Метаданни
Данни
- Серия
- Регентството (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord Deverill’s Heir [= The Heir], 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радослав Христов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Катрин Каултър. Наследницата
Редактор: Лидия Атанасова
ИК „Бард“, 1998
История
- — Добавяне
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Тишината не продължи дълго. Камъните продължаваха да падат, вече по-близо до нея. Пред ужасената Арабела все нови и нови големи камъни се къртеха от древния зид и се търкаляха по пода. Те препречваха пътя към вратата и вдигаха във въздуха кълба задушлив прах.
Арабела изпищя, понечи да отстъпи и падна назад. Закашля се от праха. Задушаваше се, а очите й горяха от прахоляка, който се кълбеше покрай нея. Свещта й премигна заплашително, но тя побърза да я прикрие и успя да спаси скъпоценния пламък. Един камък я удари по рамото и тя изпищя повече от изненада, отколкото от болка. Притича в ъгъла на килията и се сви до стената, притиснала колене към гърдите си.
Стената зад нея се разтресе. Арабела се напрегна в очакване на неизбежната болка. Краят сигурно беше само на няколко мига от нея. Сама си бе докарала тази беда на главата. Глупачка! А, Джъстин? Не искаше да изоставя Джъстин. Мили Боже, та тя беше само на осемнайсет години! Не й се умираше. Изхлипа, а сълзите замрежиха очите й. После изведнъж се сепна. Глупачка, сто пъти глупачка. Заповяда си да се стегне. Вдигна по-високо свещта. На слабата й светлина видя как далечната стена на килията бавно се накланя и камъните от зида започват да се търкалят по пода към нея. Стисна очи, за да се предпази от праха, и притисна лице към стената.
Дъбовите греди над главата й простенаха за последен път и замлъкнаха. Арабела вдигна глава и за миг се учуди, че все още е жива. Отново вдигна свещта над главата си. Преглътна надигналото се в гърлото й ридание. Да, беше жива, но погребана сред каменните отломки.
Изправи се на крака и извика:
— Жервез? Жервез, добре ли сте? Къде сте?
Изминаха няколко дълги, мъчителни секунди, преди да чуе гласа му иззад срутената стена, приглушен от дебелата купчина камъни, която ги разделяше:
— Арабела? Вие ли сте? Слава Богу, че сте жива? В безопасност ли сте?
В безопасност ли? Да не би да се беше побъркал? Все пак се почувства по-добре, като чу гласа му.
— Да, добре съм. Има много паднали камъни и е прашно, но ми няма нищо.
Този път гласът му прозвуча по-ясно и по-уверено:
— Не се безпокойте, Арабела. Коридорът изглежда непокътнат. Ще отида да извикам помощ. Кълна се, няма да се бавя. Запазете смелост. Скоро ще се върна.
Жервез щеше да извика Джъстин. Слава Богу, че коридорът не се бе срутил. Помисли си за съпруга си и се успокои. Трябваше да бъде търпелива. Прекара длан по челото си и на мъждукащата светлина на свещта видя кръв по ръката си. Странно, защото не беше усетила никаква болка. Сигурно някой падащ камък я бе ударил по главата. Добре, че я бе ударил по главата, а не по носа. Арабела се разсмя на себе си. Така беше по-добре. Скоро Джъстин ще дойде. Всичко ще бъде наред.
Минутите се точеха безкрайно. Арабела пропълзя към средата на тясната килия. Пясъчният под беше обсипан с назъбени камъни, които се впиваха и режеха дланите и коленете й. Внимателно разчисти малко място от отломките и седна. После вдигна свещта и се огледа. Вратата сякаш бе избълвала тонове камъни. Само в горната й част се виждаше малко свободно място. Спомни си звука на падащата стена и внимателно погледна в тази посока.
Арабела изпищя пронизително. Насред нападалите камъни стърчеше ръка на скелет. Костеливите пръсти почти докосваха полата й. Сякаш самата смърт протягаше ръка към нея от ада. Отдръпна се колкото можа и с мъка потисна нов писък.
Насили се да отвори очи и пак погледна към гротескно изкривените пръсти. Вдигна бавно свещта и след кратка борба със самата себе си погледна към кухината, която се бе отворила зад срутената стена. Костеливата ръка беше прикрепена към останалата част от човешки скелет. Скелетът лежеше на една страна с гръб към нея, но главата беше обърната почти назад. Празните кухини на орбитите се взираха в нея, но нямаше очи, които да я видят. В зиналата уста грозно стърчаха изпочупени зъби. Лъскавият череп беше увенчан от бяла перука.
Арабела потрепери и настръхна. Останките на някой умрял монах щяха да са по-малко плашещи. Почувства полъха на страховит мраз. Сякаш безформената сянка на смъртта беше легнала над нея.
За да докаже сама на себе си, че не е страхливец, Арабела се протегна и докосна проядения от червеите кадифен плат, който обвиваше ръката на скелета. Странно, все още беше мек на пипане. Вгледа се по-внимателно. Скелетът принадлежеше на мъж, облечен в тъмнозелено палто и кадифени панталони, които достигаха до под коленете. Спомни си, че като дете беше виждала баща си облечен в подобни дрехи. Мъжът едва ли беше погребан в древната си гробница от повече от двайсет години. Наведе се още по-близо и видя зиналата в гърдите на мъжа дупка. Тя свидетелстваше за начина, по който бе умрял. Смъртта му поне бе дошла, преди да бъде погребан в тази гробница.
На Арабела й бе нужно голямо усилие на волята, за да пъхне ръка в джоба на палтото. Може би вътре бе останал някакво писмо, някакъв документ, който да подскаже кой е мъртвецът. Джобовете бяха празни. Тя пое дълбоко дъх и бръкна в джобовете на панталоните. Напипа лист хартия. Бавно го издърпа.
Разгъна листа и видя, че е писмо. Мастилото беше така избледняло с годините, че се налагаше да държи свещта опасно близо до пожълтялата хартия.
Успя да разчете датата — 1789 година. Месецът се бе изтрил. Погледна към текста на писмото и едва не извика от разочарование — беше написано на френски. Започна бавно да превежда.
Любими мой Шарл, той ме накара да дойда, въпреки че знае за назряващите брожения и за все по-големите бунтове на простолюдието срещу нас. Държи бебето ми при себе си, за да е сигурен, че ще се върна в Англия. Знаеш ли, той е направо бесен заради случилото се, защото смята, че е нещо като предателство от страна на моята фамилия. Непрестанно настоява да получи остатъка от обещаната му зестра. Чуй ме, моя любов, не се безпокой. Имам план, който ще ни освободи завинаги от него. Щом стигна до Франция, веднага ще отида в замъка…
Следващите няколко реда Арабела не можа да прочете, колкото и да се мъчи. Буквите се сливаха в безформени петна. Кой всъщност беше този Шарл? Ами тази жена? Тя поклати глава и прескочи размазаните редове.
Въпреки че нашият малък Жервез не може да избяга с нас, аз се научих да понасям болката на раздялата. С брат ми той поне ще бъде в безопасност. Жозет ще изпрати това писмо, моето последно писмо до теб. Скоро, моя любов, съвсем скоро ще бъдем отново заедно. Знам, че можем да му избягаме и да спасим Елзбет. Ще бъдем богати, любими мой. Неговата алчност ще ни направи богати. Чака ни нов живот. Свобода! Вярвам в Бог и в теб.
Арабела остана безмълвна с писмото в скута си. Сякаш Магдален се бе върнала при нея, за да разплете обърканите, мъчителни нишки на краткия си живот.
Значи този мъж, Шарл, е бил любовник на Магдален. Жервез беше тяхно дете. Следователно той не беше граф Дьо Трекаси, а извънбрачен син. Следващата мисъл направо я зашемети. Магдален беше също тъй майка на Елзбет. Господи! Значи Елзбет беше негова полусестра? О, Боже, дали той знаеше? Едва ли. Дори той не би могъл да бъде толкова зъл. Разбира се, сходството в чертите им беше очевидно. Тази прилика обаче добиваше вече съвсем друг смисъл. Двамата си приличаха не като братовчеди, а защото бяха брат и сестра.
Бедната Елзбет! Господи, трябваше да защити сестра си! Елзбет никога не трябваше да узнае, че се е любила със собствения си брат. Това би я унищожило.
Арабела поразена отгатна каква беше истината. Първата жена на баща й му бе изневерила. Всъщност тя бе родила дете, преди да се омъжи за него. Дали фамилията Трекаси не го бяха подкупили с някаква фантастична сума, само и само да го накарат да се ожени за Магдален и по този начин да потулят скандала? Отново погледна към писмото. Само ако можеше да разчете тези замазани редове. Прочете отново:
„Ще бъдем богати, любими мой. Неговата алчност ще ни направи богати.“
Остана неподвижна дълго време. Опитваше се да подреди в мислите си това, което знаеше, и онова, за което можеше само да гадае. Погледна отново към скелета и очите й се спряха на дупката от куршум в гърдите му. Спомни си многократните забрани на баща й да се разхожда из развалините. Дали се бе страхувал само за безопасността й?
Не.
Баща й навярно бе убил този човек, Шарл. Сигурно са се дуелирали. Да, навярно така бе станало — беше го убил в честен дуел. Баща й не беше убиец. Независимо от всичко друго той не беше убиец.
Изведнъж си спомни, че Магдален бе починала скоро след завръщането си от Франция. Арабела почувства как кръвта замръзва във вените й, От гърлото й се откъсна дрезгаво ридание:
— Не, Господи, само това не! Той не е убил и нея. Не го е направил. О, не!
Избледнелите страсти на думите, които идваха отпреди толкова много години, продължаваха да носят със себе си проклятието си. Единствената й мисъл сега бе да защити името на баща си и да унищожи това прокълнато писмо. Вдигна писмото и го поднесе с треперещи пръсти към пламъка на свещта. Не беше сигурна какво я спря, но дръпна хартията, сгъна я отново и я мушна в обувката си.
Свещта догаряше. Едва ли щеше да продължи да свети още дълго. Жервез беше обещал да доведе помощ. Жервез! Един самозванец и лъжец. Спомни си за странния тътнещ звук, преди да се срутят камъните над вратата. Дали не беше я затрупал нарочно? Може би се бе опитал да я убие? Но защо? Какво, за Бога, искаше този човек?
Свещта изпука и загасна. Арабела зарида, щом мракът я погълна. Единствен другар й остана човекът, който бе мамил баща й.
Жервез отвори широко големите врати на Ившам Аби и се втурна във вестибюла с виковете:
— Крупър, бързо, намери негова светлост! Нейна светлост е затрупана от паднали камъни в развалините на стария манастир. Побързай, човече, побързай, преди да е станало твърде късно.
Той дишаше тежко, защото бе тичал през целия път от развалините до имението.
Какво бе казал французинът?
— Нейна светлост? Затрупана? — бавно повтори старецът, взирайки се в чужденеца, когото толкова силно искаше да види да си тръгва.
— По дяволите, човече, трябва да побързаш. Камъните могат всеки миг да паднат върху нея. Може би вече е мъртва. Побързай, побързай, намери графа.
В този миг графът се появи на площадката на втория етаж.
— Какво казахте за Арабела? Била затрупана? Къде, в старите развалини ли? — заразпитва той, докато тичаше по стълбите.
— Разглеждахме подземните стаи в стария манастир. Една от килиите се срути и Арабела остана вътре. Грешката е моя. О, моля ви, милорд, нека побързаме.
— Арабела жива ли е? — гласът на графа беше твърд и студен като гранит.
— Да, да, разговарях с нея. Тя е невредима, но се боя да не би камъните да продължат да падат. Всичко се крепи на косъм.
Графът отметна глава и извика силно:
— Джайлс!
Помощникът на главния лакей се появи тичешком във вестибюла и Джъстин му заповяда:
— Върви бързо, Джайлс, и доведи Джеймс и всички хора от конюшните. Кажи им да вземат лопати и кирки. Нейна светлост е затрупана под развалините на стария манастир. Върви, човече. Ще се видим направо там. — Обърна се към Крупър: — Съобщи на лейди Ан и на Елзбет. Аз ще бъда при развалините.
Джъстин се обърна и понечи да последва Джайлс, но спря изведнъж и се обърна към Жервез, който тъкмо се качваше бързешком по стълбите.
— Мосю? — гласът му беше мек, но въпреки това проряза въздуха като сабя. Жервез се обърна към графа, който го гледаше студено. — Не желаете ли да помогнете за спасяването на жена ми? Не споменахте ли, че вината е ваша? Не сте ли загрижен?
О, да, гласът на графа беше така мек, така тих, но въпреки това французинът изтръпна от страх.
— Аз… разбира се, милорд. Просто исках за минута да отида до стаята си. — По дяволите, какво да лъже сега? — Моля ви, милорд, трябва да побързате! Ще се присъединя към вас след минута.
— Не мисля така, мосю — съвсем спокойно рече графът. — Няма да се присъедините към мен след минута. Няма да ходите до стаята си. Искам да дойдете с мен веднага. Веднага, а не след минута!
Какво да прави? Нищо нямаше да спечели от цялата тази история. Беше му много трудно да овладее гнева си, но се справи.
— Както желаете, милорд — сви рамене той. Графът се обърна към зашеметения Крупър и му каза със силен, ясен глас:
— Ще останеш тук, Крупър и ще пазиш Ившам Аби. До моето завръщане никой, повтарям — никой, няма право да влиза отвъд вестибюла. Разбра ли?
Старецът съвсем се смути. Чу ясно думите на графа и, разбира се, ги разбра, но смисълът им не му беше ясен. Всъщност това беше без значение. Негова светлост искаше нещо от него. Той трябваше просто да се подчини.
— Да, милорд. Ще остана тук. Никой няма да влезе.
— Чудесно, Крупър. Мосю? Да вървим. — Графът отстъпи крачка назад и изчака Жервез да тръгне пред него към изхода.
Арабела притисна колене към гърдите си с надеждата да запази поне малко топлина. Прахът и пясъкът се бяха слегнали и вече можеше да диша по-леко. Опита се да не мисли нито за скелета, който лежеше до нея, нито за ужасната истина, която бе разкрила. Джъстин сигурно скоро щеше да дойде, ако, разбира се, Жервез наистина искаше да я спаси, мрачно си помисли тя. Но какво ли би спечелил, ако я оставеше тук? Какво ли щеше да направи Джъстин? Той сигурно щеше да дойде на помощ. В това не се съмняваше.
Почувства, че сълзите напират в очите й. Арабела вдигна крайчеца на полата си и се опита да избърше лицето си.
Изведнъж й се стори, че нещо се движи от другата страна на падналата стена. Вдигна глава и се взря в мрака.
— Арабела? Чуваш ли ме?
— Джъстин? — Тя скочи на крака. — Знаех си, че ще дойдеш. Не мога да изляза оттук. Моля те, помогни ми.
Гласът му отново се чу, спокоен и ясен:
— Слушай внимателно, Бела. Искам да отидеш в далечния край на килията, да застанеш до стената и да закриеш глава с ръце. Много е опасно. Гредите над вратата се крепят едва-едва. Искам да си по-далеч в случай, че срутването продължи.
— Но, Джъстин, аз мога да започна да разчиствам камъните от моята страна. Не съм ранена и имам достатъчно сила. Мога да помогна…
Стори й се, че го чува да се смее.
— По дяволите, жено, прави каквото ти казвам — долетя миг по-късно сърдитият му глас. — Радвам се, че си невредима и искам да останеш такава. Върви до другата стена на килията. Още сега. Искам да не мърдаш оттам.
Тя се добра пипнешком до стената, коленичи и закри глава с ръце.
Стените и таванът сякаш трепереха и стенеха. Самата тя потреперваше от всеки подобен шум. Отворът в купчината камъни бе разширен достатъчно и Джъстин се промуши през него в стаята. Това беше най-радостният миг в живота й.
Някой му подаде свещ. Малката килия се изпълни със светлина. Светлина и живот, помисли си тя. Беше останала жива.
Графът подвикна през рамо:
— Джеймс, стой назад. Аз ще изведа нейна светлост.
Арабела бавно се изправи на крака. После отиде право в прегръдката на съпруга си. Притисна лице към рамото му.
— Толкова се радвам, че дойде да ме спасиш! — възкликна тя. После вдигна очи да го погледне. — Ти си най-красивият мъж на света. Преди смятах, че си най-красивият мъж в Англия, но сега вече зная. В целия свят, милорд, в целия свят.
— Така ли? Е, надявам се, че не си си мислила, че няма да дойда да те спася? Че кой иначе би спорил с мен? Кой би ми крещял? Кой би ме целувал толкова сладко?
Арабела отново зарови лице в рамото му.
— Вече ми вярваш — прошепна тя. — Сега вече ми вярваш. Вече знаеш, че той никога не ми е бил любовник.
Арабела усети, че тялото му леко се напряга, и й се прииска да се разплаче.
— Няма значение. — Но, не, имаше. Стоеше между тях така, както срутилата се врата ги бе разделяла.
— Но ти дойде да ме спасиш. Благодаря ти за това.
Джъстин потърка с брада косата й. После се отдръпна малко назад и я погледна.
— Двамата с теб имаме много да разговаряме. Хайде, да се махаме оттук. Нямам особено желание да те подлагам на по-нататъшни изпитания.
— Един момент, Джъстин. Не бях сама тук. — Тя взе свещта от ръката му и внимателно я премести към скелета.
— Мили Боже, не мога да повярвам! — Джъстин я погледна и се учуди на спокойствието й. После коленичи и набързо огледа скелета. Миг по-късно стана и изтупа панталоните си от полепналия прах. — Нека първо те измъкна от това място, а после ще се погрижа този приятел да бъде погребан подобаващо. Предполагам, че не знаеш кой е той? Не, едва ли.
Освети пътя й и Арабела се промуши покрай него на свобода. Писмото, което беше мушнато в обувката й, напомни за себе си още с първите й крачки. Тя се почувства обременена от нежеланото и тягостно познание. За много неща трябваше да помисли — за името на баща си и, разбира се, за Елзбет. Реши на първо време да мълчи. Никой не трябваше да узнава какво е научила, нито дори Джъстин, докато не го обмислеше както трябва и не подредеше всички факти.
Измъкна се на ярката слънчева светлина и се огледа. За пръв път осъзнаваше колко скъпоценен е животът. После вдигна лице и с наслада се остави на слънчевите лъчи.
А след това отиде при майка си и я прегърна, досущ малко дете, което току-що се е пробудило от кошмар.
— Сладкото ми момиче — притисна я лейди Ан и погали мръсната й коса. — Миличката ми, всичко е наред. Вече всичко е наред. Сега си в безопасност. Мама те е гушнала. Божичко, имаш кръв по главата. Няма значение. Сега ще се погрижим за това.
Но нито тя, нито останалите бяха в безопасност. Не знаеше дали опасността идва от французина, или от писмото в обувката й. Сигурното беше едно — дълго време никой от тях нямаше да бъде в безопасност.