Катрин Каултър
Наследницата (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Елзбет не смяташе, че лейди Ан вече е изгубила всякакъв интерес към нея. Нито пък се опасяваше, че й се е случило нещо лошо. Всъщност тя изобщо не мислеше за мащехата си. Просто седеше и гледаше пред себе си, без да вижда нещо. Ръцете й лежаха отпуснати над временно забравената бродерия, изобразяваща цъфнали зюмбюли покрай езеро.

Мислеше за всичките забавления, които я очакваха в Лондон. Балове, разходки, дори игри на Друри Лейн. Толкова много имаше да прави, толкова много неща да види. Десетте й хиляди лири щяха да й осигурят място в лондонското общество. Нито една врата нямаше да остане затворена за тях — за нея и лейди Ан, защото тя беше вдовица на пер и герой от войната. Всички тези перспективи я бяха развълнували толкова силно, че до голяма степен бе забравила вродената си свенливост и колебливост.

Една неочаквана мисъл за Жозет я накара да се намръщи. Как само й се искаше старата слугиня да престане с мрачното си мърморене против всички Девърилови. Та в края на краищата нима баща й не бе доказал обичта си към нея? Беше й завещал такава огромна сума. Момичето въздъхна. Жозет просто остаряваше.

Възрастта замъгляваше разума й. Сутринта я бе нарекла Магдален.

Съвсем ясно бе изрекла: „Ела по-близо до прозореца, Магдален. Как мога да закрепя тези волани, като не преставате да се въртите?“

Елзбет бе предпочела да не напомня на вярната стара слугиня, че я бърка с майка й. Вместо това покорно се бе преместила към прозореца.

Точно тогава бе видяла графа и Арабела.

— О, Жозет, погледни само — посочи й тя, като отиде още по-близо до прозореца. — Ела да видиш графа и Арабела. Виж как бързо препускат с конете си. — Наистина двата големи жребеца се носеха по алеята, която пресичаше моравата пред къщата. — Те се състезават! О, виж само как конят й се изправя на задни крака! Колко вълнуващо! — Елзбет потрепери. На нея конете й се струваха непредсказуеми създания — противни нервни твари, на които не можеше да се вярва. Мразеше ги, но никога нямаше да го признае пред сестра си.

Чу, че Арабела вика победоносно, и я видя да слиза от коня сама, без чужда помощ. Беше толкова грациозна, а полите й се развяваха при всяко нейно движение. Жозет също се приближи до прозореца, присви воднистите си очи срещу блясъка на утринното слънце и промърмори неодобрително:

— Досущ като баща ви е — припряна и суетна. Не е дама като вас, галена моя. Скочи от коня, сякаш е мъж. А само погледнете новия граф — той я окуражава. Смее се на лудориите й. Противно ми е да я гледам и на него ще му стане противно. Мъжете не обичат жените да бъдат по-силни от тях и да ги надприказват. Само да се оженят и ще й стъпи на шията. А тя ще му се подчини, защото няма да има друг избор. Магдален също нямаше избор. Знам си аз.

Елзбет не я слушаше. Мислеше си с лека завист, че е по-възрастна от Арабела, но въпреки това се чувства така ужасно несъвършена, сякаш на Бог не му бе стигнало търпението да й отдаде дължимото. А е могъл да я направи малко по-хубава и даже по-остроумна, защото но нейна собствена преценка беше глупава. Е, поне имаше малко повече ум от старата Жозет.

Елзбет се върна към действителността. Ръцете й все така стояха скръстени над бродерията. Реши, че е глупаво да ревнува Арабела. В края на краищата именно тя, Елзбет, имаше десетте хиляди лири. Без никакви условия и уговорки. Не й се налагаше да прави нищо заради тях. Бяха нейни, просто нейни. Ако сестра й не се подчинеше на волята на баща си, нямаше да получи нищо. Арабела трябваше да се омъжи за новия граф. Девойката потрепери. Намираше новия граф ужасяващ като големия дорест жребец, който яздеше. Беше толкова едър, че с присъствието си властваше над всички и всичко. Изведнъж я полази страхлив трепет, който накара малките й ръце конвулсивно да се свият. Беше един особен, приятен страх, който караше дишането й да се учести. О, Боже, не биваше да прави така, нали? Стисна здраво иглата в пръстите си и бързо започна да прави бод след бод с яркожълтия копринен конец.

Не вдигна глава, докато лейди Ан не влезе в Кадифената стая, придружена от доктор Брениън. Вървяха, привели глави един към друг, и разговаряха тихо. Девойката почувства, че около тях има някаква нова, по-различна атмосфера — нещо, което не можеше напълно да разбере. Не че това имаше значение. Те бяха стари. Може би си разменяха рецепти за лекарства против болки в ставите.

 

 

— Браво, Елзбет! Чудесно свириш Моцарт — весело подвикна доктор Брениън и шумно заръкопляска.

Графът беше искрено изненадан. Нима не бе необичайно едно болезнено срамежливо момиче да свири на пиано с такава страст? Мили Боже, каква ли беше всъщност Елзбет? Вероятно под приятната външност се криеше вълнуващо създание.

Елзбет стана от табуретката и се изчерви при вида на толкова много усмихващи се лица. И всички тези хора се усмихваха на нея. Одобряваха свиренето й. Вярно, че бе свирила особено добре. Но дали на тях наистина им е било приятно?

Наближаваше десет вечерта и лейди Ан всеки момент щеше да помоли за извинение и да се оттегли за сън, но графът се обърна към Арабела и я помоли любезно:

— Ваш ред е, мадам. Няма ли да ни посвирите?

Арабела се засмя така, че очите й се насълзиха.

— Сър, сигурна съм, че ако започна да свиря ще съжалите за любезността си. Ще се молите за памук, с който да запушите ушите си. А може би дори ще пожелаете в същия миг да издъхна над клавишите.

— Е, Арабела, това вече не е вярно — намеси се майка й, която отчаяно се мъчеше да бъде безпристрастна. Помисли си за всички онези мъчителни часове, които бе прекарала зад седналата пред пианото Арабела. Обичаше я дори когато свиренето й я караше да стиска зъби. И накрая какво бе постигнала? Само печални резултати.

— О, майко, не е ли вече време да погледнем истината в очите? — каза момичето и добави към графа: — Въпреки героичните усилия на майка ми аз нито веднъж не успях да изсвиря дори една гама, без да сбъркам. Не бих могла да различа даден тон, дори от това да зависи животът ми. Хайде, майко, признай го, за да изясним едно тъмно петно в семейната история. Наистина съжалявам, но е така.

— Но, Арабела, ти правиш всичко толкова добре — додаде Елзбет, която бе буквално шокирана, че нейната съвършена по-малка сестра всъщност не е толкова съвършена. — Не, не мога да повярвам, че не можеш да свириш добре. Хайде, покажи на негова светлост колко си талантлива?

— Мило мое патенце — нежно каза Арабела на заварената си сестра, — ти си обрала всичкия талант у Девърилови. Бих предпочела да те послушам още малко как свириш, вместо да накарам всички да си запушат с длани ушите. А тук трябва да ми повярваш, Елзбет — графът със сигурност ще започне да вие.

— Може би свириш на арфа? — изрече с надежда сестра й.

— Изобщо не мога.

— Предавам се — вдигна ръце лейди Ан. — Всичките ми усилия отидоха напразно. Бог ми е свидетел, наистина се постарах. И какво ми остава да направя сега?

— Ще ме обичаш и ще ме хвалиш за останалите ми умения — отвърна дъщеря й, като побърза да стане и да я прегърна. — Дори ако всички останали не са съгласни с теб, ще държиш на своето. Нали така, мила майко?

— Точно така, моя любов — отвърна лейди Ан. — Независимо дали Джъстин ще протестира или не за днешната ти победа над него в състезанието с коне, аз ще твърдя, че ти си съвършена. Ще му кажа да не хленчи и да не се вайка. Ще му кажа, че твоето свирене на какъвто и да е инструмент е заплаха за живота му. Така добре ли е?

— Кажи му всичко това, мамо. Ще свърши идеална работа. Ти си най-добрата от всички майки.

Лейди Ан наля чай.

— Какво мислите за първата си нощ в Ившам Аби? — обърна се доктор Брениън към графа.

Той се надигна в креслото си и стисна длани между коленете си.

— Учудва ме, че ми задавате този въпрос, сър, защото нощта беше донякъде необичайна.

— Правите го нарочно — закани му се с пръст Арабела. — Търсехте внимание и го получихте с драматичното си встъпление. Погледнете се — държите се като актьор, който иска да прикове изцяло вниманието на публиката. Трябва да се засрамите.

— Това е само един от многото ми таланти, мадам. Не, сериозно, склонен съм да мисля, че всичко е било изцяло плод на моето въображение. Във всеки случай всички вие сте запознати с едно от най-необичайните пана, което е поставено в моята стая — „Танцът на смъртта“.

— О, ужасно е! — възкликна Елзбет и потрепери. — Когато бях дете, вярвах, че в тази картина се крие самия дявол. Помня, че размахваше нещо в ръце. Може би дяволът още се крие вътре.

— Не съм сигурен дали в нея се крие дяволът — заяви графът, — но картината наистина е много странна. Преди да си легна, я разгледах внимателно, опитвайки се да разбера каква е идеята й. Докато заспя, разсъждавах над това. — Графът спря за миг и погледна към доктор Брениън. — Това ми беше грешката. Беше късно през нощта, когато изведнъж се събудих. Сигурен бях, че не съм сам в стаята. Запалих свещта на шкафчето до леглото и я вдигнах, за да огледам по-добре. Не забелязах нищо, освен онзи отвратителен скелет на картината. Тъкмо бях започнал да се чувствам като последен глупак, когато дочух странен глух звук откъм камината. Вдигнах свещта, но не видях нищо. А след това, кълна се, чух висок плач като на новородено бебе. Преди още да съм се опомнил, чух съвсем близо до мен — или поне така ми се стори — друг плач. Не на бебе, а на жена — пронизителен и някак невероятно мъчителен. После всичко свърши. Все още не съм напълно уверен дали просто не е било плод на въображението ми. Но, казвам ви, трудно ми беше да заспя отново. А когато най-сетне заспах, слава Богу, нямаше нито сънища, нито видения, нито каквито и да било духове.

Графът огледа някак извинително заобиколилите го сепнати лица.

— Не сте си въобразили, Джъстин — изрече лейди Ан. — Запознали сте се с духовете на Ившам Аби. Описаното от вас се случва много рядко и само в графската спалня. Първо плачът на бебето. А след това онзи мъчителен женски плач. Обаче не знаем нищо нито за нея, нито за бебето.

— Нали не ми готвите някой друг среднощен кошмар? Моля ви, кажете ми. Ще си призная — слаб съм. Сърцето ми щеше да изскочи. Целият се облях в пот. Не желая повече кошмари, ако обичате. Кажете ми, че е било от вареното зеле, което изядох снощи на вечеря.

— Снощи не сме имали варено зеле за вечеря. Стегнете се, сър. Преживяното от вас е самата истина — каза Арабела. — Баща ми е чувал описаното от вас поне дузина пъти. Преди, около двеста години, преди още Ившам Аби да влезе във владение на Девърилови, тук е живял един лорд на име Фейбър. Бил злобен кавгаджия. Освен това бил много буен и донякъде неуравновесен. Преданието разказва, че през една бурна нощ един от слугите му отишъл при една местна жена, която бабувала на родилките и й заповядал да го последва Тя се изплашила и му отказала, но той я заставил да отиде с него. Завързал й очите и я качил в карета, която я отвела на много километри. Най-накрая каретата спряла. Слугата я повел насила по множеството стъпала, през един голям хол, после нагоре по стълбите и я въвел в една спалня. — Арабела спря за миг, огледа лицата на околните, снижи глас и продължи: — Когато слугата свалил кърпата от очите й, жената видяла една дама, една бременна дама на леглото. До камината мълчаливо стоял едър мрачен мъж. Дамата започнала да крещи и акушерката, забравила всичките си страхове, се втурнала да й помага.

След дълго и мъчително раждане бебето най-сетне дошло на белия свят. За най-голям ужас на акушерката мъжът се втурнал напред, сграбчил бебето и го хвърлил в горящия огън. Дамата извикала и паднала в несвяст. Слугата сграбчил акушерката, завързал очите й и побързал да я отведе обратно в селото. — Арабела дишаше учестено. — Мили Боже, цялата съм настръхнала. Чувала съм тази история десетки пъти, но винаги ме е ужасявала.

— Господи! — промълви графът, без да откъсва очи от нея.

— Все пак има възмездие — намеси се лейди Ан. — Изглежда, че акушерката успяла да запомни нещичко, дори преброила стъпалата в къщата. След няколко дни довела съдията в Ившам Аби. Съдията обаче не успял да открие никакви явни доказателства за извършеното престъпление и по този начин лорд Фейбър избягнал наказанието. Историята обаче не свършила дотук. Казват, че една нощ той изскочил от спалнята си с лице, изкривено от ужас. Втурнал се в конюшнята и се метнал на полудивия си жребец. Никой не разбрал какво точно се е случило, но на следната утрин лорд Фейбър бил открит мъртъв, стъпкан от коня си на една могила точно до руините на стария манастир. И до днес това място се нарича Фейбърова могила. Успях веднъж да събера кураж и посетих това място. Сигурна съм, че го обитават духове. Там има толкова много лудост, че човек усеща как прониква в мозъка му.

Разтрепераната Елзбет додаде:

— Жозет ми е разказвала за лорд Фейбър, но тя не вярва на тази история. Доколкото знам, майка ми веднъж също е чула плача на жената и детето. Така ли е, лейди Ан?

— Да, така е. Слава Богу, че поне се е случило отдавна — отговори тя. — А сега, стига сме подхранвали кошмарите. Желае ли някой още чай?

— Ето една жена с железни нерви — изрече доктор Брениън. — Боя се, че всички вие тази нощ ще чувате странни звуци. Но аз ще спя здраво и в главата ми няма да се въртят никакви други мисли, освен за прекрасното овнешко, което имахме за вечеря. А сега трябва да вървя.

— Е, аз пък смятам да си лягам — надигна се лейди Ан. — Ела, скъпа, да изпратим доктор Брениън, а след това ще те придружа до стаята ти — обърна се тя към Елзбет. — Изглеждаш ми доста изморена.

Тримата пожелаха лека нощ и излязоха от стаята. Арабела изведнъж се озова сама с графа. Самата тя също искаше да си ляга, но не желаеше той да си помисли, че бяга от него. Джъстин стана и се протегна, а после се насочи към бюфета. Беше едър мъж, добре сложен, строен… Наистина изглеждаше добре. Той се обърна, забеляза че го гледа, усмихна се, а после попита:

— Желаете ли чаша шери, мадам?

— Да, сър, благодаря ви — тя подви крак под себе си и подиря брадичката си с ръка. Владееше се напълно. — Много спокойно приемате тази случка. На ваше място щях да отида да спя в конюшнята.

Джъстин й подаде с усмивка чашата й.

— Повярвайте ми, с удоволствие щях да помоля доктор Брениън за една доза приспивателно, ако не знаех, че това ще ме принизи в очите ви. А то щеше да ме принизи, нали?

— Баща ми никога не е взимал приспивателно. Може би е трябвало да го прави. Косата ми настръхва всеки път, щом чуя или разкажа тази история. Що се отнася до това, че приспивателното щяло да ви принизи в очите ми, това е най-глупавото нещо, което съм ви чувала да казвате. Тъй като ви познавам само от два дни, без съмнение бъдещето ще ми даде възможност да чуя още много глупости да излизат от устата ви.

Значи тя бе приела. Джъстин изпита облекчение, но се задоволи само да каже:

— Наричате ме глупак само защото се опитвам да ви полаская, нали? Не го отричайте. Освен това намирам за извънредно обнадеждаващ факта, че говорите за бъдещето. Изпийте шерито си, мадам, и престанете да ми се чумерите. Сърдите са само защото ви казах истината.

— За ваше здраве — рече тя и допи шерито си. — Може би.

— Кога ще ми позволите да ви наричам Арабела?

— Много по-удобно е за мен да ви държа на една ръка разстояние. Ако успея да се досетя за някакво друго обръщение, което би ви задържало много далеч от мен, със сигурност ще го употребя.

— Но аз бих предпочел да съм много по-близо.

— Не мисля така. Движите се бързо, сър, прекалено бързо — повиши глас тя. Почувства, че я обзема паника, но после се досети, че такова нещо като паниката бе подходящо само за слабите хора, за онези, които не са сигурни в себе си, за онези които са неуверени и безпомощни.

— Нямам нищо против да ме наричате Джъстин.

— Сър ме задоволява напълно. Става късно. Лека нощ.

— Отново се върнахме към началото — каза той и престорено въздъхна. — Вие ме отбягвате, мадам. Ще ви помисля за страхливка. — Остави чашата си на масата и тръгна към Арабела.

Тя не показа никакъв признак на тревога.

— Не мисля, че следвате разумна стратегия. Приближите се още малко и ще хвърля чашата си по вас.

— Винаги ли прибягвате към заплахи за физическа саморазправа, мадам?

— Само когато е нужно — вирна брадичка тя. — Спазвайте нужното разстояние и ще останете читав.

За нейна изненада и донякъде огорчение графът отстъпи. Настани се на един стол, който изскърца под тежестта му.

— Значи сега ще избягате — каза той с най-приятелски и тъжен глас. — Ще ме изоставите да посрещна съдбата си в населената с духове спалня.

Такъв развой не бе очаквала. Поведението му я объркваше.

— Предполагам, че не мога да ви виня за думите ви, като се има предвид ужасното ви преживяване — рече тя. — Винаги съм се чувствала неудобно в тази стая. Всъщност избягвам да влизам в нея.

— Какво облекчение е за мен да чуя това! Достатъчно голяма ли е спалнята ви за двама ни?

— О, не, това вече е прекалено! — ядоса се Арабела и се втурна навън.

— Това е само началото, мадам — усмихна се самодоволно той. Девойката беше упорита и твърдоглава. Освен това беше превъзходен ездач, умна и можеше да бъде забавна. Знаеше също така как да управлява Ившам Аби. Имаше талант и опит в неща, от които той нямаше представа. Много мъже не биха одобрили това, но за него знанията й бяха истинско облекчение. Изведнъж си помисли, че не би могъл да си я представи по какъвто и да е друг начин. После си представи гърдите й. Ръцете му неволно се свиха. Започваше да мисли, че в края на краищата не бе направил чак толкова лоша сделка. Ама че невъзпитани мисли му идваха в главата!