Катрин Каултър
Наследницата (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Графът стоеше до прозореца на трапезарията и пиеше втора чаша кафе, загледан в пъстроцветната градина. Забеляза Арабела, която се разхождаше с майка си. Почувства как нещо се надига в душата му. Все още си спомняше как се бе напрегнал от целувката си с нея, а после я бе пожелал все по-силно и по-силно. След това я бе помолил да му каже истината, просто да му признае, че го е лъгала и че му е изневерила. Дори й бе казал, че ще й прости, а след това могат да започнат отначало. В отговор тя го беше ударила. И се бе отдръпнала от него. Напълно.

Какво друго можеше да й предложи? Тя му беше изневерила, а не той на нея. Ако той й беше изневерил, дали тя щеше да му предложи прошка? Едва ли. Волята й беше по-силна даже от тази на неговия командир в Португалия. По външност и по душа двамата бяха идеалната двойка. С изключение на отношението си към конта. Едва ли английските власти щяха да го хвърлят в затвора само заради убийството на френското копеле.

А Арабела продължаваше да се разхожда с майка си, като нарочно вървеше с по-ситни стъпки, за да бъде в крак с майка си. Джъстин се помоли мислено тя да се е извинила на лейди Ан. Не можеше да чуе нито дума, но му се стори, че вижда усмивка на лицето на Арабела. Господи, как само му се искаше отново да се усмихне така и на него. Поклати глава и се извърна от прозореца. Полудяваше, нямаше спор. Та тя му бе изневерила. Довечера щеше да я попита отново. Трябваше да подходи по-внимателно. Не, по-добре да започне да я целува, да напредва бавно, да я накара да го пожелае и тогава да я попита. Да, точно това трябваше да направи.

Въпреки това продължаваше да иска да убие проклетия французин.

— Добро утро, милорд — сепна го Крупър, който се бе появил безшумно в трапезарията.

Графът кимна в отговор, а после добави мимоходом:

— Ще бъда в библиотеката, Крупър. Ако някой желае да ме види, да заповяда.

Не беше стигнал дори до втората колона от цифри с цените на пролетния пазар, когато икономът влезе в библиотеката.

— Лейди Талгарт и госпожица Сюзан са дошли на посещение, милорд. Придружава ги един джентълмен — лорд Грейборн.

Пъпчивият виконт, помисли си графът и се усмихна, забравил за цените на стоките на пролетния пазар.

— В Кадифената стая ли са, Крупър? — стана той и оправи гънките на ръкавите си.

— Да, милорд. Фамилията също е там. — Възрастният мъж изсумтя и повдигна лявата си вежда. — Трябва да добавя, милорд, че младият французин все още е тук. Изглежда, че успява да бъде навсякъде. Направо ми действа объркващо. Не мога да го одобря. Всъщност ще си позволя да кажа, че бих предпочел вече да си е отишъл.

— Споделям мнението ти, Крупър. Той си тръгва в петък. Постарай се да сдържаш емоциите си дотогава.

Значи Арабела също беше в Кадифената стая. Много искаше да я види.

Графът влезе в стаята тъкмо когато лейди Ан казваше без капка притворство на лейди Талгарт:

— Скъпа Аурелия, колко любезно от ваша страна да ни посетите. Тъкмо казвах на Арабела колко е хубаво човек да има приятели.

— А, ето ви и вас, милорд — рече лейди Талгарт и се обърна да поздрави графа. — Показвахме на скъпия лорд Грейборн околностите. Не можехме да пропуснем посещението в Ившам Аби.

Графът вдигна отрупаната й с пръстени ръка и целуна пухкавите й пръсти.

На розовите устни на Сюзан Талгарт се изписа доволна усмивка.

— Добре, че бедният лорд Грейборн не се сети да целуне ръка на мама — тихо каза тя на застаналата до нея Арабела. — Ако го беше направил, мама щеше да ме принуди да се оженя за тая крастава жаба. Макар че — добави, като сбърчи леко чело — той не е чак толкова противен, колкото ми се стори в Лондон. Не, ни най-малко.

— Видяхте ли, милорд, забравих добрите си обноски. Вие така ме разсеяхте с вежливостта си. Всъщност винаги съм харесвала да бъда разсейвана по такъв приятен начин от един джентълмен. — Лейди Талгарт въздъхна и най-сетне издърпа ръката си. — Драги мой Едмънд, позволете ми да ви представя Джъстин Девърил, граф Страфорд.

Графът забеляза, че природата не се бе проявила така щедро към лорд Грейборн, както произхода и състоянието му. Ръстът му едва можеше да се нарече среден, а излишните килограми го правеха да изглежда дори още по-нисък. След пет години щеше да изглежда като топка. Очите му бяха леко изпъкнали, но имаха приятен светлосин цвят. Излъчваха интелигентност и добрина. За съжаление виконтът плащаше голям данък на суетата, защото обсипаният със скъпоценни камъни ланец, пръстените но ръцете му, високата колосана яка и бежовите бричове, които се изопваха над солидния му корем, изобщо не му подхождаха.

Противно на очакваното той имаше доста твърд, приятен глас.

— Приятно ми е, милорд. Надявам се, че не ви притесняваме с утринното си посещение.

— Ни най-малко — отвърна графът и веднага хареса виконта. — Винаги ми е приятно да видя съседите си.

Графът пое предложената му ръка и я стисна. След това поведе виконта, за да му представи Арабела, лейди Ан, Елзбет и накрая Жервез. Арабела топло поздрави виконта и любезно се поинтересува за пътуването му от Лондон. Джъстин откри, че гледа жена си с усмивка.

Не откъсваше очи от нея, но тя упорито отбягваше погледа му. За какво ли мислеше? Дали се безпокоеше, че той вече няма да иска да й прости? Хвана се, че следи с поглед ръцете й — бели и гладки. Ноктите й бяха грижливо изрязани и изпилени. Само нокътят на палеца беше дълбоко изгризан. Това го накара да се усмихне.

Що се отнася до Жервез, той сякаш бе претърпял езикова трансформация. Отначало изфъфли със силен акцент поздравленията си към виконта, който не разбра нито дума, а после му предложи дълбок поклон, присъщ за френския двор на Луи XVI. Виконтът реши, че подобно официално приветствие е израз на уважение към благородното му потекло, и понеже не искаше да изглежда нелюбезен реши да отвърне с поклон. Корсетът му жалостиво изскърца.

Французинът се перчеше, друга дума за поведението му нямаше. Издаваше го самодоволният му вид. Изглеждаше особено доволен от това, че бе изкарал виконта глупак.

Никой обаче не смяташе да го възнагради за поведението му. В очите на Арабела забеляза гневен блясък. За негово още по-голямо разочарование Елзбет, която стоеше до лейди Ан, пристъпи напред и каза с чист, ясен глас:

— Лорд Грейборн, изключително ми е приятно да се запозная с вас, сър. Чували сме много хубави неща за вас. — Поднесе тя малката си ръката към него. Виконтът галантно поднесе пръстите й към устните си. Елзбет се изчерви и му направи реверанс.

— Виж само, Бела — прошепна Сюзан, като прикриваше с длан устата си, — как хубаво му смачка фасона братовчед ти, французина. А аз така се боях от това посещение. Оказа се забавно за всички ни.

— Така е — отвърна Арабела. — Човек никога не знае какво ще кажат другите в следващия миг.

Беше много ядосана. Нямаше съмнение — беше готова да се разкрещи на французина и да му каже, че е невъзпитано магаре. Графът забеляза, че жена му запазва спокойствие с голямо усилие. Значи беше недоволна от любовника си — не, от бившия си любовник. Сега, изглежда, дори не го харесваше. Джъстин й кимна и й се усмихна. Погледите им се срещнаха. Лицето й беше бледо. Сивите й очи грееха ярко, но все пак някак странно нежно, сякаш го гледаше с нещо сходно с привързаност. Защо не? По дяволите, кракът още го болеше от ритника й. Привързаност, как ли не! Тогава какво ставаше тук? Отчаяно искаше да разговаря с нея. Още по-силно бе желанието му да я целуне. Искаше да я люби — ето това беше най-силното му желание.

— Нека седнем — подкани всички Арабела. — Ще позвъня да донесат чай и кейк.

След като заеха местата си, тя се обърна към лорд Грейборн, правейки всичко възможно да избегне погледа на съпруга си.

— Какво ново можете да ни разкажете за последните боеве в Пиренеите, сър? Надявам се да е нещо добро.

Лорд Грейборн отчаяно се опита да сглоби късчетата информация, които от време на време долитаха до ушите му. Въпреки че винаги бе готов да порицае с патриотичен плам Наполеон, той намираше подробностите за битките и несигурната съдба на европейските страни за изключително досадни. Беше англичанин, значи Англия винаги щеше да бъде над всички останали.

— Какъв подходящ въпрос задавате, ваша светлост! — Той изведнъж си спомни, че бившият граф Страфорд беше известен военен. Както и настоящия граф. Проклятие! Лорд Грейборн се изкашля, погледна към графа и му се усмихна широко. — Знам съвсем малко в сравнение е граф Страфорд. — Чувал съм, че вие сте се отличили като герой в повече боеве в Пиренеите отколкото всеки друг офицер. Какво сте чували напоследък, милорд?

— Не — намеси се Жервез, като се наклони напред. — Бих искал да чуя какво вие можете да ни разкажете, лорд Грейборн. Били сте в Лондон, следователно знаете по-добре какво се е случило напоследък.

Едва ли най-голямото му желание беше всички да му ударят по един шамар, помисли си графът, като се намръщи. Каква ли бе целта му тогава? Толкова ли беше глупав, та да не разбира, че грубостта му скоро би изкарала дори търпеливата и очарователна лейди Ан от кожата й? Понечи да каже нещо грубо на французина, когато лорд Грейборн додаде непринудено:

— Много добре, но разберете, мосю конт, в Лондон не знаем кой знае колко много. В края на краищата се води война и е съвсем нормално някои неща да бъдат държани в тайна. — Той погледна към лейди Елзбет. Какво нежно създание! Следеше го с цялото си внимание. Неочаквано откри, че не би искал да я разочарова.

— Английската армия все още страда от блокадата на Наполеон — каза, молейки се мислено графът да не се нахвърли срещу него и да го нарече глупак. — Освен това дочух, че Пърсивал е под непрестанен натиск както от наша страна, така и от чужбина. Бедният човек все пак се справя блестящо, бих казал.

— Точно така — намеси се графът. — Малко хора в Лондон разбират под какво напрежение е Пърсивал. Много сте проницателен, лорд Грейборн, щом така ясно сте разбрали положението му.

Ако лордът беше жена, щеше да разцелува графа за любезността и добрината му. Задоволи се обаче само да му кимне и да си пожелае графът да продължи все така да го намира за проницателен.

— Отвратително — заяви лейди Талгарт. Искаше чай и малко от превъзходния лимонов кейк, който приготвяха в Ившам Аби. Къде, по дяволите, бяха всички слуги? Какво ли се чудеше? След като Арабела беше домакиня… Но все пак лимоновият кейк на Ившам Аби беше разкошен.

— Да, но какви са точните новини от Пиренеите? — настоя французинът, приковал поглед в лорд Грейборн.

Арабела насмалко не се нахвърли срещу него. Пое дъх, готова да избухне, но графът я изпревари и като й намигна, вмъкна:

— Не ви ли казах? Масена е в Португалия начело на шейсетхилядна армия. Подозирам, че Уелингтън ще започне офанзива срещу него през есента. Като се имат предвид опитът на Уелингтън и смелостта на хората му, мисля, че ще усетим вкуса на победата. Простете ми, лорд Грейборн, но нямаше как да го знаете. Едва напоследък тази новина се пуска късче по късче на широката публика.

Лорд Грейборн кимна и поблагодари на небесата, че графът беше тук и че бе проявил достатъчно разум, за да му помогне да се измъкне.

Жервез се отпусна назад, бесен от яд. Чудеше се какво се бе случило. Беше притиснал дебелия глупак, а графът се бе втурнал да го спасява. Многократно бе чувал, че военните ненавиждат невежеството на сънародниците си. Френските военни определено се отнасяха с пренебрежение към всеки, който посмееше да ги попита нещо или се опиташе да покаже, че разбира какво всъщност става.

А пък новият граф беше същинско горделиво копеле. Жервез, разбира се, знаеше коя бе истинската причина — проклетите омразни англичани се защитаваха един друг. Да не говорим за омразата на графа към него. Беше я почувствал, при все че не разбираше с какво я бе предизвикал. Е, много скоро щеше да се погрижи за това, и то с най-голямо удоволствие. Погледна към Елзбет и очите му се присвиха. Тя се усмихваше на лорд Грейборн. Как можеше да му причини това?

Проклета да е.

Проклети да са всичките. Кога ли най-сетне щеше да измие английската мръсотия от ботушите си. Мръсна, студена, варварска страна!

— Да се надяваме, че на Уелингтън няма да му се наложи да раздвои вниманието си — заяви лейди Ан. — Не забравяйте, че след като само преди четири месеца Наполеон се ожени за Мария-Луиза, Австрия вече не дължи вярност на Англия. Френският император разпръсва приятелите на Англия по четирите посоки на света. Нищо добро няма да излезе от този брак, особено ако Мария-Луиза се сдобие с дете.

Графът беше впечатлен от изказването й. Крупър най-сетне влезе начело на двама лакеи, които носеха чая и кейка. Лейди Ан се зае с разливането на чая. Явно всички го чакаха с нетърпение, защото без бавене се заеха с чая и кейка. Самият той обичаше лимонов кейк. Поблагодари й с кимване, поемайки чашата, и й каза:

— Искрено съжалявам за младата императрица. Сигурен съм, че бедното дете няма думата за нищо.

— Споменахте френския император — намеси се лейди Талгарг, която ядеше вече второ парче лимонов кейк. Тя погледна изкосо графа, който току-що също бе взел второ парче. На подноса оставаше само едно парче. Тя се покашля и реши да каже нещо, с намерението да отвлече вниманието му, докато пръстите й напредваха към заветния сладкиш. — Чух, че корсиканецът имал плачевни маниери. Що за мъж е, щом няма обноски? Какво мислите, лорд Грейборн?

Лорд Грейборн насмалко не се задави с чая си.

— Обноските подлежат на цивилизоване — заяви най-накрая той и взе последното парче лимонов кейк.

— Госпожо, съдейки от непрекъсната редица любовници, които той сменя под носа на Жозефина — обади се Арабела със закачлива искрица в очите си, — изглежда, че не всичко в този човек е в плачевно състояние.

Французинът се разсмя невъздържано.

Графът вече беше решил да го сграбчи за високата яка и да го изхвърли през френския прозорец, когато Арабела скочи и каза:

— О, скъпи Джъстин, боя се, че разлях малко чай по роклята си. Би ли почистил петното?

Много добре измислено. Тя се приближи към него, като държеше ръкава си настрани, а очите й бяха вперени в копринената му вратовръзка. Почувства как нещо свива сърцето му. Господи, колко красива беше! Освен това беше свадлива, беше вярна и смела, а той щеше да й прости. Щеше да й го каже довечера, а после щеше да я люби и всичко щеше да си дойде на мястото. Щеше да я накара да забрави Жервез. А тя най-сетне щеше да му каже истината.

Арабела застана до него, погледна го в очите и попита тихо:

— Мислиш ли, че ще остане петно?

Не се интересуваше, че другите ги гледат. Наведе се към нея, погледна мокрото петно, после я целуна по носа, след това по брадичката и накрая по устните.

— Божичко! — възкликна лейди Талгарт. — Милорд, подобни прояви са неподходящи за невинните очи на дъщеря ми, да не говорим за милата Елзбет.

— Не, мамо — разсмя се дъщеря й. — Най-сетне Бела ще направи нещо добро за мен. Аз ще ги гледам със съпруга й и ще науча някои важни неща. Такива неща, които засягат съпругите и съпрузите.

— Сюзан, ще трябва да говоря с баща ти. Сигурна съм, че той ще се съгласи с мен. Всичко, което ти е нужно да наблюдаваш, мила моя, е мен с баща ти. От нас ще научиш всички важни неща.

Девойката почувства, че е на косъм да се разсмее истерично.

За щастие лорд Грейборн попита Елзбет:

— Били ли сте в Лондон преди?

Сюзан обаче възкликна:

— Стига, Бела, не можеш да останеш в прегръдките на графа завинаги. Майка ми ще издъхне от притеснение. А що се отнася до майка ти, виж само какви са й розови бузите.

Елзбет също се беше изчервила, но то беше заради лорд Грейборн. „Животът е странно нещо“ — помисли си неочаквано тя. Установи, че се забавлява извънредно добре.

Графът вдигна глава, установи, че очите на всички присъстващи са приковани в тях, и въздъхна. Докосна леко с пръсти устните й.

— Тогава по-късно. — На лицето й се изписа безпокойство и той побърза да добави: — Вярвай ми. Ще се справим с това, ще видиш. А сега върви, преди да съм те смутил още повече. Няма да остане петно на роклята ти.

— Не съм смутена.

Джъстин само кимна. Не можеше да проумее какво ставаше с него. Тази странна смесица от нежност, гняв и съблазън беше толкова непривична.

— Най-сетне сте пак при нас телом и духом — каза Сюзан.

— Горката австрийска принцеса — намеси се Елзбет. — Откъснали са я от семейството и родината й и са я дали като политически подкуп на онзи ужасен човек.

— Не забравяйте, скъпа моя, че Наполеон страстно желае наследник — отбеляза лорд Грейборн, поразен от чувствителността на срамежливата млада дама.

— Горките ние, бедните жени! — патетично рече Сюзан. — Разменят ни и ни търгуват само и само да продължим безценните имена на вас, мъжете.

— Престанете, госпожице Талгарт — разсмя се графът. — Обрисувахте ни като безчувствени същества. Сигурен съм, че и от нас има някаква полза.

Очите му не се откъсваха от жена му. Отчаяно искаше тя да го погледне. Щеше да й докаже, че може да й достави удоволствие, да я разсмее, да накара очите й да заблестят. Искаше да я чуе как му вика и крещи. Искаше я.

— Значи не сте съгласен, милорд — тихо каза тя, без да поглежда към него, — че повечето мъже предпочитат жените им да останат тихо на заден план, да им раждат деца и да се занимават с бродериите си, без да им се натрапват?

Графът не можеше да си представи Арабела застанала в заден план на която и да е сцена. Винаги щеше да бъде на преден план и щеше да дава указания, да крещи заповеди, да се смее и да му вика.

— Сигурен съм, че говориш метафорично — отвърна й той. — Не мога да си те представя дори за пет минути с бродерия в ръка. Навярно ще ти прилошее. Не, иглата и конецът не са за теб, Арабела.

Сюзан вдигна чашата си в насмешлива наздравица към графа.

— Напълно сте прав. Признай го. Бела. Вчера например, докато яздехме, не успях да те накарам да разговаряш с мен за повече от пет минути.

Арабела погледна първо към Жервез, а след това към Елзбет, която тихо разговаряше с лорд Грейборн. Защо ли не се бе появил преди французина? И къде са му били очите? Как изобщо е могъл да си помисли, че харесва Сюзан? Но може би все още имаше възможност? Жервез скоро щеше да си иде. Може би тогава Елзбет щеше да го забрави. Но дори тогава нямаше да може да разкаже истината на графа. Джъстин не би й повярвал. Ако пък й повярваше, нямаше да се отнесе добре с Елзбет. Дори не искаше да си представя какво ще се случи.

— Винаги съм се възхищавала на енергията на Арабела, скъпа Аурелия — с усмивка каза лейди Ан. — С нея човек не може да познае какво е това скука. Когато не съм изпитвала желанието да я напляскам, съм се смяла. Бог ме е благословил с нея. Както и теб със Сюзан. Такова будно, засмяно, забавно момиче! Сигурно си много горда с нея.

Сюзан едва не изпусна чашата си. Зяпна удивено към лейди Ан. Често си бе мислила колко хубаво би било, ако лейди Ан й беше майка. Толкова добре щяха да се разбират двете… Може би грешеше, но й се струваше, че Арабела беше дъщеря на баща си. Само на баща си. В нея нямаше нищо от лейди Ан.

— Така си е — отвърна Аурелия, като погледна дъщеря си така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Вие сте благословената, Ан, с вашето дете — намеси се графът. — А сега аз съм благословен с жена си.

Арабела го погледна учудено. „Трябва ли да те излъжа, за да извикам възхищението ти? Трябва ли да те измамя, за да ме приемеш?“

— Ще ходите ли в Лондон, уважаема Елзбет? — тъкмо питаше лорд Грейборн.

— Не още, сър. Мислех да… — Тя се смути, а очите й се насочиха към лейди Ан.

— Понастоящем плановете ни са доста неясни, лорд Грейборн запази самообладание лейди Ан. — Но съм сигурна, че Елзбет ще ни придружи за един продължителен престой през зимата.

— О, Бела, значи отивате в Лондон? Какво хубаво развлечение! Ще превземем Лондон с щурм. Има няколко носове, които искам да натрия, така че можеш да ми помогнеш, а после двете ще се смеем заедно. Например онази Лусия Епълбаум.

Лейди Ан побърза да се намеси, за да поправи недоразумението:

— Не, Сюзан, не говорех за Арабела. Елзбет ще придружи мен и съпруга ми в Лондон.