Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор (5)

Глава пета

Сара изобщо не се почувства отегчена в Алмак. Нейната поява в компанията на отшелницата лейди Кесълфорд и племенника й Стюарт предизвика оживени коментари в главната зала в момента, в който те пристъпиха през вратата. Матроните от висшето общество и дъщерите им, които си търсеха подходящи съпрузи, се приближиха до тримата, разкъсвани от жадно любопитство, и в съседните зали за игра на карти скоро се разнесе новината, че в главния салон се е случило нещо странно.

Тълпата се увеличи. Графинята получи много комплименти за външния си вид, а Сара бе обявена за истинско копие на майка си. Споменаването на името й предизвика изненадани възклицания, намеци за случки, които бе по-добре да си останат неразказани, а тук-там се чуваше и възмутен шепот. Клюките обаче бяха стари и очевидно не бяха достатъчни, за да намалят броя на получените покани. Устните покани за чай, соарета, вечеринки, обеди бяха придружени с обещания за напечатани покани с упоменати в тях час и място за всяко забавление. В един момент Сара изпита зашеметяващо чувство, че точно това бе пороят, погълнал майка й.

Вниманието, което получаваше, й действаше ободряващо и в повечето случаи й доставяше удоволствие. Имаше обаче и няколко запознанства, които се оказаха особено мъчителни. Не че някой се бе опитал да я обиди открито или да я наскърби, но Сара чудесно познаваше човешките характери и можеше да чете между редовете на разговора, да схване смисъла на онова, което хората мислеха и което бе в пълен контраст с онова, което казваха. Жените, които се запознаваха с нея, изпитваха най-различни чувства. Усещаше се изумлението, че Амелия Кесълфорд най-после бе прекрачила траура си, и то само заради нея. Долавяше се и ревността на онези, които графинята не включваше в списъка на приятелите си. Сара бе изненадана най-много от срещата си с някакъв джентълмен на име Силвестър Нотли — един мазен, преливащ от ласкателства индивид с лепкави ръце, при допира с които Сара изпита усещането, че е хванала хлъзгава риба, която не спираше да повтаря, че е познавала майка й и то много добре.

Лейди Кесълфорд побърза да я спаси от него и я представи на приятелката си лейди Биъл — жена с огромни размери и с проскърцващ от натиска на плътта й корсет, която й каза, че и тя е познавала красивата й майка и че за нея е жизненоважно да отбягва празноглави бърборковци като Нотли. Когато разбра, че Сара току-що се е запознала със семейство Кесълфорд, дамата побърза да я увери, че Красавеца, Стюарт Кесълфорд, е добре дошъл на всички организирани от нея развлечения и че изборът й на кавалер не би могъл да бъде по-удачен. Ритмично размахваше ветрилото си и славеше добродетелите на Стюарт.

— Той е в крак с модата, елегантен, точен и достатъчно внимателен, за да покани и най-непохватните млади дами, останали без кавалер, или пък най-немощните матрони на танц, ако случаят изисква това. Благословен е с остър ум и чувство за хумор, умее да разказва с най-големи подробности за интересните места, които е посещавал и обикновено е запознат добре с последните клюки. Но освен всички тези прекрасни черти, винаги съществува — лейди Биъл понижи глас и енергично затвори ветрилото си — надеждата, че щом Красавеца се появи някъде, той може би ще бъде последван и от Звяра. Познаваш ли го? — Тя леко плесна ръката на Сара с ветрилото си и гърлено се разсмя. — Е, той е чудесна партия, въпреки мрачното изражение и грубите обноски, мила моя. Непрекъснато повтарям това и на собствената си дъщеря Ан.

Докато Сара смилаше тази информация, Амелия я повлече нанякъде, за да я запознае с друга видна матрона. Не след дълго главата на Сара пламна от имена, титли и клюки.

— Стюарт обеща да ми донесе стол — рече най-сетне Амелия и поспря за миг след безкрайната обиколка на залите. — Чудя се къде ли е отишъл…

Лейди Кесълфорд забързано размаха ветрилото пред лицето си. Сара също започна да си вее с малкото си, изрисувано ветрило с дръжка от слонова кост и зададе един въпрос, който вероятно би бил изтълкуван като неуместен от повечето хора.

— Защо наричат сина ви Звяра! Как е придобил това неприятно прозвище?

Амелия потисна възмущението си, остави ветрилото си и започна да рови из чантичката си, обяснявайки, че търси амонячна сол за ободряване.

На Сара й се прииска да може да върне обратно необмислените си думи и се изчерви толкова силно, че цветът й стана като на розите, избродирани върху роклята й.

— Моля за извинение, лейди Кесълфорд. Нямах намерение да си пъхам носа в личните ви дела. Ако предпочитате да не говорите по въпроса, моля да извините непристойното ми любопитство.

Ободрена от амонячната сол, която вдъхна дълбоко, Амелия потупа ръката на Сара с отвореното шишенце, за да възпре потока от извинения.

— Шшт, мило момиче. Естествено, че ще проявиш любопитство. Много ми е приятно дори, че имаш смелостта да ме попиташ направо, вместо шепнешком да обсъждаш проблема зад гърба ми.

На Сара й се искаше да може по-добре да контролира езика и любопитството си, но в същото време не съжаляваше за зададения въпрос. Беше прекалено запленена и очарована от Звяра и трябваше да се опита да го разбере по-добре. Синът на лейди Кесълфорд не приличаше на нито един от познатите й джентълмени. Никога преди Сара не бе имала случай да изпитва едновременно силното привличане и отвращението, които изпитваше към него. Макар и съвсем неволно, тя несъмнено бе успяла да го ядоса както с думите, така и с държанието си, но онова, което я интересуваше още повече, бе фактът, че той изглеждаше решен да й го върне. През кратките мигове, които бяха прекарали заедно, Звяра нито веднъж не се бе опитал дори да бъде по-внимателен към нея, да пощади чувствата й. За Сара, която бе свикнала хората да се държат особено внимателно с нея — грижеха се да не се блъсне в някой предмет, гледаха да не я обидят с нещо — подобно небрежно отношение бе истинска новост. Без съмнение Звяра се отнасяше към всички хора с един и същ язвителен сарказъм. И точно тук вероятно се криеше перверзната му притегателна сила. Той се отнасяше към Сара така, както към всички останали. За него тя сякаш не бе по-специална, по-различна, отделена от другите чрез слепотата си. Беше й приятно да се откъсне от това постоянно чувство на изолираност, пък дори и само за миг. Сара не спираше да се пита дали той не прилича по нещо на оня мъж, който бе подмамил майка й да напусне дома и семейството си.

Лейди Кесълфорд въздъхна.

— Не мисля, че напълно разбирам защо Ашли си спечели прозвището Звяра — рече тя. — Хората предполагат, че е заради грубия му и чепат нрав, който е пълна противоположност на изисканата учтивост на Стюарт. И макар да изглеждат различни като деня и нощта, те невинаги са били толкова силно противопоставени. Когато бяха по-малки, бяха почти неразделни. И двамата бяха луди на тема коне.

Сара си припомни първото си впечатление от графа на Хенли, който препускаше на обезумелия си кон по Пикадили. В представата й синът на тази жена бе неразривно свързан с коня, които яздеше.

— Започнаха да се отчуждават един от друг едва когато тръгнаха на училище — продължи лейди Кесълфорд. — Техните интереси и целите, които преследваха, се оказаха съвършено различни. Различни бяха и новите им приятели. Мненията им не съвпадаха по нито един въпрос. И това продължи докато срещнаха Силвия.

— Силвия?

— Силвия Хъптън, сега овдовялата баронеса Дьо Вал.

— Дьо Вал? — Сара не можеше да повярва на ушите си. Името Дьо Вал се споменаваше за втори път откакто бе в Лондон. Дали лейди Кесълфорд знаеше, че точно Дьо Вал бе прелъстил майка й?

— Бедното момиче, напоследък не се появява често на обществени места. Все още е в траур, нали разбираш? Истинска красавица е тази Силвия. С разкошна червеникаворуса коса. Цял Лондон сякаш обезумя по време на първия й сезон. Дузина млади мъже — всъщност, някои от тях не бяха чак толкова млади — направиха много глупости заради нея.

— И вашият син беше измежду тях? — Сара беше изненадана. Не можеше да си представи язвителният и хаплив лорд Кесълфорд да се прави на глупак заради някаква жена.

Амелия се засмя.

— О, да! Ашли и Стюарт. И двамата се влюбиха до уши. Смята се, че Силвия измисли прякорите на момчетата. Красавеца…

— И Звяра! — Стюарт довърши изречението вместо нея. Беше се приближил с така чакания стол тъкмо навреме, за да чуе края на разговора им. Гласът му прозвуча много странно. — Силвия предизвика истински смут във филхармонията миналата вечер, лельо. Беше там със Силвестър.

— Тя се е появила с този отвратителен човек? — Амелия изсумтя. — Той и днес е тук. Записва всяка клюка, която някой непредпазливо изпусне пред него. Дори преди малко досаждаше и на Сара с несекващите си въпроси, нали, скъпа?

Сара кимна. Едва сега разбра защо Нотли толкова държеше да я уведоми за познанството си с майка й. По някакъв начин той бе свързан с покойния барон Дьо Вал.

Стюарт се разсмя.

— Силвестър живее от клюките. Той се превърна в хроникьор на онези, които не знаят мярка на устата си. Чувал съм, че се прехранва като изнудва онези, които поради глупост са дали повод да се говори за тях. А вие и леля ми предлагате съвсем нов материал, госпожице Линдъл.

— Може и така да е, Стюарт, но намирам, че е проява на изключително лош вкус да споделяш това със Сара. А сега, ако ме извините, ще отида при лейди Биъл, която ми маха с ръка.

Като шумолеше с раираната си рокля, Амелия бавно се отдалечи.

— Моля за извинение, госпожице Линдъл. — Стюарт внимателно хвана ръката на Сара. — Както леля ми побърза да заяви, аз наистина проявих изключително лош вкус. Желаете ли да се възползвате от стола, който донесох?

След като я настани удобно на стола, Стюарт се подпря на облегалката и се наведе към ухото й.

— Искам да ви предупредя, госпожице Линдъл, че ще останете отегчена и зле информирана, ако разчитате на леля ми да ви запознае с историята на семейството.

Сара усети, че се изчервява. Изобщо не бе свикнала да разговаря с джентълмен, който се намираше толкова близо до ухото й, че тя усещаше топлия му дъх. Май щеше да е по-добре, ако си беше държала езика зад зъбите, вместо да допусне този джентълмен да я изненада в момент, в който разпитваше за семейството му.

— Трябва да се извиня, сър, за…

— За клюките! — Той я прекъсна и се засмя снизходително. — Но клюките не са нещо чак толкова противно в случай, че фактите се предават точно и не се използват, за да се наранят и обидят невинни хора.

— Вашата леля… — Сара се опита да продължи.

Той отново я прекъсна.

— Моята леля тъкмо бе започнала да ви разказва забавната история, свързана с имената Красавеца и Звяра. Виждате ли, Хоукс…

— Хоукс?

— Братовчед ми, Ашли. Той е Хоукс за всички в Лондон, които имат привилегията да се обръщат към него на малко име. За всички, освен за майка си.

— О, извинете, че ви прекъснах и продължете.

— Хоукс и аз, и двамата млади и глупави, лесно попаднахме под обаянието на Силвия Хъптън. Искам да знаете, че и двамата не хранехме особени надежди за успех, но по онова време току-що бяхме завършили училище и предпочитахме да не вярваме в огромната сила на титлите и парите. Госпожица Хъптън произлизаше от Девънширския клон на семейство Хъптън — най-надутите и високомерни хора, които познавам. Те се гордееха с надменната си гордост, макар че не можеха да се похвалят с особени умения в управлението на парите си. Високо в обществената йерархия, но с празни джобове, те се постараха да осигурят на Силвия бляскав дебют, за да може тя да се ожени за най-заможния кандидат.

Сара зяпна от изумление.

— Леля ми май е предпочела да не ви казва това, нали? Не съм изненадан. Е, Хоукс и аз нямахме какво друго да предложим, освен всеотдайната си любов и добрите си имена, но това не бе достатъчно. Госпожица Хъптън и семейството й нямаше как да знаят, че братовчед ми само след три месеца щеше да получи огромно наследство поради смъртта на по-големия си брат и на баща си. А що се отнася до мен, аз бях готов да дам на Силвия всичко, което сърцето й пожелаеше — щях да й сваля луната от небето, ако това бе възможно, но — гласът му прозвуча безизразно — като най-малкия брат в семейство с много синове, аз не можех да се надявам на никакво богатство, освен ако — да пази Бог — чума не покосеше всичките ми братя. Това, разбира се, не стана.

Той замлъкна и по настъпилото мълчание и по горчивината, която се долавяше във всичко, което бе казал до този момент, Сара започна да се досеща, че той все още си спомня с много болка за събитията, довели до прякора му Красавеца. Чудеше се дали двуличната Силвия Хъптън бе оставила същата незаличима рана и в душата на братовчед му — Звяра.

Стюарт въздъхна драматично.

— Когато открихме, че сърцата ни са покорени от една и съща жена, братовчед ми и аз, пренебрегнали напълно обезсърчителното ни икономически неизгодно положение, което ни превръщаше и двамата в крайно неподходящи кандидати, решихме да се борим до смърт за дамата.

— Дуел ли, сър?

— Не, в никакъв случай. Просто един яростен юмручен бой. Аз, разбира се, бях натупан добре. Хоукс винаги ме е превъзхождал в това отношение. Но и аз успях да му нанеса един сполучлив удар. Оттогава носът му не е съвсем прав.

— О, Боже! И какво стана след това?

— Е, след като му разбих носа, ние спряхме да се удряме, за да оценим щетите и Хоукс започна да се смее. Носът му беше целият червен и се подуваше като добре втасала кифличка, а моето око започваше да посинява. После така се поду, че се измъчих до смърт, защото не виждах нищо заради отока. И двамата знаехме, че обстоятелствата са срещу нас и едва ли някой от двамата ще има щастието да се озове в прегръдките на Силвия. Изведнъж ни се стори много смешно, че се пердашим като обезумели заради една жена, която не можем да имаме. Хоукс хриптеше през счупения си нос като маймунка на латернаджия. Аз надничах изпод подпухналия си клепач и се опитвах да разбера какво е намислил, и накрая и двамата се проснахме на тревата — двама зрели мъже, или поне така смятахме тогава — и се разтресохме от смях. После се изправихме изтощени, но по-добри приятели от всякога.

Сара се опита да потисне смеха, който се надигна в гърлото й при този живописен разказ, но не успя и избухна в звучен смях.

Стюарт също се разсмя, но успя да надвие смеха и продължи.

— После, на закуска, която не виждах добре заради подутото око, а Хоукс не усещаше нито вкуса, нито аромата й, двамата решихме, че никой от нас не трябва да я има.

Тя отново се разсмя. Стюарт стисна носа си с два пръста и цинично преправи гласа си.

— Стю — рече ми Хоукс, — нека никога не позорим приятелството или лицата си, заради някаква жена.

— Да, но защо все пак започнаха да ви наричат Красавеца?

Стюарт се поотдръпна с въздишка.

— Несравнимата Силвия, която внезапно изгуби не един, а двама раболепни кавалери от цялата свита, която се търкаляше в краката й, се зае да открие причината за това. Не й бе необходимо много време, за да го стори. Изобщо не бе развеселена от раните ни, нито пък прояви някакво състрадание. Силвия бе вбесена от факта, че приятелството ни се бе оказало по-силно от нейния чар и съблазнително обаяние. Твърдо решена да ни отмъсти, тя започна да ни се присмива публично още докато носехме ужасните белези от злополучния бой.

— Тя ви е нарекла Красавеца и Звяра?

— Да, за голяма радост на всички, които били около нея. Отбелязала, че окото ми е истинска красота, а носът на Хоукс — грозен като на звяр. За нещастие, прякорите си останаха.

— За вас може би това не е чак толкова страшно — меко го поправи тя.

— Боя се, че имате право. Моят прякор не ме дискредитира по никакъв начин. Братовчед ми обаче нямаше никакъв късмет. Веднага се понесоха клюките, че Хоукс е прелъстил Силвия. И от там — прозвището Звяра. Веднъж тръгнали, слуховете не можеха да бъдат спрени по никакъв начин. Повечето благовъзпитани млади жени започнаха да се плашат от него, а онези, които не бяха толкова почтени, или му се присмиваха, или се хвърляха в ръцете му, любопитни да разберат как точно е прелъстил Силвия, за да заслужи това име.

— И разбраха ли? — зачуди се Сара.

— Някои от тях — смотолеви Стюарт. — По онова време Хоукс страдаше много заради смъртта на брат си Астън. А когато умря и баща му, той изведнъж влезе във владение на наследството и… достатъчно е да кажем, че извърши някоя и друга лудория, докато смъртта на леля му и чичо му не го върнаха отново на земята. На него бе поверено попечителството на младия Натаниел. Но по онова време вече репутацията му на звяр бе окончателно затвърдена.

— А репутацията, подобно на сянката, рядко приляга точно на човека — измърмори Сара под носа си. За жалост тя не знаеше със сигурност къде свършва реалността и къде започват клюките, дори и в оплетената, изпъстрена със слухове история на майка й.

Сара изпита странно родство с лорд Ашли Хоукс Кесълфорд — Звяра — и се зачуди дали изобщо ще й се удаде възможност да разбере що за човек е в действителност.

Настанена удобно в елегантния, макар и вече старомоден кабриолет на Амелия Кесълфорд, придружена от Стюарт Кесълфорд, който яздеше край кабриолета един взет под наем кон, Сара се облегна на възглавничките, вдъхна влажния, хладен вечерен въздух и се зачуди дали братовчедите Кесълфорд все още хранеха tendre^[1] към наскоро овдовялата баронеса Дьо Вал. Беше доловила истинско вълнение в гласа на Стюарт, когато й бе доверил, че е бил готов да даде на Силвия всичко, което пожелаела.

Овдовялата графиня прекъсна мислите й.

— Е, скъпа, изобщо не се чувствам изтощена и съсипана, макар да бях абсолютно сигурна, че това излизане ще ме довърши. Можем само да се надяваме, че не сме прихванали някоя заразна болест в тази блъсканица. Ти позабавлява ли се?

Сара се усмихна.

— Повече от всеки друг път. Никога не съм срещала толкова много хора, които да искат да се запознаят с мен. Благодаря ви.

— За мен беше удоволствие, скъпо мое момиче. Ти се представи блестящо. Искаше ми се само Ашли да се бе съгласил да ни придружи днес.

Сара се опита да се пребори с напиращия в гърлото й смях. Изобщо не можеше да си представи Звяра в Алмак.

— Ако съдя по онова, което ми разказа вашият племенник, мадам, една такава сбирка ще изкара графа от търпение. Мислите ли, че подобни забавления са по вкуса му?

— Не са. И аз получавам сърцебиене само като си помисля за това. Знаеш ли, започвам да се отчайвам вече и да се чудя дали някога изобщо ще ме ощастливи с внуче. С неговия начин на живот той просто няма възможност да се запознае с почтени млади дами. И макар да смята забавленията в Алмак за скучни и безинтересни, ако ги посещава, не може да не срещне някоя напълно подходяща млада дама.

— И не само една! — съгласи се Сара и замълча, замислена върху казаното. Какъв ли тип жени би сметнал Звяра за подходящи? Не и като нея самата. Те двамата се държаха като куче и котка, когато бяха заедно. Лицето й пламна, когато си припомни допира на топлата му ръка.

Графинята въздъхна от другия край на каляската.

На Сара също й се прииска да въздъхне, но тогава внезапно я осени една мисъл, която трябваше да сподели с Амелия.

— Но, мадам, граф Кесълфорд сигурно присъства на забавленията, които вие самата организирате. Там той би могъл да срещне не една напълно подходяща млада дама.

Вдовицата се поизправи.

— Винаги идваше в миналото — замислено рече тя, — но през последните пет години не съм давала никакви приеми заради крехкото си здравословно състояние.

— Тогава няма защо да се отчайвате, милейди. Той все още е достатъчно млад. В края на краищата, може и да успеете да го запознаете с някоя приятна госпожица, и когато това стане, той може вече да е узрял за идеята да се ожени и да създаде семейство.

Амелия изглеждаше въодушевена от предложението.

— Ти си съвсем права, Сара! Крайно време е отново да помисля за някакви забавления в дома си, въпреки лошото ми здраве.