Катрин Каултър
Наследницата (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Спри, проклет да си!

— Имаш език на кръчмарска слугиня. Трябваше да се досетя, че това значи нещо — че в теб има нещо подло — нещо, което другите не забелязват. Нещо подло, скрито дълбоко в теб.

— Подло ли? Какво подло, по дяволите, има в мен? Знам, че имам сприхав нрав. И ти също. Нищо подло няма в мен. Да не си луд?

— Млъкни! — изръмжа той, без дори да поглежда към лицето й.

Ужасената Арабела отново се опита да се отскубне от него, но той бързо стисна глезените й.

— Посмей да мръднеш още веднъж и ще те завържа за леглото — изрече с такъв глас, че сърцето й се вледени. — Платих скъпо за наследството си. В цената си включена и ти, при все че се съмнявам дали ще изпитам голямо удоволствие. А за теб такова със сигурност няма да има.

Трябваше да опита още веднъж. Понечи отново да го докосне, но той я плесна през ръката.

— Защо постъпваш така, Джъстин? Какво съм ги сторила? Защо ме наричаш порочна? Защо ме нарече уличница? Моля те, кажи ми какво има. Сигурна съм, че има някаква грешка.

Джъстин, който продължаваше да гледа гърдите й, каза тихо, сякаш на себе си:

— Знаех си, че си красива. Знаех си, че плътта ти е бяла като девствен сняг. Толкова пъти съм си представял как лежиш по гръб точно така — бяла, а невероятната ти черна коса е разпиляна на възглавницата. Знаех си, че тялото ти няма да ме разочаровали се оказах прав. Не искам да те желая, защото ми се гади от похотта ми, но ще те взема. Господ ще ми прости, но ще те взема още сега, веднага. Трябва да го сторя. Този ужасен брак трябва да бъде изконсумиран.

Погледът му отново се върна на гърдите й. Мили Боже, не бе възможно това да се случва с нея.

— Питаш ме защо те нарекох уличница — продължи той. — Питаш защо се държа така с теб? Искаш да знаеш защо не се отнасям като с моята сладка малка девствена съпруга? Отвращават ме проклетите ти лъжи. Отвращават ме преструвките ти на невинна. Проклета да си, Арабела, ти ми изневери! Взе това гадно, дребно, френско копеле за любовник и за това, кучко, ще си платиш скъпо! — Хвана едната й гърда. Арабела се изви и изпищя. Той я зашлеви през устата с опакото на ръката си. — Сигурен съм, че това докосване нито те е изненадало, нито те е стреснало. — Вдигна ръка. — Не, не мога повече да понасям да те гледам как се правиш на проститутка. Сигурен съм, че ако продължа да те докосвам и галя, ти ще започнеш да стенеш и да викаш, нали? Не, ще пристъпя направо по същество. Както казах, за мен удоволствието ще бъде малко, а за теб — никакво. Поне с мен няма да изпиташ никакво удоволствие, проклета да си!

Рязко стана от леглото и развърза колана на халата си. С едно движение на раменете си го смъкна на земята. Стоеше гол пред нея и внимателно наблюдаваше лицето й. Устните му се бяха изкривили в презрителна гримаса.

Арабела не можеше да откъсне очи от него. Никога преди не бе виждала гол мъж. За Бога, той беше красив! Целият беше само мускули. Нямаше грам тлъстина но тялото му. Усети се, че го гледа с интерес, и сепнато пое дъх. Та той я бе нарекъл проститутка! Бе я обвинил, че е любовница на французина! Това беше лудост, просто лудост. Беше й споменал, че не иска да я докосва. Погледът й се плъзна надолу по корема му, към гъстите черни косми над слабините му, към члена му — твърд и готов. О, да, много пъти бе виждала как се съвокупляват конете и знаеше какво значи това. Само че Джъстин беше прекалено голям за нея. Нямаше да я насили. О, Господи, мразеше своята слабост, страха си, но все пак каза:

— Джъстин, моля те, какво смяташ да правиш? Ти си твърде голям за мен. Не мисля, че ще стане нещо. — Той я погледна с такова изражение, сякаш всеки миг щеше да се изплюе върху нея. — По дяволите, та аз съм девствена! Не съм имала никакъв любовник, още по-малко онова нещастно френско копеле! Кой ти каза тази лъжа? Жервез? Кажи ми, проклет да си, кой ти каза това? — Тя отчаяно стисна бедра и прикри гърдите си с ръце.

— Господи, каква чудесна актриса си била! — Той се разсмя. Арабела не се сдържа и отново погледна тялото му. Това го накара да се разсмее с такъв грозен и дрезгав глас, който я ужаси. — Повярвай ми, тялото ти лесно ще ме приеме в себе си. И престани най-сетне с проклетите си лъжи. Искаш да знаеш кой ме е излъгал за теб? Ще ти кажа. Никой не ме е лъгал. Никой нищо не ми е казвал за теб. Видях те с очите си. Видях теб и онова копеле да излизате един след друг от плевнята. Очевидно беше какво сте правили вътре.

Дишането му беше хрипливо и Арабела едва успяваше да разбере думите му.

— Може би все пак трябва да ти доставя удоволствие — продължаваше той. — Боя се единствено от това, че ще започнеш да крещиш моето име. А това ще бъде истински удар за мен. Не, просто ще се постарая бързо да приключа с тази работа. Викай и пищи колкото ти харесва. За мен няма значение.

Тя не можа да изрече и дума. Само го гледаше и клатеше отрицателно глава. Беше я видял с французина? Да излизат заедно от плевнята? Но това беше невъзможно.

Джъстин се подпря над нея, разтвори краката й и се отпусна между тях. Тя мълчаливо се съпротивляваше. Драскаше лицето му, удряше го с колене в слабините. Той просто натисна с длан корема й и притисна краката й със своите. Арабела почувства ръката му да се плъзга между бедрата й и застина.

В този миг той разбра, че не е в състояние да я насили. Стана, отиде до тоалетката, загреба крем от едно бурканче и се върна при нея. Арабела продължаваше да лежи по гръб. Гледаше го с невярващи очи, скована от страх.

— Не мърдай — каза й той и за да бъде сигурен, отново притисна с длан корема й. Тя се опита да се отдръпне, после застина. Гледаше ужасена как намазания му с крем пръст се спуска надолу. След това почувства как този пръст се притиска в нея. Отново се замята, опита се да се измъкне изпод ръката му, но въпреки това пръстът му си пробиваше път в нея, все по-дълбоко и по-дълбоко. Боже, как мразеше този човек! Той й беше напълно чужд, а пръстът му — истинско наказание. Плевнята! Каква беше тази история с плевнята?

— Джъстин, спри, умолявам те! Моля те, не ме наранявай! Това, което каза, не е вярно. Нищо не се е случвало в плевнята. Та аз едва понасям французина. Защо… — думите й неочаквано бяха прекъснати от писък. На мястото на пръста бе дошъл членът му, който продължаваше да навлиза дълбоко в нея. Джъстин спря за миг, сграбчи ръцете й и ги притисна над главата й. Почти нежно отмести полепналите по мокрото и лице коси.

— Господи, Джъстин, не мога да повярвам, че правиш това с мен! — Той продължаваше да прониква в нея. Кремът облекчаваше пътя му. Въпреки това болката я разкъсваше. Арабела ридаеше. Изведнъж той спря, защото бе достигнал до химена й. Вдигна глава и я погледна изненадано и несигурно.

— Джъстин — прошепна тя, — недей!

Тялото й се извиваше от болка, а душата й беше опустошена от някакво усещане, което не познаваше или не разбираше.

Джъстин изръмжа гърлено, пусна ръцете й, подхвана бедрата й и ги повдигна. После рязко натисна и разкъса девствената ципа.

Всичко свърши бързо. Той пъшкаше силно над нея, после неочаквано спря. Джъстин продължаваше да стои с извита назад глава, а ръцете му трепереха от напрежение, за да го задържат над нея. Той беше в нея. Съпругът й я бе насилил, беше я наранил, защото бе повярвал, че е любовница на французина.

В Арабела не бе останала нито капка кураж или желание за борба. Беше му казала, че не е прав, но той не й бе повярвал. Болката намаля малко, докато членът му излизаше бавно от нея. Тя неволно простена.

Джъстин се зачуди дали ще успее да стане. Яростта му се бе стопила. Арабела го гледаше, без да откъсва очи от него. Изглеждаше сломена. Не, едва ли беше възможно. Нима бе очаквала да го заблуди? Сигурно, по дяволите. Та тя беше девствена! Не бе очаквал това. Той срещна очите й, видя болката в тях. Осъзна какво й бе сторил и за миг се разколеба.

Тя беше девствена. Беше му казала, че не е любовница на конта.

Но след това съвсем ясно си припомни как французинът излиза от плевнята с наперената походка на човек, който току-що е удържал победа. След него от плевнята бе излязла и тя — разрошена, с раздърпани дрехи и с вид на жена, която току-що са любили. Да, току-що са любили, и то с голяма наслада. Тази картина отново го порази. Арабела беше подла. Беше му изневерила, а сега искаше да го излъже. Понечи да се извърне, все още без да каже нито дума, но след това погледна към нея. Краката й продължаваха да стоят разтворени. Кръвта й и семето му се бяха смесили с белия крем и се бяха размазали по бедрата й и по чаршафите. В този момент Джъстин се мразеше. Никога в живота си не бе наранявал жена, никога. Държал се бе като животно. Но, не, не! Бе търсил само възмездие. Всъщност не бе я наранил много. Просто я бе взел като мъж, който иска да изконсумира брака си с една жена. Беше го направил бързо, наистина бързо. Освен това бе използвал крем. Не я беше изнасилил. Щеше да бъде възмезден, ако я беше изнасилил, но не го бе сторил. Просто беше направил каквото трябва. Арабела го бе излъгала.

Грабна една кърпа и я подхвърли. Арабела не посегна да я хване и кърпата просто падна върху корема й.

— Избърши се. Изцапана си.

Тя не помръдна. Гледаше към него, но всъщност не го виждаше и не искаше да го вижда след това, което й бе сторил. Той я смяташе способна на подобна измама. Не виждаше смисъл в казаното от него, но го вярваше. Значи беше груб и жесток.

— Не ме гледай така — горчиво изрече той. — Направих само това, което бе нужно, за да осигуря наследството си. Не съм те изнасилил. Използвах крем. — Прекара пръсти през косата си. — По дяволите, значи съм грешал за девствеността ти. Това наистина ми дойде изневиделица. Колко почтено от страна на проклетия конт да те остави недокосната за първата ти брачна нощ. Значи копелето е решило да ми остави честта да бъда първият ти любовник? Ти ли го убеди да не го прави? Ти ли му каза, че аз не съм чак толкова голям глупак? Или може би той самият не е искал аз да се досетя, че не съм първия ти мъж? Сигурно се е боял, че още в съшия миг ще го убия. — Сивите му очи се присвиха, а студеният му глас продължаваше да нарежда: — Искам да убия онова дребно копеле. Сериозно се замислям какво да правя с него. Разбира се, със сигурност има и други начини. Почти успя да ме измамиш, но сега разбирам. Има още толкова много други начини, нали? Той пада ли си по содомията? Да, най-вероятно. И, разбира се, ти си му доставила удоволствие с малката си, красива уста. Мъжете, особено французите, обичат това почти толкова, колкото й обикновения начин да проникнат в една жена.

За какво говореше той? Какво означаваше тази дума „содомия“? Какво имаше предвид, като споменаваше устата й? Тя само поклати глава отрицателно. Беше й студено, много студено, а в душата й цареше пустота.

Джъстин се засмя. Смехът му беше насочен сякаш повече към него самия, отколкото към нея.

— Е, сега, след като мъжът ти взе девствеността ти, можеш да се отдаваш на любовника си по по-обичаен начин. Моите благодарности, скъпа Арабела, за тази пародия на брак.

Тя се сви под гневните му думи. Въпреки това за нея те не бяха нищо повече от звуци без смисъл. Как бе могъл да повярва, че има любовник? Тя сама бе взела решението да се омъжи за него; с това решение се бе отдала само на него и на никой друг. Какъв смисъл имаха тогава думите му? Единственото истинско нещо беше болката, която разкъсваше тялото й. Чувстваше се странно вцепенена и по някакъв чудодеен начин отделена от тази извикваща състрадание жена, която лежеше там гола, с разтворени крака и слушаше обидите на мъжа, който я мразеше.

За него мълчанието й беше признание. Още по-разгневен, той сграбчи халата си и го наметна.

— Предателството ти ме кара да искам да убия и двама ви. Но теб не мога да те убия, нали? Ако го направя, ще загубя всичко. Ти ме накара да платя скъпо за наследството си — същото наследство, което искаш за себе си. Ще те помоля само, скъпа съпруго, в бъдеще да си по-дискретна в любовните си похождения. Този път оставих семето си в теб, но в бъдеще вече никога няма да го направя. Няма да имаш дете от мен. Ако забременееш, аз няма да призная детето. Ще заявя на целия свят, че носиш бебето на друг мъж. Ще им кажа, че си заченала от семето на друг — може би някой французин? Повярвай ми, ще го сторя.

Джъстин се обърна и без да погледне повече към нея, отиде в съседната стая, като тихо затвори вратата зад себе си.

Украсеният със златен обков месингов часовник върху полицата над камината отброяваше минутите с обичайния си ритъм. Алените въглени в огнището пукаха и съскаха с предсмъртния си блясък, едва успявайки да отблъснат студа в стаята. Ужасният скелет, прикован завинаги със засмяната си уста на паното, тихомълком се надсмиваше над неподвижната фигура на леглото.

 

 

Лейди Ан наруши навиците си и успя да изненада госпожа Тъкър, като се появи на вратата на трапезарията в необичайно ранен за нея час. Наистина беше доста глупаво от нейна страна да стане толкова рано, защото едва ли можеше да се очаква младоженците да се появят преди обяд. Все пак тя се бе събудила с неясното усещане за нещо не съвсем редно. Въпреки уютната топлина на леглото си, която я приканваше да се сгуши под завивката, тя се надигна, позвъни на прислужницата си и се облече по-бързо, отколкото обикновено се справяше с това си задължение.

— Добро утро, госпожо Тъкър — поздрави с усмивка лейди Ан. — Предполагам, че само аз съм дошла на закуска толкова рано.

— О, не, милейди. Негова светлост е в трапезарията вече повече от половин час, макар че, да ви призная, не обръща Бог знае какво внимание на яйцата и задушените бъбреци, които му е приготвила готвачката.

Лейди Ан почувства как я присвива стомаха. Това означаваше, че нещо наистина не беше наред. Но какво ли би могло да бъде то?

— В такъв случай, госпожо Тъкър — рече, — готвачката няма нужда да приготвя повече бъбреци за мен.

Вратата на трапезарията беше леко открехната. Лейди Ан пристъпи в стаята тихо, така че отначало графът не усети присъствието й. Блюдото му беше недокоснато. Беше се отпуснал на стола. Единият му крак беше преметнат небрежно през облегалката на стола. Беше подпрял брада на ръката си и се взираше с невиждащ поглед през прозореца към южната морава.

Жената изправи рамене и се приближи към него.

— Добро утро, Джъстин. Госпожа Тъкър ми каза, че не обръщате внимание на закуската си. Добре ли се чувствате тази сутрин?

Джъстин бързо се обърна към нея и тя успя да забележи сурово стиснатите му устни, сенките под сивите му очи и бръчките покрай устата му. Изглеждаше някак отдалечен и напълно спокоен, но лейди Ан бе сигурна, че това е само привидно. Имаше нещо, което изобщо не беше наред.

— Добро утро, Ан. Доста рано сте станали днес. Заповядайте да закусите с мен. Просто днес не съм гладен. Вчера прекалих с храната.

Тя се настани на стола от дясната му страна. Отчаяно й се искаше да го разпита за причините за лошото му настроение, но не знаеше как да започне. Лейди Ан се зае да маже с масло една топла препечена филия.

— Струва ми се странно, че вече сте ми зет — каза тя, без да го погледне. — Доктор Брениън ми напомни, че сега вече не мога да избягам от новата си титла — вдовстваща графиня Страфорд. Тази титла ме кара да се чувствам много стара.

— Ще са ви нужни още поне двайсет години, преди да имате основание да се окичите с тази титла, Ан. А, между другото, възнамерявате ли да се омъжите за Пол Брениън?

— Джъстин, ама че въпрос… — думите му наистина я изненадаха. Филията й се изплъзна от ръката й и падна на покривката. Ан преглътна мъчително. — Доста странен въпрос ми задавате рано сутрин.

— Да, въпросът е много важен и освен това съм сигурен, че нямате никакво желание да ми отговорите. Простете ми, Ан. Често се случва подобни въпроси да поставят в доста трудно положение човека, към когото са отправени, нали?

— Да — отвърна тя, — естествено, че сте прав. Много ловко се справихте. Едва ли някога съм получавала по-елегантен удар по носа.

Джъстин стана и хвърли салфетката си до недокоснатата чиния с храна.

— Извинете ме, Ан, но тази сутрин имам доста работа.

Проследи го с поглед, докато той излизаше от трапезарията. Не му каза нищо повече. Какво ли можеше да му каже?

Огледа многобройните блюда, които готвачката щастливо бе приготвила за младоженците. Мили Боже, какво ли се бе случило между тях? Снощи Арабела беше толкова щастлива и възбудена. В никакъв случай не беше някоя нервна булка.

Арабела! О, Господи, трябваше веднага да отиде при нея! Загрижеността й я накара почти да прелети по стъпалата до спалнята на графа — спалнята, която мразеше повече от всички други стаи в цялата къща.

Вратата беше леко открехната, така че влезе направо, като почука леко.

— А! — изненадано възкликна тя, като видя насред стаята да стои Грейс, прислужницата на Арабела, понесла останките от нощницата й.

Грейс побърза да й се поклони, но не посмя да вдигне очи към лицето й.

— Къде е дъщеря ми? — попита лейди Ан, като тръгна напред, без да откъсва очи от разкъсаната нощница.

Прислужницата преглътна смутено. Лейди Арабела й беше дала строгата заповед да оправи стаята, преди да е дошъл някой друг. А ето че сега стоеше насред стаята с доказателството за грубостта на графа в ръце.

— Нейна светлост е в стаята си, милейди.

— Разбирам — бавно рече лейди Ан, като премести поглед от засъхналите петна кръв върху чаршафите към обагрената с кръв вода в легена и мръсната кърпа върху умивалника. Зави й се свят от лошо предчувствие. Нямаше нужда да задава повече въпроси на Грейс. Трябваше да защити Арабела. Изхвръкна от стаята така бързо, че Грейс не успя дори да й се поклони.

Щом наближи стаята на дъщеря си, започна да забавя ход. В главата й се въртяха спомените за собствената й първа брачна нощ, изпълнена с болка и унижение. Тръсна глава, за да прогони лошите мисли. Не, едва ли с Арабела се е случило същото. Джъстин беше толкова по-различен от съпруга й.

Въпреки това, когато почука на вратата на Арабела, дланите й бяха потни от напрежение. Не последва отговор. Всъщност не бе и очаквала. Почука отново. Дали Арабела щеше да откаже да я пусне вътре?

— Влез — чу се отвътре тих глас.

Лейди Ан не беше сигурна какво очаква да открие. Влезе в стаята и видя пред себе си дъщеря си същата, каквато я бе видяла предишната сутрин. Арабела спокойно стана да я посрещне. Беше облечена в черния си костюм за езда. Кадифената й шапка бе закрепена над прилежно подредените й къдрици, а от периферията на шапката се извиваше щраусово перо, което почти докосваше бузата й.

— Добро утро, майко. Какво те е накарало да станеш толкова рано? Доктор Брениън ли очакваш?

Говореше съвсем спокойно. Обичайната й надменност се долавяше по-силно от всякога и сякаш я предизвикваше на словесен дуел. Щеше да се почувства като последния глупак, ако не беше видяла Джъстин и не беше посетила спалнята на графа.

— Както обикновено излизаш на езда?

— Разбира се, майко. Има ли причина да не го правя? Знаеш, че обичам да яздя рано сутрин. Мога ли да ти помогна с нещо?

Ето, отново с това високомерие в гласа — помисли си лейди Ан. Нямаше да настоява повече, щом Арабела не желаеше да й се довери. Всъщност тя рядко бе споделяла нещо с нея. Единствено баща й бе споделял нейните мисли, мечти, дори нейните страхове, доколкото изобщо бе имала такива.

— Не, скъпа. Твоя работа, щом си решила да яздиш. Не ми се спеше и минах да ти кажа добро утро. Това е всичко. Е, видях и Джъстин на закуска. Стори ми се, че не си е отпочинал добре. Изглеждаше малко напрегнат, дори отпаднал духом, макар да не виждам причина…

Обзета от подозрения, Арабела повдигна въпросително едната си вежда.

— Предлагам ти да попиташ самия Джъстин, щом толкова си заинтересувана от делата му. Ще ме извиниш ли… — Арабела придърпа нагоре ръкавиците си, наклони шапката си и се приближи до майка си. Целуна я леко по бузата. Изражението й се смекчи едва доловимо. След това се обърна и побърза да излезе от стаята.

Лейди Ан проследи с поглед дъщеря си. Проклятие, какво ли бе станало?

 

 

Арабела насочи Луцифер покрай развалините на стария манастир, а след това по черния път, който водеше към Сейнт Едмъндс. Очите й гледаха право напред, ръцете й стискаха здраво юздите на Луцифер, а брадичката й беше вдигната високо.

Изведнъж мисълта за майка й я накара да се почувства виновна. Не се бе отнесла добре с нея. Как ли майка й бе разбрала, че нещо не е наред? А несъмнено тя бе усетила нещо. Истинска загадка! Значи Джъстин не изглеждал отпочинал, така ли? Освен това бил отпаднал духом? Да се продъни в ада дано! Заслужаваше жив да изгние. Заслужаваше да му се случи всичко лошо, за което можеше да се сети човек.

Все пак как майка й се бе досетила, че между двамата нещо куца? О, Боже, да не би да е видяла бъркотията в графската спалня? Може би Грейс не бе успяла навреме да изгори нощницата й и чаршафите. Трябваше да я попита, щом се върнеше в имението.

Удари леко Луцифер с юздите, за да го подкара в галоп. Искаше й се да може да избяга от грозните си спомени, от болката, от омразата на изминалата нощ. И от онзи ужасен крем, който я бе облекчил, но не бе помогнал на душата й. Той не се бе вслушал в думите й. Не й бе повярвал. Искаше й се да заплаче. Още в същия миг обаче си припомни пренебрежението, изписано върху лицето на баща й. Не можеше да плаче. Дългогодишният навик й помогна да изправи рамене. Трудно й беше, но успя. След това гордо вдигна глава.

Господи, Джъстин се бе опитал да я унищожи. Пулсиращата болка между бедрата й беше горчивото доказателство за насилието му над тялото й. Нямаше обаче да покори ума и духа й.

Думите му звучаха ясно в главата й, при все че бяха толкова абсурдни. Опита се да си спомни какви думи точно й бе казал. Не за да намери извинение за Джъстин, а за да може самата тя да ги осмисли. Той й бе заявил нещо абсурдно — че французинът й бил любовник. И беше споменал, че ги е видял пред плевнята. Това бяха глупости. Не можеше да проумее как Джъстин бе стигнал до това отвратително заключение. Някой сигурно го бе излъгал. Някой го бе убедил, че тя му е изневерила.

Но, за Бога, кой би могъл да стори това, кой?

Нямаше съмнение, че той бе повярвал на лъжата. Тогава защо все пак се бе оженил за нея? А, каква глупачка беше! Нали в противен случай щеше да изгуби по-голямата част от наследството си. Всъщност точно това бе казал и самият той. Беше го заявил съвсем ясно. Тя му беше изневерила, но той не можеше да я убие, защото така щеше да загуби всичко. Но сигурно обмисляше убийството на Жервез. Дали наистина щеше да убие французина, помисли си тя с безразличие. Установи, че това до голяма степен не я засяга, като се изключи фактът, че този мъж, разбира се, беше напълно невинен по обвинението, че е преспал с невестата на графа.

Спря Луцифер с едно подръпване на юздите. Дишането на коня бе станало тежко. Огледа се и с изненада установи, че беше отминала римските развалини, без дори да ги забележи. Потупа шията на коня. Изведнъж си спомни една случайно чута фраза, която баща й веднъж бе казал на един от своите приятели: „Яздих слугинята, докато не й се прищя да ме хвърли.“ С ирония си помисли, че сега вече смисълът на грубата му забележка й беше напълно ясен.

С нежелание обърна Луцифер и го подкара обратно към Ившам Аби. Сигурно бе яздила часове наред, защото слънцето се бе издигнало почти до зенита си.

Колкото повече наближаваше неговия дом, толкова по-силно усещаше как обзелото я спокойствие започва да се руши. Джъстин сигурно беше там и я чакаше. Трябваше да се изправи лице в лице с него. Не само днес, но утре — цял един живот. За миг си помисли да настои пред него, че е невинна, да заяви, че иска да научи името на онзи, който му е казал тази проклета лъжа. Ясно си представи гнева му и дивашкото му наказание. В този миг мразеше себе си, задето се бе родила жена, което я правеше по-слаба. Мразеше силата му, която му даваше възможност да се наложи над нея физически.

Арабела потрепери въпреки горещите слънчеви лъчи, които се сипеха по черния й костюм. Едва ли отново щеше да я насили. Не й ли бе казал, че повече няма да излива семето си в нея? Не й ли бе казал, че не желае дете от нея? Така отмъщението му щеше да бъде пълно и безмилостно. Сега вече нощният кошмар беше минало. Поне докато той държеше на думите си.

Арабела насочи Луцифер към конюшнята, спря пред потния коняр и скочи на земята. Тръгна към парадния вход на Ившам Аби. Не можеше да потисне напълно страха и безпокойството си. Господи, ако не успееше да запази гордостта си, какво ли друго й оставаше? Той не трябваше да узнава, че я е наранил, че е убил илюзиите й. Нямаше да му позволи да го научи. Отново си спомни думите му, изречени така спокойно, но същевременно с толкова много ярост. Отново повтаряше наум тези думи. Имаше една от тях обаче, която не можеше да разбере. Странно, но й се стори жизненоважно да разбере значението на тази дума.

Погледна към слънцето, предположи, че наближава време за обяд и се насочи към страничния вход. Единствената й идея бе да избегне ненужна среща с Джъстин. Притича до библиотеката, промуши се вътре и безшумно притвори вратата зад себе си. Арабела никога не се бе проявявала като прилежна ученичка. Работата с речник определено не беше сред силните й страни. По тази причина търсенето сред лавиците с книги й отне няколко минути. Винаги бе смятала, че не е нужно да учи думи, които баща й никога не използва. В този момент си помисли, че може би това беше грешка. Измъкна подвързания с кожа том от рафта, наплюнчи пръсти и започна да прелиства шумолящите страници.

Показалецът й се плъзна надолу по колоната думи, докато стигна до търсената от нея.

— Содом, содомия — прочете тя на глас. Нямаше нищо, което да й подскаже какво бе имал предвид Джъстин. — По дяволите! Какво ли искаше да каже? Какво?