Катрин Каултър
Наследницата (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Графът гледаше замислено писмото от приятеля си от военното министерство лорд Мортън. Джек определено бе провел успешна операция въпреки строгия контрол на французите над континента. Прочете отново няколкото реда, след това накъса писмото на парчета и го хвърли върху цепениците в камината. Запали една кибритена клечка и я поднесе към хартията, която в миг лумна в оранжеви пламъци.

Тъкмо смяташе да излиза от библиотеката, когато се появи лейди Ан.

— Скъпи Джъстин, толкова се радвам, че успях да ви видя, преди да сте излязъл, защото искам да поговоря с вас.

Разстроеното лице на лейди Ан накара графът да застане нащрек.

— Всъщност смятах да тръгвам за Талгарт Хол, но мога да ви отделя няколко минути — каза той. — Заповядайте, седнете.

Жената седна и потупа мястото до себе си.

— Нямам намерение да засягам неудобни въпроси, така че можете да се успокоите. Джъстин, става дума за Елзбет.

— За Елзбет? Всички решения, свързани с бъдещето й, са безспорно във ваша власт, Ан — побърза да отвърне Джъстин, след което кръстоса крака и нетърпеливо я зачака да продължи.

Тя почувства, че повече не може да продължава с преструвките.

— Много добре. Елзбет е моя грижа и честно казано, не ме интересува какво мислите за нея. — Пое дълбоко дъх. — Знам, че нямате особено високо мнение за Жервез дьо Трекаси. Аз също, както и доктор Брениън. Просто не му вярвам, това е. Не ме интересува поведението му. Има обаче нещо нередно. Той не е такъв, за какъвто се представя. Не одобрявам свободното му държание с Елзбет и Арабела. Знам, че дъщеря ми направо го мрази. Но най-много ме учудва това, че той все още е тук. Защо просто не го помолите да напусне Ившам Аби. Не е нужно да го убивате, както доктор Брениън смута, че искате да направите.

Джъстин я изгледа продължително, а после каза нещо, което я накара да примигне:

— Какво ви кара да мислите, че Арабела го мрази? Мразя е силна дума, Ан.

След всичко казано явно продължаваше да мисли само за Арабела.

— Знам, че е така, защото виждам, че той не само я отвращава, но я и плаши. Мисля, че тя се страхува да не би той да ви наговори лъжи за нея. Случило ли се е нещо подобно?

— Не.

— Но би могъл да го направи. Поне Арабела мисли така. Не знам обаче какво ли Арабела си мисли, че той може да ви каже.

— Тя ли ви каза това?

— Всъщност не. Но аз съм нейна майка. Разбирам я много добре. Струва ми се странно, но Елзбет го харесва много. Вече няколко пъти, когато той говори, тя застава на негова страна. Не ви ли се струва странно?

— Че Елзбет защитава братовчед си? Може би не е чак толкова странно. Те са първи братовчеди. Тя е едно впечатлително младо момиче и…

— Може би, но не забравяйте, че е три години по-голяма от Арабела.

— Така е, но тя е в пълно неведение за много страни на живота. Може би за нея той е нещо като герой?

— Защо го мразите, Джъстин?

Младият мъж стана и отиде до бюфета. Наля си малко бренди и го изпи на един дъх.

— Оставете този въпрос, Ан — рече. — Просто забравете за него. Няма да ме разберете, а и става дума за нещо, за което не мога да разговарям с вас.

— О, напротив. Разбирам ви напълно и одобрявам дискретността ви, но искам да ви кажа, че грешите. По някакъв начин сте стигнали до извода, че Арабела и французинът са любовници.

Знаеше си, че ще стигнат до този въпрос. Явно Арабела се бе разплакала на рамото на майка си и я бе пратила да се намеси. Трябваше да го предположи.

— Дъщеря ви ли сподели това с вас, Ан? — попита я остро. — А каза ли ви, че до такава степен не е искала да се омъжи за мен, че го е взела за любовник още преди сватбата ни? Призна ли ви, че нашето не е брак, а пародия? Тя ли ви помоли да използвате въздействието си върху мен?

— Чуйте ме внимателно, Джъстин. Арабела ме отбягва толкова, колкото и вас. Тя е нещастна. Освен това знам, че през първата брачна нощ сте я наранили. На сутринта видях разкъсаната нощница и кръвта по чаршафите. Тя не ми е казвала, не е помолила да се намеся! Да не сте си изгубили ума? Арабела да моли някого!

— Съжалявам. Наистина молбите не са в характера й, но в замяна на това в него има много други неща. Сигурно сте сляпа за тях само защото ви е дъщеря.

— За какво съжалявате? Съжалявате, защото научих, че сте наранили дъщеря ми?

— Просто съжалявам, че всичко се случи по този начин. — Исусе, искаше му се да се махне.

— Чуйте ме, глупак такъв! Мога да бъда всичко друго, но не и сляпа, когато става въпрос за дъщеря ми. Какво искате да кажете с това, че в характера й имало много други неща? Кажете ми, Джъстин.

— Много добре. Тя заслужава всичко, което е получила, Ан. Моля ви, оставете тази тема. Между нас с Арабела вече се случиха много неща, но почти нищо от това, което наистина е нужно. Не можете да направите нищо. Достатъчно е да се каже, че тя му е любовница. А що се отнася до Жервез дьо Трекаси, ами, ще видим. Не искам да го оставя да си иде просто така. Пол е напълно прав. Бих го убил с удоволствие. Не просто да го застрелям, а ей така, с голи ръце. Но не, ще го оставя да постои още. Винаги съм смятал, че ако видите змия наоколо, по-добре е да я държите под око, а не да я оставите да се изплъзне, само за да се върне и да ви ухапе в гръб.

— Значи с голи ръце?

— Да, бих предпочел този метод, но не мога. Поне все още не мога.

— Защо? И не го сравнявайте повече с някакви проклети пълзящи змии!

— Добре, Ан, ще ви кажа направо. Трябва да знам какъв е и що е, преди да пристъпя към действие. Вие сте напълно права. Той не е това, за което се представя. Няма да прибързвам само заради гнева си към Арабела. Да, Ан, много бих искал да убия мъжа, който прелъсти жена ми. Осмелявам се да кажа, че Пол Брениън би убил всеки мъж, който посмее да ви прелъсти.

— Тя не е любовница на Жервез — поклати глава лейди Ан. — Почакайте! Нима искате да кажете, че тя не е била девствена през първата нощ?

— Да поговорим за Елзбет, казвате? — кисело изрече той. — Трябваше да се досетя какво имате предвид.

— Да, трябваше.

— Свършихте ли?

— Ни най-малко. Е? Арабела беше ли девствена през първата брачна нощ?

— Беше — въздъхна той.

— Тогава какви ми ги приказвате? Защо се правите на идиот? Мисля, че трябва просто да ви застрелям! — скочи на крака лейди Ан. Джъстин дори си помисли за миг, че наистина ще го нападне, но тя спря до него и сложи ръка на рамото му. — И после? — подкани го. — Била е девствена. Казала ви е, че той не й е любовник. Е?

— Ан, вие сте била омъжена. Знаете, че има много начини да бъде задоволен един мъж.

Тя го изгледа с такъв вид, сякаш всеки миг щеше да повърне.

— О, не, сигурна съм, че Арабела не би го направила. Та това е ужасно. Не, не с уста, не.

— Мисля, че разговорът ни губи благоприличие, Ан. Не желая повече да разговарям по тази тема. Задоволете се с това, което вече ви казах: Арабела е любовница на французина още преди сватбата ни. Сигурен съм в това, чувате ли ме? Не съм лъжец. Не съм си го съчинил. Не е нито догадка, нито предположение. Дали тя все още се среща с него? Не знам. Разбира се, тя го отрича. Отрича всичко. Какво бихте очаквали да направи?

— Арабела не е лъгала никога в живота си.

— О, Ан, колко слабо познавате дъщеря си!

Тя го зашлеви с всичка сила. Главата му се отметна назад от силния удар. Пръстите й се отбелязаха на бузата му. Джъстин не каза нищо.

— Грешите. Грешите за всичко — рече тя с вирната брадичка и изпънат като дъска гръб.

Джъстин докосна с пръсти бузата си. Още тръпнеше. Ан беше по-силна, отколкото изглеждаше. Какво да прави с Арабела? Новият му дом се бе превърнал в бойно поле. А сега лейди Ан, неговата тиха, очарователна тъща, му бе ударила шамар. Нима само той единствен вярваше, че Арабела е виновна? Господи, дали личните му работи се разнасяха от слугите из цялата къща?

Изведнъж вратата на библиотеката се отвори широко и Арабела се втурна вътре. Видя Джъстин и майка си и замръзна на прага, а по лицето й се изписа пълно недоумение. После протегна ръце напред, сякаш искаше да се предпази.

— О, мислех, че сте сам, милорд. Но не сте. Не сте сам. И защо ли да сте? Как си, майко?

— Добре съм, Арабела. Приятна ли беше ездата със Сюзан? Не, не е нужно да отговаряш на глупави въпроси. Чакай, скъпа, не бързай да си вървиш. Аз тъкмо си тръгвах. Джъстин, моля ви, обмислете онова, което ви казах. Може би ще го обсъдим отново по-късно — добави тя, като си помисли, че току-що бе станала свидетел на нещо неочаквано — дъщеря й бе поискала да остане насаме със съпруга си.

Изведнъж Арабела сграбчи ръката на майка си и я стисна здраво. Графът я гледаше със заплашително изражение. Това й подсказа, че бе възможно наблюдението на Сюзан за отношенията между Елзбет и французина да я направи дори още по-виновна в очите му. След като тя самата не бе забелязала близостта между двамата, едва ли можеше да разчита, че Джъстин бе видял нещо подобно. Прииска й се да избяга от стаята. Още от сега можеше ясно да прочете в очите му недоверие и порицание. Отдръпна се и застана по-близо до вратата, зад гърба на майка си.

— Няма значение. Съжалявам, че ви обезпокоих, милорд, майко. Наистина нищо особено не исках да кажа. Нищо важно. Мисля, че сега е по-добре да вървя и стаята си. Да, най-добре да вървя там.

— Почакай, Арабела — извика графът в мига, в който тя се обърна да си върви. Лейди Ан усещаше, че Арабела я използва като физическа преграда между себе си и съпруга си. Видя как дъщеря й се напрегна, щом графът приближи до нея. Джъстин извади от джоба на жилетката си един ключ и й го подаде.

— Този ключ ще ти потрябва, ако искаш да отидеш в графската спалня.

Лейди Ан реши, че е изчакала достатъчно дълго. Дланта й все още тръпнеше от удара по бузата на зет й.

— Аз тъкмо си тръгвах, мило дете. Изобщо не си ни прекъснала. Освен това, Джъстин, защо изобщо си решил да заключваш графската спалня?

— Открих няколко хлабави дъски от дюшемето — сви рамене той. — Не ми се иска някой слуга да се нарани на тях. Затова реших да заключвам стаята, докато подът не бъде поправен. Ето ти ключа, Арабела.

Тя грабна ключа от протегнатата му ръка и изхвръкна от стаята.

— На много въпроси трябва да отговаряте — додаде лейди Ан, като впи поглед в лицето му. — Голяма каша сте забъркали, Джъстин.

— Може би е така, но не споделям мнението ви. А сега бихте ли ме извинили, но наистина трябва да посетя лорд Талгарт. Ще помисля над това, което ми казахте.

— Съмнявам се. Вие сте мъж, а моят опит показва, че веднъж повярвали в нещо, мъжете умират, преди дори да са си помислили, че може би грешат. О, Господи, как мразя повечето от вас! — Тя се обърна, но само след миг отново се завъртя към него и го посочи с пръст. — Арабела не се е страхувала никога в живота си. След свадата ви тя се превърна в тихо, свито, дори изплашено момиче. Откакто сте се оженили, нито веднъж не се е опитвала да ме накара да правя нещо за нея и повярвайте ми, това не й е в кръвта. О, да, проклети същества, за толкова много неща трябва да отговаряте! Проклет да сте!

Този път тя наистина напусна стаята. Джъстин не помръдна в продължение на няколко минути. Това ли беше нежната, простодушна лейди Ан? Беше се превърнала в тигрица.

Отиде в Талгарт Хол и остана там през деня.