Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 30 гласа)
Сканиране и разпознаване (първите 30 страници)
ivo_bg (26.09.2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Нелсън Демил. Частен клуб

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, 2007

ISBN 954-585-758-4


30

Върнах се в Голямата зала. Десетина души, сред които Синди и Сони, се бяха пръснали по големите маси и закусваха. Синди се усмихна и ми махна. Сони се оглеждаше за Кейт.

Влязох отново в кухнята. Същото хлапе беше отново на телефона и правеше друга поръчка.

— Хенри иска да те види. Веднага — казах му.

— Ъ?

— Телефонът ми трябва. Веднага.

Той ми се намуси, но все пак затвори и се махна. Младежите трябва да се учат на търпение и уважение към по-възрастните.

Намерих номера в списъка на мобилния си телефон и го набрах.

— Карнс Инвестигейтив Сървисиз — отговори познат глас.

— Мисля, че кучето ми е иракски шпионин. Можете ли да го проучите?

— Кой се обажда? Кори, ти ли си?

— Здрасти, Дик. Имам някакъв френски пудел, който всеки петък вечер се обръща към Мека и почва да вие.

Той се разсмя.

— Застреляй го това псе. Как я караш, човече?

— Страхотно. На Върха съм?

— На кой връх?

— О, това е мястото, където съм отседнал. На Саранак Лейк.

— На почивка ли?

— На работа. Как е Мо?

— Луда както винаги. Как е Кейт?

— Чудесно. Работим заедно.

Разменяхме си любезности около минута. Дик Карнс е бивш детектив от отдел „Убийства“ на НЙПУ и влизаше в моята Синя мрежа, която се стопяваше с всяка следваща година — момчетата се пенсионираха, преместваха се или умираха от естествена смърт — или, както Дом Фанели и шестима други мои познати, намериха смъртта си на поста си на единайсети септември.

Дик за кратко бе зачислен и към ФКТС, където бе получил достъп до най-строго секретни материали и бе научил как работят федералните. След като се пенсионира, започна да прави проверки за тях като независим сътрудник. След 9/11 тази индустрия се разрасна доста и сега той прави повече пари, отколкото когато беше ченге, при това само с половината от стреса. Браво на Дик.

Любезностите приключиха.

— Дик, трябва ми информация за един тип.

— Добре, но съм затънал до гуша в работа. Ще направя каквото мога. За кога ти е нужна?

— За днес на обед.

Той се изсмя.

— Имам десет проверки за ФБР и закъснявам с всички.

— Пиши ги всичките свръхсекретни и им прати сметката. Виж, засега ми трябва само малко официална информация и евентуално проследяване на малко телефонни разговори.

— До обед?

Забелязах, че някои от персонала като че ли проявяват интерес към разговора, и затова сниших глас.

— Възможно е да се окаже въпрос на националната сигурност.

— И се обаждаш на мен? Защо не накараш хората от твоята служба да го направят?

— Поисках, а те ме насочиха към теб. Ти си най-добрият.

— Джон, да не си пъхаш отново носа там, където не ти е работа?

Явно си спомняше как ми беше помогнал неофициално в случая „Полет 800“ и си мислеше, че отново съм започнал със старите си трикове. Така беше, но защо това трябва да е повод за тормоз?

— Ще съм ти ужасно задължен — казах му.

— Задължен си ми още от миналия път. А бе, какво стана всъщност с оня случай с Полет 800?

— Нищо. Готов ли си да записваш?

— Джон, върша тая работа, за да свързвам двата края. Ако ти помогна, може да се издъня, да ме уволнят или да ме арестуват.

— Името е Михаил — казах и го изговорих по букви.

Той въздъхна и го повтори буква по буква.

— Руснак?

— Възможно е. Фамилията е Путьов — отново го казах по букви и той го потвърди.

— Надявам се да разполагаш с нещо повече от това.

— Ще те улесня. Имам договор за наем на кола и освен ако не се е представил с фалшива самоличност, разполагам с всичко, което ти трябва.

— Добре. Дай го насам.

Прочетох му цялата необходима информация от договора с „Ентърпрайз“, в това число адреса на Путьов — Кеймбридж, Масачузетс.

— Добре, би трябвало да е лесно — каза Дик. — С какво се е захванал този тип? И ти защо се интересуваш от него?

— Не зная с какво се е захванал, но трябва да зная по какъв начин свързва двата края.

— Това върви с основния пакет. Къде да пратя сметката?

— На бившата ми жена. — Дик не се нуждаеше от други причини, за да помогне на бивш събрат по униформа, но все пак реших да го мотивирам отвъд момента с националната сигурност. — Помниш ли колегата ми от Федерал Плаза двайсет и шест? Хари Мюлер?

— Да… пенсионирал се от полицията… споменавал си.

— Точно. Е, мъртъв е. Умрял е тук, около Саранак Лейк. Може да видиш некролог или съобщение във вестниците и сигурно ще пише, че е станал жертва при злополука по време на лов. Само че е бил убит.

— Боже… Хари Мюлер? Какво е станало?

— Точно това искам да разбера.

— И този руснак е замесен ли?

— Замесен е с типа, когото подозирам в убийството.

— Добре… значи… до обед, нали? Как да се свържа с теб?

— Покритието в района е лошо. Ще ти се обадя. Бъди на линия.

— Абсолютно.

— Благодаря. Много поздрави на Мо.

— Всичко хубаво на Кейт.

Затворих и излязох от кухнята. Трябваше да намеря по-добро място, откъдето да действам по случая.

Прекосих Голямата зала, минах през ротондата и излязох навън. Кейт чакаше в колата, седнала зад волана.

Вмъкнах се на мястото до нея.

— Добре, по обед ще знаем нещо повече за Михаил Путьов.

Тя превключи на скорост и потеглихме.

Погледнах часовника на таблото.

— Мислиш ли, че ще успеем да стигнем за половин час?

— Нали затова аз карам, Джон.

— Трябва ли да ти напомням колко се паникьосваш от движението в Манхатън.

— Не се паникьосвам… просто упражнявам техники на избягване.

— И всички останали около теб.

— Много смешно!… Какво има в тая кошница?

Хвърлих поглед през рамо.

— О, мисля в перспектива и поръчах на готвача да ни сложи нещо за обяд.

— Добре мислиш. Срещнахте ли се?

— Да. Хенри. Анри. Както и да е.

— Ужасен ли беше?

— Разбира се, че не. Ще сервира на коктейла печени паленца. Специално и само за мен.

Не мисля, че ми повярва.

Минахме през портала, продължихме по тясната алея между дърветата и излязохме на пътя. Кейт даде газ и се понесохме към срещата с щатската полиция — освен ако полицията не ни срещнеше първа и не ни спреше за неразумно каране.

— Някакви новини от майор Шефър? — попита Кейт.

— Има. Послушал е съвета ми и е сложил под наблюдение Къстър Хил.

— И какво?

— И онази кола на „Ентърпрайз“, която видяхме там и която е била на Путьов, е била върната снощи на летището.

— Значи Путьов си е отишъл?

— Ако го е направил, не си е тръгнал снощи от летището. Той… или може би някой друг, който е карал колата му… се е върнал в Къстър Хил Клуб с микробус. — Разказах й останалото, после извадих договора за наем от джоба си и го проучих отново. — Този Путьов е наел колата в неделя сутринта. Това означава, че е долетял същия ден с полета от Бостън или Олбъни…

— От Бостън — каза тя. — Прочетох списъците на пътниците. Михаил Путьов е пристигнал на летище Адирондак в Саранак Лейк в неделя, с полета от девет и двадесет и пет сутринта.

— Да. Живее в Кеймбридж. — Отново погледнах договора. — Наел е колата за два дни, така че би трябвало да я върне днес. Вместо това колата е била върната на паркинга на летището снощи. Провери ли резервациите за билети, които получихме от Бети?

— Да. Трябва да замине днес с полета за Бостън в дванайсет и четиридесет и пет.

— Добре. Ще видим дали ще стане. — Замислих се за момент. — Обаче защо Путьов е пристигнал на срещата със закъснение и защо е останал, след като всички останали са си тръгнали?

— Зависи. Може да има някакъв петролен бизнес с Мадокс.

— Господин Мадокс е зает човек. С много задачи. Първо приятелски уикенд със стари и влиятелни другари, после убийство на федерален агент, а накрая завършване на уикенда с руснак от Кеймбридж, Масачузетс. Направо се чудя как успя да ни вмести в графика си.

— Не мисля, че Хари е влизал в плановете му за уикенда — отбеляза Кейт.

Може пък и да беше.

Пътувахме на изток по шосе 86 и Кейт като че ли се забавляваше здравата. Мина в насрещното платно, докато към нас се носеха някакви огромни камиони.

— Намали — казах й.

— Не мога. Педалът на газта се е заклещил, а спирачките не работят. Така че просто затвори очи и дремни малко.

Кейт е израснала в провинцията и е пълна с подобни тъпи шофьорски лафове. Не намирам нито един от тях за смешен.

Останах с отворени очи и се взирах през предното стъкло.

— Трябва да се обадя на Джон Насеф — каза Кейт. — Познаваш ли го?

— Не, но името му ми харесва.

— От ВОКР е, зачислен към ФКТС.

— К-А-К-В-О?

— Военноморски отдел за криминални разследвания, Джон. По комуникациите е.

— Питай го за мобилния ми телефон.

Тя не ми обърна внимание.

— Мислих си за Фред, ветерана от флота. Ако изобщо има нещо в тази следа, може би няма да е зле да питаме свързочник от флота за СНЧ и да видим какво ще излезе.

Не бях сигурен, че мога да следя логиката й, но може би беше попаднала на нещо. От друга страна, не ми се искаше да се обаждам във Федерал Плаза с подобни въпроси.

— Не бих се обаждал в службата.

— Защо? Нали там работим.

— Да, но знаеш какви клюкари са всички.

— Не са клюкари. А просто обменят и осигуряват информация. Информацията е власт. Нали така беше?

— Само ако я пазиш за себе си. Дай просто да влезем в интернет и да потърсим за СНЧ.

— Ти си влизай в интернет. Аз ще се обадя на специалист.

— Добре… но го направи да изглежда като някакъв облог или нещо подобно. Например: „Здрасти, Джон, хванали сме се на бас за свръхнискочестотните вълни. Сестра ми твърди, че могат да сварят яйце, а мъжът ми казва, че ще ти изпържат мозъка“. Става ли?

— Искаш да ни помисли за идиоти ли?

— Именно.

— Не съм толкова добра като теб. Не ми отива да се правя на идиот.

— Тогава аз ще му звънна.

— И двамата ще му звъннем.

Пристигнахме в Рей Брук и Кейт намали. След няколко секунди се намирахме на паркинга пред централата на щатската полиция. Часовникът показваше 8:05.

Кейт взе куфарчето си, слязохме от тауруса и тръгнахме към сградата, но внезапно една кола потегли от мястото си и спря точно пред нас.

Не бях сигурен какво точно се случва и застанах нащрек.

Прозорецът от страната на шофьора се спусна и от него се подаде главата на Ханк Шефър.

— Скачайте.

Качихме се в необозначената „Краун Виктория“. Аз седнах отпред, а Кейт се настани на задната седалка.

Зачудих се защо ли ни е чакал на паркинга вместо вътре, но той изясни ситуацията.

— Тази сутрин имам компания.

Нямаше нужда от въпроси.

Шефър излезе на пътя.

— Шестима. Трима от нюйоркското полево отделение, двама от Вашингтон и един от вашия дюкян.

— Те са от правителството и са тук, за да ви помогнат — казах аз.

— Помагат си, като ровят в папките ми.

— Извинете — обади се Кейт от задната седалка. — Аз съм от ФБР.

Обърнах се към нея.

— Скъпа, ние не критикуваме ФБР.

Отговор не последва.

— Кой е човекът от ФКТС? — попитах.

— Някакъв си Лайъм Грифит. Познавате ли го?

— Да. От Отдела за професионална отговорност.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Федералните наричат така вътрешното разузнаване.

— Сериозно? Е, въпросният тип ви търси и двамата.

Хвърлих поглед към Кейт. Изглеждаше малко разстроена.

Някои хора наричат Лайъм Грифит Изпълнителя, а по-младите, които са прекалили с гледането на „Матрицата“, са му лепнали прозвището Агент Черен. Аз го наричам просто боклук.

Спомних си, че Грифит трябваше да присъства на онази среща в Близнаците, но май беше закъснял. Във всеки случай беше избягнал участта на онези, които се бяха събрали там в онази сутрин.

Освен това имах няколко близки срещи с господин Грифит по време на случая с Полет 800 и последните ми думи към него в бара на Еко бяха: „Разкарай ми се от очите“.

Той беше последвал предложението ми, макар и да не го бе приел особено добре.

А сега се бе върнал.

— Какво му казахте? — попита Кейт.

— Казах му, че вероятно ще се отбиете днес. Той каза, че иска да ви види, щом пристигнете. Реших, че ще пожелаете да отложите срещата.

— Благодаря — казах искрено.

Той не реагира.

— Шефът ви Том Уолш се обади веднага след като си тръгнахте. Питаше за какво сме разговаряли и му казах да се обърне към вас.

— Добре — отвърнах. — Аз пък му казах да се обърне към вас. Казахте ли му, че сме отседнали във Върха?

— Не. Защо?

Хвърлих поглед към Кейт.

— Беше ни оставил съобщение там.

— Не съм споменавал — повтори Шефър.

Реших, че може би момчетата от ФБР от града или Лайъм Грифит са разговаряли с Макс от „Херц“.

— Уолш каза ли, че сме назначени по случая?

— Не. Но и не каза, че Грифит е дошъл, за да ви извади от случая. Аз обаче си мисля, че точно затова е тук.

Ако двамата с Кейт можехме да говорим свободно, сигурно щяхме да се съгласим, че най-общо сме прецакани от Том Уолш. Всъщност не можах да се сдържа и се обърнах към нея.

— Том се отмята от уговорката ни.

— Не сме сигурни… Може пък Лайъм Грифит просто да иска да… да ни обясни по-подробно условията.

— Не мисля, че за целта е било нужно Уолш да звъни в Отдела за професионална отговорност, нито пък Грифит да лети дотук.

Тя не отговори.

— Доколкото зная, разполагате с една седмица да разнищите случая — каза Шефър. — Докато не чуя нещо друго, за мен вие сте разследващият екип.

— Точно така — казах аз.

А междувременно трябваше да съм една крачка пред Лайъм Грифит.