Джейн Остин
Доводите на разума (18)

Глава 18

В началото на февруари бе изминал вече месец от пристигането на Ан в Бат и тя чакаше новини от Лайм и Апъркрос с нарастващо нетърпение. Искаше й се да научи много повече от онова, за което й пишеше Мери. Изминаха три седмици от последното писмо и тя знаеше само, че Хенриета се е върнала у дома, а Луиза все още е в Лайм, макар и значително по-добре. Една вечер, тъкмо когато си мислеше за всички тях, й донесоха писмо от Мери, но много по-дебело от друг път, а заедно с него и визитка с почитанията на мисис и адмирал Крофт, което още повече увеличи радостта й.

Семейство Крофт бяха пристигнали в Бат! Това особено я заинтригува, защото сърцето й съвсем естествено се отваряше към хора като тях.

— Това пък какво е! — възкликна сър Уолтър. — Крофт са пристигнали в Бат? Същите Крофт, които наеха Келинч? И какво са ти донесли?

— Писмо от Апъркрос Котидж, сър.

— О, тези писма са доста удобен предлог за добър прием, навсякъде могат да ти осигурят нови запознанства. Във всеки случай, би трябвало да посетя адмирал Крофт, така е редно, щом е мой наемател.

Погълната от мисълта за писмото, Ан не го изслуша до края, дори не можа да му каже какъв е тенът на адмирала. Зачете се и откри, че писмото е било започнато преди няколко дни.

1-ви февруари

Моя мила Ан,

Няма да започна с извинения, че не съм ти писала толкова време, защото знам колко малко се интересуват от писма хората в град като Бат. Сигурно си доста щастлива там и едва ли ти е до някакви си новини от Апъркрос, където, както сама знаеш, не се случва нищо особено. Изкарахме една много скучна Коледа, а през празниците мистър и мисис Масгроув не дадоха дори един свестен обяд, защото Хейтърови съвсем не ги слагам в сметката. Ваканцията вече свърши и мисля, че децата никога не са имали толкова ужасно дълга ваканция. Поне за себе си съм сигурна, че не съм имала. Вчера в къщата не остана почти никой, с изключение на децата на семейство Харви, и сигурно ще ти стане чудно, че те не са се прибирали вкъщи още от есента. Мисис Харвил ми се вижда доста странна майка, щом ги оставя за толкова време по чуждите къщи. Просто умът ми не го побира. Пък и, според мене, не са някои мили деца, да речеш, но мисис Масгроув ги харесва и ги обича повече от собствените си внуци. Ако знаеш само колко отвратително беше времето тук! В Бат сигурно нищо не сте разбрали, пък и всичките ви улици са добре павирани, но на село времето има значение. От втората седмица на януари никой не е стъпвал вкъщи да ме види, само Чарлз Хейтър, който идва дори по-често, отколкото ми се иска. Да си остане между нас, но трябва да ти кажа, че много съжалявам, дето Хенриета не остана в Лайм толкова дълго, колкото и Луиза — това би я отдалечило малко от него. Днес изпратиха каретата в Лайм и се очаква утре с нея да пристигнат Харвилови и Луиза. Нас обаче не ни поканиха на първия обяд с тях, ще отидем в имението едва на следващия ден. Мисис Масгроув много се притеснява да не би дъщеря й да е уморена от пътуването, но според мен това хич не е вероятно, като се има предвид как всички се грижат за Луиза, а и за мен щеше да е много по-удобно да отида у тях утре. Радвам се, че мистър Елиът ти харесва и много ми се ще да се запозная с него, но ти знаеш какъв ми е късметът — вечно ме няма, когато някъде се случва нещо интересно, все аз и семейството ми сме оставени на заден план. Боже, колко време вече мисис Клей стои при Елизабет! Тази жена смята ли изобщо да си тръгне някога? Но дори и да освободи стаята, ние с Чарлз едва ли ще бъдем поканени. Пиши ми какво мислиш по този въпрос. Разбира се, не очаквам да ме поканят с децата. Спокойно мога да ги оставя в Голямата къща за месец ши месец и половина. Току-що научих, че семейство Крофт заминават за Бат всеки момент, въобразили са си, че адмиралът има подагра. Чарлз разбрал това съвсем случайно, защото те не са проявили към мен и най-малката любезност да ме посетят поне веднъж ши да ми поднесат някой подарък. Не смятам, че случихме много със съседи. Почти не се виждаме, а според мене, това е проява на оскърбително пренебрежение. Чарлз ти изпраща много здраве и пожелания за всичко най-хубаво.

С обич, твоя сестра Мери М.

Не ми е приятно да ти съобщя, че никак не се чувствам добре, а и Джемайма току-що ми каза, че чула месарят да разправя за някакъв грип с много лошо гърло, който се ширел навсякъде. Аз сигурно съм го прихванала, а ти знаеш, че карам настинките по-тежко от другите хора.

Така завършваше първата част на писмото, към която по-късно бе прибавена и друга, доста по-дълга.

Нарочно оставих плика отворен, за да ти пиша как Луиза е понесла пътуването и много се радвам, че постъпих така, тъй като имам да ти кажа още много неща. Първо, мисис Крофт ми се обади вчера и ме попита дали не бих искала да пратя по нея нещо в Бат. Това е наистина много мил и приятелски жест от нейна страна — да се обърне към мен, както му е редът, а и това ми дава възможност да ти пиша толкова, колкото искам. Адмиралът съвсем не изглежда особено болен и аз от сърце се надявам Бат да му се отрази така добре, както той се надява. Много ще ми е приятно да ги видя отново, след като се върнат, тъй като едва ли можем да се лишим за толкова време от чудесни съседи като тях. А сега за Луиза. Ще ти съобщя нещо, което може доста да те изненада. Тя и Харвшови пристигнаха във вторник и са пътували много добре. Вечерта отидохме да разберем как е Луиза и бяхме доста учудени, когато не намерихме в къщата капитан Бенуик, защото и той беше поканен заедно с Харвилови. И каква, мислиш, беше причината за неговото отсъствие? Бил влюбен в Луиза и не посмял да дойде в Апъркрос, докато не получи отговора на мистър Масгроув. Двамата с Луиза се били разбрали още преди тя да тръгне към къщи и той изпратил по капитан Харви писмо до мистър Масгроув. Бога ми, самата истина ти казвам! Не те ли изненадах? Много ще ми е чудно, ако си подозирала някога подобно нещо, защото на мене и през ум не ми е минало. На мисис Масгроув й стана доста криво, че никой не е обелил и дума пред нея. Съвсем друго би било, ако се бе омъжила за капитан Уентуърт, но все пак трябва да отбележа, че всички сме много доволни, защото партия като Бенуик е много по-добра в сравнение с тази на Чарлз Хейтър например. Мистър Масгроув му изпрати писмо, в което дава съгласието си и днес очакваме пристигането на капитан Бенуик. Според мисис Харви, съпругът й се чувства много по-добре, когато си спомнел за бедната си сестра, защото и двамата с жена му са много привързани към Луиза. Във всеки случай и аз, и мисис Харвил, обикнахме Луиза още по-силно, след като и двете положихме толкова грижи за нея. Чарлз се пита какво ли ще каже капитан Уентуърт, като научи новината, но ако си спомняш, самата аз никога не съм смятала, че е влюбен в Луиза, дори не съм забелязала нищо такова. И както разбираш, това е и краят на предположението, че капитан Бенуик уж бил твой обожател. Никога не съм разбирала как такава мисъл изобщо можа да мине през главата на Чарлз. Надявам се Бенуик да стане малко по-симпатичен. Не че е кой знае каква партия за Луиза, но е милион пъти за предпочитане пред перспективата да се сроди със семейство Хейтър.

Мери нямаше основание да се опасява, че сестра й може да е подготвена за подобна новина. Ан никога не се бе чувствала толкова смаяна. Капитан Бенуик и Луиза Масгроув! Беше прекалено изненадващо, за да повярва веднага и Ан трябваше да направи огромно усилие, за да остане в стаята, да запази спокойствие и да отговаря на въпросите, които й задаваха в този момент. За щастие, околните не проявиха голямо любопитство — сър Уолтър искаше да разбере дали семейство Крофт са пътували с карета с четири коня и дали според нея ще се настанят в такъв квартал на Бат, който ще е достатъчно представителен, че да може да им отиде на гости заедно с мис Елиът, но дори и тези въпроси бяха зададени без особен интерес.

— Как е Мери? — попита Елизабет и продължи, без да дочака отговор: — И какво, моля ви се, може да води семейство Крофт в Бат?

— Идват заради адмирала. Смятат, че може да има подагра.

— Подагра и немощ! — каза сър Уолтър. — Бедният стар човек!

— Дали се познават с някого от тукашното общество? — попита Елизабет.

— Не знам, но предполагам, че нямат познати. Адмиралът е сравнително млад и при неговата професия едва ли може да се очаква, че ще имат познати на такова място.

— Подозирам — каза хладно сър Уолтър — че в Бат адмиралът ще се прочуе по-скоро като наемателят на Келинч Хол. Как мислиш, Елизабет, дали да можем да си позволим да ги представим в Лора Плейс?

— О, не, в никакъв случай. При нашите отношение с лейди Далримпъл като нейни братовчеди трябва да бъдем особено внимателни да не я притесним, като я запознаем с човек, когото не одобрява. Не би имало чак такова голямо значение, ако не бяхме роднини, но при това положение тя ще бъде особено придирчива към всяко наше предложение. Най-добре ще е да оставим семейство Крофт в собствената им среда. Виждала съм няколко души, които изглеждат доста странно и за които са ми казвали, че са моряци. Семейство Крофт могат да общуват с такива като тях.

С това се изчерпи интересът на сър Уолтър и Елизабет към писмото и след като мисис Клей даде своя любезен принос, проявявайки повече внимание към мисис Чарлз Масгроув и нейните малки момчета, Ан най-после бе оставена на спокойствие.

Тя се качи в стаята си и се опита да вникне в същността на нещата. Чарлз имаше всички основания да се пита каква ще е реакцията на капитан Уентуърт. Може би капитанът се бе отказал от съперничеството и от Луиза, бе престанал да изпитва чувства към нея или просто бе открил, че не е влюбен. Ан не би могла да понесе мисълта, че е могъл да прояви безотговорност или предателство към приятеля си Бенуик или нещо подобно, не по-малко недостойно. Щеше й бъде много тежко, ако приятелство като тяхното свърши с разрив по толкова непочтен начин.

Капитан Бенуик и Луиза Масгроув! Пламенната, бъбрива Луиза и унилият, съзерцателен, чувствителен и образован капитан Бенуик никак не приличаха на хора, които си подхождат. Двамата имаха толкова различни разбирания! Каква ли може да е причината за взаимното им привличане? Отговорът се натрапваше директно — всичко бе решено от състоянието, в което бяха изпаднали. По силата на обстоятелствата те прекараха заедно няколко седмици, живееха в тесния кръг на едно и също семейство и особено след заминаването на Хенриета са могли да разчитат единствено на собствената си компания. Луиза бе уязвима заради болестта си, а капитан Бенуик не е бил така неутешим от своята загуба. Ан и преди си бе мислила, че отношение между двамата има нещо общо и за разлика от Мери стигна до съвсем друго обяснение на сегашния развой на събитията — капитан Бенуик просто носеше в сърцето си нежност и я бе насочил към Луиза. Ан в никакъв случай не си позволяваше суетата й да бъде подразнена от отношението на Бенуик, както подозираше Мери. Беше убедена, че Бенуик би откликнал с взаимност на всяка що-годе приятна девойка, която е склонна да му съчувства. Той имаше обичлива душа и трябваше да обича някого.

Ан не виждаше никакви пречки пред тяхното щастие. Пламенната възторженост, с която Луиза се отнасяше към хората от флота бе добро начало, а и не след дълго двамата сигурно щяха да намерят общи допирни точки. Вероятно той щеше да стане по-весел, а тя — да се превърне в страстна поклонничка на Скот и лорд Байрон; може би дори бяха преминали вече този етап и сега и двамата бяха влюбени в поезията. Стори й се забавна мисълта, че Луиза Масгроув ще се превърне в човек с литературни вкусове и склонност към размисли на сантиментална почва, но без съмнение, друго не би могло и да бъде. Онзи ден в Лайм и падането край Коб бяха оказали върху здравето, нервите, дързостта и характера й може би не по-малко влияние, отколкото върху цялостното развитие на съдбата й.

Като извод, в съзнанието на Ан се роди мисълта, че след като една жена е оценила достойнствата на капитан Уентуърт, но въпреки това е предпочела да се омъжи за друг, тази промяна сигурно има обяснение. И ако капитан Уентуърт не бе загубил приятел след подобен годеж, определено нямаше за какво да се съжалява. Не, не от съжаление се бе разтуптяло сърцето на Ан въпреки желанието й и не от съжаление пламваха страните й всеки път, когато си спомняше, че капитан Уентуърт е свободен и необвързан. В душата й трепкаха чувства, които тя направо се срамуваше да анализира, защото толкова наподобяваха радост — безсмислена, неразумна радост!

На Ан много й се искаше да се види със семейство Крофт и когато най-после се срещнаха, по всички личеше, че слухът още не е стигнал до тях. Ан направи своето официално посещение, което после бе върнато, споменаха за Луиза Масгроув, а и за капитан Бенуик, но в думите им нямаше и следа от закачка.

Семейство Крофт си бяха намерили квартира в Гей Стрийт, което напълно удовлетворяваше сър Уолтър. Той не се срамуваше да покаже, че се познава с тях и всъщност мислеше и говореше за семейство Крофт много повече, отколкото адмиралът за него.

В Бат те имаха огромен брой познати, смятаха общуването си със семейство Елиът за чиста формалност и в никакъв случай не намериха за необходимо да им доставят удоволствие по някакъв начин. Адмиралът и жена му се придържаха към навика, който имаха и на село — винаги да бъдат един до друг. Лекарите му бяха наредили да се разхожда заради подаграта и мисис Крофт смяташе за свой дълг да го придружава всяка вечер. Тя би се разхождала така и цял живот, ако бе необходимо за негово добро. На Ан й се случваше да ги види почти при всяко свое излизане. Лейди Ръсел я вземаше сутрин с каретата си и всеки път Ан се мислеше за тях, а после неизменно ги срещаха някъде. Тя знаеше много добре какво изпитват един към друг. За нея те олицетворяха картина на истинско щастие. Не откъсваше поглед от тях, беше й приятно да си представя за какво си говорят, докато се разхождат така един до друг, без да се интересуват от останалите. Не по-малко се радваше когато виждаше адмиралът да разтърсва в приятелски поздрав ръката на някой стар приятел и да започва непринуден разговор, докато двамата биваха малко по малко обграждани от още моряци, а мисис Крофт изглеждаше не по-малко умна и осведомена от насъбралите се офицери.

По принцип Ан беше прекалено заета с лейди Ръсел и почти нямаше време да излезе сама, но една сутрин, десетина дни след пристигането на семейство Крофт, се случи така, че трябваше да остави приятелката си, да слезе от каретата в центъра на града и да се прибере сама в Камден Плейс. По щастлива случайност на Милсъм Стрийт тя срещна адмирала. Беше сам, изправен с ръце на гърба пред витрината на магазин за гравюри, изпаднал в дълбоко съзерцание на някаква картина. Ан не само че можеше да го отмине незабелязано, но й се наложи да го докосне и дори да го извика по име, преди той да се стресне и да я забележи. Когато най-сетне я видя и я позна, в държанието му не се усети обичайното му добродушие и шеговитост.

— Ха, вие ли сте това? Благодаря ви, благодаря. Отнесохте се с мен като с приятел. Както виждате, вторачил съм се тук в една картина. Не мога да не се спра пред този магазин всеки път, когато минавам покрай него. Ама кажете ми сега, това тук прилича ли на кораб? Само го погледнете. Виждали ли сте някога подобно нещо? Всичките ви велики художници ми се струват големи особняци, щом си представят, че някой би посмял да рискува живота си в такава безформена мидена черупка! И въпреки това са издокарали тук двама господа, които са се загнездили в нея съвсем спокойничко и са се вторачили в разни скали и баири, като че не подозират какво може да им се случи в следващия момент! А то няма начин да не им се случи! Къде ли са могли да построят такава лодка — каза той и гръмко се разсмя. — Не бих рискувал да преплувам и локва в такова чудо. Е — той извърна поглед към нея — накъде сте се запътили? Мога ли да ви свърша някаква работа или пък да повървя с вас? Мога ли да помогна с нещо?

— Не, благодаря ви, но за мен ще бъде истинско удоволствие, ако сте в същата посока и ме придружите до някъде. Прибирам се вкъщи.

— Ще ви придружа, с цялото си сърце. Да, да, ще си направим с вас една чудесна разходка, без друго имам да ви кажа нещо. Ето, хванете ме под ръка, ха така — просто не се чувствам удобно, ако не усещам някоя дама до ръката си. Боже, какъв кораб — възкликна той и на тръгване хвърли последен поглед към гравюрата.

— Не споменахте ли, че имате да ми казвате нещо, сър?

— Да, ще ви го кажа след малко, щото виждам да идва насам един приятел, капитан Бригдън му е името; само ще му кажа здрасти, няма да се спираме. Здрасти! На Бригдън му се вижда доста чудно, че вървя не с жена си, а с друга дама. Горкичката, напоследък нещо я стегна ходилото. На едната пета й е излязла пришка колкото тришилингова монета. Ако погледнете отсреща, ще видите срещу нас адмирал Бранд с брат си. И двамата са толкова кекави! Добре, че не са откъм нашата страна на улицата, Софи направо не може да ги понася. Веднъж ми изиграха много жалък номер. Отмъкнаха ми най-добрите момчета. Някой път ще ви разкажа какво точно стана тогава. А ето го и добрият стар сър Арчибалд Дру с внука си. Погледнете нататък, ето, и той ни видя, целува ви ръка, дори ви взе за моя съпруга. Ех, мирът дойде прекалено скоро за юнкер като него! Милият сър Арчибалд! Как намирате Бат, мис Елиът? На нас ни понася много добре. Непрекъснато срещаме някой стар приятел, всяка сутрин улиците като че ли са пълни с близки хора и все се спираме да си поговорим, а когато си тръгнем и се затворим в квартирата, придърпваме креслата до камината и се чувстваме уютно като в Келинч, дори толкова добре, колкото ни беше в Норт Ярмут и в Дийл. И тук вятърът духа по същия начин през един от вградените шкафове.

След като повървяха малко така, Ан се осмели да го попита отново какво има да й каже. Надяваше се, че любопитството й ще бъде удовлетворено, след като свърнат от Милсъм Стрийт, ала й се наложи още доста да почака — адмиралът като че си бе наумил да не започва, преди да са извървели повечето път до тихите улици на Белмонт, а и след като тя не беше мисис Крофт все пак, трябваше да го остави да разказва по своему. Едва след като поеха с бавна стъпка нагоре по Белмонт, той започна:

— Е, сега ще ви кажа нещо, което доста ще ви изненада. Ала първо трябва да ми припомните как се казваше младата дама, за която става дума. Нали се сещате, онази млада дама, за която всички толкова се тревожехме. Дето й се случиха всичките тези работи. Как й беше малкото име, все го забравям…

На Ан й се стори малко неприлично да покаже, че знае за какво става дума още на минутата, както всъщност си беше, ала след малко се окопити и предположи:

— Луиза.

— Така, така, мис Луиза Масгроув, точно така се казва. Ще ми се младите дами на не носят толкова прекрасни малки имена, никога не бих ги забравял, ако всичките се казваха Софи или нещо такова. Ами, знаете ли, всички си мислехме, че тази мис Луиза ще се омъжи за Фредерик, той така я ухажваше ден след ден. Само се чудехме какво чакат още, докато не стана тази работа в Лайм. Тогава стана ясно, че ще трябва да изчакат, докато й се оправи главата. Но дори и тогава нещо не беше съвсем наред. Вместо да стои в Лайм, той хукна чак в Плимут, а после замина да се види с брат си Едуард. И като се върна от Майнхед, веднага тръгна към Едуард, и оттогава все си стои там. Не сме го виждали от ноември месец. Дори и Софи не разбираше какво става. Ала напоследък работите се развиха в доста необичайна насока, защото младата дама, тази същата мис Масгроув, вместо да се омъжи за Фредерик, взе, че предпочете Джеймс Бенуик. Познавате Джеймс Бенуик, нали?

— Да, малко. С капитан Бенуик сме се виждали няколко пъти.

— Е, тя ще се омъжва за него. Какво говоря, може би вече са се оженили, тъй като не виждам какво може да чакат.

— Мисля, че капитан Бенуик е много симпатичен младеж — каза Ан — и доколкото можах да разбера, има чудесен характер.

— О, така си, дума да няма. Вярно е, че е само втори капитан едва от миналото лято, а и времената сега не са подходящи за повишение, но според мене нищо друго не му липсва. Мога да ви уверя, че е чудесно момче и има златно сърце, пък е и способен, деен офицер, което е много по-важно, отколкото можете да предположите, защото мекушавото му държание хич не му прави чест.

— Тук наистина грешите, сър, в държанието на капитан Бенуик никога не бих заподозряла липсата на пламенен дух. Обноските му са изключително приятни и според мене, всички го харесват.

— Така да бъде, дамите си знаят най-добре, ала на мен Джеймс Бенуик ми се вижда твърде кротък и макар че със Софи може да сме малко пристрастни в този случай, не може да не харесваме Фредерик повече от него. Нещо във Фредерик ни допада много повече.

Ан се почувства натясно. Тя просто бе искала да противопостави на адмирала широко разпространената максима, че мекотата на обноските съвсем не изключва пламенността на духа, далеч не бе искала да представи държанието на капитан Бенуик като възможно най-доброто на света. Тя се поколеба и тъкмо се канеше да каже, че не е искала да прави сравнение между двамата приятели, когато адмиралът каза внезапно:

— И това, дето ви казах, е съвсем вярно, не е просто някаква клюка. Самият Фредерик ни го съобщи. Вчера сестра му получи писмо от него, в което ни разказва всичко, а той пък го научил от писмо на Харвил, който му писал от самото място на действието — от Апъркрос.

Ан не устоя на изкушението и каза:

— Надявам се, адмирале, че в писмото си капитан Уентуърт не загатва нищо, което да притесни вас и сестра му. Миналата есен действително като че ли имаше нещо между него и Луиза Масгроув, но се надявам в крайна сметка чувствата между тях да са поизгаснали, без някой да е наранен от това. Надявам се, че писмото му не внушава настроение на човек, който се чувства измамен.

— Не, ни най-малко. От начало до край няма и помен от проклятие или дори недоволство.

Ан сведе глава, за да прикрие усмивката си.

— Не, не, Фредерик не е човек, който ще вземе да жали и да се оплаква, прекалено силен е за подобни работи. Ако момичето си е харесало друг, защо да не се омъжи за него?

— Разбира се. Но аз имах предвид друго — дали в писмото на капитан Уентуърт няма нещо, от което да се разбере, че се чувства измамен от своя приятел — това може да се почувства, нали разбирате, дори и да не е изразено с думи. Би ми било много мъчно, ако се разруши приятелство като тяхното или пък подобни обстоятелства хвърлят сянка върху отношенията им.

— Да, да, сега ви разбрах. В писмото няма нищо такова. Той не дава и най-малкият повод да се мисли, че е сърдит за нещо на Бенуик, пише само: „Това ми се вижда много чудно, защото си имам причини да не мога да го разбера.“ Не, дори от самия начин, по който е оформил писмото си, човек никога не би допуснал, че е имал някакви намерения към същата мис… Как й беше името, казвате? Съвсем искрено се надява двамата да са щастливи заедно, а пък аз си мисля, че в подобно пожелание едва ли може да се открие нещо, което той не иска да прости.

Ан не споделяше твърдата увереност на генерала по този въпрос, но беше безсмислено да го разпитва повече, затова се задоволи само да го слуша и от време на време да отрони по някоя забележка от най-общ характер. Така адмиралът имаше възможност да говори така, както той виждаше нещата.

— Горкият Фредерик! — каза той накрая. — Сега ще трябва да започва всичко отново с някое друго момиче. Според мене той трябва да дойде в Бат. Софи ще му пише и ще го помоли да пристигне. Сигурен съм, че тук има достатъчно красиви момичета. Няма смисъл пак да ходи в Апъркрос, защото, както разбирам, другата госпожица Масгроув е склонила да се омъжи за братовчед си, младия пастор. Не мислите ли, мис Елиът, че не е зле да се опитаме да го доведем в Бат?