на своите чувства.

В поведението на братовчедката си Чарлз Хейтър бе открил достатъчно основания за тревога и унижение. Някога бе твърде привързана към него и затова при двете си срещи с нея сега той не можеше да разбере защо е толкова отчуждена и успя да погуби всичките му надежди от миналото — единственото, което можеше да направи той, бе да стои настрана от Апъркрос; промяната в нея му се видя особено тревожна обаче, когато Чарлз прие като възможна причина присъствието на капитан Уентуърт. Не беше си идвал само две седмици и преди да се разделят, Хенриета проявяваше жив интерес — дори повече, отколкото би могъл да си пожелае — към шансовете да напусне сегашната си енория и да поеме поста в Апъркрос. Мислите й тогава се въртяха изключително около това дали пасторът доктор Шърли (който бе изпълнявал ревностно задълженията си повече от четиридесет години) не е вече твърде стар и немощен и няма да си потърси помощник, дали ще ремонтира колкото се може по-хубаво къщата на помощника и ще обещае това място на Чарлз. Ако това станеше, Чарлз нямаше да пътува вече на шест мили от Апъркрос, едва да получи по-добра във всяко отношение енория и да бъде подчинен на милия доктор Шърли, а и самият старец би се освободил от много свои задължения, които почваха много да му тежат и да го уморяват — всичко това интересуваше живо дори Луиза, а за Хенриета бе станало особено важно. Но уви! — след завръщането си Чарлз разбра, че се е стопил целият им интерес към тези въпроси. Луиза дори не можа да изслуша какво й каза той за разговора си с доктора — тя стоеше до прозореца и чакаше да дойде капитан Уентуърт, а Хенриета го слушаше с половин ухо и раздвоено внимание, забравила за всичките си предишни тревоги и съмнения в успеха на този толкова важен за него разговор.

— Е, наистина много се радвам за теб, но аз си знаех, че ще успееш, винаги съм смятала, че мястото ти е осигурено. Не мислех, че… С една дума, нали знаеш, че доктор Шърли трябва да си назначи помощник и ти е обещал мястото. Идва ли капитанът, Луиза?

Една сутрин скоро след обяда у Масгроув, на който Ан не отиде, в гостната на Котидж влезе капитан Уентуърт и намери там само нея и малкия Чарлз, лежащ болен на кушетката.

От изненада, че се е озовал почти насаме с Ан Елиът, той загуби обичайната самоувереност в държанието и едва успя да промълви:

— Очаквах да намеря госпожици Масгроув, мисис Масгроув ми каза, че са тук — след което отиде до прозореца, за да се посъвземе и да определи как да се държи.

— Те са горе при сестра ми, сигурно след малко ще слязат — отговори Ан и смущението й беше съвсем естествено. Би излязла от стаята веднага и би освободила капитана от присъствието си, ако детето не я бе повикало.

Той продължи да стои до прозореца. Само веднъж се обърна и попита учтиво:

— Надявам се, че момчето вече е по-добре — след което не пророни нито дума.

Ан трябваше да коленичи до кушетката и да остане там, за да помогне на малкия болен. Стояха така в продължение на няколко минути, когато с огромно облекчение чу някой да прекосява вестибюла. Ан обърна глава с надеждата да види стопанина на къщата, но се оказа най-неподходящият човек за разведряване на обстановката — Чарлз Хейтър, който се зарадва да види капитан Уентуърт точно толкова, колкото се бе зарадвал и капитанът при вида на Ан.

Тя се опита да каже:

— Здравейте, няма ли да седнете? Другите ще слязат след малко.

Капитан Уентуърт се отдръпна от прозореца с очевидното намерение да започне разговор, но Чарлз Хейтър осуети опитите му, като седна до масата и взе един вестник. Капитанът се върна на мястото си до прозореца.

След малко броят на присъстващите се увеличи — някой отвори вратата и при тях със замах влетя по-малкото момче, доста дебеличко и здраво дете на две години. То отиде при кушетката да провери какво става и си поиска от сладкишите, които по всяка вероятност даваха на брат му.

Сладкиши нямаше и малкият поиска да си играе, но леля му не му разреши да дразни болното си братче. Тогава малкият юнак започна да се закача с нея и както беше коленичила и улисана в грижи около другото дете, малчуганът се хвърли на гърба и тя не можа да го откъсне от себе си. Започна да го увещава, заповяда му да се махне, молеше и настояваше, но не постигна никакъв успех. В един миг малкият се подхлъзна, но с огромно удоволствие побърза отново да се покатери на гърба й.

— Уолтър — помоли тя — слизай веднага оттам. Много си непослушен и аз съм страшно сърдита.

— Уолтър — извика и Чарлз Хейтър — защо не слушаш? Не чуваш ли какво казва леля ти? Ела тук, Уолтър, ела при братовчед си Чарлз.

Уолтър дори не помръдна.

Само след миг обаче Ан усети да я освобождават от тежестта на гърба — някой повдигна детето и малките му здрави ръчички, които я стискаха през шията и бяха привели главата й много надолу, най-после разхлабиха обръча си. Детето се откъснато рязко от нея. В първия момент Ан не разбра, че този някой беше капитан Уентуърт.

Това откритие така я развълнува, че в първия момент дори не можа да проговори, не успя и да му благодари. Само се наведе над малкия Чарлз, за да прикрие колко е смутена. Беше толкова мило от негова страна да пристъпи към нея и да я освободи от тежестта, начинът, по който го бе направил без да продума, всички дребни подробности около тази незначителна случка и врявата от играта, която беше започнал с детето, я убедиха по-силно от всичко, че той се стремеше да избегне нейната благодарност и че последното, което би искал в момента, е един разговор с нея. Това породи в душата й толкова объркани и противоречиви чувства, че Ан усети силна и болезнена възбуда, която не успя да овладее, докато най-после, след влизането на Мери и младите дами, остави болния на тях и излезе от стаята. Не можеше да стои повече, макар че това би й дало възможност да наблюдава проявите на любов и ревност между четиримата в стаята. Бяха се събрали всички на едно място, но тя не би могла да понесе гледката. По всичко личеше, че Чарлз Хейтър не беше особено добре разположен към капитана. Мислите й непрекъснато се връщаха към гневния тон, с който се бе обърнал към детето след намесата на Уентуърт: „Трябваше да ме послушаш, Уолтър, казах ти да не ядосваш леля си“, и Ан разбираше колко неприятно му бе станало, че именно капитанът бе направил това, което трябваше да стори Чарлз. Сега обаче никак не я интересуваха чувствата на Чарлз Хейтър, нито пък чувствата на когото и да било, защото самата тя не бе наясно със собствените си чувства. Още изпитваше срам от себе си, че продължава да е толкова нервна заради такава дребна проява на учтивост, но нищо не можеше да промени и за да възстанови спокойствието си, Ан се нуждаеше от продължително усамотение и време за размисъл.