Елизабет Лоуел
Най-силната магия (21)

21

Студеният вятър и дъждът бяха последвани от ситен, леден ръмеж, който пък бе последван от нова свирепа буря. Минаха цели два дни, преди слънцето да се покаже отново.

Мег бе не по-малко мрачна от времето навън. Оказваше се, че дълбоко се е заблуждавала, като е мислела, че познава добре тялото си. Сърцето й започваше да тупти трескаво всеки път, щом чуеше отнейде гласа на Доминик. Дъхът й спираше всеки път, щом го видеше да влиза в стаята. Кожата й настръхваше и при най-лекия допир на ръката му. Споменът за нежните му ласки в банята разпалваше в тялото й буйни огньове.

Единственото, което й носеше удоволствие, колкото и незначително да бе то, беше мисълта, че и самият Доминик не е останал незасегнат от случилото се. Подозираше, че той вече е загубил доверието си в своята изключителна способност да се контролира.

Дойде ли ти вече?

Не.

Кажи ми, когато това стане, малка соколице. Тогава ще полетим заедно. Не по-рано.

Решителността в думите му я вбесяваше. Не понасяше мисълта, че Доминик не й вярва и смята, че носи дете от Дънкан. Още по-малко можеше да понесе мисълта, че я иска само заради утробата й, а не заради смеха и добротата й, заради топлотата и ума й, заради болките и надеждите в душата й. Бленуваният от него наследник далеч не бе единственото, което можеше да му дари.

Но колкото и да мечтаеше да съблазни Доминик и да го накара да наруши желязната си самодисциплина, Мег се страхуваше от цената, която щеше да плати, ако се случеше да забременее и да не успее да го убеди, че детето е негово.

Той не я обичаше.

А и мълвата съвсем не го предразполагаше към доверие. По всички селца и къщи в околността се разнасяха легенди за Дънкан и лейди Маргарет — двамата влюбени, предопределени от съдбата един за друг, но разделени от суровия нормански рицар. Колкото и упорито Мег да отричаше всякаква връзка с Дънкан, колкото и да възхваляваше норманския си съпруг, мълвата не секваше и не секваше.

Молеше се поне Доминик да не я е чул, но това едва ли бе възможно. Нищо в и около Блакторн не убягваше от неговото внимание. Слугите най-добре знаеха колко е зорко окото му. Откакто бе дошъл, крепостта блестеше от чистота. От всеки под се носеше аромат на прясно посипани с билки рогозки. Уханието на подправките, които бе донесъл от изтока, насищаше въздуха около кухнята и придаваше на ястията от последните остатъци от зимните хранителни запаси мирис на вкусни деликатеси.

Но онова, което най-силно привличаше вниманието на всички, бе съдържанието на сандъците със скъпоценности. При всяко появяване на Мег с нейните пеещи златни звънчета и с блестящите в косите й скъпоценни камъни, мало и голямо зарязваше своите занимания и се зазяпваше в нея.

В момента Мег разглеждаше последния подарък на Доминик със смесени чувства на възхита и отчаяние. Беше катарама от злато и смарагди с необичайна форма, която наподобяваше реещ се по вятъра сокол. По-голяма от ръката й и инкрустирана с безброй прекрасни смарагди, катарамата служеше за закопчаване на алена вълнена пелерина на цветя, богато извезани със скъпи златни нишки. Сред цветята бяха пришити миниатюрни златни звънчета, които съпровождаха с нежна песен всяко движение на Мег.

Малка соколице със смарагдови очи и златна каишка, носи тази пелерина и мисли за мен и за изцеляването на земята. За нашите синове.

— Господарке? — извика Едит. — Къде сте?

Мег се извърна стреснато. Звънчетата трепнаха, изненадани от внезапното й движение.

— В параклиса — каза тя и се изправи, за да посрещне Едит, която в този момент прекрачваше прага на малкото помещение на третия етаж на една от ъгловите кули. — Какво има?

— Господарят пита дали не бихте пожелала да отидете на лов?

— Да! Кога?

— След обяда.

Мег погледна слънчевия откос, прорязващ сумрака на параклиса. Беше почти обед. Нямаше много време за преобличане.

— Бързо тогава — каза тя.

Сетне се втурна презглава по извитата стълба към покоите си, следвана от мърморещата Едит. Колкото и да се оплакваше обаче, вдовицата имаше сръчни пръсти. Преди още да са ударили обедните камбани, Мег вече седеше в залата, заобиколена от рицарите, чиито соколи чакаха нетърпеливо на прътовете, наредени край стената зад столовете на техните господари. Прътът зад стола на Доминик беше празен.

— Да не би моят господар да е решил, че е по-добре да не води своята соколица на масата? — обърна се тя към Саймън, който седеше вляво от все още незаетия стол на Доминик.

— Не. Просто отиде да смени каишката й. Би трябвало да се появи всеки момент.

— Тя спокойна ли е? — попита Мег.

— Да — отвърна Саймън с видимо задоволство. — Фатима стои на китката на господаря си напълно спокойно и уверено. Тя е истинска кралица сред соколите. До края на лятото ще е донесла много тлъсти патици в чиниите ни.

Изпод масата долетя ръмжене, последвано от шум от сборичкване.

— Барон! — каза спокойно Мег, без дори да сведе поглед. — Престани да измъчваш Скокла.

До бедрото й се показа главата на едра хрътка, чиито очи я гледаха разкаяно. Мег разсеяно я погали по ушите. Саймън зяпна.

— Ако аз му се бях скарал така, щеше да ми отхапе ръката.

— Барон? Не, той е много мило животно, стига да не е на лов.

Вместо отговор Саймън просто се засмя и поклати глава.

Мег усети тръпка на безпокойство, което й подсказа, че съпругът й е наблизо. Тя се извърна към вратата на залата. Миг след това Доминик се появи на прага.

Въпреки че денят обещаваше да бъде слънчев, той носеше тежкото си черно наметало. На китката му бе кацнал едър сокол. Когато пристъпи в огряната от слънцето част от салона, нежните сиви и бели пера на Фатима заблестяха като стомана и перли.

Соколът определено съзнаваше своята царственост. Всяка част от тялото му издаваше неговата увереност в собствената му мощ. Ясният му, пронизващ черен поглед обходи бавно и пренебрежително царящия в залата весел хаос. С вроденото спокойствие на изключително търпелив хищник Фатима чакаше сигнала за началото на лова.

Когато Доминик премина покрай своите рицари с гордо кацналия на китката му сокол, от редиците им се надигнаха възбуден шепот и възхитени възклицания. Повечето останали птици, въпреки че бяха много добре обучени, стояха на прътовете си закачулени. Фатима обаче — не. Спокойните й очи бяха очи на мъдрец, знаещ всичко за живота и смъртта.

А на краката й беше завързана нова каишка, обсипана със смарагди и скъпоценни златни камбанки.

— За бога, истинска красавица! — възкликна Саймън.

Доминик се усмихна и вдигна ръка до пръта на Фатима зад стола си. Тя пристъпи грациозно върху дървото, после вирна гордо глава и огледа залата така, сякаш проверяваше дали в нея има нещо, достойно за хищническото й внимание.

— Тежко и горко на всяка мишка, която дръзне да се появи в залата в този момент — каза Саймън.

— Не. Фатима не би си направила труда да се занимава с толкова дребна плячка — отвърна Доминик.

— Хм, остави я гладна за ден-два и ще видиш — обади се Мег. — Ще лови мишки с такава скорост, че ще засрами даже Черньо.

Доминик хвърли кос поглед към своята съпруга. Откакто за малко не я бе обладал насред банята, се стараеше да не остава насаме с нея. А да стои настрана от Мег съвсем не се бе оказало лесно, дори само споменът за това как бе разтворил бедрата й и бе започнал да прониква в нея, докато тя седеше на масата, неизменно разпалваше кръвта му, възбуждаше го до полуда.

Доминик изруга наум и пропъди сладострастните си мисли. Преди да я докосне отново, трябваше да се е уверил, че не е бременна от друг. Защото съвсем не бе сигурен, че би могъл да овладее желанието си още веднъж.

— Изглеждаш красива както винаги — каза той.

Сетне улови ръката й и докосна с устни вътрешната страна на китката й. Рязкото, трескаво ускоряване на пулса й под устните му едва не го накара да изстене от триумфална радост, примесена с яростна жажда.

Никога ли няма да й дойде?

— От накитите и пелерината е — отвърна Мег. — Те са красиви, не аз.

— Ти си красива — повтори упорито той.

Тя не каза нищо, но Доминик прочете изумлението, изписано на лицето й.

— Дънкан трябва да е бил доста лош любовник — измърмори под носа си той, като отметна рязко наметалото си и седна между нея и брат си.

Мег не можа да повярва на ушите си.

— Моля? — прошепна тя.

— Дънкан трябва да е бил доста лош любовник — повтори услужливо Доминик.

Саймън се закашля и благоразумно извърна поглед встрани.

— Какви ги говориш? — възкликна шокирано Мег.

— Явно никога не му е хрумвало да ти каже колко си красива — отвърна сухо Доминик. — Следователно е бил доста лош любовник.

— Да, не е споменавал и дума по този въпрос и в това няма нищо изненадващо — тросна му се тя. — Аз не съм красива и той никога не е бил мой любовник!

Доминик си припомни голото й тяло, позлатено от водни капчици и огнена страст, припомни си как тихите гласове на звънчетата бяха откликвали на всеки неин дъх, и очите му заблестяха. Изпитваше отново тъй добре познатото усещане за кръв, нахлуваща в изопната до пръсване плът и му се искаше едновременно да се смее и да проклина. Явно щеше да прекара остатъка от времето до месечния цикъл на Мег превит надве от болката на постоянната си възбуденост.

— Грешиш — каза тихо той. — Никога не съм виждал по-красива жена от теб.

Чувственият блясък в погледа му и подрезгавелият му от желание глас показаха на Мег, че и съпругът й не е забравил за случилото се в банята.

— Дънкан никога не е съзирал у мен красота — промълви тя. — За разлика от теб.

Доминик мигновено си припомни колко много от красотата й бе съзрял и с мъка успя да прогони натрапчивото видение на разтворените й бедра от съзнанието си.

После решително се извърна настрана и даде знак на слугите да сервират обяда. Когато се обърна отново към нея, вече беше овладял ако не непокорното си тяло, то поне мислите си.

— Хората обаче говорят друго — хладно отбеляза той. — С всеки изминал ден се носят все повече слухове за това как любовникът ти те очаквал в стана си — там, където гората отстъпва място на северните мочурища.

— Не мога да вържа бъбривите езици — каза Мег, стиснала устни.

Доминик сви рамене и посегна към чашата ейл.

— Слуховете нямат значение, стига да са само слухове.

— Толкова ли ти е трудно да повярваш в честта ми? — попита Мег.

Ръката му, стиснала чашата, застина във въздуха.

— Различните хора разбират различно думата „чест“ — каза той след миг мълчание. — В Йерусалим честта на нашия бог изискваше турците да бъдат избивани. На турците честта на техния бог налагаше да избиват неверниците. В Англия е чест да си предан на краля. В северните области честта изисква неподчинение към краля. Не знам какво изисква от теб твоята друидска чест, освен да не използваш лечителските си умения, за да убиваш.

— Изисква от мен да лекувам — кратко отвърна Мег. — Ако измамя доверието ти в моята преданост към теб, това няма да е лекуване.

— За мен — не. Но за Дънкан? А, това вече е друг въпрос, нали? Не! — рязко възкликна Доминик, когато видя, че тя се кани да каже нещо. — Не се опитвай да ме размекнеш със словата си. Не думите имат значение, а делата.

— Нима? Тогава защо слуховете те безпокоят? — попита Мег. — Те са само думи.

— Описващи дела…

— Които никога не били извършени — прекъсна го тя.

— Надявам се да си права. Но надежда също е само дума, нищо повече.

Пристигането на рибното блюдо сложи край на разговора им. Доминик мълчаливо се зае с варената змиорка и вкусния й бульон. После също толкова мълчаливо похапна от печените гълъби. Птиците бяха дребни, но сготвени с вкусни подправки и добре опърлени. Доминик изяде две от тях със старанието и сдържаността, с които вършеше всичко.

Мег го наблюдаваше с мрачно изражение и се питаше дали поне от време на време изпуска юздите на своята самодисциплина, или наистина е толкова студен, колкото изглеждаше. И тутакси си припомни лицето му в банята — изопнато от страстта, разтърсила тялото му в мига, когато набъбналият му, възбуден член бе докоснал пламналата й женственост.

Споменът я накара да се изчерви. Тя взе чашата си с ейл и отпи жадно от нея с надеждата да угаси невидимия огън, запламтял в тялото й.

Доминик, от своя страна, стовари тежко собствената си чаша на масата и се обърна към брат си.

— Какви са новините, Саймън?

— Все същите. Рийвърите обикалят из владенията ти като изгладнели вълци, каквито всъщност са си. Когато се натъкнем на тях, се изпаряват. Щом обърнем гръб, се появяват отново.

Въпреки че Саймън говореше тихо, Мег го чу и дъхът заседна болезнено в гърлото й.

Продължаваше да сънува лоши сънища и да се събужда вледенена и обляна в пот.

— По дяволите — промърмори Доминик. — Явно Дънкан не проумява, че щом ми създава грижи, ще го преследвам като вълк и ще го убия. Изглеждаше ми по-умен.

— Той е незаконен син — каза сухо Саймън. — Готов е на всичко, за да се сдобие със земя. Очевидно има шпиони тук и знае, че твоите рицари още не са пристигнали. Затова е толкова дързък.

— Да — мрачно отвърна Доминик. — Какви вести донесе Свен от юг?

— Ще минат още поне десет дни, преди рицарите и конете да стигнат до тук. Имало е невероятно силни бури.

— По дяволите! Ако знаех, че ще стане така, нямаше да бързам толкова със сватбата.

Саймън се подсмихна.

— Съмнявам се, братко. Все пак ти бързаше преди всичко заради слуховете за Дънкан.

Преди Доминик да успее да отговори, пред него се появи поднос с цял печен глиган. Беше доста изпосталял и стар, но хората от кухнята бяха вложили цялото си умение в приготвянето му. Ушите му бяха добре изпечени, но бяха запазили целостта си, а препечената до тъмнокафяво кожа обещаваше месото под нея да е сочно и вкусно, доколкото, разбира се, го позволяваха възрастта и състоянието на животното.

— Надявам се ловът да е успешен — каза Доминик. — Щом готвачите са се справили толкова добре с един дърт глиган, представи си какво биха сторили с млад елен.

— Замълчи, защото ми потичат лигите — възкликна Саймън. Хрътките под масата отново се сборичкаха и заръмжаха.

— Барон! — рязко подвикна Доминик. — Стига!

След още няколко тихи изръмжавания кучетата се укротиха.

Доминик измъкна ножа от пояса си и отряза по един къс месо за себе си и за Мег. Над подноса се издигна ароматна пара, а от месото, подобно на горещи извори, потекоха гъсти, уханни сокове и плънка от смокини, лук и розмарин. Миг след това на масата бяха донесени и горещи пити хляб.

Когато се появи и една купа със сготвени зеленчуци, Доминик погледна крадешком своята съпруга. Усмихната, Мег изсипа зеленчуците до месото в чинията си, отчупи залък хляб, за да топи соса, и започна да се храни с апетит.

Изпод масата долетя тихо скимтене.

Мег не му обърна внимание. Нямаше как обаче да не обърне внимание на внезапния допир на крака на съпруга й до нейния, когато Доминик се пресегна да вземе солницата. Топлината на тялото му се усещаше дори през дрехите. Ръката на Мег трепна и късчето месо, което бе набола на вилицата си, падна на пода.

Хрътките веднага се хвърлиха в краката й и острите им зъби изчаткаха, изтръгвайки Мег от моментния й унес. Стресната, тя се дръпна назад толкова рязко, че тежкият й стол се залюля застрашително.

Доминик скочи като светкавица. Едната му ръка задържа стола на Мег, докато другата се шмугна под масата, за да се появи само след миг, стиснала Скокливка за намордника. Злочестото животно бе засипано с порой от турски ругатни и разтърсено с все сила заради това, че беше уплашило Мег. В момента, в който бе освободена, хрътката побягна да подири по-безопасно място под нечии чужди крака.

— Ухапа ли те? — попита загрижено Доминик.

— Не, просто се стреснах. Бях се замислила за нещо, пък и Скокливка обикновено не е толкова дръзка, че да се опитва да краде храна от мъжките.

— Започнала е да се разгонва. — Той се усмихна леко. — Затова кокетничи с всички мъжкари.

— При това се измъква безнаказано — обади се Саймън.

— Колко е хубаво да видиш, че на всяка кучка й идва редът — дръзко каза Мег.

Доминик се приведе към нея и прошепна тихичко:

— Не си прави илюзии, жено. Мъжете са по-умни от кучетата.

— Впечатляваща мисъл. Всички знаем какво интелектуално бижу е това прекрасно животно с изплезен език.

— Кучката е по-умна от някои жени — каза Доминик.

— Защо мислиш така?

— Защото когато й дойде времето, тя знае какво й се полага и си го иска от мъжките.

Мег предпочете да не пита какво се „полага“ на една кучка. Бузите й поруменяха.

Усмивката на Доминик ясно показваше, че е прочел мислите й.

— Дойде ли ти вече? — прошепна той, като се наведе още по-близко до нея.

Лицето й се изчерви още по-силно.

— Още колко? — попита настойчиво Доминик.

Тя сведе глава и се зае с печения глиган, без да отговори. Премреженият поглед на съпруга й следеше всяка хапка, която се провираше между устните й.

— Ако бяхме сами, малка соколице — промълви той, — сега ти щеше да се храниш от моята ръка. А аз…

Мег вдигна поглед. Достатъчно бе да види огъня в очите му, за да знае, че ако бяха сами, сега ръцете му щяха да правят много повече от това да я хранят.

Доминик се изправи рязко от стола.

— Време е да започваме лова.

Към гората се отправиха общо четирима рицари, петима валети, една-единствена дама, глутница кучета и кучкарят. Противно на обичая, Доминик и хората му отиваха на лов с ризници, мечове и шлемове, яхнали бойни коне и следвани от валети с копия в ръка. Единствено присъствието на Мег показваше, че предстои лов, а не битка.

Нелепо беше да се ловува по този начин, но още по-нелепо бе да тръгнат невъоръжени към място, където бе много вероятно да се натъкнат на свърталището на рийвърите.

Пред групата ловджии, на фона на необикновено ясното небе, се издигаха стръмните къмбърландски зъбери — по-ниски от планините, които Доминик бе виждал по време на своите пътешествия, но и не чак толкова ниски, че да бъдат сметнати просто за хълмове, наметнати със сияйния зелен плащ на пролетта. В далечината, скрито зад скалите и камънаците, се намираше продълговатото, обрасло с треви езеро, от което водеше началото си река Блакторн. Саймън бе повел групата именно по реката с надеждата да открие пряк път към мястото, където бе попаднал на диря от едър елен, търсейки къде е ходила Мег на сутринта след сватбата си.

По закътаните части на склоновете се бяха захванали дървета, разперили многочислените си клони към небето. Обвиваше ги бледа, подобна на мъгла зеленина — безброй млади пъпки, които полека-лека се разтваряха под топлите слънчеви лъчи. Навсякъде цъфтяха ярки диви цветя — жълти и сини, пурпурни и златисти — и жадно попиваха слънчевата светлина, преди листата на дъбовете и брезите, на върбите и елшите да са разтворили напълно плътния си зелен покров над тях. Защото тогава слънцето трудно щеше да достига до земята и тя щеше да се покрие с мъхове, а на мястото на цветята щяха да разперят зелените си ветрила древните папрати.

Макар да бе обградена от тежковъоръжени рицари и да яздеше една застаряваща кобила, Мег се наслаждаваше искрено на ездата. Сладкият звън на звънчетата по веригите и по пелерината й предизвикваше птичките на надпяване и цялата околност се огласяваше от радостните им песни.

Високо в небето един орел диреше плячка. Пронизителният му писък звучеше като ликуващ химн на свободата. Мег заслони очите си с длан и проследи с поглед волния полет на птицата. И за кой ли път се запита какво ли е да се рееш така свободно из окъпаните в слънце сияйни небеса.

— Саймън! — каза Доминик, като дръпна юздите на коня си. — Това ли е мястото, където видя следата от елена?

Саймън огледа земята пред себе си, набраздена от множество ручейчета, които се стичаха от зъберите към река Блакторн. Дървета нямаше, защото почвата бе твърде мочурлива. Десетки тънки вадички лъкатушеха между кафявите туфи острица и ги свързваха в гъста водна мрежа, която в зависимост от това по кое време на деня я гледаше човек, изглеждаше сребриста, синя или черна.

— Прилича на него — отвърна Саймън. — Точно така, тогава дойдох от ей там. Езическата могила трябва да е в онази посока, на запад.

Той посочи встрани от каруцарския път, водещ към Карлайл — най-северното от шестте имения, които Доминик бе придобил заедно с единствената дъщеря и наследница на Джон от Къмбърланд. От другата страна на мочурището се извисяваха стръмни зъбери. По много от ридовете имаше сняг, навалял при последната буря. Камъните също носеха искрящи бели корони, които щяха да се разтопят чак в разгара на лятото.

— Мег — обърна се Доминик към съпругата си, — има ли през мочурището път до онзи дол?

Мег погледна долчинката, която се врязваше в зъберите. През лятото тя щеше да се превърне в мозайка от зелен гъсталак и слънчеви, обрасли с тучна трева полянки. Но в момента представляваше само една призрачна гора от бледи дънери и тъмни клони. Единствено храсталакът под тях бе започнал полека-лека да се раззеленява под ласкавите лъчи на слънцето. Малко поточе подскачаше весело през полянките, където младата трева си пробиваше път през сивокафявите останки от миналогодишната растителност.

— Вляво има брод — посочи Мег. — Прекосяването на мочурището ще ни позабави, но след това пътят е лек.

Доминик обходи с поглед цялата околност, запаметявайки разположението на зъберите и долчинката, на гората и поляните. Сетне погледна кучкаря, който кимна ентусиазирано. Хрътките също нямаха търпение ловът да започне. Откакто бяха отпътували от Нормандия, твърде рядко им се бе удавала възможност да половуват.

Доминик кимна на кучкаря и мъжът тутакси се спусна напред с хрътките. Когато лъкатушещият през мочурището брод беше открит, той изсвири с рога си, за да призове кучетата да се съберат и да чакат сигнал.

— Ти ще водиш — обърна се Доминик към брат си.

Саймън го задмина, като го изгледа изненадано. Доминик пусна пред себе си и другите рицари, които бяха не по-малко изненадани, и изостана последен, чак зад коня на Мег. Тя се извърна и го погледна въпросително.

— Не искам да бъдеш стъпкана от бойните коне в разгара на лова — обясни той. — Твоята кобила не е лоша, но е малко старичка за лов, още повече в такава местност.

— Ами ти? — попита Мег. — Ако изостана, ще изпуснеш плячката.

— Е, това няма да е последният ни лов.

— Моята кобила обаче ще си остане стара.

— Да, но ти няма да яздиш нея. Когато пристигнат моите рицари, ще получиш сарацинска кобила с козина, червена като косата ти.

— Наистина ли? — възкликна възбудено Мег.

— Наистина. От нея и Крузейдър трябва да се родят прекрасни жребчета.

— Пак размножаване — измърмори под носа си тя. — Това ли е единственото, за което служи една женска, според теб?

Доминик навярно не я чу, защото не каза нищо.

Твърдението на Мег, че първата част от пътя ще бъде доста трудна, се оказа напълно вярно. Докато търсеше предпазливо правилния път през туфите в мочурището, кобилата й се запъхтя и изостана на повече от тридесет метра зад рицарите. За разлика от нея бойните жребци, въпреки че носеха много по-голям товар, не бяха затруднени от тежкия преход, защото Доминик обучаваше конете си със същото старание, с което обучаваше и своите рицари. Ако останеше без въздух или без сили по време на битка, конят не просто ставаше безполезен, а и пречеше на ездача си.

Когато кобилата на Мег най-после се измъкна от заблатената местност, Доминик изравни коня си с нея и махна с ръка на валетите да ги задминават. Рицарите, които вече ги бяха изпреварили с повече от петдесет метра, следваха пътя на поточето през тревите и разпръснатите дървета, и скоро навлязоха в гората. Макар все още без листа, дърветата и храсталакът под тях бяха достатъчно гъсти, за да погълнат рицарите и последвалите ги валети без следа.

Мег и Доминик вече бяха изминали половината от разстоянието, което ги делеше от гората, когато във въздуха отекна звук на ловджийски рог. Те се спряха и се заслушаха. Рогът изсвири още веднъж, после още веднъж, отбелязвайки пътя на ловджиите.

— Завиха към един страничен поток — каза Мег, напрегнала слух.

Рогът изсвири отново, този път по-рязко.

— Открили са елена! — възкликна Доминик.

Затаили дъх, двамата продължиха да слушат сигналите на рога, които все повече заглъхваха. Еленът увличаше хрътките все по-далеч сред хълмовете и долчинките. Доминик се бе оказал прав: скоростта, с която препускаха ловджиите, беше главоломна и кобилата на Мег със сигурност щеше да изостане много след тях.

Съвсем ненадейно по гръбнака й плъзна тръпка на ледена тревога. Тя се огледа трескаво, сякаш диреше път за бягство.

— Какво има? — попита Доминик.

— Не знам. Изведнъж се почувствах като елена. Преследвана.

— Често ли ти се случва да се чувстваш така по време на лов? — заинтригувано попита той.

— Никога не ми се е случвало. Аз… — Гласът й секна като прерязан с нож.

На изток, точно между мястото, където стояха Доминик и Мег, и мястото, където рицарите преследваха елена, изсвири рог. И това не беше рогът на кучкаря на Блакторн.

— Познаваш ли този рог? — попита Доминик.

— Не може да бъде — промълви Мег. — Той не би сторил това.

— Кой?

— Дънкан. Това е бойният рог на рийвърите.

Рогът се чу отново, този път по-отблизо. Рийвърите преследваха не рицарите и валетите, а двамината, които бяха изостанали твърде неразумно назад.

— Мътните да го вземат! — процеди през зъби Доминик. — Има ли някъде наблизо място, където сам човек може да се брани срещу много нападатели?

— Има едно място, където не може да ни стигне никой.

— Къде?

— Натам — посочи Мег. — Но моята кобила не може… Преди да успее да довърши, Доминик я грабна от седлото, метна я на собствения си жребец и заби шпори в хълбоците му.

Зад гърба им се чуха ликуващи мъжки викове — викове на ловджии, съзрели набелязаната жертва.