Елизабет Лоуел
Най-силната магия (5)

5

Мег излезе от стаята на баща си толкова бързо, че вълненото й наметало се вееше и плющеше зад гърба й. Имаше да свърши толкова много работа, преди да избяга от замъка. Първо трябваше да приготви достатъчно лекарства за васалите, които се уповаваха на нейната помощ. После трябваше да измъкне храна и завивки, които да й стигнат за около две седмици.

А после какво, питаше се тя.

Нямаше отговор на този въпрос. Но знаеше едно: всяка друга участ бе по-добра от тази да се превърне в камъка, върху който щеше да бъде посечен обичният й Блакторн.

Мег се втурна презглава надолу по стръмната спираловидна стълба, разлюлявайки пламъците на свещите. Щом стигна до големия салон, насреща й изскочи Едит и понечи да я спре, макар да бе повече от очевидно, че господарката й бърза.

— Милейди…

— Не сега — прекъсна я Мег.

— Но лорд Доминик иска…

— По-късно. Имам да приготвям лекарства.

Слисана от резкия й тон, Едит се закова на място, останала като никога без думи, и се загледа след бързо отдалечаващата се фигура на своята господарка.

Мег ускори още повече крачка, сякаш се боеше, че Едит може да я последва. На приземния етаж, слава богу, имаше само слуги. Тя позабави ход, но при все това наметалото й продължаваше да се вее след нея като знаме.

Малки, тъмни помещения, прилични повече на обори, отколкото на стаи, се откриваха от двете страни на коридора, по който вървеше. Въздухът бе просмукан с мириса на струпаните корени и бурета с ейл, на качетата с осолена и опушена риба и змиорки, на закланите птици, провесени с краката нагоре. Сред всички тези хранителни миризми се долавяше сухият, богат аромат, идващ от билкарника, който бе създала лейди Ана, за да има къде да суши тревите си и да приготвя своите лекарства.

Мег пазеше ярки спомени от своята майка. В повечето от тях тя се виждаше застанала в билкарника или в градината с Ана и заслушана в напевния й глас, който обясняваше коя билка каква е и какви свойства има да лекува и да успокоява леките болки или тежките страдания в живота на хората. Билкарникът, градините и банята бяха изградени по изричното настояване и указания на Ана, защото и трите неща бяха много важни за ритуалите и въобще за живота на всеки, възпитан в духа на друидските традиции.

До входа на билкарника имаше две маси за късане, трошене и стриване на прах на листата, стъблата, цветовете, корените и кората на растенията — всички те се използваха за приготвянето на лекарствата. Зад масите бяха старателно подредени множество сандъчета, гърненца, купи, чукала и хаванчета, ножове и лъжици.

Дванадесет стъпки по-нататък по склона, върху подпори от камък и дърво се издигаха полица след полица, отрупани с билки, които се сушаха или просто се съхраняваха далеч от слънчевите лъчи. Имаше и множество легени, които чакаха да бъдат напълнени с прясна вода от извора в центъра на крепостта, защото водата стоеше в основата на повечето друидски ритуали.

Мег задиша дълбоко, за да се изпълни с познатата смесица от аромати и да прогони от себе си зловонния дъх на болничната стая. Не след дълго ръцете й престанаха да треперят, а ледената буца в стомаха й започна да се топи. Колко обичаше спокойната ведрост и изобилието, които царяха в това място, обещаващо облекчение на хиляди страдания, изцерение на хиляди болни.

Но нито една от тези билки не помага срещу война, нито срещу глада и кръвопролитията, които носи тя.

При тази печална мисъл Мег усети как тялото й отново се вледенява.

— Не мога да хвърля хората си в тази касапница — прошепна тя, като се огледа из билкарника с очи, които навсякъде съзираха само катастрофа. — И то за какво? За нищо! Дънкан не може да победи. Мили боже, накарай го да проумее това!

Но още докато изричаше тези молитвени слова, Мег знаеше, че те няма да й помогнат. Дънкан искаше всичко или нищо — или Блакторн, или смърт.

— О, Дънкан — прошепна тя, като хвана лицето си в шепи. — Не искам да умираш. От всички, които познавам от детинство, единствено ти, мама и старата Гуин сте ме обичали истински… Какво да правя?

Отговорът отекна в съзнанието й съвсем ясно, сякаш Ана бе още жива: Направи това, което можеш, дъще. Останалото остави на бога.

След миг Мег се изправи, изтри сълзите си и се помъчи да се съсредоточи над нещата, които винаги й бяха носили успокоение. Едно от любимите й занимания бе да прави ароматни букети от билки, които не само доставяха наслада на сетивата, но и прогонваха вредните животинки от дюшеците и сламениците. Трябваше да се погрижи и за жената на Хари, която караше тежка бременност, прикована бе на легло и имаше нужда от лекарство за облекчаване на болките й.

Всичко, от което се нуждаеше Мег, й бе под ръка, защото до вчера бе приготвяла букети от билки за дюшека на брачното си ложе, който все още не беше напълно готов, дюшека, на който трябваше да легне като девица и да се събуди на следващата сутрин като жена.

Неволно в съзнанието й изникна образът на Доминик, чиито пръсти галеха сокола толкова ласкаво, че бяха успели да укротят свирепата птица. Още тогава Мег се бе запитала какво ли е да те докосват тъй внимателно. В своя живот тя бе познала твърде малко нежност от човека, който се бе оказал неин баща само на книга.

Освен това макар да бе разбрала, че нежността на Доминик е продиктувана единствено от неговата хладна тактическа преценка, че този е най-краткият път към постигане на целта, ласките му бяха събудили у нея копнеж да бъде докосвана отново по същия начин.

Ако бях решила да остана и да се омъжа за него, дали Доминик щеше да се държи с мен като със сокол или като с враг, който трябва да бъде победен? Мег си припомни как Доминик бе прокарал върха на езика си по долната й устна — един допир, лек като дихание, една милувка тъй сладка и неочаквана, че дори споменът за нея я караше да тръпне. Никога не бе изпитвала подобно усещане. Никога, дори и насън, не си бе представяла, че е възможно.

Ако бракът носи такива дарове, не се учудвам, че с времето жените привикват с него.

После обаче тя си спомни и думите на Доминик към младото момиче от птичарника, което той най-спокойно бе предложил да купи.

Малка соколице, бракът няма нищо общо с това.

За Доминик женитбата беше въпрос на изгода и сметки. И нямаше нищо общо с надеждата на друидите, още по-малко — с любовта между мъж и жена.

Една от купите се прекатури изпод внезапно разтрепераните ръце на Мег и изсушените листа се пръснаха като ято патици, съзрели сянката на сокол над главите си.

— Момиче, ако не внимаваш, ще те пратя да плевиш градината, както когато беше на шест годинки.

Гласът на Гуин накара Мег да подскочи, разпилявайки още билки.

— Да не си болна? — попита старата жена. Тонът й изведнъж бе станал загрижен, вместо укорителен.

— Не. Просто… — Гласът на Мег секна.

— Просто какво?

— Несръчна.

— Ха! По-скоро ще река, че котките в Блакторн лаят, отколкото че ти си несръчна.

Мег се усмихна, обърна се и прегърна старицата с обич, която трудно можеше да бъде изказана с думи. Познаваше съсухреното лице на старата Гуин, нейната бяла коса и избледнелите й зелени очи като пръстите на ръцете си.

— Какво има, дете? — попита Гуин.

— Баща ми… — поде Мег, но думите замряха в гърлото й при спомена за грубите думи на Джон, с които бе отрекъл, че е неин баща.

При споменаването на Джон, последвано от мълчание, светлозелените очи на старата Гуин се отместиха към полицата, където за всеки случай пазеха второ шишенце от неговото лекарство. Полицата беше празна.

— По-зле ли е? — попита тя.

— Не бих казала.

— О, пък аз реших, че щом е изпил и второто шишенце с лекарство, сигурно е много зле.

— Второто ли? — Мег погледна през рамо и се сепна. — Няма го!

— Значи не си му го занесла ти?

— Не.

Мег изтича разтревожено до масата и разрови съдовете по нея, но не намери нищо друго, освен листа и изсушени цветчета. Сетне прегледа набързо и полиците, но липсващото лекарство го нямаше и там.

— Странно — измърмори тя.

После излезе в коридора, грабна една голяма свещ от поставката й, върна се с нея в билкарника и под смръщения поглед на Гуин се зае да огледа вече старателно всички ниши и полици, всички сандъци и легени в помещението.

Но търсенето беше напразно. Обзе я нов прилив на страх, двойно по-силен от този, който бе изпитала в стаята на лорд Джон.

— Изчезнало ли е? — попита Гуин.

— Да. А заедно с него и противоотровата. Може би Дънкан ги е взел. Сутринта, докато аз бях в птичарника, Джон е имал пристъп на силна кашлица.

Старата жена измърмори нещо на своя старинен език, но Мег не можеше да каже дали е било проклятие или молитва, защото не чу добре думите й.

— Това не ми харесва — каза Гуин вече по-разбираемо и погледна Мег. — Не казвай нищо на никого. Не ни трябват нови грижи.

Мег кимна.

— Да.

— Можеш ли да приготвиш още? — попита Гуин.

— От самото лекарство — да. Имам достатъчно семена. Но с противоотровата ще ми бъде доста по-трудно. Билката, която ми е нужна, расте само по диви места, а тази година разорахме всичко с надеждата за по-добра реколта.

Гуин изпъшка и разтърка кокалчетата на ръката си.

— От влажния вятър е — каза нежно Мег. — Взе ли от лекарството, което ти приготвих?

Старата жена сякаш не я чу.

— Гуин?

— Сънищата ми са неспокойни, но не заради вятъра — прошепна тя.

По гръбнака на Мег се плъзна ледена тръпка. Тя замълча и зачака да чуе какво е съзряла старата друидка в странния свят, който виждаше само насън.

Туй, що е написано в миналото, става бъдеще. Никой, ни лорд, ни васал, ще избяга от него. Духат ветровете на промяната и носят зов на боен рог и вълчи вой.

Гуин премигна замаяно, когато видението изчезна, видя изражението на Мег и въздъхна.

— Кажи ми за баща си — каза тихо старицата.

— Той твърди, че не е мой баща.

За изненада на Мег Гуин се усмихна. Но в тази усмивка нямаше топлота, нито радост. Въпреки напредналата си възраст, старата друидка имаше съвършено здрави и равни бели зъби. И в този миг блестяха с вълчи блясък. Опасен блясък.

— Сигурно те е заплашил, че ще те лиши от наследство и ще даде всичко на Дънкан? — попита тя.

— Само ако не се омъжа за Дънкан.

— Ами Доминик льо Сабр?

— Той трябва да бъде пронизан в мига, в който застанем пред олтара — отвърна без заобикалки Мег.

Дъхът се процеди през зъбите на Гуин с тихо свистене.

— Църквата никога няма да одобри това.

— Църквата ще бъде доволна да получи едно ново абатство.

— Твърде ниска цена за толкова жестоко вероломство.

— Всъщност не е — мрачно каза Мег. — Църквата всячески се опитва да ограничи властта на Хенри. А Дънкан ще гледа да засвидетелства почит към църквата, не толкова към краля. Никой няма да поиска отлъчването му. Джон явно си дава сметка за това, щом дори аз мога да го предвидя.

— Да, Джон е умен мъж, мътните да го вземат — измърмори Гуин. — Де да беше и малко по-милостив.

— В момента единственото, което го вълнува, е да се погрижи неговият син да наследи земите му.

Гуин поклати глава.

— А ти, друидска дъще? Съгласи ли се да вземеш Дънкан?

— Отказах.

— Добре.

— Тогава Джон нареди на Дънкан да се заеме незабавно с избиването на норманците…

Старицата вдигна глава и се ослуша.

— Откъм двора не се чува нищо, само гласовете на момите, които си разказват за своите любими.

Мег си пое дълбоко дъх и разпери ръце.

— Казах му, че ще сторя това, което трябва.

В стаята стана толкова тихо, че се чуваха дори недоловимите звуци от езичетата на пламъците, които ядяха восъка на свещите. Гуин въздъхна тежко.

— Вярно ли е? — попита след дълго мълчание Мег.

— Че не си дъщеря на Джон?

— Да.

— Вярно е — кимна старицата. — Той не ти е баща. Неговият доведен брат беше хубав и засмян мъж. Месец преди сватбата си Ана отиде при него.

— Защо? — възкликна шокирано Мег.

— В сърцето й нямаше любов към Джон, но тя знаеше, че трябва да се роди наследник на друидския вълк.

— Наследник на друидския вълк? — повтори Мег. — Какво означава това?

— Мъж мъдър и смел, който ще донесе мир в земите ни.

— Аха, митичната мъжка рожба на друидите. Но вместо това съм се родила аз. Жена. Какво разочарование.

Старата Гуин се усмихна и я погали по бузата. Ръката й беше нежна и суха като пламък на свещ.

— За Ана ти беше като дар от бога, Мег. Тя харесваше брата на Джон, но не го обичаше. Към Джон не изпитваше нито любов, нито страст. Но теб обичаше много. Затова остана с Джон, докато и васалите не те обикнаха.

— И тогава е отишла в онзи обитаван от духове лес, за да не се върне повече.

— Да — простичко отвърна Гуин. — Това бе най-доброто за нея, Мег. Адът е нищо в сравнение с онова, което трябваше да понася като съпруга на лорд Джон.

Старицата извърна глава и обходи билкарника със замислен, невиждащ поглед.

— Ще ми се сега бог да благослови и нас с милостта си — прошепна тя след малко. — Но се боя, че когато най-после се роди мъжът, достоен да носи друидския вълк, не ще има какво да наследи, освен прах и пепел.

— Какво представлява този друидски вълк? — объркано попита Мег. — Чувала съм васалите да го споменават шепнешком, но щом видят, че съм наблизо, винаги млъкват.

— Тока. Тока, направена преди хиляда години.

— Как изглежда?

— Вълча глава, изсечена от сребро. Очите й са от безцветни скъпоценни камъни, които са толкова твърди, че не можеш да ги одраскаш дори със стоманено острие — каза Гуин. — Голяма е колкото мъжка длан.

— Никога досега не си ми казвала за нея.

— Не се е налагало.

— А сега? — попита Мег.

— Идват нови времена. Умната жена се надява на най-доброто и се подготвя за най-лошото.

— И кое е най-лошото?

— Войната. Гладът. Болестите. Смъртта.

Мег потръпна. Старата Гуин бе произнесла гласно най-черните й страхове.

— А най-доброто? — прошепна тя.

— Мъжът с друидския вълк да донесе мир.

Мег си представи своята страна цъфтяща от благоденствие, неразтърсвана от сражения и в сърцето й трепна искрица надежда. Подобно чувство бе изпитала в птичарника, докато гледаше как Доминик гали сокола с изключителна нежност.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за токата — настоя тя.

— То е съвсем малко.

— Все е по-добре от нищо.

Гуин се усмихна лекичко. Но когато заговори, усмивката й изчезна.

— От незапомнени времена нашите вождове са носели друидския вълк. И докато го носели, в земите ни царели мир и благоденствие.

— Какво е станало после?

— Братова завист. Съблазнена жена. Изневяра.

Мег се усмихна мрачно.

— Звучи ми доста познато.

— Друидите са хора като всички останали. Вождът бил убит от засада. Токата била открадната от плаща му.

Мег мълчеше, очаквайки да чуе още. Гуин не каза нищо повече.

— И тогава? — нетърпеливо попита Мег.

— От този ден насетне започнали войните. И от този ден насетне друидските жени зачеват много рядко, защото в живота им има твърде малко радост, а без радост и наслада нито една друидка не може да бъде оплодена от мъжкото семе.

— Щом този талисман е толкова важен, защо хората от племето не са го потърсили?

Старицата сви рамене.

— Търсили са. Но са намирали само завист и алчност. Токата така и не била открита. Говори се, че е скрита в една от древните могили близо до планината, пазена от духа на прелюбодейката.

Мег изпита странното усещане, че старата друидка не й казва всичко. Понечи да я попита, но щом погледна в очите й, разбра, че няма да узнае нищо повече.

— Да можеше да имам тази тока сега — въздъхна тя.

— Не си го пожелавай.

— Защо?

— Защото в момента е все едно дали би дала талисмана на Доминик льо Сабр или на Дънкан от Максуел — земите на Блакторн ще бъдат напоени не от бистра вода, а от кръв.

От гърдите на Мег се изтръгна сподавено възклицание.

— Боя се, че си права. Бедният ми народ! Когато се води война, благородниците може да спечелят или да загубят, но обикновените хора винаги губят.

— Да — прошепна Гуин. — Винаги.

— Защо мъжете не могат да проумеят, че тази земя се нуждае от лечение, а не от нови рани? — извика Мег.

— Те не са друиди и не разбират водата и растенията. Разбират само огъня.

— Планът на Джон означава разруха за Блакторн и за хората му — каза Мег. — Ако напролет посеем кръв вместо семена, зимата ще умори от глад и малкото оцелели.

— Да. Ако крал Хенри не ги избие преди това. Изпълни ли Джон своя замисъл, кралят и неговите велики барони ще сринат Блакторн до основи. Камък върху камък няма да остане.

Мег затвори очи. Имаше по-малко от един ден да намери начин да спаси земята и хората, които обичаше повече от всичко на света.

— Какво ще правиш, Мег?

Мег се взря в старицата, която сякаш бе прочела мислите й.

— Ще предупредиш ли норманския лорд? — попита Гуин.

— Защо да го предупреждавам? Би било много по-милосърдно — и по-бързо — да дам на Дънкан смъртоносна отрова. Няма да понеса да го видя увиснал на бесилката. Или застигнат от още по-жестока смърт. Не. Няма да мога. — Тя стисна решително устни. — Освен това смъртта на Дънкан няма да промени нищо. Рийвърите ще се нахвърлят върху норманците, за да дирят мъст, и Блакторн ще бъде унищожен.

Гуин кимна.

— Ти си истинска дъщеря на майка си, Маргарет. Умна и с милостиво сърце. Какво смяташ да правиш? Да избягаш в гората?

— Как се досети?

— Майка ти постъпи така. Но на теб това няма да ти помогне. Дънкан е не по-малко умен от теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мег.

— Поставил е стражи при портата. Ти си пленница и крепостта е твоят затвор.