Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (4)

Глава четвърта

Хоукс не прие на сериозно плана на братовчед си да разреши финансовите си проблеми чрез женитба. Стюарт постоянно кроеше някакви вятърничави планове, целящи да го направят богат. Този последният — брак с богата наследница, също му изглеждаше обречен на неуспех. Хоукс изреди наум богатите вдовици и подходящите дъщери, които живееха в Лондон, но не се сети за нито една, която да е достатъчно глупава, за да попадне в капана на Стюарт. Мина му през ума, че братовчед му може би има предвид наскоро овдовялата баронеса Дьо Вал, но отхвърли подобна мисъл като нелепа. През последните пет години Силвия дори не разговаряше със Стюарт. И Хоукс бе сигурен, че тя бе главната причина Стю да се откаже от любовта.

Така че, когато Хоукс видя братовчед си настанен в тапицираната в аленочервено ложа, която той бе ангажирал за майка си в Арджил Румс, на него и през ум не му мина, че жената, която седеше до Стюарт, полускрита от доктор и госпожа Тървей, е наследницата, която братовчед му се надяваше да спечели.

Хоукс предположи, че лекарят и братовчед му бяха постигнали онова, с което той така и не успя да се справи, и бяха изтръгнали майка му от грижливо поддържаната й болест и от състоянието на прекален траур и тя бе останала извън леглото си достатъчно дълго, за да се наслади на наетата от него ложа. Помисли си също така, че Стюарт едва ли би се посвенил да поиска от майка му пари назаем, така, както бе постъпил с племенника му.

Поради тези причини, веднага щом гонгът обяви началото на антракта, гостите в ложата на лейди Кесълфорд чуха леко почукване на вратата.

— Братовчеде — Стюарт не позволи гласа му да прозвучи по-изненадано от необходимото. — Влизай, влизай.

— Не, не, не искам да преча. Бях много доволен, когато забелязах, че тази ложа най-сетне се използва.

— Присъединете се към нас — примоли се госпожа Тървей. — Вашата скъпа майка бе твърде мила, за да ни предложи този чудесен подарък и да ни уведоми, че можем да се радваме на гостоприемството й благодарение на вашата щедрост. — Тя го дръпна навътре в ложата.

— В такъв случай тя не е дошла с вас?

Хоукс забеляза една млада, привлекателна жена, която седеше на мястото, на което се надяваше да види майка си. Тя не вдигна поглед при влизането му. Очевидно бе изцяло погълната от тълпата, в която бе вперила поглед, но той установи, че му е трудно да откъсне очи от изящния й профил. Високите й скули бяха леко зачервени, лъскавите букли над веждите й блестяха, а гладката кожа по шията и голите рамене сякаш излъчваха някакво омайно сияние. Той изпита странно чувство на deja vu^[1], сякаш я бе срещал и преди. Красотата й му въздействаше като истински еликсир. Забелязал хладното й изражение, той стигна до извода, че това видение е свикнало да го гледат с почуда и изумление.

— Не съдете майка си толкова сурово, лорд Кесълфорд — рече тя. — Тя щеше да дойде, но получи лек пристъп на кихане.

Говореше, без да се обърне към него. Използваше гласа, но не и очите си. Фактът, че тя се осмелява да се държи по този начин, заинтригува графа. Беше твърде смело от страна на една млада дама да разговаря с джентълмен, на когото не е била представена, и подобна дързост обикновено се придружаваше със също толкова дръзки погледи.

Гласът й беше нисък и гърлен, мек като кадифето, което изцяло очертаваше гърдите й. След като го чу веднъж, Хоукс не искаше нищо друго, освен да го чуе отново, макар че в думите й като че ли се долавяше лек присмех. Тя сякаш имаше основание да изпитва неприязън и неодобрение към него.

— Кихане? — Заинтригуван от новината, че майка му е имала намерение да се покаже навън от пашкула, в който се бе обвила доброволно, както и от дамата, която му я съобщи, Хоукс може би щеше да каже още нещо, ако в този момент доктор Тървей не се бе появил в ложата, натоварен с освежителни напитки.

— А, Кесълфорд. Виждам, че сте се запознал с нашата госпожица Линдъл.

— Напротив — измърмори Хоукс. — Още не съм имал това щастие.

Стюарт любезно му представи младата жена като Сара Линдъл от Линдъл Хол, а после отново подхвана темата за кихането.

— Залагам десет към едно, Хоукс, че аз съм виновен за този пристъп. Страшно съжалявам, но бях забравил, че тя е алергична към игликата и позволих да включат няколко стръка в малкото букетче, което й подарих. Тя едва ми бе благодарила, когато започна да киха и въпреки уверенията на Нани Хетчър, че за всичко е виновна дяволската китка, леля Амелия реши, че е прихванала треска и не бива да ни излага на заразата.

Хоукс саркастично се съгласи, че трябва да се съжалява за необмисления подарък от иглики и учтиво отклони поканата на доктор и госпожа Тървей да остане в ложата и да изслуша останалата част от концерта в тяхната компания.

— Дойдох с няколко приятели — оправда се той. — И макар да са обесници и нехранимайковци, те ще се почувстват много засегнати, ако ги изоставя.

Докато се сбогуваше сърдечно с дамите Хоукс отново долови студенина — той би отишъл дори по-далеч и би казал хладна неприязън — от страна на Сара Линдъл. Но това продължи само докато върховете на пръстите им се докоснаха. Тогава, макар че и двамата бяха с ръкавици, усети как го залива гореща вълна, а червенината, която пропълзя от врата й и стигна чак до основата на златистите й къдрици, го накара да се чувства така, сякаш бяха осъществили далеч по-интимен контакт.

Да, красавицата, подобно на срамежлива ученичка, отказваше да срещне погледа му. Хоукс задържа ръката й малко по-дълго, отколкото позволяваше благоприличието, с надеждата, че тя ще вдигне поглед към него. Напразно!

И той сигурно щеше да си тръгне след това, щеше да пусне топлата й ръка и скоро щеше да забрави, че се е чудил за цвета на очите й, ако тя не бе заговорила с кадифения си глас, който напълно заплени слуха му.

— Много се радвам, че най-после имам възможността да се запозная лично с вас, лорд Кесълфорд. — Сведеният поглед и зачервените страни бяха истинско олицетворение на скромната невинност, но чувствените нотки в гласа й го привличаха неудържимо.

Развеселен, той леко повдигна вежди.

— Да не би да сте ме виждали под друг образ госпожице Линдъл?

Дори и сега тя отказа да срещне погледа му, но той не можеше да не долови смътната враждебност, която се долавяше в думите й.

— Да, милорд, предполагам, че може и така да се каже. Известни са ми както вашите възгледи, така и репутацията ви.

Свъсил вежди в объркана гримаса, Хоукс пусна ръката й и се отдръпна назад сякаш го бяха ударили. От всички неща на света, най-много го отвращаваха клюките и сплетните, защото неведнъж бе страдал жестоко от тях. Тя не желаеше да го погледне дори и когато го обиждаше. Предпочиташе да гледа в краката си, вместо да му позволи да се вгледа в очите й и да прочете в тях смисъла на загадъчните й думи.

На лицето му се изписа отбранително изражение.

— Репутацията, подобна на сянката, рядко приляга точно на човека, госпожице Линдъл. — Думите му бяха произнесени с ледена учтивост.

Без да се губи в повече догадки за цвета на очите на младата дама, Хоукс се обърна рязко и напусна ложата.

Той бе толкова напрегнат, че изобщо не разпозна у Сара жената, която бе подплашила Брутъс с бастуна си, нито пък забеляза изостреното внимание, с които го наблюдаваха посетителите в ложата вдясно от тяхната.

Джентълменът и дамата седяха в задния край, сякаш за да избегнат любопитните погледи. И двамата бяха в пълен траур. Високият, слаб, леко прегърбен господин бе целият облечен в черно — като се започне от кадифената вечерна пелерина, метната свободно върху заоблените рамене, и се стигне до ботушите, нахлузени на тънките му крака. Дори и артистично вързаното шалче, което напълно прикриваше изпъкналата му адамова ябълка, беше черно. Но въпреки мрачните тонове, с които бе облечен, и отдалечените им места, той все пак успя да привлече вниманието към себе си поради начина, по който протягаше врат, за да наблюдава Хоукс през пенснето с черни рамки, което се плъзгаше надолу по носа му всеки път, когато той се навеждаше, за да надраска нещо в черния, подвързан с телешка кожа тефтер, разтворен на коленете му.

— Онова не е ли баронеса Дьо Вал? — Сара чу въпроса, който кръстницата й шепнешком зададе на съпруга си. — Скорошната промяна на семейното й положение очевидно не я тревожи много, щом си позволява да се появява на публични места толкова скоро след смъртта на съпруга си.

— Не можем да я виним. Нека душата на разпътния й съпруг почива в мир — отвърна докторът, а в думите му се долавяше неприязън и антипатия.

— Защо говориш така? Не беше ли той добър съпруг, който заслужава приличен период на траур?

Сара наостри уши. Името Дьо Вал й беше добре познато, макар то винаги да бе споменавано само шепнешком. Обикновено името на майка й също се споменаваше по същия приглушен начин.

До нея Стюарт седеше неестествено неподвижен.

— Не, баронът не беше добър и почтен съпруг. — Думите на лекаря се чуваха по-добре от тези на съпругата му. — Разгулен женкар и мошеник, макар че човек никога не би допуснал това, като го погледне. Чувал съм, че никого не обичал повече от себе си и никого по-малко от съпругата си. Умря от сифилис. Дейвид Билингз го лекуваше. Беше много озадачен. Казваше, че баронът бил така решен да се отърве от заболяването, че опитал всички видове неортодоксално лечение. — После й прошепна нещо неразбираемо.

— О, не! — Госпожа Тървей зяпна от изненада. — Като че ли опозоряването на девици би могло да го излекува. Колко ужасно!

— Наистина. Истинско чудо е, че жена му не е заразена, но слугите шушукат, че той посещавал чуждите фусти много по-често от собствената си спалня.

Стюарт преглътна мъчително, сякаш това просто действие му причиняваше нетърпима болка. Кръстницата на Сара зашушука отново:

— Знаеш ли, чувала съм, че сватбата им била само за пред хората. Говори се, че той отказал да има нещо общо с нея, щом разбрал, че и тя е измежду завоеванията на Звяра. Чуха се даже приказки, че бракът ще бъде анулиран. Една такава история ми се струва напълно безсмислена. Бедното момиче! Черното й прилича. Не си ли съгласен? — Гласът на Лидия омекна от състрадание.

Лекарят кимна.

— Мисля, че тя е много щастлива, загдето е облечена в черно.

 

 

Звяра, противно на онова, което можеше да се очаква от човек с толкова грозен прякор, посети майка си още на следващия ден. Целта му беше да окуражи единствения си жив родител да придружи Стюарт или доктора при следващото им посещение в Арджил Румс и да прецени със собствените си очи доколко е сериозен пристъпът й на кихане.

За негова огромна изненада откри, че майка му не само не се притесняваше заради този признак на потенциално заболяване, ами напълно бе забравила за алергията си. Тя седеше в леглото си всред камари от брокат, атлаз и димитено платно, а камериерката й, Ан Дънок, послушно преравяше целия гардероб на господарката си, за да намери най-подходящата рокля за Алмак.

— Алмак? — повтори той, неодобрително свил устни. — Защо от всички места на света искаш да отидеш точно там, майко?

Амелия сърдито поклати глава.

— Разбира се, че трябва да е Алмак, Ашли. Зная колко презираш това място, но момичето трябва да бъде представено в обществото, а аз, за разлика от теб, добре познавам общоприетия начин да се направи това. Не, димитеното платно не става, Ан. В този нюанс на сивото приличам на човек, който страда от жлъчка. Не мога да си обясня как изобщо съм могла да купя това нещо. Кое предпочиташ, Ашли — раираното тобине или коприненото моаре?

Хоукс не обърна никакво внимание на роклите, като вместо това правеше отчаяни опити да проумее за какво става дума.

— Да не би Корнелия вече да е завършила училище?

— Корнелия? Какво те кара да се сетиш за нея? — Амелия напълно забрави гардероба си, а зелените очи се изпълниха с надежда. — Обичаш ли Корнелия, Ашли?

— Да я обичам? — Най-после започна да разбира. Лениво спусна клепачи, за да прикрие недоволството си от поредната забележка на майка си относно нежеланието му да се ожени. — Не повече от обикновено, майко.

Надеждата в очите на Амелия отстъпи пред едва сдържано нетърпение.

— Защо тогава изобщо си направи труда да попиташ за нея?

— Ти спомена някакво представяне в Алмак — повтори Хоукс с безразлично търпение.

— Разбира се, че споменах. Защо иначе ще си избирам рокля?

— Нямам представа, майко. Както добре знаеш, никога не съм могъл да си обясня защо някой може да предпочете да отиде в Алмак.

Амелия премигна няколко пъти.

— О! Става дума за Сара Линдъл.

— Сара Линдъл? — Хоукс се намръщи, припомнил си името. Принадлежеше на девойчето с ангелското лице, което го бе обидило.

— Да. Много мило, приятно момиче.

Хоукс сметна тая забележка за особено забавна. За пореден път се зачуди какъв цвят бяха очите на зашеметяващата хубавица. Дали щяха да се изпълнят с присмех, ако ги бе вдигнала, за да срещнат неговите? Какви ли несвързани слухове за репутацията му бяха стигнали до ушите й, какви ли представи се въртяха в главата й, които караха пръстите й да пламтят толкова силно в дланта му?

Майка му направи следващото си съобщение като нещо, което се подразбира от само себе си.

— Обещах лично да подкрепя влизането й в Алмак. И макар да е минала подходящата възраст, тя все пак трябва да бъде представена. Сигурна съм, че подобно усилие ще ме довърши, но тя е много мило, наивно създание и аз искрено се привързах към нея.

Лорд Кесълфорд се въздържа от коментар. Без значение колко малко ценеше госпожица Линдъл, той не можеше да не се радва на факта, че тя по някакъв начин бе убедила майка му да свали траура и да се покаже сред обществото.

Амелия разглеждаше двете рокли, които Ан Дънок търпеливо държеше пред себе си, и въздишаше.

— Ако Стюарт беше тук сега! Той е безценен помощник, когато трябва да избера най-подходящото за случая облекло.

Хоукс прогони от съзнанието си натрапчивия образ на госпожица Линдъл.

— Между другото, Стю отново я е закъсал. Ще ти бъда много благодарен, ако го изпратиш при мен, в случай че дойде да те моли за заем.

— Бедният Стюарт! Това момче постоянно има дългове и постоянно търси случай да ми измъкне малко пари, които винаги му давам с удоволствие. В края на краищата, той е много внимателен племенник. Знаеш ли, че вчера ми донесе едно прекрасно малко букетче, привързано със сребриста панделка?

— И аз така чух. Освен това ми бе казано, че вчера не си се чувствала особено добре.

— Глупости. Нищо сериозно. Просто алергична реакция към игликите. Стюарт трябва да е много притеснен, за да забрави за алергията ми. Наистина, Ашли, тази седмица се чувствам съвсем добре. Доктор Тървей ме похвали за състоянието ми при последното си посещение, макар че тази сутрин със сигурност предчувствах приближаващото се главоболие. — Тя махна с ръка, за да освободи Ан, ръцете на която вече започваха да треперят под тежестта на роклите.

Хоукс взе пухкавата ръка на майка си и леко целуна пръстите й.

— В такъв случай, ще ти кажа довиждане. Мисля, че райето е напълно подходящо за Алмак. Винаги съм смятал, че тази рокля ти придава много изискан вид.

Кимна едва забележимо на Ан, която му се усмихна с благодарност, нахлупи цилиндъра си и излезе от стаята. Чудеше се какво впечатление ще направи госпожица Сара Линдъл на висшето общество — дали ще я възприемат като самата невинност или като дръзка прелъстителка с ангелско лице?