Елизабет Лоуел
Най-силната магия (18)

18

В първия момент Саймън не разбра причината за ужаса й. Но щом го стори, той избухна в облекчен, ликуващ смях и я потупа успокоително по рамото.

— Не, Мег. Ти го спаси напълно.

— Да не си луд? Не чуваш ли това безсмислено бърборене?

— Чувам го. Никога не съм смятал говора на враговете си за красив, но бога ми, сега го намирам за прекрасен!

Мег го изгледа така, сякаш се боеше, че и той е загубил разсъдъка си.

— Той говори на турски — обясни Саймън.

И стените отново се разтресоха от гръмогласния му смях.

Мег се усмихна колебливо, вперила поглед в русокосия воин, който на моменти й напомняше почти болезнено собствения й съпруг.

— На турски? — повтори тя, когато Саймън престана да се смее. — Значи тези звуци имат смисъл?

— Да.

— Какво казва?

Саймън се заслуша, сетне я погледна засрамено.

— Ъъъ, споменава някои предци на султана.

— Предци?

— Да, така да се каже. Магарета, песоглавци, слуз и… ъъъ, изпражнения.

— Боя се, че в крайна сметка отровата е отишла в твоята глава — намръщи се Мег. — Говориш не по-малко неразбираемо от брат си.

На устните му проблесна усмивка, която засили още повече приликата му с Доминик. Дъхът на Мег секна. Едва сега си даде сметка колко се е бояла, че никога повече няма да зърне усмивката на своя съпруг. Готова бе на драго сърце да носи звънчета и да се храни от ръката му цяла година, стига само Доминик да е отново здрав и читав.

— Султанът беше неприятен човек — каза Саймън.

— Същото казват за всички турци.

Порой от звуци долетя откъм леглото и накара и двамата да се обърнат към Доминик. Единствената дума, която Мег успя да различи, бе името на Саймън. Но нямаше нужда от думи, за да разбере ужаса, който бе изписан на лицето му и звучеше в гласа му. Тя приседна на леглото, стисна ръката му и каза спокойно и ясно:

— Успокой се, Доминик. Вече си в безопасност.

— Саймън. Саймън! Плениха го!

Макар произнесени тихо, думите му прозвучаха като ужасен вик. Саймън взе лявата ръка на брат си и я стисна силно, сякаш искаше да отпечата върху плътта му своето присъствие.

— Тук съм — каза той. — Ти ме измъкна от онази адска дупка. Аз съм в безопасност, братко, ти също.

Доминик извика отново, но вече по-малко тревожно. После замълча, но не престана да се мята неспокойно наляво-надясно.

— Какво се е случило в Йерусалим? — попита тихичко Мег.

— Дванадесет рицари бяха пленени. Сред тях бях и аз. Получи ни като дар един султан, чието име никой от нас не можеше да произнесе, така че го наричахме Велзевул. Доминик ни откупи.

— Сигурно му е струвало много скъпо.

— По-скъпо, отколкото бихме могли да си представим.

Мег го стрелна с поглед, смутена от мрачната нотка в гласа му.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Султанът не даваше и пет пари за дванадесетте рицари. Имаше само един неверник, чиято издръжливост копнееше да изпита.

— Доминик? — прошепна Мег.

Саймън кимна.

— Да. Доминик льо Сабр.

— И какво стана?

— Доминик се предаде на султана, за да бъдем освободени ние.

Очите й се разшириха от ужас.

— Мили боже!

— Бог нямаше нищо общо със султана. Никога не се е раждал по-жесток човек от него. Някои мъже обичат жените. Други обичат момчетата. Трети — да причиняват болка. Велзевул живееше заради удоволствието да пречупва мъжете, които са по-силни и по-достойни от него. За тази цел беше измислил невероятно многообразие от оръдия и средства.

Мег потръпна.

— Ръката, която държиш в момента, носи отпечатъка на султана — продължи Саймън. — Ако бракът ви беше нормален, щеше да си виждала и десетките други белези по тялото на съпруга си.

Мег се обърна към Доминик. Ръката му беше много по-голяма и по-силна от нейната, загрубяла в битките, и въпреки това същата тази ръка я бе докосвала с изумителна нежност.

Пръстите й се плъзнаха лекичко по белезите от отдавна зарасналите рани. Щом стигнаха до пръстите на Доминик, дъхът замря в гърлото й. Беше ставала свидетел на множество злополуки с брадви и камъни, затова веднага разпозна по белезите, че един от пръстите му е бил премазан, след което е зараснал накриво. Кутрето му имаше само половин нокът. А нокътят на безименния пръст беше жестоко нащърбен и издълбан.

— Същото е и на другата ръка — обади се Саймън. — Изтръгването на нокти беше сред най-леките изтезания, измислени от султана.

От устните на Мег се отрони тихо, болезнено възклицание. Тя пое ръката на съпруга си и започна да я гали нежно, сякаш така можеше да заличи миналите страдания. Мина доста време, преди да вдигне глава и да попита:

— Как е успял да се освободи?

— Когато се разчу какво е станало, при нас заприиждаха рицари от всички кралства и земи. Нахлухме при султана и не се спряхме, докато от огромния му палат не остана камък върху камък.

— А самият султан?

— Беше вече мъртъв, когато го открихме.

И този път не думите, а особената нотка в гласа му подсказа на Мег, че това не е всичко. Особената нотка и усмивката му, която светеше с пъклен блясък.

— Как е умрял? — попита тя.

— Не се знае със сигурност. Виж, когато нямаше нови неверници за изтезаване, Велзевул обичаше да се забавлява в харема си.

Мег мълчеше очаквателно, затаила дъх.

— Доминик успял да отвлече вниманието на телохранителите на султана, сграбчил го, завлякъл го в харема и заключил вратата.

Саймън видя шокираното й изражение и отново се усмихна.

— Моят брат — тихо каза той — винаги напипва слабите места на хората. Каквото и да бе сторил сам на султана, то не би могло да бъде и наполовина толкова жестоко, колкото наказанието на ханъмите, които цял живот бяха чакали възможност да си отмъстят.

Доминик отново се замята, изстена и се хвана за рамото, ругаейки на английски и турски някакъв рицар на име Робърт Рогоносеца.

— Кой е той? — попита Мег, като погледна Саймън.

— Робърт се ожени за една норманка, израснала в Сицилия. Тя обаче му изневеряваше. С много мъже. Робърт реши, че Доминик е един от тях и ни нападна от засада.

— И Доминик е бил ранен?

Саймън кимна.

— Той уби Робърт и предложи на Мари да я закриля. Само така можеше да запази мира сред своите рицари.

Мег сви устни. Най-после беше разбрала как уличницата се бе озовала в лагера на Доминик.

— Колко благородно от страна на Доминик да се пожертва заради своите рицари — саркастично подметна тя.

— Е, не би могъл да я продаде на някой султан за ханъма, нали?

— Защо пък не? — промърмори Мег. — Като я гледам, тази жена е родена за харем.

— Би трябвало да й бъдеш благодарна.

Саймън с мъка сдържа усмивката си при вида на смръщения й поглед.

— Без Мари — и без добрата Едит, разбира се, — рицарите на Доминик щяха да създават доста главоболия на благоверните блакторнски девойки. А норманците не са на особена почит тук.

— Дай ни време — сухо каза Мег. — Доминик е довел със себе си хубави, снажни мъже, здрави и умни. Сигурна съм, че местните девойки скоро ще омекнат.

— Наистина ли мислиш така? — попита замислено той.

— Защо не? В тъмното е трудно да различиш норманеца от шотландеца или саксонеца.

Саймън избухна в смях.

— Ти си много умна и забавна жена, Мег. Това ще се отрази добре на брат ми. От Йерусалим насам е станал прекалено студен.

Мег се усмихна лекичко, извърна се и напълни металната купа с вода. Когато хладният метал докосна устните на Доминик, той раздразнено завъртя глава настрани.

— Брат ми може и да е замаян — обади се Саймън, — но не е глупак. И предпочита да пие от топли устни, вместо от студен метал.

Поруменяла, Мег напълни устата си с вода, наведе се към съпруга си и му даде да пие от устните й. Нямаше нужда да го увещава. Още щом устните й докоснаха неговите, Доминик отвори жадно уста. Чак след като вече бе изпил две купи вода, той отново се замята и занарежда.

Този път обаче думите му бяха на английски. И Мег веднага съжали за това.

— …безкрайно кърваво клане. Джеймс — мъртъв. Джон Малкия — мъртъв. Ивар Езичника — мъртъв. Стюарт Червения…

Гласът му беше като глас на свещеник, отслужващ погребална меса. Докато от устните му продължаваха да се сипят име след име, Мег се приведе над него и го погали по косата, сякаш беше дете, което бълнува трескаво.

Но Доминик не бе обзет от треска, нито пък беше дете. Беше мъж, познаващ прекалено добре звъна и смъртоносното свистене на оръжията, хрущенето на костите, смазани под конски копита или строшени от желязно копие, ужасите на дългата обсада, когато децата гладуват и умират, а майките им се бият с котките за някой мършав плъх.

Той продължаваше да изрежда дългия списък на гладуващите, осакатените и убитите. Накрая Мег имаше чувството, че ще закрещи като обезумяла, ако чуе само още едно име.

— Трябва ни мир!

В първия момент тя реши, че викът се е изтръгнал от собствените й устни, но после той отекна сред каменните стени на стаята и Мег осъзна, че това е гласът на съпруга й.

— Чуваш ли ме, Саймън? Трябва ни мир!

— Да — каза бавно Саймън. — Ти ще донесеш мир на земите си, Доминик. Сигурен съм в това така, както съм сигурен, че утре сутрин пак ще изгрее слънце.

Доминик извика отново и Саймън отново му отговори по същия начин, опитвайки се да достигне през отровните облаци до съзнанието на брат си и да го успокои.

Болката в душата на Доминик, толкова старателно скривана когато съпругът й бе в съзнание и можеше да се владее, изпълни душата на самата Мег с болка и състрадание, но и с още нещо. С вечната, непреклонна надежда — едновременно дар от бога и проклятие за всяка друидка.

Каквито и да са мотивите му, той винаги ме е докосвал невероятно нежно. И макар да изпитва не по-малко пламенно желание от самата мен, винаги ме е приласкавал, вместо да заповядва.

Можеше да избие до крак всички саксонци в крепостта, но сдържа десницата си.

Мир, не война.

Божичко, как ми се иска да можех да изпълня най-силното му желание.

Но Мег не можеше и го знаеше: легендарният друидски син щеше да бъде заченат в любов и само в любов. Можеше да изпитва нормална женска страст към своя съпруг, можеше да му съчувства за всички преживени страдания, можеше да уважава неговия ум, дисциплина и амбициозна решителност, можеше да скърби за всички хубави мигове, които биха имали заедно, ако погледът й не проникваше толкова дълбоко в душата му и ако неговият поглед проникваше малко по-дълбоко в нейната. Ала не можеше да се накара насила да обикне мъж, който не бе способен да отвърне на любовта й.

Подобно нещо не бе по силите на нито една жена. Не беше по нейните сили… както не бе по силите на Доминик да я обича.

Мег притисна ръката му към устните си и сълзите, които не бе в състояние да преглътне, се търкулнаха по пръстите му. Всички надежди на Доминик бяха напразни, напразна бе и надеждата на друидите. Тя бе като всички останали друидски жени. Прокълната.

— След пленничеството си при султана Доминик се промени — тихо каза Саймън. — Винаги е бил мъдър воин, но оттогава насетне стана просто непогрешим и напълно безмилостен. Планираше всяка битка изключително внимателно. Не просто за да спечели, а за да унищожи колкото е възможно по-малко. Затова пък каквото унищожаваше… — Гласът му трепна, после укрепна отново. — Каквото унищожаваше, унищожаваше го така, че да не може никога повече да бъде възстановено.

Мег нежно долепи устни до дланта на Доминик.

— Сега у него има някаква влудяваща студенина — продължи Саймън. — Към мъдрите, колкото и да го предизвикват, той проявява милост, защото разумът му подсказва, че така е редно. А глупаците неизменно опитват остротата на меча му, дори при най-малкото провинение.

Мег отново целуна мълчаливо дланта на съпруга си, питайки се дали е постъпила мъдро или глупаво, нарушавайки обещанието си да не напуска своите покои.

— Когато Доминик си тръгваше от пустинята, в която бяхме превърнали султанските владения — каза Саймън, — той се закле, че ще един ден ще има своя земя в най-затънтеното кътче на цивилизования свят, далеч от амбициите на крале, папи и султани. Че ще се грижи всеотдайно за тази земя и не ще допусне в нея глад и мизерия. Закле се още, че ще си намери благородна съпруга и ще отгледа силни синове, които на свой ред ще отгледат силни синове.

— За да може постигнатото от него да пребъде? — попита Мег.

Саймън поклати глава.

— Доминик е разбрал едно: мирът е възможен само за силните. За слабите мирът не е нищо повече от жесток сън, а на него му е дошло до гуша от жестоки сънища.

Земя, благородна съпруга, синове… и мир. Преди всичко мир.

Вперила поглед в бръчките, които болката бе вдълбала в лицето на съпруга й, Мег несъзнателно си повтаряше наум тези четири най-съкровени негови желания. И проклинаше жестокостта на съдбата и хората, които се бяха подиграли с него, давайки му за съпруга тъкмо нея — една безплодна друидка.

Ти спечели мир, земя, благородна съпруга… Защо от всички жени на света бог те изпрати точно при мен?

— Ще му родиш ли синове? — попита Саймън.

Единственият й отговор бяха сълзите, които се стичаха безмълвно по лицето й. Скоро Доминик започна отново да бълнува — беше се върнал в жестокия ад на султанския затвор.

Мег остана дълго време така — притиснала дланта му към бузата си, заслушана в трескавите кошмари на своя съпруг и в също толкова трескавия му копнеж за мир. Болезнените викове, които, ако не беше в несвяст, щяха да останат завинаги затворени в гърдите му, се забиваха като кинжали в сърцето й.

Докато го съзерцаваше и чуваше ехото на преживяната от него агония, Мег си даде сметка, че норманският рицар, който се бе появил от мъглата, за да стане неин съпруг, не е онази студена, непобедима зла сила, за каквато го бе смятала. Напротив, беше човек, понесъл десетки жестоки удари от живота. Скърбеше за него и проклинаше съдбата, която го бе свързала с жена, неспособна да го дари с най-лелеяната му мечта.

Най-после гласът на Доминик секна. Дишането му постепенно стана дълбоко и равномерно, а тялото му се отпусна.

— Добре ли е? — попита Саймън.

— Да. Сега вече наистина заспа.

Саймън видя как напрежението се отдръпва от лицето й така, както се бе отдръпнало от лицето на брат му. Нашепвайки благодарствена молитва, той приглади нежно назад гъстия черен перчем, паднал върху челото на Доминик. Жестът бе безмълвно свидетелство за обичта между двамата братя, за здравата връзка между тях, която съвсем не бе плод просто на случайността или на общите родители.

— Колко странно — прошепна Мег.

— Кое?

— Дънкан галеше Джон по същия начин — отвърна тя, без да се замисли.

Нежността на Саймън се стопи.

— Дънкан! — изръмжа яростно той. — Ще му изтръгна сърцето заради това, което стори!

Мег си пое рязко дъх.

— Камо е сторил?

— Отрови брат ми.

— Дънкан е доста далеч от тук.

— Но хората му са тук.

— Рийвърите също си заминаха.

— В пъкъла да се продънят дано! — изсумтя Саймън. — Имам предвид шпионите на Дънкан в крепостта. Някой от тях е отровил Доминик. Когато го открия, ще го обеся със собствените си ръце.

Мег го погледна слисано.

— Никой в крепостта не би отровил…

Гласът й секна. Едва сега си даваше сметка, че някой го бе сторил. Тя затвори очи и несъзнателно разтърка ръцете си, сякаш за да се предпази от студен порив на вятъра. Мисълта, че в собствения й дом има човек, хранещ толкова силна омраза към Доминик, способен да го убие по такъв подъл начин, наистина я вледеняваше.

— Преди да видя как се бориш да спасиш живота му — каза Саймън. — бях убеден, че отровителката си ти.

Очите и се разшириха — зелени и блестящи като смарагда, който й бе подарил Доминик.

— Аз съм лечителка — промълви тя.

— Да. — Той се усмихна почти нежно. — Ако не беше ти, Доминик щеше да е мъртъв. Затова е логично да се предположи, че не ти си го отровила.

— Може би никой не е искал да го отрови. Може би човекът, който е сипал лекарството в ейла, е капнал повече в една от чашите и Доминик е имал нещастието да попадне тъкмо на тази чаша.

Саймън наклони замислено глава на една страна.

— Може би — каза той след известен размисъл, но гласът му не звучеше никак убедено. — Но не е много вероятно.

— Какво е станало според теб? — попита Мег.

— Мисля, че някой е отровил бурето с ейл, а после за по-сигурно е сложил още отрова в чашата на Доминик.

— Кой? И кога?

— Бурето може да е било отровено по всяко време.

— Не. Било е след деня, предшестващ сватбата.

— Защо мислиш така?

— Тогава открих, че отварата липсва.

— Каза ли на Доминик? — попита Саймън.

— Не.

— По дяволите, защо?

— Нямах представа що за човек е — отговори Мег и го погледна право в очите. — Освен това лекарството може да е било откраднато и от някой от вашите хора.

Саймън отхвърли идеята е едно махване на ръката.

— Не. Рицарите са напълно предани на Доминик. Той продаде душата си, за да ги откупи от султана.

— Ами останалите ви хора? Колко от тях познаваш достатъчно добре, та да можеш да се закълнеш в честността им?

— Забрави за това, сестро — раздразнено каза Саймън. — Нима някой от моите хора знае за билкарника и за лекарствата, които държиш в него?

— Никой от хората в Блакторн не използва моя билкарник, освен старата Гуин.

Той присви очи.

— Къде е тя?

— В едно селце на един ден път пеша южно оттук, за да обмени опит с една тамошна лечителка.

— Може тя да е отровила ела.

— Ако беше тя, всички рицари щяха да са мъртви.

Саймън я стрелна с черния си поглед.

— Защо?

— Старата Гуин знае необходимите дози — обясни Мег. — Количеството отвара в изчезналото шише не беше достатъчно за цяло буре с ейл, освен ако трима, най-много четирима мъже не го изпият цялото.

Той се усмихна лекичко.

— Тогава ейлът и сам би ги убил. Значи… старата Гуин.

— Не. Гуин не е способна да убие. Тя е като мен — друидка, лечителка.

— А Едит знае ли дозите? — попита Саймън.

— Не. Защо?

— Тя разнасяше чашите с ейл. А Едит мрази норманците.

— Нима? — сухо възкликна Мег. — Затова ли прекарва повече време в леглото на Томас Силния, отколкото в собственото си легло?

— Тя носеше чашите — настоя той.

— Онази уличница също раздаваше ейл — парира го тя. — В нея не се ли съмняваш?

— В Мари? Разбира се, че не. Тя дължи всичко на Доминик.

— А Едит дължи всичко на мен. Може да е досадна клюкарка, но това не е достатъчно основание да я подозираш в такова грозно деяние.

— Тя е амбициозна.

— Да. Иска да има съпруг и собствен дом. Същото иска и уличницата с начервените устни.

Саймън махна отчаяно с ръка и прокара пръсти през косата си.

— Трябва да е бил някой от рицарите на Джон — каза той. Мег тутакси отвори уста да запротестира, но Саймън я прекъсна нетърпеливо. — Някой е отровил ейла и едва не уби Доминик — каза той с леден глас. — Никой в тази крепост няма да бъде в безопасност, докато не открием червея, който ни яде отвътре.

Мег погледна към леглото, където Доминик продължаваше да спи непробудно. Колкото и да ни й се нравеше заключението на Саймън, тя знаеше, че той е прав. Жив ли бе Доминик льо Сабр, Блакторн също щеше да живее.

А Доминик едва не беше умрял.