Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Untamed, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 130 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Елизабет Лоуел. Най-силната магия

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне

4

Силен вятър духаше в двора на крепостта, развяваше полите и пелерините и изпращаше дима от кухненските огньове високо нагоре към сивото небе. Мег обичаше свежия пролетен бриз, напоен с аромата на никнещи растения, но в момента бе прекалено раздразнена, за да го забележи. Цялото й внимание бе съсредоточено върху пазача на дивеча, който стоеше смутено пред нея.

— Как така няма да има еленско месо? — попита тя с необичайно остър тон.

Мъжът сведе очи и нервно сплете ръце.

— Оградите, милейди. На места са толкова срутени, че даже заек ще ги прескочи, камо ли елен. Избягали са… всичките.

— От колко време оградите са в такова състояние?

Забит поглед в земята, пазачът измърмори нещо неразбираемо.

— Говори по-високо — каза Мег. — И ме гледай в очите.

Рядко й се случваше да повишава тон на васалите на крепостта, но и рядко се случваше някой от тях да я лъже.

А сега случаят бе точно такъв. Пазачът лъжеше и лъжите задавяха гърлото му като пилешки костици.

— Аз… ветровете… ъъъ — изломоти той.

Светлосините му очи се взряха умолително в Мег и това я изпълни със съчувствие.

— Добри човече, кой ти каза да ме лъжеш? — тихо попита тя. Две ръце, загрубели от опъване на лък, залагане на капани и рязане с касапски ножове, се сплетоха отчаяно, просейки прошка.

— Господарят — прошепна пазачът.

— Той е прикован на легло. Нима ще кажеш, че си бил в покоите му и той ти е наредил да излъжеш господарката на крепостта?

Мъжът завъртя глава толкова отривисто, че мазната му коса се разроши.

— Сър Дънкан, господарке. Той ми каза.

Мег се вцепени.

— Какво ти каза Дънкан?

— Никакво еленско месо за норманците.

— Разбирам.

И наистина разбираше.

Полазиха я ледени тръпки. Беше посрещнала с радост завръщането на Дънкан от кръстоносния поход, защото неговият братовчед и евентуален приемник Руфъс не желаеше мир с крал Хенри. Колкото и да не й се нравеше мисълта да стане съпруга на един непознат нормански рицар като залог за запазване на мира в северните земи, още по-малко й се нравеше мисълта за нови кръвопролития. Постоянните размирици и метежи срещу английския крал — а и между самите амбициозни саксонци, чиито водачи като Дънкан воюваха в Светите земи — бяха съсипали хората на крепостта Блакторн, земите й, надеждата й за по-добро бъдеще.

Васалите хвърляха вината за злочестините си на своя господар и на отмъщението на друидската вещица заради нещастния й брак. За Мег опустошението на земите се дължеше на нехайството на баща й — човек, обзет от едничката мисъл да спре нашествието на англичаните, като омъжи дъщеря си за Дънкан от Максуел, наречен още Шотландския чук.

Ах, Дънкан, не се оставяй баща ми да те съблазни с приказките си. Това ще доведе до разруха и глад, до поля, напоени с кръв и обсипани с кръстове.

— Милейди?

В гласа на пазача се долавяше нерешителност, примесена с учудване. Господарската дъщеря внезапно му се бе сторила изпита и отнесена, и някак твърде състарена дори за една стара мома на деветнадесет години.

— Можеш да си вървиш — рязко каза Мег. — Благодаря, че ми каза истината, макар че още малко и вече щеше да бъде късно. И върви да убиеш един елен. На сватбения пир ще има еленско месо, нищо че ще е жилаво, понеже няма да има време за изсушаване.

Пазачът отдаде чест с мръсните си пръсти, но не помръдна от мястото си.

— Има ли още нещо? — попита Мег.

— Дънкан — простичко отвърна той.

— Той не е господар на Блакторн. Нито пък ще бъде. Аз обаче съм господарката на тази крепост. И ще продължа да бъда такава.

Пазачът погледна присвитите зелени очи, които го наблюдаваха втренчено, и реши, че е най-добре да остави господарите и господарките да разрешат този проблем помежду си. Той отиваше на лов за елен.

— Да, милейди.

Мег се загледа след пазача, който се спусна през двора със задоволителна скорост. Но задоволството й, както и самата скорост на мъжа, не продължиха дълго.

Тази война трябва да свърши, мислеше си Мег. Скоро не ще има живи, за да погребват мъртвите, не ще има и зрънце храна. Още една неплодородна година би означавала края на крепостта Блакторн.

Гальовно, меко докосване по глезените я изтръгна от мрачните й мисли и я накара да сведе поглед. Вдигнал глава към нея, Черньо я гледаше очаквателно.

— Налага се да почакаш, писане. Първо трябва да видя Дънкан.

Черньо се отърка още веднъж в полите й и се запъти към хамбара. Късмет, писане, каза си мислено Мег. Съмняваше се дали зърното в хамбара е достатъчно да изкуши някоя мишка да изостави оскъдните остатъци от храна по стърнищата.

Като придържаше простата си кърпа за глава, за да не я отнесе пронизващия вятър, тя се отправи към крепостта.

 

 

— Църквата ще одобри сватбата ви — дрезгаво каза лорд Джон. — Единственото, което се иска от теб, е да вземеш златото на норманеца. И живота му заедно с него!

Жестока усмивка изкриви лицето на Дънкан и то придоби чертите, характерни за викингската кръв, която течеше във вените на шотландското племе.

— Смятай, че е сторено — каза той. И избухна в смях.

Бледите устни на Джон се изопнаха в усмивка, по-студена дори от каменните стени на кулата. Незаконният му син приличаше на него не само по лешниковите очи и по косите с цвят на прясно изпечена глина, и двамата бяха воини, които не знаеха милост и не просеха пощада.

— Прати вест на рийвърите — продължи Джон. — Накарай ги да се смесят с гостите на сватбата в параклиса. Тогава…

Думите му се задавиха в пристъп на силна кашлица, която разтърси цялото му изнемощяло тяло.

Дънкан отиде до леглото, помогна на баща си да се надигне и го задържа изправен, докато не престана да кашля. После поднесе чаша с ейл към сухите устни на стареца и търпеливо го изчака да я изпие.

— Трябва да си почиваш — каза Дънкан.

— Не. Чуй ме. Все едно дали съм жив или мъртъв, ти трябва да оставиш сватбената церемония да тече, докато не се съберат всички норманци! Трябва! Едва тогава…

Нов пристъп на кашлица удави думите му и желанието му да го произнесе. Когато кашлицата утихна, Дънкан му даде още ейл, но този път добави към него и няколко капки от лекарството, което бе приготвила Мег, за да облекчи болките на баща си.

— Успокой се — каза Дънкан. — Слушам те. Какво си намислил?

С изненадваща нежност той приглади назад косите на Джон, станали сиви само за времето между последните две зими — откакто болестта бе започнала да изцежда силите му.

— Доведи Мег — прегракнало каза Джон. — Няма да имам сили да го кажа два пъти.

— Ще изпратя да я пови…

— Няма нужда — обади се от прага Мег. — Аз съм тук.

Вече не беше облечена като ратайкиня. Носеше дълга долна туника от мека розова вълна и връхна туника с горскозелен цвят, украсена с богато избродирани ширити. За разлика от повечето жени Мег предпочиташе тесните туники, защото не понасяше дрехите да спъват движенията й. Тънкият й кръст бе обхванат от широк платнен колан, който се спускаше през хълбоците й и се завързваше отпред, придържайки полите й прибрани, за да не й пречат, когато работи в билкарника. Ръкавите на горната туника бяха дълги, тесни и обточени с красива бродерия.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита тя.

Напрегнатият й зелен поглед се отмести от мускулестото, пращящо от здраве тяло на Дънкан към повехналата сянка, в която се бе превърнал баща й. Изведнъж забеляза, че тапата на шишенцето с лекарството е извадена и погледна угрижено към Дънкан.

— Само две капки — каза той. Знаеше какво я тревожи.

Мег сви устни.

— Вече изпи толкова преди утринната служба.

И тримата знаеха, че отварата е много силна. Шест капки от нея бяха достатъчни да приспят дълбоко всекиго. Три пъти по толкова можеха да убият здрав човек. А баща й беше с крехко здраве и трябваше много да внимават по колко лекарство му дават.

— Няма значение — изръмжа Джон. — Ако ми е писано да умра, нека бъде тъй. Чуй ме добре, дъще на Ана от друидите. Ще се омъжиш утре, преди пиршеството.

— Какво пиршество? — гневно възкликна Мег. — Дънкан е забранил на пазача на дивеча да…

— Мълчи! — Джон се закашля отново, но този път по-слабо. — Когато свещеникът те попита дали си съгласна да се омъжиш, ще кажеш не.

— Но…

Джон не обърна внимание на опита и да се възпротиви, а продължи да говори заедно с нея. Гласът му беше сух и изнемощял, но както очите и тялото му, пламтеше, запален от трескавост, която се доближаваше до лудостта.

— Когато откажеш, норманците ще се объркат — каза той. — Дънкан ще ги удари и те ще бъдат мъртви. Тогава ти ще се омъжиш за Дънкан преди още кръвта по плочите на параклиса да е изсъхнала.

— Не мога да повярвам на ушите си — прошепна Мег. Слисана, тя погледна Дънкан. Лешниковите му очи бяха студени като ахати. Явно бе, че не ще получи помощ от него.

— Преди шест години църквата се противопостави на брака ни — извика тя. — И с основание, Дънкан. Ти си наполовина мой брат!

Думите й бяха последвани от продължително мълчание, нарушавано само от накъсаното, тежко дишане на стареца, чийто живот бавно гаснеше.

Дънкан го погледна.

— Кажи й — каза Джон.

Дънкан се обърна неохотно и се взря в напрегнатия смарагдов взор на жената, която в действителност нямаше никаква кръвна връзка с двамата мъже в стаята.

— Сладка Меги, аз съм най-много твой доведен братовчед.

— Глупости — тросна се тя. — Ти си незаконен син на Джон от Блакторн. Няма човек, който да не го знае.

— Да, аз съм негов син. Но ти не си му дъщеря.

Мег политна назад като зашеметена. После се овладя и гордо изправи рамене.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Преди Дънкан да успее да обясни, думата взе Джон.

— Майка ти беше трудна, когато се оженихме — каза той без заобикалки: — Ти може да си дъщеря на някой от доведените ми братя. А може и да си изчадие на някой от ратаите. Все ми е едно — кучката е мъртва, а и аз скоро ще си отида.

— Не ти вярвам — възкликна Мег. — Можеш да заблуждаваш свещениците с лъжи и злато и да изкушаваш Дънкан с обещания, които не си в състояние да изпълниш, но мен не можеш да излъжеш. Аз съм дъщерята на Блакторн. Сигурна съм в това така, както съм сигурна, че растенията в градината ще надигнат глави към слънцето!

Джон се помъчи да се надигне, но успя единствено да се обърне на една страна, за да може да гледа в очите момичето, чието раждане бе най-тежкото оскърбление, понасяно от този горд саксонски тан.

— Погледни ме, друидска вещице — яростно каза той. — Искам на смъртния ми одър най-после да узнаеш истината. Ти не си от моята кръв. Дънкан е от нея. И напук на намесата на английските крале и коварството на друидските жени моят син ще наследи земята ми.

Този път Джон не лъжеше и Мег го усети. Почувства, че се задушава. Че цялото й същество се вледенява. Тялото й потрепери. Открай време знаеше, че баща й не я понася. А сега знаеше и причината.

— Синът ти ще наследи само смърт — каза тя с тих но ясен глас.

— Не желая да слушам клетвите ти, вещице! — изсъска Джон.

— Клетви? Каква глупост — рязко отвърна Мег. — Това е просто здрав разум.

Тя се обърна към Дънкан, който я гледаше със злощастно изражение.

— Съжалявам, малка моя — каза той. — Не исках да го узнаеш по този начин.

— Дали съм незаконородена, или не в момента е без значение. Послушай ме, защото Джон е вече в прегръдките на смъртта и не го е грижа за живите.

— Меги…

Мег вдигна ръце на кръста си и го прекъсна гневно.

— Стига с това „Меги“, Дънкан от Максуел. Бих се заклела, че имаме кръвна връзка, защото съм напълно неподатлива на твоя шотландски чар!

Устните на Дънкан се изкривиха в усмивка.

— Така е. Затова те харесвам толкова много. Ще се разбираме чудесно като мъж и жена.

— По дяволите! — процеди през зъби Мег, с което шокира и двамата мъже. — Джон е тежко болен и това извинява глупостта му. Но твоето извинение какво е, Дънкан? Нима амбицията е помрачила разсъдъка ти така, както смъртта е помрачила неговия?

Дънкан понечи да каже нещо, но тя продължи да говори с глас, който бе едновременно гневен и умоляващ:

— Крал Хенри няма да остави вероломното убийство на своите рицари безнаказано. Великите барони също ще…

— Те са заети на юг с келтите — прекъсна я рязко Дънкан, — освен ако не се бият помежду си или не заговорничат срещу краля. Веднъж се опитаха да завладеят северните земи. И се провалиха.

— Нямаха причина да упорстват. На юг ги чакаше по-лесна плячка.

— Именно. Те няма…

— Напротив! — разпалено извика тя. — Ти ще им дадеш повод!

— Не по-сериозен от предишния. Но тогава бързо се отказаха.

— Отговори ми на един въпрос, Дънкан — каза Мег с убийствен тон. — Ако някой разбойник отсече дясната ти ръка, няма ли да забележиш това и да подириш отплата?

— Да, но аз не съм английския крал.

— А, значи все пак си забелязал. Добре би било да не го забравяш, докато планираш убийството на норманските благородници.

— Меги…

— Норманските барони се карат помежду си само защото им липсва по-интересна игра — продължи Мег. — Убий Доминик льо Сабр и ще им осигуриш възможно най-добрата игра. Война.

Дънкан сви рамене.

— Игра, която ще спечелим ние.

— Няма да спечелиш! Защо не можеш да го проумееш, след като дори аз го разбирам?!

— Ти си момиче с нежно сърце и не разбираш нищо от войни. — Дънкан се усмихна. — Още едно от твоите достойнства, Меги.

— Запази си ласкателствата за слугините — сряза го тя. — Мен не можеш да ме подлъжеш толкова лесно. И краля на Англия не можеш. Когато новината за тази касапница стигне до Лондон, кралят и неговите барони ще се обединят и ще донесат на земите ни такова опустошение, че за него ще се говори още поне хиляда години! Ти разполагаш само с дванадесет рицари…

— Шестнадесет.

— …и с банда изверги, които не умеят нищо друго, освен да избиват жени и деца.

— Достатъчно! — извика Дънкан.

— Не! Достатъчно ще бъде, когато проумееш, че не можеш да победиш!

Дънкан сключи ръце около раменете й и я прикова на място. Тежките му слова заваляха като камъни.

— Разбери едно — рязко каза той. — Ако се омъжиш за това норманско копеле, ще бъда принуден да се погрижа правата, които ми се полагат по рождение…

— Не! — изкрещя яростно Мег. — Незаконните деца нямат права по рождение!

— …да преминат в други ръце — продължи безмилостно Дънкан. — А заедно с тях и зеленооката друидска вещица, която васалите на Блакторн обичат повече от всичко на света, като изключим бог. Тъкмо това, а не толкова английският крал, е причината Джон да не те обезнаследи. Ако го беше сторил, васалите щяха да захвърлят плуговете и ралата и да побягнат от тази земя все едно, че е прокълната.

Пребледняла и разтреперана, Мег се помъчи да се освободи от хватката му. Но той изобщо не обръщаше внимание на усилията й.

— Знай това, лейди Маргарет: аз ще имам земя и съпруга от благородно потекло, която да ми роди наследници. Все едно дали ще трябва да убия десет или десет хиляди нормански рицари, но аз ще имам земя.

Потресена, Мег се изтръгна от ръцете му. Разкъсваше се между съчувствието, което изпитваше към своя приятел от детинство и към стремежа му да заеме достойно място в този свят, в който нямаше място за незаконородени деца, и увереността си, че плановете му ще унищожат земята и васалите, които толкова обичаше. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти искаш от мен да удавя Блакторн в кръв — прошепна тя.

— Искам от теб да не се омъжваш за един жесток нормански лорд. Толкова ли е много?

Единственият отговор на Мег бяха сълзите й.

— Не искай услуги от една друидска вещица — изръмжа яростно Джон. — Заповядвам ти, Маргарет. Аз съм господар на тази крепост и ти си под моята власт точно толкова, колкото и глиганите, които ровят корени из горите ми. Или ще се подчиниш, или ще окайваш деня, в който си се родила, също толкова често и горчиво, колкото го окайвам аз!

— Не се тревожи, Меги — нежно каза Дънкан, като подръпна една от дългите й плитки. — Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо в църквата.

Мег затвори очи и с усилие овладя желанието си да закрещи отчаяно срещу безумните амбиции на мъжете, които я заобикаляха. Да позволи живота и тялото й да бъдат използвани като залог за мира, налаган от английския крал, бе тежък, но обичаен дълг за една благородна дама.

Но да позволи живота и тялото й да бъдат използвани за започване на война — не, това не можеше да понесе.

— Не мога — каза тя.

— Ще го направиш — просъска Джон. — После прави каквото искаш. Все ми е едно дали ще станеш съпруга на Дънкан или курва на неговите рийвъри.

— Лорд Джон… — поде наскърбено Дънкан.

— Мълчи! Всяка друга ще е по-добра за твоя съпруга от това зеленооко друидско изчадие! Съгласих се да поискам от вещицата да стане наш съюзник само защото ти настоя. Тя отказа. Затова сега върви и кажи на твоите воини да хващат оръжията и да убият…

— Не! — извика Мег. — Татко…

— Аз не съм твой баща.

Задъхана, тя отчаяно се опитваше да намери изход от капана, в който я бяха вкарали Дънкан и Джон.

Но изход нямаше. Мег сплете пръсти и заби нокти до кръв в дланите си.

— Аз… — започна тя, но гласът й се прекърши.

Двамата мъже я наблюдаваха с лешниковите си очи — толкова еднакви и все пак различни. В очите на Джон имаше омраза, идваща още от времето, когато съпругата му го беше измамила. В очите на Дънкан имаше надежда, идваща още от времето, когато бе узнал кой е истинският му баща.

— Меги? — тихо попита Дънкан. Мег сведе глава.

— Ще сторя това, което трябва — прошепна тя.