Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 30 гласа)
Сканиране и разпознаване (първите 30 страници)
ivo_bg (26.09.2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Нелсън Демил. Частен клуб

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, 2007

ISBN 954-585-758-4


42

— Михаил Путьов — казах аз. — Нямаше никаква следа от него в Къстър Хил. Какво е положението с дома и работата му?

— Обадих се в кабинета му и секретарката, госпожица Крабтрий, каза, че отсъства. Казах, че съм лекар и че става въпрос за сериозен здравословен проблем.

— Добър номер. Никога не съм го използвал.

— Винаги действа. Както и да е, госпожица Крабтрий омекна малко и каза, че доктор Путьов не бил идвал на работа, не се бил обаждал и че при опитите й да го открие на мобилния му телефон веднага се включвала гласовата поща. Звъняла също и на съпругата му, но госпожа Путьов не знаела къде е мъжът й. Очевидно не е казал на никого къде отива.

— Успя ли да научиш номера на мобилния му телефон?

— Не. Отказа да ми го даде, но ми остави своя за всеки случай, а аз й дадох номера на пейджъра си. Стори ми се загрижена — добави Кейт.

— Добре, значи Михаил е направил самоотлъчка от МТИ. А от дома?

— Също. Госпожа Путьов насмалко да се разридае. Каза, че дори когато е с любовницата си, Михаил се обаждал и измислял някаква причина да не се прибере.

— Добър съпруг.

— Джон, не бъди такъв задник.

— Майтапя се. Значи Михаил не само е в самоотлъчка, а е изчезнал безследно.

— Да, що се касае до съпругата и секретарката му. Възможно е обаче да е все още в Къстър Хил Клуб.

Поклатих глава.

— Ако беше, е щял да се обади. Човек в неговото положение, с федерални придружители, не може просто да изчезне и да остави жена си, семейството си и колегите си да мислят дали да не звъннат на ФБР. Това е последното, което би искал да направи.

Кейт кимна.

— Тогава…?

— Е, явно не всеки, който влезе в Къстър Хил Клуб, излиза в същото състояние, в което е дошъл — казах аз.

— Явно не. Бил си вече два пъти там — добави тя. — Искаш ли да пробваш отново?

— Току-виж от третия път станало.

Тя пренебрегна това подмятане и продължи:

— И тъй, потърсих в Гугъл „Путьов, Михаил“ и попаднах на някои публикувани статии и неофициални неща, писани за него от други физици.

— Харесват ли го?

— Уважават го. Той е звезда в света на ядрената физика.

— Много мило. Тогава защо кръжи около Бейн Мадокс?

Би могло да има професионални връзки. Макар че, доколкото знаем, може и да е някакво лично познанство. Може просто да са приятели.

— Тогава защо не е казал на жена си къде отива?

— Това е въпросът. Както и да е, знаем със сигурност, че ядреният физик Михаил Путьов е бил гост в Къстър Хил Клуб и сега е в неизвестност. Всичко извън това е само предположение.

— Правилно. Хей, а обади ли се във Върха?

— Да. Имаше две съобщения от Лайъм Грифит. Било много спешно и трябвало веднага да се свържем с него.

— Спешно за кого? Не за нас. Каза ли, че сме на пазар за глави на лосове в Лейк Плесид?

— Казах на Джим на рецепцията да казва на всеки, който ни търси, че ни очакват за вечеря.

— Добре. Това може да поохлади Грифит, докато не цъфне във Върха и не открие, че са го насадили. Урлш звънял ли е?

— Не.

— Виждаш ли? Шефът ни е отвързал каишките. Хубав човек.

— Мисля, че ние му отвързахме каишката, Джон. И сега той ни връща жеста.

— Както и да е. Да си го начука. Кой друг се е обаждал?

— Майор Шефър, съгласно твоето предложение. Съобщението му гласи: „Колата ви е върната. Ключовете са на рецепцията“.

— Много мило. Забравил е да остави съгледвачи на мястото, но не и да си прикрие задника от ФБР.

— Някой случайно да ти е казвал, че си циничен?

— Скъпа, бил съм нюйоркско ченге цели двайсет години. Реалист съм. Мисля, че вече сме говорили по въпроса — напомних й. — Добре, какво друго?

Тя изостави любимата си тема и продължи:

— Някакъв си Карл — звучи ми познато — се обадил и оставил съобщението „Вечерята е уредена“. Джим попитал за подробности, но Карл казал, че господин Кори вече е запознат с тях, и помолил да доведеш и госпожица Мейфийлд, както сте се разбрали. — Кейт вдигна поглед. — И тъй, Мадокс не оставя името си и нищо, което би свързало изчезването ни с него или с хижата му.

Какво изчезване?

Нашето изчезване.

— Защо си все толкова подозрителна към хората?

— Джон, затваряй си човката — сряза ме тя. — Имаме и три съобщения по гласовата поща в стаята.

— Грифит и кой друг?

Кейт погледна бележките си.

— Лайъм Грифит в три и четиридесет и девет, жизнерадостно: „Здрасти, готини. Мислех, че ще се видим по-рано. Дръннете ми, когато получите това. Надявам се всичко да е наред“.

Разсмях се.

— Ама че задник. За толкова тъпи ли ни смята? Съжалявам — добавих бързо. — Това беше цинично…

— Във второто съобщение ни питат дали искаме да се запишем за масаж…

— Да.

— Последната гласова поща е от Анри, който маниерно пита какъв вид горчица желаеш за паленцата.

— Видя ли? А ти не ми вярваше.

— Джон, имаме да се справяме по-належащи въпроси, отколкото…

— Обади ли му се?

— Обадих му се, за да потвърдя впечатлението, че ще се връщаме.

— Какво му каза на Хенри? Делхийска горчица, нали?

— Да. Много е очарователен.

— Искаше да ми покаже бекаса си.

Тя се направи, че не ме е чула.

— Записах масаж за двама ни за утре сутринта.

— Добре. Очаквам го с нетърпение.

— Няма да сме там.

— Вярно. Е, жалко, че ще разочароваме Хенри след всички грижи, които му създадохме, но коктейлът с Лайъм Грифит определено няма да ми липсва.

Кейт изглеждаше изтощена, а може би разтревожена, затова реших, че се нуждае от малко навиване.

— Страхотно си се справила. По-добър партньор не съм имал.

Тя се усмихна насила.

— Не ти вярвам, но все пак много мило от твоя страна.

— Сериозно. Наистина. Ти си умна, находчива, храбра, интуитивна, на теб може да се вярва… какво друго?

— Аз съм ти шеф.

— Точно така. Най-добрият шеф, който съм имал. Добре, а ФАА…

Телефонът иззвъня.

— Очакваш ли обаждане? — попитах.

— Не.

— Може да е Уилма. Мъжът ти се връща.

Тя се поколеба, но вдигна слушалката.

— Ало? Благодаря. Да… Ще му кажа. Благодаря.

Затвори и се обърна към мен.

— Уилма беше. Лейкопластът е пред вратата. Каза, че все пак е по-добре да преместиш микробуса.

Разсмяхме се, но очевидно бяхме на ръба. Отидох до прозореца, проверих обстановката, отворих вратата и прибрах голямата ролка лейкопласт.

Седнах на кухненската маса и започнах да залепвам импровизираните пликове за веществени доказателства по всички правила от учебниците и наръчниците.

— Разкажи ми за ФАА.

Вместо да отговори, тя попита:

— Защо просто не приберем хюндая от Руди, да вземем тези пликове и да тръгнем към Ню Йорк?

— Имаш ли химикалка? Трябва да подпиша лепенката.

— Можем да стигнем до Федерал Плаза към… — тя си погледна часовника, — към три или четири сутринта.

— Ако искаш, тръгвай. Аз оставам. Нещата се случват тук, значи тук ми е мястото. Химикалката, ако обичаш.

Тя ми подаде химикалка от чантата си.

Какво се случва?

— Не зная, но когато се случи, ще съм тук — казах и подписах лепенката. — Всъщност наистина трябва да се разделим за всеки случай… Добре, откарай микробуса на Руди до Масена, наеми фуга кола и продължи към Ню Йорк.

Тя седна на стола до мен и ме хвана за ръката.

— Хайде да довърша с това какво научих, а после ще решаваме какво да правим.

Звучеше сякаш крие асо в ръкава си, което вероятно означаваше лоша новина. Каквото и да бе, ней даваше мира.

— ФАА. Лошата новина?

— Добрата новина е, че винаги съм в състояние да намеря някаква информация. Лошата е самата информация.