Елизабет Лоуел
Най-силната магия (20)

20

Мари довършваше намръщено последните шевове по новата рокля на Мег под звъна на църковните камбани, които известяваха хората по полето, че е време да похапнат. Гласовете в двора притихнаха — слугите бяха спрели за миг работата си, за да се полюбуват на мелодичната песен на камбаните.

Звънът отекна отново, напомняйки на Мег за онази утрин преди пет дни, когато Доминик я бе извел от крепостта, за да я отведе в обветия в студена мъгла църковен двор за погребението на Джон от Къмбърланд. Церемонията беше кратка.

Няма да има траур, спокойно бе заявил Доминик. Джон от Къмбърланд не беше твой баща.

С тези думи той бе обърнал гръб на прясно запълнения с пръст гроб още преди да е заглъхнал камбанният звън, отбелязващ кончината на Джон. И се бе отдалечил заедно с Мег през гъстата мъгла, която цял ден щеше да забулва небето, без да допусне нито да завали, нито да грейне слънце.

Мег не се бе възпротивила на липсата на церемония. Погребването на Джон я изпълваше единствено с облекчение. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че с него настъпва краят на старата, пълна с жестоки битки епоха, и идват нови, мирни времена.

Надяваше се, но и се страхуваше. Изминала бе цяла седмица, откакто Доминик се бе възстановил от отравянето, а Мег продължаваше да сънува кошмари и да се събужда с вик, вледенена от ужас.

Сега нямаше кой да я прегръща и утешава. След пълното си оздравяване Доминик вече не спеше в нейното легло. Нямаше и да го стори, докато не преминеше месечният й цикъл. Беше я освободил от пленничеството, но в замяна на това почти не го виждаше.

Не бе отварял повече дума за любов, мир и синове, освен в деня, когато й подари топче коприна. Платът беше зелен като очите й, лъскав, гладък и хладен. Беше красив като тъканта на ритуалната друидска рокля, която Мег бе носила на сватбата си, и която старата Гуин бе прибрала още след първата й брачна нощ.

Но зелената коприна Гуин нямаше да прибере. Защото тя бе подарък от Доминик, което я правеше още по-ценна. Сякаш изкусен майстор бе изпрел нишка от самата пролет и от нея бе изтъкал вълшебно платно специално за Мег.

Доминик бе видял удоволствието, изписано на лицето й, и се бе усмихнал. Но погледът му бе останал хладен, решителен, сериозен, също като гласа му, когато й заговори.

Мисли за онова, за което говорихме. Обикни ме, Мег. Всичко би било възможно, ако имам любовта ти.

Дори мирът.

Не бе споменал нищо за надеждата си да има синове, но тя бе там — в изпитателния му поглед, в подрезгавелия му глас, в напрежението на мускулестото му тяло.

Синове.

Обичай ме, Мег.

Самият той обаче не я обичаше и Мег знаеше това, както знаеше, че очите й са зелени. Съмняваше се дали изобщо някога ще я обикне. Защото който обича, рискува. А суровата практичност и самодисциплина на Доминик никога нямаше да допуснат подобен риск. Обичта му към неговите рицари едва не му бе струвала живота в Йерусалим и със сигурност му бе струвала душата и мекотата в нея, доколкото я е имало. Под внимателното и гальовно съблазняване на съпругата му прозираше по-скоро хладна пресметливост, отколкото истински нежни чувства.

Мег не можеше да го вини, както не можеше да вини орела със счупено крило за това, че не лети. Можеше само да съжалява, че Доминик не е дошъл при нея без тази болка, за която нямаше лек.

Мег затвори тъжно очи и прокара длан по великолепната зелена коприна. При това движение златните звънчета на китката и трепнаха и зашепнаха тихичко.

— Толкова е нежна — промълви тя.

— Вашата кожа е по-нежна — каза Мари, без да вдига очи от ситните бодове.

Мег сведе поглед към дребната, сръчна жена, която бе седнала по турски на земята и привършваше подгъва на ушитата от нея рокля. Норманката бе истинска загадка за нея. Намираше нейната смесица от откровена похотливост и буден, циничен ум, за доста интригуваща — стига само Доминик да не беше някъде наблизо. Пищните форми на Мари и екзотичните й парфюми караха всички рицари в крепостта да тичат подире й като разгонени псета.

Единствено Доминик и Саймън изглеждаха неподатливи на нейните прелести. Но от друга страна, ако някой от тях я пожелаеше, бе достатъчно само да й кимне, а тя щеше да дотича начаса. Защото много добре знаеше кой е господарят на крепостта и кой — неговата дясна ръка.

— Няма нужда да ме ласкаеш — каза Мег.

— Това не е ласкателство — спокойно отвърна Мари. — Кожата ви е нежна като най-скъпоценните султански перли. Не е ласкателство, милейди, а самата истина. Завъртете се наляво, ако обичате.

Мег се подчини и звънчетата отново пропяха.

— Жалко, че господарят ви пази вашата красота толкова ревниво — продължи Мари.

— Моля?

Норманката вдигна очи към изненаданото изражение на Мег и се усмихна на това ново доказателство за пълното невежество на друидската вещица по въпросите на плътската любов.

— Доминик ми нареди да ушия роклята така, че раменете, китките, гърдите и глезените ви да бъдат скрити — обясни Мари.

— Но това се разбира от само себе си.

Норманката поклати глава.

— Не, милейди. Не се разбира. Султанските жени, например, знаят как да се облекат, за да привлекат вниманието на своя господар.

— Как?

— Техните дрехи са направени от тъкан, която е много по-лека от тази, нежна като дъх и почти толкова прозрачна. Носят ги на много пластове, така че когато вървят, гърдите и хълбоците им се показват и скриват, преди мъжът да е разбрал какво точно е зърнал.

— Шегуваш ли се? — слисано попита Мег.

— Не, милейди. Стойте изправена, ако обичате, иначе подгъвът ще стане крив.

— И можеш да виждаш през дрехите им? Наистина?

Мари се усмихна.

— Наистина.

— Изумително!

— За англичаните — навярно да. Турците обаче го приемат за нормално. И — добави лукаво норманката — доста приятно за мъжкото око.

— Ти носила ли си такива дрехи?

— Разбира се. Съпругът ви много ги хареса.

Мег трепна.

Мари измърмори нещо на турски и отново се зае с подгъва.

— Що за хора сте вие, саксонците? — каза тя след малко, клатейки глава. — Мъжката ревност мога да разбера — мъжът иска да е сигурен, че децата, които отглежда, са собствените му, а не чужди деца. Но ревнивата съпруга… — Норманката сви рамене, вдяна нов дълъг конец и продължи да шие. — Християнството не допуска развода, затова не виждам място за ревност. Закрилата на Доминик, титлата и богатствата му са ваши до края на дните ви. Какво друго ви трябва?

— Вниманието му. Неговото уважение. Неговата… любов.

— Златото и скъпоценните камъни траят по-дълго — каза Мари. — Можеш да ги продадеш и да си набавиш храна и дрехи, когато има война и настъпи глад. В началото е забавно да ти обръщат внимание, но бързо омръзва. Колкото до любовта, тя е само илюзия, нищо повече.

С тези думи норманката завърза конеца на възел и го скъса със зъби.

— Готово — каза тя със задоволство. — Сега вече пада както трябва.

Сетне се изправи с грацията на жена, свикнала да седи по-скоро на пръснати по пода възглавници, отколкото на столове, и започна сръчно да развързва силно вталената рокля.

— Мари…

— Да, милейди?

— Запази си женските хитрини за войниците — рязко каза Мег. — Не ги използвай пред съпруга ми. Иначе ще съжаляваш, все едно дали опитът ти е бил успешен или не.

За миг Мари онемя от изненада, сетне избухна в смях.

— Сега разбирам защо той ви нарича „моята малка соколица“ — каза тя. — Съблечете роклята, милейди.

Мег се подчини, сетне зачака, вперила в норманката поглед, в който искреше неприкрит хищен блясък. Мари внимателно прибра роклята в гардероба.

— Мари?

— Както искате — спокойно каза норманката. — Но трябва да знаете, че вашите желания имат значение само доколкото съвпадат с желанията на господаря ви.

— Какво искаш да кажеш?

В погледа, който й отправи Мари, имаше нещо много близко до съчувствие.

— Как може да сте на деветнадесет години и все още да сте толкова невинна… — въздъхна тя и обясни: — Доминик си е поставил за цел да ви съблазни. Докато е зает с това, той няма даже да ме погледне. Но когато това се промени — а то ще се промени, защото и Доминик е мъж като всички останали, — аз ще бъда негова всеки път, когато пожелае. Защото той е господарят на тази крепост, не аз. Нито пък вие, милейди. — Мари взе кошничката с конците. — Ще желаете ли още нещо?

— Не.

Норманката кимна лекичко и излезе от стаята. При всяка стъпка хълбоците й се люлееха като пламък на свещ, оставена на течение.

От устните на Мег се отрони сподавена въздишка и няколко слова, които биха накарали добрия свещеник да я изгледа ужасено. Най-лошото от всичко бе, че Мари беше права. Ако Доминик предпочетеше своята наложница пред съпругата си, Мег не можеше да стори нищо.

Тя не може да му роди законни наследници. Само аз бих могла да го направя.

Но съвсем не беше убедена в това. В крайна сметка всичко показваше, че твърде малко друидки са плодовити.

Сбърчила вежди, тя се наметна с една пелерина и се отправи към банята. Странните островърхи чехли, които й бе подарил Доминик, се плъзгаха с тих шепот по пода и светеха с металически блясък. Ароматното масло в газените лампи разпръскваше влажния, студен мирис на каменните стени. Откакто Доминик бе пристигнал, крепостта сияеше като току-що излязла от пашкула пеперуда.

— Ето къде сте била — каза Едит. — Вече бях решила, че пак сте ядосала с нещо господаря и той ви е затворил отново в покоите ви.

Мег се усмихна някак мрачно.

— Бях затворена в зелената коприна на новата си рокля, докато Мари се занимаваше с подгъва й.

— А, да, норманката. Доминик й обеща, че ако роклята му хареса, ще подари коприна и на нея.

Радостта, обзела Мег при спомена за красивата зелена тъкан, се стопи. Като обърна гръб на своята компаньонка, тя свали пелерината си и се зае да развързва панделките на копринените долни дрехи, които Доминик й бе подарил заедно с бродираните със злато чехли.

Едит топна пръст във ваната, за да провери дали водата е достатъчно гореща, кимна доволно и отиде да помогне на господарката си.

— Колко фино платно — измърмори тя, като свали долната й риза. — И каква изящна украса, досущ като в библията на свещеника.

Мег не каза нищо. Мисълта, че Мари получава подаръци от Доминик я изпълваше едновременно с обида и гняв.

…аз ще бъда негова всеки път, когато пожелае. Защото той е господарят на тази крепост, не аз. Нито пък вие, милейди.

Едит стрелна с поглед намръщената си господарка и се зае да приготвя сапуна, парфюма, кремовете и мехлемите, които съставляваха неразделна част от друидския ритуал на къпането.

Самата Едит намираше всичко това за чиста загуба на време. Беше разбрала обаче, че рицарите на Доминик предпочитат възприелата сарацинските обичаи норманка, затова бе започнала да се къпе почти толкова често, колкото и Мег. Явно бе, че банята е нещо повече от таен друидски или пък сарацински обред.

Под звучния съпровод на златните звънчета Едит зави дългите плитки на Мег на венец на тила й и ги закрепи с два гребена от злато и смарагди — също подарък от Доминик.

— Гребените са много красиви — каза тя.

— Да — измърмори Мег, но в гласа й нямаше и следа от задоволство.

— Стоят много добре на косата ви.

— Благодаря.

— Томас ми подари сребърни гребени. Каза, че отиват на косата ми.

— Харесва ли ти Томас? — попита Мег. — Напоследък доста често говориш за него.

Едит сви рамене.

— Доста е мил за размерите си.

— Да помоля ли Доминик да му каже да ти предложи брак?

— Не — отвърна вдовицата. — Томас няма достатъчно средства дори за втори валет, камо ли за съпруга. Виж, ако Доминик е решил да даде на своите рицари земи…

— Нямам представа.

— Хм, съмнявам се — каза Едит, като сложи в косите на Мег още един блестящ гребен. — Дори когато пристигнат и останалите рицари, хората му едва ще стигат за отбрана на крепостта и на останалите му владения. Ако рицарите са заети да отбраняват собствените си земи, няма да могат да бранят неговите.

— Съвършено си права.

Едит постави и последния гребен в косите й.

— Знаете ли кога пристигат другите рицари? Стюардът още от сега се е видял в чудо с количествата храна, които се изяжда.

Мег се намръщи. Стюардът се оплакваше от бързото стопяване на хранителните запаси всеки път, щом я видеше.

— Според Гуин на юг хората разправяли, че в момента морето е много бурно — каза тя. — Може би рицарите са още в Нормандия и изчакват по-благоприятно време.

— Значи има още поне две седмици. — Едит се отмести настрана. — Хайде, влизайте във ваната.

Мег свали златните чехли, подаде ги на своята компаньонка и пристъпи във ваната, от която се издигаше ароматна пара. Сетне с въздишка на задоволство се потопи във водата чак до брадичката, удавяйки гласовете на всички звънчета, освен на тези, закачени за плитките й.

— Цяло чудо е, че друидите нямат перки и хриле — каза Едит, като гледаше как господарката й се наслаждава на водата.

Мег се засмя и изпляска с ръце по водата като риба.

— Нуждаете ли се от още нещо? — попита Едит.

— Не.

— Тогава ще ви оставя да си пеете на воля.

Мег се усмихна, развеселена от упоритото неодобрение на вдовицата към друидските ритуали.

— Ако ви потрябвам за нещо — добави Едит, — трябва само да извикате. Вашата двунога хрътка е в коридора и веднага ще ме намери.

Напомнянето, че валетът на Доминик неизменно е нейде наоколо, накара Мег да свие устни. „Малката соколица“ бе пусната от птичарника, но съвсем не беше свободна. Когато Доминик не беше с нея, Джеймсън винаги бе на няколко крачки от нея.

Наистина ли моят съпруг има толкова малко доверие в мен?

Отговорът дойде незабавно. И неизбежно.

Да. Иначе отдавна щеше да ме е направил своя жена не само на книга. Тялото му го иска и е напълно способно да го стори. Но той няма да ме люби, докато не се убеди, че ако нося дете в утробата си, то е негово и само негово.

Само любовта би могла да роди подобно доверие, а Доминик не ме обича.

Постепенно топлата ласка и уханието на водата разпръснаха мрачните мисли на Мег. Тя затвори очи, напълни дробовете си с ароматната пара и запя тихичко древната молитва за пречистване и прераждане, като започна с плавни, ритмични движения да отмива от тялото си старите грешки и съжаления и да втрива в него дъхавия сапун на надеждата за промяна и обновление.

Щом приключи, Мег отвори бавно очи. Чувстваше се напълно успокоена и изпълнена с енергия. Но спокойствието й бързо се изпари, когато забеляза, че до ваната е застанал Доминик и я наблюдава с очи, блестящи като ковано сребро. Тежкото му черно наметало приличаше на къс среднощна тъма сред осветената от свещи стая.

— Н-не знаех, че си тук — заекна тя. — Откога чакаш?

— От хиляда години — каза Доминик със странен глас.

Дъхът й заседна в гърлото, а сърцето й затуптя като обезумяло. Изпълнена едновременно с подозрителност и надежда, Мег вдигна блестящите си смарагдови очи към него. Той й подаде голяма колкото пелерина кърпа, усмихна се и изсвири с уста мелодията от пет ноти, с която самата тя бе приласкала сокола.

— Литни към мен, малка соколице.

Мег се усмихна свенливо, поколеба се за миг, после се надигна грациозно от ваната. По тялото й се спуснаха хиляди сребристи поточета, а златните звънчета зашепнаха и запяха възбудено, освободени от заглушаващата гласовете им прегръдка на водата.

При вида на тялото й, блестящо от водата и светлината на свещите, Доминик впи пръсти в кърпата и мълчаливо се запита дали разсъдъкът му е на място, след като му бе позволил да дойде при съпругата си в уханното уединение на банята. Беше се оправдал пред себе си със своето нетърпение да я покани на лов със соколи. Сега обаче осъзнаваше, че просто е бил нетърпелив да я види.

Облечена единствено в златни звънчета и блестящи водни капчици, Мег изглеждаше изключително красива. Под прикритието на наметалото тялото на Доминик реагира светкавично, и то невероятно болезнено. Чувстваше се обзет от сила, от мъжка сила и мъжко желание да вземе онова, което и църквата, и законът бяха провъзгласили за негово.

По дяволите, никога не съм желал жена толкова силно! Няма ли най-после да закърви? Може би трябва да послушам съвета на Саймън и да утоля жаждата си от кладенеца на Мари.

Но мисълта да се възползва дори временно от услугите на блудницата изобщо не му допадаше. Нуждаеше се от любовта на Мег много повече, отколкото от облекчаване на сексуалния си глад. А беше напълно, сигурен, че Мег ще се разгневи, ако прояви и най-малко внимание към норманката. Една изпълнена с гняв жена едва ли можеше да бъде изпълнена и с любов.

Търпение.

За бога, никога не ми е било толкова трудно да бъда търпелив. Какво става с мен? Държа се като голобрад валет, на който му потичат лигите само като види момиче.

— Изглеждаш доста напрегнат, за да свирукаш толкова нежно — неуверено каза Мег, като посегна да вземе кърпата.

Вместо да й я подаде обаче, Доминик я обви около тялото й.

— Наистина съм напрегнат — промълви той.

Гласът му беше по-скоро прегракнал, отколкото прелъстителен, но Доминик вече не бе в състояние да потисне възбудата в него, както не бе в състояние да смекчи коравината на мъжкия си меч, наострен в пълна бойна готовност при вида на голото й тяло. Знаеше, че трябва да се обърне и да излезе веднага навън, но на това също вече не беше способен.

Бавно, с огромна наслада, доста необичайна за толкова просто действие, Доминик започна да търка тялото й с кърпата, като започна от шията и раменете й.

— Да не би нещо да не е наред с крепостта? — попита тревожно Мег.

— Не с крепостта. — Той хвана едното ъгълче на кърпата и подсуши ямката на шията й, където се бяха събрали няколко капчици вода. — С господаря й.

— Какво му е?

— Дойдох тук с желанието да те заведа на лов със соколи. Но се боя, че ще си тръгна, обзет от друго, много по-силно желание.

— Лов със соколи?! — възкликна Мег. Идеята бе толкова въодушевяваща, че от радост тя затанцува на място под звучния съпровод на звънчетата. — О, да, Доминик! Нека отидем на лов със соколи! Повикай Едит да ме облече. Ще бъда готова за секунди!

Доминик се усмихна на въодушевлението, озарило лицето й. Но когато ръцете му се плъзнаха по изящната извивка на гръбнака й, усмивката му се стопи. Дори през кърпата усещаше гладката й като коприна кожа.

А и ясно помнеше какво е да докосва същата тази кожа гола.

— Не ни трябва Едит — каза той. — Аз ще ти помогна.

— Но Едит ще ме облече по-бързо!

— Толкова ли ти се иска да отидеш на лов?

— Да. Джон рядко ми позволяваше да ходя, въпреки че съм помогнала за опитомяването на повечето соколи.

Нейде далеч отекна гръм, който накара въздуха да затрепери. Мег хвърли разтревожен поглед към тесния прозорец. Небето беше покрито с облаци.

— Бързо — каза тя. — Иде буря.

— Да, наистина. Тя вече бушува в мен.

Пръстите му се разпериха, обхванаха хълбоците й и се впиха дълбоко в тях. Мег извика стреснато. Тялото й пламна в огън, от който коленете й се подкосиха.

— О! — прошепна Доминик. — И в теб.

— К-какво?

— След всичките тези нощи, в които лежеше до мен, дишаше от моя дъх, топлеше се от тялото ми… Ти влезе под кожата ми, Мег, чак до мозъка на костите ми. Изгаряш ме като огън.

Мег понечи да отговори, но в този момент ръцете му отново притиснаха хълбоците й и през тялото й отново преминаха огнени мълнии. Тя изстена, сетне видя блясъка в очите му и осъзна, че Доминик е прав: в дългите нощи, в които бяха лежали напълно целомъдрено един до друг, постепенно дълбоко у нея се бе разгорял пламъкът на силна страст.

— Аз също те изгарям като огън — каза той, възбуден от стона, който бе изтръгнал от гърдите й. — И ще горим заедно. Ще горим…

— Доминик… — прошепна Мег.

Преди обаче да успее да продължи, устните му се впиха в нейните и езикът му се сплете с езика й в нежен дуел, който я остави без дъх, отпусната в обятията на Доминик, замаяна. Никога в живота си не бе изпитвала такава наслада. Беше напълно безпомощна срещу нея. Както и срещу друидската надежда, която пламтеше в нея буйно като огъня на желанието.

Навярно любовта е възможна. Навярно…

По някое време Доминик усети, че Мег се опитва да се отскубне от прегръдката му, откъсна неохотно устни от нея и сведе поглед към поруменялото й лице. Беше се задъхала, а зърната на гърдите й стърчаха като малки речни камъчета под меката кърпа.

— Защо се дърпаш от мен? — попита той с дълбок глас.

— Не от теб. От кърпата. Искам да погаля косите ти, но съм оплетена в нея като риба в мрежа.

Доминик бе твърде запленен от гледката на твърдите й зърна, затова му трябваха няколко мига, за да осъзнае, че наистина я е увил прекалено стегнато в кърпата и че ръцете й са като хванати в капан.

— Можеш да ме галиш, както галиш Черньо — каза той. — От главата до петите и обратно. Би ли плъзнала бузата си по мен, както я плъзгаш по неговата козина?

При мисълта за това дъхът й секна.

— Мислиш ли, че ще ти хареса? — прошепна тя.

— Да — промълви Доминик — Всяка сутрин, когато те гледам как галиш този котарак, си мисля какво ли би било ръцете ти да ме докосват по същия начин.

Навън отекна гръм. През отворените кепенци нахлу вятър, който донесе мирис на дъжд, на млади листа и разцъфнали цветя.

Мег не забеляза задаващата се буря. Сребърният блясък в очите на Доминик я омагьосваше. Чувствената дълбочина на гласа му я галеше като слънчева светлина. Влюбен или не, сега цялото му внимание бе съсредоточено върху нея и само върху нея.

Навярно можеше поне сега, поне за миг да забрави сметките и плановете за синове и династия. Навярно тя можеше да му помогне да ги забрави. Навярно можеше да запламти толкова ярко, че поне веднъж той да е пеперудата, а тя — пламъка.

И тогава щеше да й се отдаде, да иска само нея, да забрави всичко останало.

— Мъркаш ли като котарак? — попита закачливо Мег.

— Досега не съм. Но с теб, струва ми се, бих могъл. — Доминик плъзна ръце по гърба й, пъхна палци под кърпата и започна бавно да я смъква надолу.

— А ти? — попита той с подрезгавял глас, когато изпод кърпата се показаха заоблените извивки на гърдите й. — Мъркаш ли, когато те докосва мъжка ръка?

Мег не можа да отговори. Изражението, с което Доминик гледаше голата й гръд, й пречеше дори да мисли, камо ли да отговаря на въпроси. Съзерцаваше я така, сякаш не бе виждал нищо по-красиво от нея. Втренченият му поглед бе като милувка.

Нежни, искрящи тръпки преминаха по тялото й като вълна. Дъхът й секна.

— По-красива си дори от пролетна пъпка — промълви Доминик.

Навън отново отекна гръм. Нов порив на вятъра нахлу в стаята и разлюля пламъчетата на свещите. Мег потрепери, обзета едновременно от хлад и топлина. Зърната на гърдите й набъбнаха и заприличаха на две корони, розови като езика й.

— Студено ли ти е? — попита Доминик.

— Да. Тоест не. — От устните й се отрони сподавен звук — нито смях, нито въздишка. — Не знам. Не мога да мисля, когато ме гледаш така.

— Как?

— Като че ли съм турски шекер с непознат вкус.

На устните му трепна чувствена усмивка.

— Наистина ли си като шекер? — попита той.

— К-какво?

— Сладка.

Преди Мег да успее да отговори, Доминик наведе глава и облиза с език връхчето на гърдата и нежно като котка.

— Доминик!

Той измърка тихичко досущ като котка и я близна отново.

— Сладка, но не прекалено. Имаш вкус на пролет.

После докосна с език зърното й, обходи го бавно и накрая го засмука, за да се наслади на вкуса й.

Топла вълна обля тялото на Мег и то се отпусна така, сякаш бе легнала сред тучна ливада, милвана от лятното слънце. Беше напълно замаяна от удоволствие, което я изпълваше все повече и повече, докато накрая не изригна в дълбок, гърлен стон.

Звукът подейства на Доминик като камшичен удар по гола кожа. Цялото му тяло се изопна. Устните му се впиха още по-силно в гръдта й. Нежността в милувката на езика му се замени с огнена страст. Мег извика и заби нокти в рамото му, разпалвайки още повече желанието, което бързо прогаряше несломимата му способност да се контролира.

Пръстите му се спуснаха по голия й гръб и с нетърпение, което Доминик вече не бе в състояние да овладее, се плъзнаха под кърпата, за да стигнат до нежната вдлъбнатина между хълбоците й. Знаеше, че трябва да спре дотук, да се задоволи с пълния с изненада и желание вик, който се изтръгна от гърдите на Мег, когато ръцете му обхванаха в шепи хълбоците й и ги стиснаха лекичко.

Но колкото и да си повтаряше да се отдръпне от нея, докато все още е в състояние да усмири бурята в кръвта си, Доминик не се сдържа и отново плъзна ръка надолу по гръбнака й, за да погали нежната вдлъбнатина и да се наслади на топлината, която се излъчваше от кожата й.

Мег изстена от удоволствие. Тогава Доминик прокара още веднъж пръст по цялата дължина на гръбнака й, но този път не устоя на изкушението да проследи линията на тялото й докрай, се спусне бавно по топлата бразда, разделяща хълбоците й.

От гърдите на Мег се изтръгна изненадана, трепереща въздишка. Кърпата се отви от хълбоците й и падна на земята. Хладният дух в стаята погали тялото й, пламнало в огън, който се разливаше на нови и нови вълни всеки път, щом Доминик засмучеше отново възбудената й гръд, щом плъзнеше ръка по гърба й към горящата, нажежена като въглен пролука към нейната женственост. Сетне дългите му пръсти се провряха вътре, за да потърсят, да разтворят, да се потопят в копринената й топлина, самите те леки като огън. Обзета от неземна наслада, Мег се вкопчи в него, за да не загуби равновесие. Цялата стая се въртеше пред очите й в ослепителен вихър от невидими пламъци.

— Господарю мой — прошепна тя, — какво правиш с мен?

Доминик неохотно пусна гръдта й, но не и скритата, огнена коприна, до която едва се бе докоснал.

— Откривам те — отвърна той с приглушен глас.

Докато го казваше, пръстите му я погалиха отново и отново бяха възнаградени със сподавен стон от устните й и с изблик на топла влага, която нямаше нищо общо с взетата преди малко от нея вана.

— Не мога да се държа на краката си — прошепна Мег.

— Тогава се дръж за мен.

— Държа се.

Доминик се усмихна, въпреки пулсиращото в кръвта му яростно желание, което разтърсваше цялото му тяло и спираше дъха му, както спираше нейния.

— Вярно — каза той. — Усещам нежните ти нокти.

Едва сега Мег осъзна, че наистина е впила нокти в раменете му.

— Прощавай. Не исках да ти причиня болка.

Дълбокият му мъжки смях я накара да потръпне от сладостна възбуда.

— Болка? — възкликна Доминик — Не. Харесва ми да усещам как се разпалва жаждата ти да полетиш заедно с мен. Хайде, малка соколице. Изпитай силата си върху мен. А аз…

Ръката му се плъзна от заобления й хълбок към ямката на шията й. Сетне, без да откъсва от нея премрежените си сиви очи, Доминик прокара бавно пръст през средата на тялото й — от гърдите през пъпа чак до облака от червеникави косми, скриващи същата онази топла пролука, до която се беше добрал преда миг от обратната страна.

— А аз ще изпитам твоята мекота — прошепна той. Пръстът му се провря през пищния гъсталак, откри скритата в него цветна пъпка и бавно я обходи, преди да се плъзне по гладки венчелистчета, които бяха започнали да набъбват от желание.

Доминик внимателно пъхна пръст между тях и подири път през портата, която обаче все още бе твърде добре охранявана.

— Отвори я — дрезгаво промълви той.

— К-какво?

— Дай ми свободата на своята топла крепост.

Преди разумът й да разбере молбата му, тялото й я разбра. Краката й се разтвориха лекичко, за да го допуснат по-навътре и в отговор Мег бе възнаградена с изумително нежна милувка, която разтърси тялото й като огнен взрив.

В този момент тя разбра, че е копняла за това още от първата им брачна нощ, когато за пръв път бе почувствала как топлата, корава длан на Доминик се плъзга по кожата й.

— Още — прошепна той, без да откъсва очи от нея. — Вратата ти все още е затворена за мен.

Мег разтвори още малко краката си и изстена, усетила бавното проникване на пръста му в себе си. Тя понечи да стисне отново бедра, но това се оказа невъзможно, защото между тях вече беше бедрото на Доминик, което им пречеше да се съберат. Очите й се разтвориха слисано.

Доминик я съзерцаваше с поглед от сребърен огън.

— Не би трябвало да правя това — дрезгаво каза той.

— Кое? — прошепна Мег.

— Това.

Пръстът му обходи отвора на ножницата й. Треперещият вик, който се изтръгна от гърдите й, завъртя главата на Доминик.

— Толкова упорито се отбраняваш — задъхано промълви той, — а в същото време желанието лъха от теб като парфюм.

— Това е просто… сапунът ми.

— Това е страстта у теб, Мег. Няма друг такъв парфюм.

Тя понечи да каже нещо, но ръката му отново се провря между бедрата й и Мег остана без дъх, омагьосана от вълните на наслада, които се разливаха по тялото й, прогонвайки всичко друго, освен приятната, пулсираща в него топлина.

— Доминик, боя се, че не мога да издържа повече.

Без да каже и дума, той я вдигна и я сложи да седне на масата. Допирът до хладната, гладка дървена повърхност също беше като ласка — ласка, която разгаряше още по-силно огъня в телата на Мег и на мъжа, застанал пред нея с изопнато от страст лице. Под прикритието на наметалото Доминик се зае да развързва припряно вървите на дрехите си. После с едно рязко движение разпери полите на плаща си и загърна с него и Мег.

— Обвий крака около кръста ми — нареди той с дрезгав, напрегнат глас, и без да дочака отговор сам придърпа краката и около тялото си. — Да, точно така. Сега ела по-близо до мен. По-близо, Мег. По-близо… да, още мъничко…

Дъхът замря в гърдите на Мег. Онова, което я галеше между бедрата, не бе вече ръката на Доминик. Беше нещо огромно, кораво и гладко. Пръстите й се вкопчиха в раменете му.

— Доминик!

Мощна тръпка разтърси тялото на Доминик при допира до топлата й, мека женственост и при влажния й отклик. Сега тя трябваше да го прегърне силно, огнено, страстно. Сега.

— Прегърни ме, малка соколице. Скоро ще полетим.

— Върви по дяволите, младежо — долетя откъм коридора сърдитият глас на Едит. — Ако искам да говоря с моята господарка, ще говоря!

Завесата се разтвори рязко и вдовицата връхлетя в банята.

— Готвачката иска да знае дали… О!

Макар че наметалото на Доминик покриваше и него, и Мег, нямаше начин да не разбере какво е прекъснала. Шокът, който се изписа на лицето й, при други обстоятелства навярно би развеселил Доминик. В момента обаче му идеше да я удуши на място.

— Извинете ме, лорд Доминик, милейди — измърмори Едит и бързо се изниза обратно през вратата.

Доминик я изпроводи с поток свирепи ругатни на турски. Междувременно Мег се задърпа в опит да се откъсне от него. Първата му реакция бе да я задържи. Накрая обаче изруга за последен път и я пусна.

— Така е по-добре — изръмжа яростно той. — И без това не исках да стигам толкова далеч, преди да е дошъл месечният ти цикъл.

Мощен гръм разтърси крепостта. Заглъхващото му ехо бе удавено от проливния дъжд, който се заизлива от небето.

За щастие, дъждът удави и думите на Мег, отправени към съпруга й. Макар и внимателно подбрани, те далеч не бяха думи, предназначени за нежните устни на една дама.