Ерих Кестнер
Балада за недоверието

Изведнъж почувства: „Трябва да я видя!“

Влака взе, пътува дълго, слезе плах.

След това по улиците обикаля.

Да застане пред дома й бе го страх.

 

Привечер събра кураж, откри адреса.

Но видя, че горе лампа не гори.

И зачака под прозорците й в мрака.

А луната скоро в кметството се скри.

 

Много късно спря едно такси пред входа.

С радост си помисли: „Сигурно е тя!“

Беше тя! Но с нея слезе мъж и бързо

двама минаха през пътната врата.

 

Той остана пак на улицата пуста.

А пък в стаите й грейна светлина.

По завесите се залюляха сенки.

Кучи лай отекна в мъртва тишина.

 

Часовете залетяха в надпревара.

Пушеше на пейката с посърнал лик.

Призори започна тихо дъжд да капе.

Ала времето се бе стопило в миг.

 

Щом разсъмна, той извади й писмата,

писани до него с неугасващ плам.

И зачете как безкрайно го обича…

И глава заклати към дома й ням.

 

В шест часа излезе господин Заместник,

тръгна си, подсвиркващ песен с бодър звук.

А мъжът на пейката смълви засрамен:

„Само да не забележи, че съм тук!“

 

Горе дамата прозорците разтвори,

слезе на балкона, шумно се прозя.

Той се вдигна и към гарата закрета.

Тя се сепна, проследи го през сълза.