Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (9)

Глава девета

Сара си пробиваше път през камарите от книги, които превръщаха книжарницата на Хатчърд в истински рай за читателя, и си мислеше със съжаление за това колко е необразована, изолирана завинаги от богатствата, събрани в толкова много страници тук.

Мислеше си също и за книгата, която Силвестър Нотли бе споменал — книга, пълна с подробности за живота на майка й, които и тя самата не знаеше. Тя обаче не позволи на мислите й да я отклонят от целта й и след указанията на книжаря, тя и кръстницата й се насочиха към етажа, на който Натаниел Трент бе обещал да ги чака, за да й предложи една книга за баща й.

Той ги посрещна, както бе обещал в горния край на стълбището.

— Добро утро, дами. Успях да осигури едно копие на Prolegomena ad Homerum^[1]. Искате ли да поогледаме наоколо?

Сара се съгласи, но мислите й се люшкаха между онова, което Силвестър сигурно бе написал за глупостта на майка й, и собствената й глупост, която бе проявила, когато предишната вечер се бе съгласила да танцува с настойника на младежа. Нейт изобщо не забелязваше нейната замисленост. Той щастливо я поведе из лабиринтите в книжарницата, а Лидия бавно ги следваше.

Спомените на Сара от предишната нощ бяха толкова ярки и наситени, че когато долови познатия свеж аромат на горски цветя, тя си помисли, че въображението й я е отвело твърде далеч. След това обаче Нейт каза:

— Здравей, Хоукс, виж само кой е излязъл да си купи книга днес.

Хоукс погледна и едва в този момент осъзна, че госпожица Линдъл е причината за изчервяването и неудобството на племенника му. Нищо не можеше да прикрие жаркия пламък, който гореше в очите на Нейт. Изглежда, че всички мъже в голямото им семейство боготворяха една-единствена богиня.

Нищо чудно. Сара Линдъл беше забележително творение. Натрапчивите му спомени се оказаха бледа сянка на реалността. Лицето й излъчваше доброта, интелигентност и спокойна самоувереност, която го изненада и възхити едновременно. Една млада жена с недъга на Сара имаше всички причини да не бъде чак толкова уверена в себе си… имаше причини да не изглежда доволна от срещата им толкова скоро след снощното неприятно недоразумение на терасата. Възможно ли беше да му е простила?

Хоукс отново съжали за обещанието, което бе дал на Стюарт сутринта. Би искал да опознае госпожица Линдъл по-добре. Би искал да изтрие всички следи от злобните думи, които така необмислено бе хвърлил в лицето й.

Откъсна погледа си от лицето й, припомнил си, че бе заявил пред Стюарт, че няма никакви по-специални намерения, свързани с нея, и се изненада от внезапната сухота, която усети в устата си в момента, в който й каза „Добро утро, мила моя“.

После изцяло насочи вниманието си към лекарската съпруга. Нямаше откъде да го знае, но времето, което посвети на разговора с нея, не бе напълно загубено, защото след това Лидия започна да се пита дали не го съдеше прекалено строго.

— Надявам се, че сте останала доволна от соарето на майка ми, госпожо Тървей — учтиво рече той, когато четиримата излязоха от книжарницата. — Аз не съм голям специалист в тази област, но ми се струва, че всичко мина добре. — Позволи си да погледне отражението на Сара във витрините на магазините, покрай които минаваха.

В първия момент напрегнатият му поглед озадачи госпожа Тървей, която просто не можеше да си обясни интереса му към стоките в един шапкарски магазин. Но когато той прояви същия интерес към обущарницата, а после и към хлебарницата на ъгъла, тя най-сетне проумя, че не стоките, а отражението на Сара привличаше погледа му.

— Тя е рядко момиче, нали? — тихичко промълви тя.

— Да — съгласи се той. Натъжен, престана да се вглежда във витрините и бе изненадан, когато видя промяната в изражението на Лидия Тървей, предизвикана от самоконтрола, който си бе наложил. Жената изглеждаше така, сякаш бе видяла у него нещо неочаквано и достойно за уважение. — Госпожо Тървей, бих искал да ви помоля за една много деликатна услуга. Бихте ли забавила малко крачка, така че да не ни чуват нашите спътници?

Озадачена, но твърде любопитна, за да му откаже, госпожа Тървей се позабави и изостана малко. Хоукс й подаде опакованата книга, която току-що бе купил в книжарницата на Хатчърд.

— Моля ви, дайте това на съпруга си.

Госпожа Тървей взе пакета, искрено изненадана.

— Разбира се — рече тя. — Какво е това?

Преди да отговори, Хоукс си позволи да погледне за миг към Сара, която се отдалечаваше от него.

— Това е една много рядка и чудесна книга, която бе спомената в сутрешното издание на Таймс. Бих предпочел госпожица Линдъл да не знае откъде идва книгата.

Сара разбра за мистериозната книга късно чак вечерта. Доктор Тървей се прибра у дома след тежка операция и след като утоли глада си, се извини на дамите и се оттегли в кабинета си, за да изпуши една пура. Тя забеляза, че Лидия проявява странно нетърпение, докато се занимаваше с плетивото си, а когато лекарят се върна в салона, тя въздъхна с облекчение.

— Имам нещо за теб, Сара — рече той и тя долови странно вълнение в гласа му.

Сара остави плетката настрана.

— Не бива да ме обсипвате с подаръци, докторе. Ще се върна у дома ужасно разглезена.

Лекарят се разсмя.

— Този подарък не е от мен.

— От кого тогава?

Лидия шумно се изкашля.

— От един приятел, който иска да остане анонимен — рече тя.

Сара се опита да не се паникьосва. Веднага се сети за книгата, с отпечатването на която я бе заплашил Силвестър Нотли. Не бе възможно обаче да става дума точно за нея!

— Това е съвършено нов тип книга, написана от един французин на име Валентин Аюи. Сигурен съм, ще се съгласиш, че това е възхитителна книга, защото е предназначена за слепи.

Сара остана като замръзнала на стола си, разкъсвана от надежди и недоверие. Книга, която и тя би могла да прочете?

— Не разбирам.

Лекарят седна до масичката за карти, която заемаше единия ъгъл на уютната стая.

— Ела тук и ще разбереш. Тези страници са релефни. Буквите са изпъкнали. Трябва само да прекараш пръсти по думите, които, за съжаление са на френски, и ще можеш да ги разчетеш.

Сара се засмя несигурно, а когато се изправи, очите й плуваха в сълзи. Каква глупачка е била да се притеснява от Силвестър Нотли и глупавите му дневници.

— Скъпа моя Сара, какво има? — умолително попита Лидия и скочи от стола си.

Сара извади носната си кърпичка.

— Н-нищо. Ужасно съжалявам за това безпокойство.

— Сара, скъпа… — Загрижеността на Лидия само накара сълзите да потекат още по-бързо. — Щом няма нищо, защо плачеш?

Сара подсмръкна. Не можеше да сподели страховете, причинени й от Силвестър, с тези добри хора. Не знаеше колко от това, което майка й бе вършила, може да се използва срещу нея самата. Не й се искаше да ги мами, но въпреки това реши да им каже само половината истина.

— Тази сутрин, докато ме водехте от стая в стая, всяка препълнена до тавана с най-различни материали за четене, аз се измъчвах от самосъжаление заради слепотата си. Знаете ли, мислех си, че макар да знам както френските, така и английските букви, които научих с помощта на блокчета с изписани върху тях релефни букви, аз никога няма да имам щастието да се задълбоча в чудесата на някоя книга. Освен ако, разбира се, някой не ми я прочете на глас.

Лидия въздъхна дълбоко.

— О, скъпа, не знаех…

Сара бързо се овладя, избърса сълзите си и заговори с весел, макар и леко разтреперан глас.

— Тази книга е просто изумителна. Вие ще благодарите на грижовния човек, който е имал любезността да помисли за мен, нали?

— Разбира се.

Гласът на кръстницата й звучеше така, сякаш и тя всеки момент щеше да се разплаче.

Преди още благодарственото писъмце на Лидия да стигне до получателя си, Хоукс получи възможността сам да види радостта, с която бе посрещнат подаръкът му.

Той излезе от задушната библиотека на майка си, привлечен от слънцето навън, от омайния аромат на орлови нокти и жасмин. Тръгна по една тясна тревясала пътека, която водеше към обвита с лози беседка, която от години му беше любимо убежище. С изненада установи, че той не бе единственият, който търсеше усамотение и покой в градината.

Сара, с високо вдигната коса, която искреше на фона на тъмнозеления бръшлян, обвил стената зад гърба й, бе седнала на една от пейките от ковано желязо в беседката. Някаква дебела книга лежеше отворена в скута й, а пръстите й бавно и усърдно се плъзгаха по повърхността на всяка страница.

Странните морскозелени очи на госпожица Линдъл бяха отворени, но не бяха насочени към книгата. Те гледаха невиждащо право към него, а Хоукс затвори собствените си очи за миг, опитвайки се да си представи какво изпитва човек, принуден да изживее живота си в постоянен мрак, неспособен да види светлината, ярките цветове, красивите предмети. Имаше нещо зловещо в подобна перспектива, нещо толкова страшно в сравнение с неописуемото удоволствие, което изпита, когато, отворил очи, се загледа в прекрасното създание пред себе си, че Хоукс внезапно изпита неизмеримо щастие от простичките радости на живота, което никога нямаше да разбере, ако не бе срещата му със Сара Линдъл.

Не му се искаше да прекъсва заниманията й, но не можеше и да се върне обратно. Изпита голямо удоволствие и дълбоко вдъхновение, докато наблюдаваше интереса, с който младата дама изучаваше анонимния си подарък. В края на краищата, споменът за обещанието, което бе дал на Стюарт, го подтикна да се обърне и да си тръгне.

Шумът, който вдигна неволно, я откъсна от унеса й. Без да вдига ръка от страницата, тя извика с приятния гърлен глас, който винаги го бе привличал неудържимо.

— Кой е там?

Графът отговори, подмамен от обаянието на гласа й.

— Ашли Кесълфорд, мила моя. Извинете, че се натрапвам по този начин.

— Да се натрапвате? — Нежният й смях го разтърси. — Как може човек да се натрапва в собствената си градина?

— Предоставям ви я, за да й се насладите напълно, госпожице Линдъл — рече той, поклони се леко и щеше да си тръгне, ако тя не го бе възпряла.

— Не си отивайте заради мен, лорд Кесълфорд.

Той се разсмя и ласкаво се пошегува с поканата й.

— Не се ли боите да останете сама в компанията на Звяра, мила моя?

— А трябва ли, сър? Не се ли намираме точно под прозорците на майка ви? Докато съм сигурна, че никога не бихте засегнали чувството й за благоприличие, мога да бъда напълно спокойна за доброто си име.

— Смело момиче — нежно рече той. — Логиката ви е необорима.

Той се върна и се насочи към нея, а Сара се зачуди дали разговаря така свободно с всички жени, които познаваше. „Смело момиче“ и „мила моя“ не бяха едни от най-уместните обръщения за една случайна позната. Измъчвана от противоречивите си чувства на отвращение и неудържимо привличане към този мъж, Сара за момент се замисли дали и той не възнамеряваше да я измъчва с властта си така, както се опитваше да направи това Силвестър Нотли. Тя не можеше да забрави страстната му прегръдка, нито пък странния, възбуждащ вкус на устните му върху нейните. Веднъж вече се бе опитал да се възползва от нея. Дали щеше да направи това отново? В този момент на необуздана страст тя бе изпитала неподправен ужас, че той би могъл да запали в душата й частица от безпътния нрав на майка й. Беше достатъчно мъдра, за да се бои от това, защото, макар да знаеше на какво е способен, тя бе твърде възбудена от присъствието му, за да го отпрати с някое учтиво извинение.

— А що се отнася до това дали трябва да се страхувам от Звяра, който споменавате — рече тя с горещата надежда, че не се държи като наивна глупачка, — аз отдавна съм установила, сър, че твърде често имената не показват истинската природа на предмета, или на човека, когото назовават. Преди време един човек бе достатъчно любезен да ми припомни, че репутацията, подобно на сянката, рядко прилича точно на човека. — Тя се зачуди дали той разпознава собствените си думи. — Трябва да призная, че за последен път имах удоволствието да видя сянката си преди много години, и затова помолих няколко мои познати да ми я опишат. Нито едно описание не съвпадна с останалите, разбира се.

— Нито едно?

— Точно така. Изглежда, че тази моя сянка е много неуловимо същество. Тя ту се смалява, ту се уголемява и се деформира, и въпреки това, в известен смисъл, тя през цялото време представлява мен самата.

— Също като репутацията. — В гласа му се долавяше лек сарказъм.

— Точно така — съгласи се тя, малко смутена от решението му да остане и да изпита остроумието й със своето собствено. — Когато ме питате дали не се страхувам от компанията на Звяра, сър, все едно, че ме питате дали не се страхувам от компанията на сянката ви.

— И страхувате ли се?

Тя се размърда нервно, почувствала напрегнатия му поглед, но в същото време не желаеше да говори със заобикалки.

— Имам основание да се страхувам от едно-единствено нещо, милорд.

— Едно нещо казвате? — провлачено попита той.

— Имам основание да се боя от езика ви, сър. Остър е като кинжал.

Необичайна тъга замени сарказма в гласа му.

— Не бих искал да се страхувате от мен, мила моя. Може би моят език би могъл да поправи стореното. Бихте ли желала да чуете неговото описание на вашата сянка?

— Ако може да я види — съгласи се тя, като се питаше дали си бе въобразила, че долавя тъга в гласа му.

Той се разсмя. Смехът му й хареса. Той прогони тъгата, в него нямаше присмех и подигравка. Този мъж по нищо не приличаше на Нотли.

— Имате основание да се питате, защото тук, скрити под балдахина от листа, сенките ни сякаш си играят на криеница.

Тя затвори книгата в скута си. Леко разтвори устни в очакване на думите му. Нещо в гласа му се промени и той заговори като разказвач на приказки.

— Тя е тук, вашата сянка — тихо започна той. — А така, както сме седнали, неуловимото създание сякаш се слива с природата наоколо. Въпреки това тя е свързана, макар и съвсем крехко, с останалите сенки около нея — сенките на листата, на клоните на дърветата и… — гласът му стана толкова тих, че тя трябваше да се наведе към него, за да не пропусне нито дума — вашата сянка и моята се докосват, преплетени по такъв начин, че, напълно изгубили приликата си със земните си образи, са се превърнали в едно прекрасно, митично същество, което сякаш се бои от силните лъчи на слънцето.

Сара беше зашеметена. Образът, който бе пресъздал, бе толкова жив и вълнуващ! Косата на тила й настръхна. Книгата, която четеше, скъпоценната й нова книга, незабелязано се плъзна от скута й.

Тя инстинктивно протегна ръка да я вземе, без да съзнава, че и двамата са се навели напред. Разбра това, когато пръстите й докоснаха неговите за част от секундата.

Тя се отдръпна назад като попарена. Беше развълнувана и разтърсена както от допира на плътта му, така и от еротичната поезия на описанието му. Сега разбираше защо общоприетите норми не биха одобрили поведението й на млада, неомъжена жена, която седи в чуждата градина с джентълмен, когото едва познава. Някакво чувство, твърде сходно със страха, лумна като огън в гърдите й. Този Кесълфорд, Звяра, я вълнуваше и възбуждаше така, както никой друг преди. Самото му присъствие, толкова близо до нея, смущаваше мислите й, връзваше езика й, изпълваше я с нелепото желание да облегне глава на рамото му, да вдъхне по-силно омайния аромат на горски треви, които лакеят на графа сигурно поставяше между дрехите му. Разтревожена от собствените си неподходящи желания, тя рязко взе бастуна си от слонова кост и се изправи.

Хапливият му сарказъм почти прикри истинската загриженост, която прозираше в думите му. Той също се изправи.

— Моят език ви обижда?

Тя се разсмя и веднага съжали за това. Смехът й звучеше принудено, дори и в собствените й уши.

— Езикът ви? Нищо подобно, милорд. Той се държи много добре, но се боя, че ще замае главата ми с поезията си.

Той не отхвърли твърдението й.

— Е, тогава ще трябва да накарам нахалника да замълчи и ще ви предложа ръката си, за да го оставя да отведе красивата ви сянка навсякъде, където пожелае да отиде.

Внимателно хвана ръката й и я сложи върху гладката тъкан на ръкава си. Сара с изумление осъзна, че върховете на пръстите й са по-чувствителни от всякога… сякаш докосването му я зареди с енергия, която й помагаше да усети всеки предмет, по който плъзгаше ръката си. До този момент подобна чувствителност бе извън възможностите й и това я изненада, защото тя винаги бе смятала, че ръцете й са невероятно проницателни. Те виждаха много неща, които очите й не можеха. Сегашната повишена чувствителност беше крайно необичайна. Беше почувствала силата й и в оная вечер, когато двамата танцуваха заедно. Това че само той, и никой друг, можеше да мобилизира скритите възможности на сетивата й, я въодушевяваше, но и я изпълваше със смут. Не беше съвсем сигурна дали това й харесва, защото новопридобитите й способности като че ли бяха извън контрола на разума и волята й.

— Ще бъдете ли така добър да върнете сянката ми на слънцето, а мен самата на доктор Тървей? — Докато говореше, Сара непрекъснато се питаше как ставаше така, че онова, което казваше, беше диаметрално противоположно на онова, което искаше.

— На вашите заповеди, мила моя.

Стори й се, че долавя нотки на разочарование в гласа му и се почувства задължена да обясни.

— Искам да се сбогувам с майка ви, стига тя да не се чувства прекалено изтощена след соарето и да й благодаря за скъпоценната книга, която така небрежно оставих да падне на земята. Убедена съм, че тя е човекът, решил, че трябва да имам тази книга.

След като я увери, че томчето е на сигурно място в ръцете му, предложи:

— Може би, докато вървим нататък, ще ми обясните кое прави тази книга толкова необикновена?

Сара направи точно това. Говореше с истинско увлечение, което достави удоволствие и на двамата.