Джейн Остин
Доводите на разума (11)

Глава 11

Дойде и времето, когато се очакваше да се върне лейди Ръсел. Знаеше се дори в кой ден точно ще пристигне и Ан, доста заета с подготовката си незабавно да я придружи и да се премести в Келинч, вече започваше да размисля доколко това преместване би се отразило на собственото й спокойствие.

Преместването означаваше да живее в едно и също населено място с капитан Уентуърт, само на половин миля разстояние от него; щяха да ходят в една и съща църква и редовния контакт между двете семейства беше неизбежен. Това противоречеше на нейните желания, но той прекарваше по-голямата част от времето си в Апъркрос и преместването би могло да представлява по-скоро отдалечаване от него, отколкото обратното. Общо взето, Ан смяташе, че само ще спечели от преместването, още повече, че заменяше бедната Мери с лейди Ръсел.

Много й се искаше да се окаже реална и възможността да избегне капитана в самия Келинч Хол — собственият й дом би я върнал към спомена за други срещи и това би било твърде болезнено за нея; повече я тревожеше обаче самата мисъл за предстоящата среща между лейди Ръсел и капитана. Те не се харесваха взаимно и преди, а едно подновяване на познанството им едва ли би помогнало за разтопяване на леда между тях. Ако пък се случеше лейди Ръсел да ги види заедно, би видяла, че той притежава твърде много самообладание за сметка на усещанията на Ан.

Тревожеха я най-вече мисли от подобен характер и в очакване да си тръгне от Апъркрос тя усещаше, че доста се бе застояла там. Това, което бе сторила за малкия Чарлз, би разнежвало спомените за няколкомесечното й гостуване, но той укрепваше все повече и просто нямаше причина тя да не замине.

Доста неочаквано обаче краят на нейния престой беше разнообразен така, както най-малко очакваше. След като два дни не се бе вестявал в Апъркрос, капитан Уентуърт най-после ги посети и се извини, че е бил зает с някакъв познат, заради когото не успявал да се появи. Един негов приятел, капитан Харвил, най-после успял да го открие и му писал, че за зимния сезон е отседнал със семейството си в Лайм. Така двамата открили, че се намират само на двайсетина мили един от друг без да са го подозирали. Капитан Харвил не бил много добре със здравето след едно тежко раняване преди две години и Уентуърт изгарял от нетърпение да го види, затова побързал незабавно да замине за Лайм. Приеха безусловно неговото извинение, още повече, че той бе останал в Лайм само едно денонощие. Бе възобновил топлотата на старата дружба със своя приятел и силно се интересуваше как живее той. Капитанът описа с такива краски хубостите на Лайм, че всички пожелаха да отидат дотам и незабавно започнаха да кроят планове как да осъществят плана си.

Младите горяха от желание да разгледат Лайм. Капитан Уентуърт и без това имаше намерение да отиде дотам, а и разстоянието е само седемнайсет мили от Апъркрос. Беше месец ноември, но времето никак не беше лошо и Луиза успя да убеди майка си и баща си, че не е необходимо да отлагат посещението си до лятото — в сравнение с останалите тя изпитваше най-силно желание да пътува. Вече го беше решила и изпитваше удоволствие, че може да прави каквото прецени — още повече, че бе окрилена от мисълта, че да държиш на своето е истинско достойнство. Така решиха да тръгнат за Лайм колкото може по-скоро — Чарлз, Мери, Ан, Хенриета, Луиза и капитан Уентуърт.

Най-напред съвсем безразсъдно решиха да тръгнат сутринта и да се върнат до края на същия ден, но мистър Масгроув каза, че конете му няма да издържат и не се съгласи с това предложение. След по-спокойно обмисляне се съгласиха, че един ноемврийски ден не е достатъчен за разглеждането на града, при условие, че пътуването ще им отнеме седем часа. Трябваше да нощуват там и да се върнат не по-рано от другия ден на обед.

Плановете им обаче претърпяха значителна промяна, защото въпреки че всички се събраха доста рано на закуска в Голямата къща и тръгнаха съвсем навреме, двете карета — тази на мистър Масгроув с четирите дами и двуколката на Чарлз с двамата господа, успяха да изминат дългия стръмен склон към Лайм едва късно следобед и да поемат по още по-стръмната главна улица на града. Времето не би им стигнало дори да се огледат около себе си, преди да се свечери и да захладнее.

След като в една от страноприемниците си подсигуриха подслон и поръчаха обяд, побързаха да слязат към брега на морето. По това време на годината беше твърде късно за разнообразните развлеченията, които морският курорт Лайм обикновено предлагаше. Къщите за даване под наем бяха заключени, летовници почти не се срещаха и в града едва ли имаше други семейства, освен тези на местните жители. Но все още можеха да се възхищават на самите постройки, на изключителното месторазположение на града, на главната улица, която слизаше към морето, на разходката до селцето Коб, живописно разположено около красивия малък залив, който се изпълваше през лятото с хора и лодки за развлечение. Отидоха и до самото село, където разгледаха чудните му старини и новите му въведения, красивите очертания на скалите на изток от града и всичко останало, което би представяло интерес за погледа на един странник — а и странен наистина би бил онзи странник, който не би се задоволил с красотите на околността и би потърсил нещо по-хубаво. Наблизо се простираше селцето Чармут със своите хълмове и резки извивки на повърхността, а до него лежеше красив уединен залив, обкръжен от тъмни скали. Сред пясъка бяха нападали едри скални отломки, откъдето човек можеше да се полюбува на прилива или да поседи в кротко съзерцание. Недалече се простираха различни видове гори и пръснатите из тях пъстри къщурки на Горен Лайм, а най-впечатляващо беше Пини със своите зелени бездни, зейнали между романтични скали, обрасли със стари дървета и пищни градини, от които ясно личеше колко поколения са отмрели след отронването на първата скала, подготвила създаването на тези земи. Гледката предлагаше хубост и чудеса, сравними само с тези на прословутия остров Уайт^[1].

Човек просто трябва да отиде там, а после — още веднъж, за да оцени красотите на Лайм по достойнство.

Нашите познати от Апъркрос минаха покрай залостените тъжни къщи и слязоха надолу към морския бряг. Замечтани, те постояха малко на брега, както би постъпил всеки след дълга раздяла с морето, което заслужава това отношение, а после продължиха към Коб.

Според капитана то бе градче, не по-маловажно от Лайм, тъй като там, в малка къща до вълнолом от стари времена, живееше семейство Харвил. Капитан Уентуърт избърза да предупреди приятеля си, а останалите продължиха по-бавно към реката, където се бяха разбрали да се срещнат.

Съвсем разбираемо е, че скоро щеше да им омръзне да се чудят и прехласват, но дори Луиза не сметна, че капитанът се бави, когато най-после го видяха да идва към тях, придружен от още трима души, които разпознаха по предварителните описания — капитан Харвил, неговата съпруга и капитан Бенуик, които им бе на гости.

Преди години капитан Бенуик бе служил като старши лейтенант на „Лакония“ и според впечатлението на Уентуърт от предишното му посещение в Лайм, бил чудесен младеж и добър офицер. Уентуърт високо го ценеше и това само по себе си означаваше много за всеки слушател, особено когато научиха нещо повече за личния живот на капитана — а този живот би го направил доста интересен в очите на дамите. Бенуик бил сгоден за сестрата на капитан Харвил и сега беше в траур заради нея. В продължение на една-две години чакали удобен момент капитанът да получи повишение и по-висока заплата, за да се оженят. Бенуик получил своята заплата — допълнително възнаграждение за лейтенантите, което било доста значително; най-после бил повишен и в службата, но Фани Харвил не доживяла този момент. Тя починала предишното лято, докато капитан Бенуик бил още на кораба си. Според Уентуърт било невъзможно един мъж да бъде по-влюбен от горкия Бенуик и да бъде по-сломен от подобен ужасен обрат на съдбата. Смяташе, че по характер капитан Бенуик е предопределен да бъде от онези хора, които изживяват много тежко подобна загуба — те не дават израз на силата на своите чувства и държанието им си остава кротко, ненатрапчиво и неизменно сериозно, а и определено проявяват интерес най-вече към книги и занимания в самота. Интересът към разказа за съдбата на Бенуик се увеличаваше от обстоятелството, че след като загубили всички основания да се сродят някога, дружбата между него и семейство Харвил станала още по-силна и сега Бенуик не само им бе на гости, а направо живееше у тях. Капитан Харвил бе наел къщата в Коб за половин година, защото тя отговаряше на вкуса му, на доходите и на изискванията за неговото здраве — трябваше му нещо не много близо до морето, а в състоянието, в което се намираше Бенуик, тя много му допадаше с величествената красота на пейзажа и отдалечеността от града през зимата. Всичко това породи доброжелателно отношение и дълбоко съчувствие към капитан Бенуик.

„Въпреки всичко — мислеше си Ан, докато се приближаваха към другите насреща — сърцето му едва ли може да побере толкова мъка като моето. Не ми се вярва, че животът му е погубен завинаги. По-млад е от мене, ако не на години, то поне за мъж. Все някога ще се съвземе и ще намери щастието си с друга жена.“

Срещнаха се и бяха представени един на друг. Капитан Харвил беше висок и мургав, с чувствително и добродушно лице. Малко понакуцваше, а поради острите черти и болнавия си вид изглеждаше малко по-възрастен от Уентуърт. Капитан Бенуик беше по-млад от двамата и това му личеше и в сравнение с тях можеше да се нарече дори дребен. Имаше симпатично лице с тъжно изражение — както впрочем можеше да се очаква — и не участваше в разговорите на другите. Макар че обноските му не бяха като тези на Уентуърт, капитан Харвил беше джентълмен — естествен, сърдечен и услужлив. За разлика от съпруга, си мисис Харвил не блестеше с нищо особено, но по всичко личеше, че тя също е добронамерена, а желанието им да приемат новите си познати като свои собствени приятели бе искрено, защото тези познати бяха близки на Уентуърт. Семейство Харвил бяха и много по-гостоприемни, отколкото им позволяваха възможностите, тъй като настояваха цялата дружина да отиде у тях на обяд. Макар и неохотно, гостите все пак трябваше да откажат и да се извинят с вече поръчания в страноприемницата обяд, но Харвилови почти се обидиха на Уентуърт, че е довел у тях такава компания и не е сметнал за съвсем естествено, гостите трябва да останат за обяд у неговите приятели.

В отношението им към капитана се чувстваше толкова обич и толкова омайващо гостоприемство, че изглеждаше съвсем необичайно, доста извън стила „покани ме, за да те поканя и аз“ и показността на официалните обеди, а Ан усети колко много е загубила от това, че не е станала част от неговата среда. „Всички те щяха да ми бъдат приятели“ — мислеше си тя и трябваше да направи съзнателно усилие, за да не падне съвсем духом.

Преди да си тръгнат влязоха за малко в дома на новите си приятели и при вида на тесните стаички се убедиха, че само хора, които ги канят от сърце, биха приели за възможно до приютят толкова много народ. Ан бе смаяна от това, но скоро изумлението й отстъпи място на много по-приятните впечатления от разумната подредба и хитроумните изобретения на капитан Харвил, благодарение на които пространството бе оптимално използвано. Недостатъците на стандартната мебелировка на наетите квартирите бяха притъпени, а вратите и прозорците бяха добре уплътнени срещу зимните студове. Наемодателят им бе предложил разнородно обзавеждане в рамките на обичайната безлична мизерия, която контрастираше особено силно с уникалността на няколкото изящно изработени дървени статуетки и другите прелюбопитни и ценни предмети, които капитан Харвил бе донесъл от далечни страни. Всичко това се видя на Ан много интересно, тъй като то говореше за характера на професията му, плодовете на неговия труд и влиянието на този труд върху навиците на семейството, даваше представа за отдиха и домашния уют на стопаните и в крайна сметка създаваше впечатление за спокойствие и удовлетвореност — не повече, ала не и по-малко от това.

Капитан Харвил не обичаше да чете, но бе направил няколко хубави полици и бе създал чудесни условия за съхранението на нелоша сбирка от добре подвързани томчета, които принадлежаха на Бенуик. Капитанът накуцваше и това не му даваше възможност да излиза много от дома си, но благодарение на своя практичен и изобретателен ум той постоянно беше зает с някаква работа вкъщи. Все нещо чертаеше и майстореше от дърво, полираше, лепеше и правеше играчки за децата. Беше направил чудесни куки и игли за плетене на мрежи и когато свършеше с другите неща, сядаше в ъгъла на стаята и подхващаше работата над една огромна рибарска мрежа.

Когато си тръгнаха, Ан долови огромното щастие на стопаните, които оставяха след себе си. Тя вървеше заедно с Луиза и момичето възторжено се впусна в изблици на възхита и възхвала към хората от флота — колко били гостоприемни, искрени и правдиви, как се чувствали като братя помежду си, а когато Ан каза, че според Луиза няма по-достойни и пламенни мъже в Англия, момичето се разропта — моряците просто знаели как да живеят и заслужавали уважение и любов.

Върнаха се да се преоблекат и да обядват. До този момент всичко се развиваше според плановете им и според тях нищо не бяха изпуснали, макар че стопаните на страноприемницата все се извиняваха и нареждаха многократно — „сега не бил сезонът“, „в Лайм всичко било затворено“ и „едва ли ще си намерят компания“.

Ан установи с изненада, че вече успява да се владее в компанията на капитан Уентуърт много повече, отколкото някога се бе надявала, и дори не й струваше някакво усилие да седи с него на една маса и да си разменят по някоя учтивост — никога на преминаваха тази граница.

Вечер ставаше много тъмно и дамите нямаше за какво да се събират след вечеря, ала капитан Харвил бе обещал да се отбие по здрач и той наистина дойде с приятеля си Бенуик, което надхвърли очакванията на всички, тъй като според всеобщото мнение Бенуик се чувствал потиснат в обществото на толкова много непознати. Той бе поел риска от една повторна среща с тях, макар че такава общо взето весела компания едва ли бе най-подходящата за състоянието на духа му.

Докато в единия край на стаята Уентуърт и Харвил поведоха разговор за старите времена и разсмиваха останалите с множество анекдоти, на Ан се падна късмета да седне доста настрани от тях, съвсем близо до капитан Бенуик. Доброто й сърце я подтикна да го заприказва, за да го опознае по-добре. Той беше срамежлив и склонен да се ограничи само с най-общи фрази, но внимателното й държание и подкупващата нежност на лицето й скоро си казаха думата — не след дълго тя бе напълно възнаградена за своите усилия да го разведри. Веднага си пролича, че младият човек си е изградил чудесен вкус към литературата, макар да бе чел най-вече поезия и на Ан й бе особено приятно, че поне за една вечер му бе доставила удоволствие с разговор на такива теми, които едва ли интересуваха обичайните му събеседници, дори се надяваше да му е била от полза с някои свои внушения за необходимостта да се бори с мъката и благотворния резултат от успеха на тази борба — бяха стигнали съвсем естествено до такава тема в своя разговор. Макар и стеснителен, той съвсем не беше затворен човек и като че ли само бе чакал удобен момент, за да даде изблик на чувствата си. Говореха за поезия и за нейния съвременен разцвет, споделиха накратко мненията си за най-добрите поети и се опитаха да уточнят коя поема е по-добра — „Мармиън“ или „Дамата от езерото“, на кое място могат да наредят „Гяур“ и „Невестата на Абидос“^[2] и как точно трябва да се произнася думата „гяур“.

Бенуик се оказа отлично запознат с най-нежните поеми на единия от поетите и със страстните изповеди на безнадеждна скръб в творбите на другия, повтаряше развълнувано многобройни стихове, в които се говореше за разбити сърца и съкрушена от мъка душа, а в погледа му личеше толкова силно желание да бъде разбран, че Ан се осмели да изрази надеждата си от ползата за него при четенето не само на поезия, защото според нея в това се състояла и бедата на поезията — тези, който четат само стихове, не могат да им се насладят така пълно, ако не ги сравняват понякога с проза и че трябва да се щадят онези силни чувства, благодарение на които човек може да оцени добрата поезия.

Тя не прочете в очите му болка, а по-скоро удовлетвореност от лекото й напомняне за собственото му положение. Това я окуражи и тя продължи да говори. Чувстваше се по-зряла и се осмели да му препоръча повече проза, която би му осигурила ежедневни занимания, а когато той я помоли да му посочи определени заглавия, Ан спомена онези произведения на нашите най-добри нравоучители, сборници с белетристика и спомени за достойни и изстрадали люде, които в този момент й се сториха най-подходящи за укрепването на ума с възвишени идеи и ярки примери за силата на вярата и морала.

Капитан Бенуик я слушаше внимателно, беше признателен за проявения интерес и макар да въздишаше и да поклащаше глава като израз на недоверието си, че съществуват книги за страдания, по-големи от неговото, все пак си записа имената на книгите и обеща да си ги набави и прочете.

След приключването на вечерта Ан не можеше да не види нещо доста забавно в обстоятелството, че бе дошла в Лайм да учи на търпение и примиреност със съдбата един младеж, когото вижда за първи път в живота си и подобно на някои моралисти и проповедници след по-сериозен размисъл не можеше да не изпита известни опасения, че е била доста по-убедителна от необходимото по въпрос, по който собственото й поведение едва ли би могъл да бъде за пример.