Джейн Остин
Доводите на разума (19)

Глава 19

Докато адмирал Крофт се разхождаше с Ан и изразяваше желанието си да привлекат капитан Уентуърт в Бат, самият капитан вече пътуваше към този град. Той пристигна още преди мисис Крофт да му е писала и Ан го видя още на следващия ден, щом излезе да се разходи.

Мистър Елиът придружаваше двете си братовчедки и мисис Клей. Намираха се на Милсъм Стрийт, когато започна да вали — не силно, но все пак достатъчно, за да потърсят подслон за дамите и още по-достатъчно за мис Елиът, която се възползва от предимството да бъде закарана вкъщи с каретата на лейди Далримпъл, която зърнаха недалече от тях. Тъкмо се канеха да влязат в магазина на Моланд, когато мистър Елиът пристъпи към лейди Далримпъл и я помоли за съдействие. След малко се върна при тях с успешно изпълнена мисия, разбира се лейди Далримпъл била особено щастлива да ги закара вкъщи и след няколко минути щяла да дойде при тях.

Каретата на нейно благородие беше всъщност кабриолет и не можеше да побере спокойно повече от четирима души. Мис Картре придружаваше майка си, затова не беше възможно да се качат наведнъж и трите дами от Камден Плейс. За мис Елиът не можеше и дума да става — другите можеха да търпят всякакви неудобства, но за нея това беше изключено. Позабавиха се, докато си разменяха любезности в рамките на спора коя от останалите две да се качи в каретата. Дъждът бе дреболия, нищо работа и Ан беше съвсем искрена, като каза, че предпочита да се поразходи с мистър Елиът. Ала дъждът се оказа дреболия и за мисис Клей, тя не била усетила дори капчица дори, а и обувките й били плътни! Много по-плътни от тези на Ан — с две думи, в любезността си тя бе не по-малко готова за една разходка с мистър Елиът. Този въпрос бе дискутиран между двете с такова благородство, щедрост и учтивости, че трябваше да се намесят и останалите, за да разрешат най-после техния спор — мис Елиът настоя да се качи мисис Клей, тъй като без друго била малко понастинала, а когато призоваха на помощ мистър Елиът, той определи обувките на Ан като по-подходящи от тези на мисис Клей.

Беше решено с каретата да отпътува мисис Клей и тъй като спорът се водеше до прозореца, в този момент Ан зърна съвсем ясно и отблизо капитан Уентуърт, който вървеше по улицата в посока към центъра.

Ан се стресна силно, но никой го не забеляза, освен самата тя, затова побърза да си повтори, че е най-голямата глупачка на света, задето не може да се контролира и се държи така нелепо! В продължение на няколко минути не виждаше нищо пред себе си, светът плуваше пред погледа й като в мъгла. Беше загубила ума и дума, а когато с усилие на волята успя да се овладее, видя, че другите все още чакат каретата, а мистър Елиът (винаги на нечии услуги) тъкмо се канеше да завие по Юниън Стрийт, за да свърши нещо по поръка на мисис Клей.

Страшно й се искаше да изтича до външната врата, за да види дали още вали. Пък и нужно ли беше сама да подозира себе си, че зад това нейно желание се крие друга причина? Капитан Уентуърт сигурно не се виждаше вече. Тя стана от мястото си и се накани да тръгва, раздвоена от мисълта, че винаги е смятала едната си половина за по-умна от другата, а втората — за по-лоша, отколкото всъщност беше. Защо да не провери дали дъждът е спрял? Само след миг обаче се закова на място, тъй като видя капитан Уентуърт да влиза заедно с още няколко дами и господа, очевидно негови познати, с които се бе срещнал малко по-надолу по Милсъм Стрийт. Той също я видя и Ан забеляза, че този път бе много по-изненадан и смутен от обикновено. Страните му пламнаха. За първи път след подновяването на отношенията им Ан усети, че се владее по-добре от него — все пак беше донякъде подготвена, беше го видяла преди той да я забележи и бе успяла да се съвземе от първите всепоглъщащи, заслепяващи и обърквани чувства на силната изненада. Предстоеше й да изживее цяла гама от емоции — болка, радост и нещо, което бе еднакво близко, както до мъката, така и до щастието.

Той я поздрави и се обърна в друга посока. По всичко личеше, че е много смутен. Тя не можеше да приеме реакцията му нито като дружелюбие, нито като студенина или нещо друго — това можеше да бъде само смущение.

След малко той пристъпи към Ан и се обърна към нея с обичайните въпроси и обичайните теми, но никой от двамата не чуваше какво казва другият и макар че и двамата се чувстваха като в небрано лозе, тя отново усети, че Уентуърт далеч не е така самоуверен, както преди. Тогава бяха принудени да прекарват заедно дълго време и бяха свикнали да се обръщат един към друг хладно и с безразличие, но сега той не успяваше да направи това и по един или друг начин като че ли го осъзнаваше. Изглеждаше много добре, но нищо не личеше да е болен или в лошо настроение. Говореше за Апъркрос, семейство Масгроув и дори за Луиза, макар че в един миг му пролича, че съзнава какво значение е имал за нея. По всичко личеше, че капитан Уентуърт се чувства доста неловко и дори не може да го прикрие.

Елизабет се престори, че не го познава и това никак не изненада Ан, а по-скоро я натъжи. Ан забеляза, че Елизабет го е видяла, както и той нея и двамата са се познали. Беше сигурна, че той би откликнал на желанието й да подновят отношенията си, дори го бе очаквал, затова с болка видя как тя му обръща гръб и в погледа й проблясва същия хлад, както някога.

Мис Елиът започваше да става доста нетърпелива, когато каретата на лейди Далримпъл най-после дойде — влезе един слуга и съобщи за пристигането й. Отново бе заваляло и това причини лека суматоха и приказки, които имаха за цел да покажат на насъбралата се в магазина немноголюдна тълпа, че лейди Далримпъл е дошла специално за мис Елиът. Най-после мис Елиът и приятелката й, придружени само от слугата (тъй като братовчедът още не се бе върнал), се запътиха към вратата. Капитан Уентуърт ги изгледа и се обърна към Ан, за да предложи услугите си, не толкова с думи, колкото с цялото си държание.

— Много съм ви задължена — отговори тя — но няма да тръгна с тях, каретата не събира толкова хора. Ще си отида пеша, предпочитам да се поразходя.

— Но навън вали!

— Е, съвсем малко. За мен няма никакво значение. Той помълча и след малко каза:

— Макар че пристигнах едва вчера, вече съм си създал някои удобства в Бат, нали виждате — той посочи новия си чадър. — Бих искал да се възползвате от него, ако така или иначе сте решили да се върнете пеша, макар че, според мене, би било много по-разумно, ако ми позволите да ви извикам файтон.

Тя отново изрази признателността си, но отклони предложението му и повтори, че засега дъждът просто ръми. После добави:

— А и очаквам мистър Елиът, сигурна съм, че скоро ще се появи.

Едва успя да изрече тези думи, когато в залата влезе мистър Елиът. Капитан Уентуърт много добре си го спомняше — това бе същият мъж, който бе застанал на стъпалата в Лайм и бе изразил нямото си възхищение от Ан, докато тя минаваше покрай него. Различаваше се само по осанката, самочувствието и отношението към Ан, от което ясно личеше, че се чувства като неин роднина и приятел. Той влезе забързан, в желанието си да я открие, без да забелязва никой друг, сякаш бе преизпълнен от мисълта за нея. Помоли за извинение, че се е забавил и изрази съжалението си, че я е накарал да чака. Изгаряше от нетърпение да я заведе в къщи и не би искал да губи нито миг, защото дъждът можел да се усили. Двамата тръгнаха, тя го хвана под ръка, успя да хвърли към капитана поглед, в който се четеше нежност и смущение, отрони едно кратко „Довиждане“ и след миг си беше вече отишла.

Дамите от компанията на капитан Уентуърт заприказваха за тях веднага, щом ги изгубиха от погледа си.

— Струва ми се, че мистър Елиът не е безразличен към братовчедка си.

— О, никак даже, личи съвсем ясно. Човек може да си представи как ще се развият нещата. Той е неизменно с тях, дори може да се каже, че почти живее у тях. Какъв красив мъж!

— Да и мис Аткинсън, която се случила веднъж на обяд с него у семейство Уолис, казва, че е най-симпатичният мъж, с когото някога е разговаряла.

— Според мене тази Ан Елиът е много хубава, ако я погледне човек отблизо. Не че е редно да го кажа, но мога да си призная, че я харесвам много повече от сестра й.

— О, и аз също.

— И аз. И сравнение не може да става между двете, но всички мъже са луди по мис Елиът. Ан е твърде нежна за техния вкус.

Ан би се чувствала особено задължена на братовчед си, ако не бе произнесъл дума до Камден Плейс. Никога преди не бе полагала толкова усилия да го слуша, макар че той проявяваше към нея огромно внимание и загриженост и темите, за които говореше, винаги бяха събуждали интереса й — той се изказваше топло, справедливо, ласкаво и с възхищение за лейди Ръсел и изрази някои особено проницателни догадки по адрес на мисис Клей. В този момент обаче тя не можеше да мисли за никой друг, освен за капитан Уентуърт. Не разбираше какви са чувствата му сега, не знаеше дали го измъчва горчиво разочарование и не би могла да се успокои, докато не изясни — за себе си тези неща.

Надяваше се, че след малко ще успее да разсъди по-мъдро и по-точно, но уви! — засега никак не се чувстваше помъдряла.

Имаше още нещо, което бе от особено значение за нея — трябваше да разбере колко време ще остане в Бат. Самият той не каза нищо по въпроса, поне тя не успяваше да си спомни. Напълно вероятно бе просто да е минавал оттук на път за другаде, но по-вероятно беше да е отседнал временно в града. И тъй като в Бат всеки можеше да срещне всекиго, съществуваше огромна вероятност той и лейди Ръсел да се видят някой път. Какво щеше да стане тогава?

Налагаше се да каже на лейди Ръсел, че Луиза Масгроув ще се омъжи за капитан Бенуик. Не й беше никак лесно да си представи изненадата на лейди Ръсел, но вече беше съвсем възможно да попаднат някъде в обща компания и тя отново би проявила предубеждението си към капитана, тъй като не беше в течение на нещата.

На следващата сутрин Ан отново излезе на разходка със своята приятелка и в продължение на час непрекъснато бе нащрек, от страх да не би да го срещнат. Най-после, когато се връщаха по Пълтни Стрийт, тя успя да зърне фигурата му на десния тротоар и то от такова разстояние, което й даваше възможност да го проследи с очи почти през цялата улица. Около него имаше много мъже и някои от тях вървяха в същата посока, но нямаше начин Ан да го е сбъркал с някого. Тя неволно погледна към лейди Ръсел, макар че не мислеше, че приятелката й ще успее да го познае толкова бързо. Не, Ан не допускаше лейди Ръсел да го види, преди да са се оказали почти един срещу друг, но все пак от време на време я поглеждаше с тревога и когато наближи мигът да се срещнат, просто не посмя да вдигне поглед към нея (а и знаеше, че изражението на лицето й съвсем не е подходящо за гледане от чужди очи в този момент), но осъзнаваше с цялото си същество, че лейди Ръсел е обърнала глава в същата посока и го наблюдава напрегнато. Ан не разбираше с какво толкова Уентуърт е привлякъл погледа на лейди Ръсел, че тя го гледа като омагьосана, сякаш й беше невъзможно да откъсне очи от него, но предполагаше, че е изненадана и сигурно иска да разбере как са му се отразили тези осем или девет години. Въпреки активната служба и неблагоприятния климат на множество далечни страни той не бе изгубил нищо от своята красота.

Най-после лейди Ръсел извърна глава. „Какво ли ще каже сега?“, помисли си Ан.

— Може би се питаш — каза лейди Ръсел — какво гледах толкова време — търсех едни завеси, за които онази вечер ми разправяха лейди Алиша и мисис Франкланд. Описаха ми завеси за гостна в една от къщите откъм другата страна на улицата — според тях били най-красивите в цял Бат, но не можах да си спомня номера на къщата и се опитах да разбера коя ли може да е. Не можах обаче да видя нищо, което да отговаря на тяхното описание.

Ан въздъхна, пламна и се усмихна от съжаление и чувство на презрение, без да знае към самата нея или към нейната приятелка бе насочено то? Особено се раздразни от факта, че в опасенията си бе проявила излишна предпазливост и бе пропуснала момента, в който можеше със сигурност да разбере дали и той ги е видял.

През следващите един-два дни не се случи нищо особено. Театърът и квартирата, в които най-често пребиваваше той, не бяха достатъчно изтънчени за семейство Елиът, чиито вечерни развлечения бяха изцяло посветени на елегантната суета в приемите по частните домове, които заемаха времето им все повече и повече. А Ан, отегчена от срещите с това скучно общество и полуболна от неизвестност, си повярва, че е много силна, главно защото силата й не бе поставена на изпитание. Затова зачака с нетърпение вечерта на концерта. Организираха концерт с благотворителна цел в полза на едно от протежетата на лейди Далримпъл. Разбира се, трябваше да отидат и те. Очакваха концертът да е добър, а капитан Уентуърт много обичаше музиката. Ан си мислеше, че ще се успокои, ако може отново да поговори с него поне за няколко минути и се чувстваше преизпълнена със смелост и готовност да се обърне към него и да го заговори при първата удала се възможност. Елизабет се бе отвърнала от него, а лейди Ръсел се бе престорила, че не го е видяла. Този факт не излизаше от ума на Ан и тя чувстваше, че някой трябва да му отдаде дължимото внимание.

Почти бе обещала на мисис Смит да прекара същата вечер с нея, затова се наложи да й се обади и забързано да се извини, като помоли да отложат срещата си за другия ден, когато можеше да остане по-дълго време. Мисис Смит прие извинението благосклонно и добродушно.

— Само че трябва да ми разкажете как сте прекарали — каза тя. — Кои ще присъстват на събирането?

Ан изреди няколко имена. Мисис Смит не каза нищо, но на сбогуване отбеляза полусериозно, полушеговито:

— Е, надявам се концертът да си заслужава и ако можете да дойдете утре, не ме забравяйте, защото предчувствам, че едва ли ще ме посещавате още дълго.

Ан се сепна и много смутена, остана за миг вцепенена до вратата, но бързо се опомни и си тръгна забързана, без да съжалява, че е трябвало да го направи.