Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (8)

Глава осма

Макар да се бе разделил със Сара Линдъл, Хоукс не можеше да откъсне мислите си от нея. Установи, че не може да се концентрира върху заглавията на вестниците, натрупани пред него на масата за закуска на следващата сутрин. Съзнанието му бе обсебено от нея и той се люшкаше от една крайност в друга — ту се ругаеше за държанието си на терасата, ту се поздравяваше, загдето бе успял да я убеди да танцува с него. Техният танц беше много поучително преживяване. Не! Той беше истинско откровение. Сара сляпо следваше движенията му и той имаше усещането, че двамата виждат с едни очи, мислят с един и същи ум. По време на целия танц двамата се носеха по дансинга, свързали телата и душите си в едно цяло. Неестественото й умение да отгатва и повтаря движенията му, подобно на негова сянка, или на негов огледален образ, но под женска външност, го смущаваше много повече, отколкото той бе готов да си признае. Не я бе видял повече след опияняващия танц. Всъщност, той съвсем съзнателно се бе оттеглил в залата за игра на карти, но съзнанието му, противопоставило се на решението му, не можеше да откъсне мислите му от нея и той се бе представил твърде слабо на игралната маса.

През нощта тя бе обсебила и сънищата му. На сутринта Хоукс дори не направи усилие да се отърси от мислите за нея. Всъщност, той вече планираше следващата им среща и бе така потънат в размишления, че изобщо не вдигна глава, когато вратата на стаята се отвори твърде рязко.

— Е, какво мислиш, Хоукс? — попита Стюарт подпрял ръце на кръста си.

Хоукс рядко имаше възможността да се радва на компанията на братовчед си преди единадесет часа. За разлика от него самия, Стюарт не бе от хората, които стават от сън рано сутринта. Изненадан от ненавременното появяване на братовчед си, той изобщо не можа да проумее какво точно го пита Стюарт.

— Добро утро, Стю. Моля да извиниш глупостта ми, но нямам никаква представа за какво говориш.

— Твоето мнение… — повтори Стюарт и вдигна монокъл, за да разгледа закуската, подредена на масата.

— Да, да, това го разбрах — разсеяно промърмори Хоукс. — Мнението ми за какво? Обясни ми, моля те.

— Мнението ти за моята богата наследница, разбира се. — Стюарт размаха една вилица срещу него. — Направо позеленях от завист, когато именно ти успя да я примамиш на дансинга. А аз прекарах по-голямата част от вечерта в безплодни усилия да я убедя да приеме поканата ми.

Хоукс остави Таймс настрана.

— Нямах представа, че госпожица Линдъл е твоята богата наследница.

— Умолявам те, не ми казвай, че си бил омаян от чара й. Ще бъде ужасно неприятно да се бием отново заради една жена. Може да ме принудиш да те изгоня и да те зачеркна от списъка на приятелите си. Точно както ти постъпи с Брет Престън. — Стюарт се усмихна шеговито и си наля чаша кафе. — В Лондон има толкова много жени и човек би си помислил, че ние тримата би трябвало да можем да си изберем три различни от тях, а?

Ако това беше една съвсем обикновена сутрин, нехайната небрежност и повърхностност на Стюарт щяха да бъдат посрещнати с лукава усмивка и някоя хаплива, жлъчна забележка. Но утрото не беше обикновено. Хоукс бе прекарал по-голямата част от него, упреквайки се за безжалостните думи, които бе изрекъл, и за поведението, което напълно съответстваше на прякора му. Искаше му се това да не се бе случвало. Мислеше си, че би било чудесно, ако двамата със Сара Линдъл можеха да започнат всичко отначало и впечатленията й за него да не бъдат в съответствие с репутацията му на Звяр.

Хоукс се изправи и се отдалечи към другия край на стаята. Когато се обърна към Стюарт, лицето му изразяваше само мимолетен интерес към темата, която обсъждаха. Той пренебрежително разпери ръце, убеден, че си получава заслуженото, загдето твърде много вярва в слуховете, които чува.

— Договорихме се никога повече да не позорим приятелството си с подобни битки заради някоя жена. Аз не се отказвам лесно от думата си. — В гърдите му сякаш се настани огромна тежест, произнасяше думите едва-едва, като че ли ги късаше от дълбините на душата си. В съзнанието му изплува образът на Сара — такава, каквато я бе видял при първата им среща, и разбуди в сърцето му такъв силен копнеж, който нямаше нищо общо с обещанието, дадено пред Стюарт преди толкова много години.

— Значи нямаш никакви по-специални намерения, свързани с нея? — продължи да настоява Стюарт.

— Убеден съм, че госпожица Линдъл не е от ония жени, които биха се влюбили в мен — заобиколи въпроса Хоукс.

— Чудесно! В такъв случай няма да се наложи да те отписвам от списъка на приятелите си и вместо това ще си хапна от котлетите и соса.

Хоукс посрещна възторга, с който Стюарт нападна храната му, със странна полуусмивка. Той остана на мястото си, приковал невиждащ поглед в заглавията, които изобщо не го интересуваха, и се опита безуспешно да прогони от ума си спомена за омайния аромат на камелиите.

Сара вдъхваше поизбледнелия аромат на едно от повехналите и започнали да покафеняват цветя, които красяха косата й предишната вечер. Тази сутрин изпитваше странно чувство на глад, макар че нямаше никакъв апетит за храната, която бе сервирана пред нея. Чувствата, които се бореха в душата й, напомняха за онези, които бе изпитала през първия си ден в Лондон.

Имаше усещането, че животът й се е променил, че е била оплетена в мрежите на нещо ново, тревожно и абсолютно опияняващо.

Противоречивите й впечатления от лорд Кесълфорд я измъчваха като въпрос, на който не знаеше отговора.

— Що за човек е Звяра? — попита Сара. Въпросът беше предназначен както за нея самата, така и за Лидия.

— Що за човек ли? — повтори Лидия, докато мажеше с масло препечената си филийка. — Какъв е този въпрос, дете? Какво искаш да кажеш? Той е просто човек като всички останали.

Сара си играеше с лъжицата си, замислена върху малкото, което знаеше за графа на Хенли. В спомените й за него имаше нещо призрачно, нещо странно неясно, непостоянно и безплътно. Той не се вместваше в представите, които си бе създала за останалите й познати от мъжки пол.

Нито един друг мъж не можеше да я развълнува така само с топлината на дъха си по шията и ухото й, или пък с яростния гняв в думите си. Нито един мъж не бе успял да я трогне така с непресторената болка, с която бе признал, че не знае за слепотата й. Нито един мъж не бе успял да докосне дълбините на душата й с неизречения си вопъл за прошка. Никога преди не бе изпитвала такова безрезервно доверие към нежната, но силна ръка на някой мъж. Никога преди не бе срещала мъж, който да я преведе през блаженото, омайващо щастие на танца.

Сара имаше чувството, че се бори с непосилната задача да проумее природните стихии, да обясни непредсказуемите пристъпи на вятъра, да опише напрежението, което се носи из въздуха преди гръмотевична буря. Въпреки слепотата беше свикнала да разгадава лесно характерите на хората, но в този момент не разполагаше с достатъчно думи, за да опише особеното си чувство на безсилие пред неразгадаемото, нито пък възнамеряваше да споделя още неоформените си мисли и новородени чувства с домакинята си.

— Той не е, като другите мъже, Лидия. Това поне зная. И макар че съм готова да призная, че маниерите му не притежават учтивата изтънченост, която братовчед му владее до съвършенство, не мога да не си давам сметка, че ако той не бе успял да ме примами на дансинга, щях да прекарам една много скучна вечер.

— Много се радвам, че те окуражи да се включиш в танците, но не беше много редно от страна на графа да не покани нито една друга дама. Такова необичайно внимание от страна на един джентълмен с репутацията на лорд Кесълфорд едва ли може да се възприеме като нещо, с което една почтена жена би могла да се гордее. Няма да е приятно, ако хората останат с погрешното впечатление, че си твърде леснодостъпна, скъпа.

Като майка си. Сара очакваше, че Лидия ще каже и това. Тя не го направи, но неизречените думи сякаш увиснаха помежду им. Сара смяташе, че е забележително, дето лорд Кесълфорд бе удостоил единствено нея с вниманието си. Общоприетите норми в обществото може и да не допускаха подобно отношение, но тя усети, че я залива гореща вълна от радост само при мисълта за това. Чудеше се дали майка й бе напуснала дома и семейството си, тласкана от същите чувства на замаяна приповдигнатост и възторг. Прогони мисълта от главата си и се остави на спомена за снощната музика.

— До снощи просто не осъзнавах какво удоволствие носи танцуването. Сега вече съм сигурна, че опасенията ми са били напразни и аз не съм толкова непохватна.

— Непохватна ли, скъпа? Нищо подобно. Ти беше самата грациозност. Ами госпожа Лоден и вдовицата Роденбъри се изказаха много ласкаво за теб, когато излезе на дансинга със Стюарт Кесълфорд. Вие двамата сте изумителна двойка. Еднакво руси и почти еднакви на височина.

Сара бе изненадана, че точно танцът й със Стюарт й бе спечелил комплименти. В танца й със странния джентълмен, известен с прозвището Звяра, имаше нещо толкова вълнуващо, толкова лирично и съвършено, че тя бе сигурна, че то не можеше да остане незабелязано.

И през ум не й мина, че Лидия може да я лъже. Не си и помисли, че тя може да е забелязала необичайната хармония помежду им и да е изпитала страх и притеснение за безопасността на сърцето й.

— Много мило от страна на госпожа Лоден и на вдовицата Роденбъри — замислено рече Сара и откъсна едно листенце от камелията. Странно е, мислеше си тя, но понякога онези надарени със зрение гледаха и все пак не виждаха нищо от онова, което самата тя би описала като разтърсващо преживяване.

Хоукс бе обещал да стои настрана от Сара Линдъл и смяташе да изпълни това обещание, но мислите му просто отказваха да се подчинят. И сякаш не бе достатъчно това, ами трябваше да ги чуе произнесени и от друга уста. Нейт влетя в стаята, преливащ от добро настроение, и първите му думи преди още да е казал добро утро, бяха за нея.

— Госпожица Линдъл е прекрасна млада жена, не мислиш ли?

Безгрижно препълни чинията си с пушена риба и яйца и се настани на масата до братовчедите си, които посрещнаха думите му с пълно мълчание.

— Въпреки слепотата си, тя е прекрасен човек — както на външен вид, така и по характер. Намирам някаква трагична горчивина в този вид красота — рече той. — Сякаш крехкото съвършенство е подчертано и подсилено от осъзнатия факт, че цялата тая красота може да бъде съсипана и обезобразена само за миг.

Стюарт премигна и вдигна монокъла си. Хоукс затвори очи и си помисли за Сара. Беше напълно съгласен с казаното от Нейт.

Но племенникът му още не бе свършил.

— Знаеш ли, госпожица Линдъл е първата жена измежду моите познати, която разбира и всъщност може да води напълно интелигентни разговори върху произведенията на Платон, Омир и Аристотел. Баща й, разбира се, е специалист в тази област, което би могло да обясни…

— Добро утро, Натаниел. — Хоукс го прекъсна със спокоен и учтив глас.

Нейт се изчерви.

— Утрото е добро, нали?

Дали, зачуди се Хоукс. Макар и във всяко едно отношение да бе съгласен с мнението на Нейт за госпожица Линдъл, той изобщо не бе в настроение да слуша някой друг да сипе похвали за съкровището, което току-що тържествено бе преотстъпил на Стюарт.

Самият Стюарт не изпитваше подобни чувства.

— Радвам се, че я одобряваш — рече той и приближи салфетката до устните си. — Възнамерявам да се оженя за нея.

— Ти? — възкликна Нейт и погледна с невярващ поглед към Хоукс, който само кимна в знак на съгласие, полупритворил очи.

— Да — продължи Стюарт. Гласът му преливаше от гордост. Той се отдръпна назад и се приготви да стане от масата. — Тази сутрин смятам да затвърдя позициите си, като й изпратя едно букетче. Може би люляк, за да й подскажа, че страдам от първите трепети на любовта, и червени карамфили — като символ на бедното ми сърце.

Нейт изразително завъртя очи. На устните му играеше нагла усмивка, която извика в съзнанието на Хоукс образа на котка, намерила купа със сметана.

— Желая ти късмет — изрече той с пренебрежителното отношение на човек, който знае, че подобен късмет е малко вероятен.

Стюарт, който тъкмо намяташе пелерината си, вдигна монокъл, за да огледа по-внимателно безочливата усмивка на Нейт.

— Благодаря — рече той и се отправи към вратата. Гласът му беше учтив, но твърде колеблив и несигурен.

Хоукс, който не виждаше нищо смешно в идеята Сара Линдъл да получи цветя, изпратени от ръката на братовчед му, се зачуди какви ли скрити мисли обясняваха странното поведение на племенника му.

— Как смяташ да се забавляваш днес, Нейт? — попита той, по-скоро за да се отърве от спомена за уханието на камелиите и за лунната светлина, огряла златистите къдрици, а не защото проявяваше някакъв интерес. Нейт се поизкашля и стана червен като рак.

— Отивам да разгледам новите книги — рече той с такова виновно изражение, че Хоукс се зачуди каква ли пакост е замислил.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб? Тази сутрин в Таймс прочетох за една необикновена френска книга. Ако успея да я намеря, мисля, че би била чудесен подарък за една моя приятелка.

Интересът на Хоукс се увеличи, когато Нейт едва не се задави с кафето си, като чу молбата му.

— Не искаш ли да я потърся вместо теб? — предложи племенникът му с такава отчаяна готовност да помогне, че решимостта на Хоукс да го придружи се удвои. Нейт криеше нещо относно тазсутрешните си намерения. По-добре да забрави Сара Линдъл и да се заеме със задълженията си на настойник.

Стана от масата, разкъсван от любопитство.

— Имам нужда от малко разнообразие — настойчиво изрече той. — Е, тръгваме ли?