Нелсън Демил
Частен клуб (23)

22

Влязохме в голямо преддверие с балкон на втория етаж и масивен полилей от еленски рога. Помещението бе облицовано с жълт чам и украсено в селски стил с тъкани на ръка черги, ловни и риболовни снимки и оскъдна мебелировка от клони на дървета. Имах чувството, че господин Мадокс, ако изобщо съществуваше такъв, няма нищо общо тази хижа.

— Хубаво холче — отбелязах.

— Сигурна съм, че някъде навътре ще видим и глава на лос — отвърна Кейт.

Откъм коридора отляво се разнесоха стъпки и в преддверие влезе друг човек от охраната — този път мъж на средна възраст в сини дрехи. Явно един от дворцовите стражи. Представи ни се като Карл.

— Мога ли да взема палтата ви? — попита той. Отговорихме, че ще си останем с тях, след което той се обърна към Кейт.

— Ще позволите ли да занеса куфарчето ви в гардероба?

— Ще го нося със себе си.

— От съображения за сигурност се налага да видя какво носите в него.

— Няма да стане.

Това като че ли го изкара от равновесие.

— От какво естество е работата ви с господин Мадокс?

— Виж какво, Карл, ние сме федерални агенти, не можем да бъдем претърсвани, не може да ни бъде взимано оръжието и не отговаряме на въпроси, а ги задаваме — казах му. — Можеш или още сега да ни заведеш при Бейн Мадокс, или да се върнем с разрешително за обиск, с още десетима федерални агенти и щатската полиция. Какво избираш?

Карл изглеждаше несигурен в избора си.

— Изчакайте — каза и излезе.

— Десетачка, че ще ни вкара при магьосника — прошепна Кейт.

— Не става. И без това не му дадох възможност за избор.

Извадих мобилния телефон от джоба си, свалих пейджъра от колана и ги изключих.

— Тези неща понякога будят подозрение или прекъсват разговора в най-важния момент — обясних. — Това е една от ситуациите, когато ни е позволено да изключим бръмчилото.

— Не съм много сигурна, но… — Кейт с нежелание изключи телефона и пейджъра си.

Забелязах на отсрещната стена голяма картина с маслени бои — изобразяваше битката при Литъл Бигхорн. Генерал Джордж Армстронг Къстър и хората му бяха заобиколени от боядисани индианци а коне и изглеждаше, сякаш туземците побеждаваха.

— Да си виждала онази картина на последната битка на Къстър в музея за модерно изкуство? — попитах Кейт.

— Не, а ти?

— Аз да. Малко е абстрактна, напомня ми на Магрит или Дали.

Тя не отговори. Сигурен съм, че се чудеше откъде съм чувал за Магрит и Дали, както и кога за последен път съм влизал в музей.

— На картината е изобразена онази риба с голямото око и реещ се във въздуха ореол — продължих аз. — А под рибата са индианците и правят секс.

— Какво? Какво общо има това с последната битка на Къстър?

— Ами, картината е озаглавена „Света Скумрийо, виж ги тия шибани индианци“.

Отговор не последва.

— Загря ли? Риба, голямо око, ореол, света Скумрийо, виж…

— Това е най-тъпата шега, която съм чувала.

Карл се появи отново.

— Моля, последвайте ме.

Тръгнахме след него по коридора и стигнахме до нещо като библиотека, след което слязохме няколко стъпала и се озовахме в огромно помещение с таван като на катедрала.

В дъното имаше голяма каменна камина с горящи дънери, а над нея се мъдреше глава на лос.

— А, ето ти и главата — казах на Кейт. — Как позна?

В голямото кресло до камината седеше някакъв мъж. Стана и тръгна към нас. Носеше син блейзър, широки жълто-кафяви панталони и зелена карирана риза.

Срещнахме се в средата на помещението и той подаде ръка на Кейт. Здрависаха се.

— Аз съм Бейн Мадокс, президент и собственик на този клуб. Вие трябва да сте Кейт Мейфийлд. Добре дошла.

— Благодаря.

Мъжът се обърна към мен и отново протегна ръка.

— А вие сте господин Кори. — Здрависахме се и той попита: — И тъй, с какво мога да ви помогна?

Припомних си уроците по учтивост.

— Първо бих искал да ви благодаря, че ни приемате без предварителна уговорка.

Той се усмихна стегнато.

— Какви бяха другите ми възможности за избор?

— Честно казано, доста ограничени.

Разгледах внимателно господин Бейн Мадокс. На петдесет и няколко, висок, добре сложен, хващаше окото. Дългата му сива коса бе пригладена назад от гладкото му чело. Имаше характерен гърбав нос и стоманеносиви очи, които сякаш не мигаха. Донякъде ми напомняше на ястреб или орел; дори главата му от време на време се обръщаше рязко като на птица.

Гласът му бе добре модулиран, както и би могло да се очаква, а зад цялата тази външност долавях излъчването на много спокоен и самоуверен човек.

Гледахме се и явно се мъчехме да определим кой в случая е истинският мъжкар с по-големия хуй.

— Ще отнемем само десетина минути от времето ви — казах. Може би щяха да са повече, но винаги казвам десет. Кимнах към столовете до камината.

Той се поколеба, но отстъпи.

— Е, сигурно сте изминали дълъг път. Елате, настанявайте се. Последвахме го през помещението, съпровождани неотлъчно от Карл.

По стените можеха да се видят много глави на мъртви животни и препарирани птици. Това не е политически коректно в наше време, но съм сигурен, че на Бейн Мадокс изобщо не му пукаше. Почти очаквах да видя и някой демократ, натъпкан със слама и закован за стената.

Забелязах също и голям дървен шкаф за оръжие със стъклени врати, зад които имаше десетина пушки и карабини.

Мадокс ни заведе до две кожени кресла, разположени срещу неговото от другата страна на масата, и се настанихме. Сега вече се Почувства задължен да играе ролята на добър домакин.

Желаете ли Карл да ви донесе нещо? Кафе? Чай? — Махна с Ръка към чашата с кехлибарена течност на масата. — Или нещо по-силно?

— Кафе, моля — каза Кейт: следваше предписанията как да накара някого да се заседи и разприказва повече от желаното.

Искаше ми се скоч и дори надушвах питието в чашата на Мадокс. Пиеше го чисто. Сигурно имаше проблем с машината за лед.

— Господин Кори?

— Знаете ли, направо умирам за едно лате. Възможно ли е?

— Ъъъ… — Той погледна Карл. — Питай в кухнята дали имаме лате.

— И капучино става — казах. — Дори и едно американо ще свърши работа. Може и айс-мока.

Естествено не пиех подобни пикни, но се нуждаехме от няколко минути насаме с господин Мадокс.

Карл излезе и едва сега забелязах кучето, което лежеше на една страна между креслото на Мадокс и камината. Или спеше, или беше умряло.

— Това е Кайзер Вилхелм — осведоми ме Мадокс.

— Прилича ми на куче.

Той се усмихна.

— Доберман. Много умен, верен, силен и бърз.

— Направо не е за вярване.

Тъпото куче просто си лежеше, лигавеше килима, хъркаше и пърдеше.

— Прекрасно животно — каза Кейт.

Охо, че и се беше надървил. Какво ли сънуваше? Да не говорим, че Кейт Мейфийлд не мисли, че аз съм прекрасен, когато се лигавя, хъркам или пърдя.

— Е, с какво мога да ви помогна? — попита господин Мадокс. Обикновено двамата с Кейт решаваме предварително кой ще водя и каква ще е целта ни. В случая обаче целта ни — Хари Мюлер щеше да подскаже на господин Мадокс, че се е намирал под наблюдение, така че това ограничаваше въпросите ни до времето и световните първенства. От друга страна, Мадокс може би вече знаеше, че го държат под око.

— Господин Кори?

Реших да последвам примера на генерал Къстър и да атакувам — естествено с надеждата за по-добър резултат.

— Имаме информация, че един федерален агент, Хари Мюлер, е изчезнал в околностите на този клуб, и смятаме, че може да се е изгубил или да е бил ранен на ваша територия.

Опитах се да разчета лицето му; на него бе изписана единствено загриженост.

— Тук? На моята територия?

— Вероятно.

Изглеждаше искрено изненадан — или беше превъзходен артист.

— Но… както видяхте, никак не е лесно да се влезе в моята собственост.

— Придвижвал се е пеша.

— Нима? Но имотът се охранява и е ограден.

Беше мой ред да се престоря на изненадан.

— Ограда? Сериозно? Е, може да е минал през нея.

— Защо ще прави това?

Добър въпрос.

— Побъркан е на тема птици.

— Разбирам… И тъй, смятате, че може да е минал през оградата и да се е наранил на моя територия.

— Има такава вероятност.

Изражението на Мадокс остана на загрижен и разтревожен човек.

— Но какво ви кара да мислите така? Наоколо има милиони акри пустош. Моята територия е едва шестнадесет хиляди.

— Само? — казах. — Вижте, господин Мадокс, действаме според специфична информация, която трябва да проверим. Сега е мой ред да питам. Вие или някой от хората ви да е срещал въпросното лице на ваша територия?

Той поклати глава.

— Щяха да ме уведомят. Откога липсва този човек?

— От събота. Но едва сега привлече внимание.

Той кимна замислено и отпи от скоча си.

— Е, този уикенд имах шестнадесет гости, много от които излязоха на излет или лов на птици. Добавете към това охраната. Малко вероятно е този човек да се е изгубил на моя територия, без някой да се натъкне на него.

Кейт се намеси в разговора:

— Шестнадесет души, разделени на шестнадесет хиляди акра, правят по един човек на хиляда акра. Можете да скриете цяла армия на подобна площ.

Господин Мадокс се замисли върху аритметиката. Наистина малко куцаше.

— Предполагам, че ако е бил ранен и неспособен да се движи, има вероятност да остане незабелязан.

— При това много голяма вероятност — каза Кейт.

Мадокс запали цигара, дръпна и направи кръгче във въздуха. После попита:

— И какво желаете да направя? Как мога да ви помогна?

Гледах го как пуши, пие и седи удобно в коженото си кресло.

Изглеждаше по-спокоен от средностатистически заподозрян. Всъщност изглеждаше си направо невинен.

Въпреки това имах чувството, че дори и да е свързан по някакъв начин с изчезването на Хари, пак ще запази самообладание. Нищо не му пречеше да нареди на лакеите си да ни кажат, че го няма; вместо това предпочете да се срещне лице в лице с нас.

Кратките ми забежки към криминалната психология и прекараните на улицата години ме бяха запознали със социопати и нарцисисти — невъобразимо егоистични и арогантни хора, уверени, че с глупостите си могат да се измъкнат и след убийство.

Напълно възможно бе Бейн Мадокс да има нещо за криене и да си мисли, че може да го скрие под носа ми. Този номер обаче нямаше да мине.

— Как мога да ви помогна? — повтори той.

— Ще ви помолим да ни позволите да претърсим имота — отвърнах.

Изглежда, беше подготвен за това.

— Мога да проведа и свое претърсване, след като вече зная, че на моя територия може би има изгубил се човек. Разполагам с петнадесет души, високопроходими коли и шест джипа.

— Пълното претърсване може да отнеме цял месец — казах. — Имах предвид, че искаме да използваме щатската и местната полиция, федерални агенти, а може би и войници от Кемп Дръм.

Идеята май не му хареса, но беше приклещен в ъгъла.

— Кажете ми, какво ви кара да смятате, че този човек е на моя територия, а не из пущинаците около нея?

Това вече бе наистина добър въпрос, за който разполагах със стандартен отговор на правозащитник.

— Действаме според налична информация и убеждения. Това е всичко, което мога да ви кажа. Имаме всички основания да извадим разрешително за претърсване, но това отнема време. Затова предпочитаме да ни сътрудничите доброволно. Това проблем ли е?

— Не, в никакъв случай. Все пак ви препоръчвам да започнете с претърсване от въздуха. Така ще свършите същата работа по-бързо и пак толкова ефективно.

— Благодаря, знаем това — каза Кейт. — Търсенето по въздух вече е в ход. Дойдохме да получим разрешението ви екипите да влязат на ваша територия.

— Разбира се, че не бих попречил на търсене на изчезнал човек. — Мадокс направи кратка пауза. — Но ще искам писмено потвърждение, че не нося отговорност.

Кейт започна да се дразни.

— Незабавно ще ви го пуснем по факса.

— Благодаря. Не искам да изглеждам като лош гражданин, но, за съжаление, живеем в доста спорни времена.

Нямаше как да не се съглася.

— Страната се е запътила към ада — казах. — Прекалено много адвокати се навъдиха.

Той кимна и предложи своето мнение:

— Адвокатите съсипват държавата. Съсипват доверието, плашат онези, които желаят да бъдат добри самаряни, налагат култура на заиграване и се занимават с легализирано изнудване.

Този тип започваше да ми харесва.

— Всъщност са пълни боклуци.

— Така е, боклуци са — усмихна се той.

Реших, че не е честно да го държа на тъмно.

— Колежката е адвокат.

— О… извинете ме, ако…

— Не практикувам — каза Кейт.

— Добре тогава — каза той и се пошегува: — Изглеждате прекалено добре, за да сте юристка.

Тя го изгледа ядно.

— Предполагам, че ще започнете претърсването утре сутринта — каза той. — Вече е прекалено тъмно, за да се пращат хора в гората.

Ясно беше, че господин Мадокс печели време с всичките тези глупости за писмени потвърждения и други подобни, така че казах:

— Мисля, че ни остават още около три часа светлина.

— Ще наредя на хората си незабавно да започнат да търсят. Познават терена.

Гледахме се от упор. Шантавите му сиви очи не мигнаха нито веднъж.

— Господин Кори, моля ви, кажете ми какво е търсил един федерален на моя територия.

Вече имах отговор и на това.

— Фактът, че господин Мюлер е федерален агент, в случая е неуместен.

— Неуместен?

— Да. Излязъл е на излет. В почивните си дни. Не го ли обясних вече достатъчно ясно?

— Може би не съм ви разбрал правилно.

— Може би. И тъй като все пак е федерален агент, федералното правителство помага за издирването му.

— Разбирам. Е, значи не бива да си правя някакви особени изводи от факта, че вие двамата сте от Контратерористичната спецчаст.

— Не. Всъщност не би трябвало да си правите каквито и да било изводи. Трябва също да ви уведомя, че господин Мюлер е наш колега, така че сме тук от лична загриженост, както и по професионални причини.

Той се замисли за миг.

— Не съм изпитвал подобно другарство от времето, когато бях в армията. Не мога да се сетя за нито един човек, който би направил нещо повече от това да ми звънне няколко пъти по телефона, ако се случи аз да изчезна.

— Нито дори майка ви?

Той се усмихна.

— Е, тя би била изключение. Може би и децата ми, стига да са в настроение. Естествено данъчните също ще организират търсене, ако пропусна вноската си за четиримесечието.

Нито Кейт, нито аз коментирахме думите му.

Мадокс запали нова цигара и отново изпусна няколко кръгчета.

— Забравено изкуство — каза той. — Да ви предложа цигара?

Отказахме.

Огледах стаята и забелязах нещо да ме гледа със стъклените си очи от един тъмен ъгъл. Оказа се огромна черна мечка, изправена на задните си крака и вдигнала заплашително предните си лапи. Знаех, че е мъртва и препарирана, но въпреки това подскочих.

— Вие ли сте застреляли това чудо?

— Да.

— Къде?

— Тук, в имота ми. Случва се понякога да минат през оградата.

— И ги застрелвате?

— Е, ако не е ловен сезон, просто ги упояваме и ги местим. Защо?

— Не обичам мечки.

— Някакво лошо преживяване ли?

— Не. Опитвам се да избягвам лошите преживявания. Как мислите, един деветмилиметров глок може ли да спре мечка?

— Не ми се вярва. И се надявам да не ви се наложи да проверявате.

— Аз също. Имате ли капани за мечки в имота си.

— Естествено, че не. Тук посрещам гости и нямам никакво желание някой от тях да попадне в капан за мечки. Има също и нарушители — добави той. — Могат да ме осъдят.

Погледна си часовника.

— Е, ако…

— Само още няколко въпроса, докато дойде латето.

Той не отговори.

— Значи сте ловец? — попитах.

— Ловувам.

— Всичките ли трофеи са ваши?

— Да. Не ги купувам, както правят някои.

— Значи сте доста добър стрелец?

— Бях снайперист в армията и все още мога да сваля елен от двеста крачки.

— Това никак не е зле. На какво разстояние беше мечката?

— На малко. Оставям хищниците да се приближат. — Той ме погледна и почувствах, че е изтънчено рязък по отношение на скромната ми персона. — Така е по-вълнуващо. Какво общо има това с изчезването на господин Мюлер?

— Абсолютно нищо.

Гледахме се изпитателно; той очакваше да му обясня защо го питам такива неща.

— Просто поддържам разговора — казах. — И тъй, значи това е частен клуб?

— Да.

— Мога ли да вляза в него? Бял съм. С ирландско и английско потекло. Католик като Колумб, но мога и да сменя църквата. Ожених се в методистка.

— Нямаме подобни изисквания и изключения, но за момента местата са попълнени — осведоми ме господин Мадокс.

— А приемате ли жени? — попита Кейт.

Той се усмихна.

— Лично аз — да. Но членството в клуба е ограничено единствено до мъже.

— Защо?

— Защото така искам.

Появи се Карл с поднос в ръцете. Остави го на масата и се обърна към мен.

— Кафе о ле става ли?

— Страхотно.

Той посочи малкия сребърен кафеник на Кейт и попита:

— Това ли ще е всичко?

Кимнахме и Карл изчезна.

Господин Мадокс отиде до барчето да си налее още скоч.

— И аз бих пийнал едно малко — казах.

— Ще се наложи да го пиете чисто — каза той през рамо, напълни двете чаши, обърна се и се усмихна. — Май имам проблем с машината за лед.

„Руди, дърто лайно миризливо! Ще ти набутам антената в задника“.

Значи Мадокс бе знаел, че някой идва при него, но въпреки това не бе направил опит да избегне неканените гости дори след като горилите на портала му бяха казали, че сме федерални агенти. Явно беше решил да ни преслуша, докато ние преслушваме него.

Господин Мадокс ми подаде кристалната чаша.

— Честит Ден на Колумб.

Чукнахме се, той седна, сложи крак върху крак, отпи и се загледа в огъня.

Кайзер Вилхелм се събуди и се настани до креслото на господаря си, за да получи почесване зад ушите. Тъпото куче ме изгледа и аз го изгледах в отговор. То първо извърна поглед, така че излязох победител.

Кейт отпи от кафето си и наруши мълчанието.

— Казахте, че сте имали шестнадесет гости през уикенда.

— Точно така. — Мадокс отново си погледна часовника. — Мисля, че вече всички са си тръгнали.

— Може да се наложи да разговаряме с тях, така че ще ми трябват имената им и координати за връзка.

Мадокс не очакваше това и за момент остана без думи — нещо доста необичайно за него, доколкото можех да преценя.

— Защо?

— В случай, че са видели или чули нещо във връзка с изчезването на господин Мюлер — обясни Кейт. — Стандартна процедура.

Явно въпросната процедура не му беше особено по вкуса.

— Това ми се вижда напълно ненужно. Никой не е видял или чул каквото и да било. Освен това бъдете така добри да разберете, че това е частен клуб и членовете му желаят да останат анонимни.

— Мога да гарантирам тяхната анонимност, а освен това от нас зависи да определим дали някой е видял или чул нещо — отвърна Кейт.

Той отпи доста по-голяма глътка от предишните.

— За разлика от вас, аз не съм адвокат, но въпреки това смятам, че ако не става дума за престъпление, каквото няма, или за гражданско дело, каквото също няма, не съм длъжен да ви съобщавам имената на гостите си, както и вие не сте длъжни да ми съобщавате имената на вашите.

Не се сдържах.

— Миналата седмица ми гостуваха вуйна ми и вуйчо ми, Джо и Агнес О’Лиъри. При вас кои бяха?

Той ме изгледа, но не успях да определя дали ме оценява по достойнство. Колкото и да е странно, този тип ми харесваше — мъж откъдето и да го погледнеш — и си мисля, че при други обстоятелства страшно щяхме да си допаднем. Може би ако всичко това се окажеше просто недоразумение и Хари се появеше в някой мотел или другаде, господин Мадокс щеше да ме покани за един уикенд с момчетата си. А може би не.

— Прав сте, че по закон не сте задължен да ми давате имената на гостите си, поне засега — каза Кейт. — Все пак бихме се радвали на доброволното ви сътрудничество, особено когато от това може би зависи човешки живот.

Господин Мадокс се замисли.

— Ще трябва да го обсъдя с адвоката си.

— Вие не обичате адвокати — напомни му Кейт.

Той се усмихна сковано.

— Така е, но не обичам и надзирателя си. Ще се свържа с хората които бяха тук, и ще ги питам дали са съгласни да разкрия имената им.

— Ще ви помоля да го направите възможно най-бързо. И докато сме на тази тема, ще ми трябват и имената и координатите на хората ви — каза тя. — Звъннете ми довечера. Двамата с господин Кори ще бъдем във Върха.

Той вдигна вежди.

— Да не би Контратерористичната част да има проблем с усвояването на бюджета си?

Добро попадение. Този тип определено ми харесваше.

— Делим една стая, за да спестяваме от парите на данъкоплатеца — отвърнах.

Той отново повдигна вежди.

— Това няма да го коментирам. — Погледна си часовника за трети път. — Е, щом се налага да звъня по телефони…

— Между другото забелязах, че телефоните ни имат много добро покритие тук — казах аз. — Видях и онази кула на хълма. Клетъчен предавател ли има там?

— Да.

— Явно имате връзки.

— В смисъл?

— В смисъл, че населението в района сигурно е по-малобройно от населението на Сентръл Парк в делник, пък и не мисля, че много от местните жители имат мобилни телефони. И въпреки това си имате голяма и скъпа кула насред имота си.

— Бихте се изненадали колко хора от селските области имат мобилни телефони — каза Мадокс. — Всъщност аз построих кулата.

— За себе си ли?

— За всеки, който има мобилен телефон. Съседите ми го оценяват.

— Не видях никакви съседи.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че агент Мюлер е имал мобилен телефон и е провел няколко разговора от този район, а сега не се обажда и не отговаря на повикванията. Точно затова се опасяваме, че може да е ранен или по-лошо.

— Понякога сигналът прекъсва поради отдалечеността от другите Ули — отвърна господин Мадокс. — Случва се също хората да губят или повреждат апаратите си — Случва се някоя телефонна компания с лошо покритие в района, случва се самият телефон да не е наред, случва се дори и батерията му да се изтощи. Лично аз не си правя големи изводи от неотговарящ мобилен телефон. Иначе трябва да си мисля, че децата ми са отвлечени от марсианци.

Усмихнах се.

— Така е. Не му придаваме прекалено голяма важност.

— Добре — Той свали кръстосаните си крака и се наведе напред. — Има ли още нещо?

— Да. Какво е уискито?

— Лично производство, чисто малцово. Желаете ли една бутилка на тръгване?

— Много щедро от ваша страна, но не мога да приемам подаръци. Мога обаче да изпия цяла бутилка тук, без да нарушавам етичния кодекс.

— Желаете ли една за из път?

— При тези пътища се страхувам, че няма да намеря Върха и в трезво състояние — отвърнах. — Но пък бихме желали да помогнем на хората ви в търсенето. После бихме могли да пренощуваме тук. Възможно ли е?

— Не. Това противоречи на клубния правилник. Освен това хората ми ще се оттеглят на заслужена почивка след тридневния уикенд.

— Не ни трябват много хора, а можем и да споделим една стая.

— Много сте смешен — каза той, с което ме изненада. — Съжалявам, но не мога да ви предложа да останете за през нощта. Ако обаче желаела отседнете в близкия мотел, ще поръчам на някой от хората ми да насочи към Саут Колтън. Може би вече сте минавали оттам.

— Да, май минахме. — Предположих, че скочът го е отпуснал малко и Затова ме намира за смешен. — Не искам да ви преча да се обаждате, но ако имате една минута, бих искал да ви разпитам за клуба.

Той не отговори.

— Няма нищо общо с изчезването. Мястото обаче е наистина страхотно. Как започнахте всичко това? И с какво се занимавате? С лов риболов?

Бейн Мадокс запали още една цигара, облегна се назад и отново сложи крак върху крак.

— Е, да започнем с името. През шейсет и осма бях произведен в лейтенант от армията и бях изпратен във Форт Бенинг, Джорджия, преди да замина за Виетнам. Там към офицерския клуб имаше допълнителни постройки — по-малки клубове, в които младшите офицери можеха да се събират по-далеч от мозъците.

— Страхотна идея. Бях ченге, преди да постъпя във ФКТС, и определено не обичах да ходя в баровете, в които ходеха тузарите.

— Именно. Един от тези клубове се намираше в местността Къстър Хил и се наричаше Офицерски клуб Къстър Хил. Сградата бе съвсем проста, приличаше на хижа.

— А. Ясно как са тръгнали нещата.

— Да. И тъй, няколко вечери седмично няколко десетки младши офицери се събирахме на бира и лоша пица да си говорим за живота, войната, жените, а от време на време и за политика.

Господин Мадокс сякаш напусна стаята и се върна далеч във времето и пространството. Възцари се тишина, нарушавана единствено от пукането на затихващия огън.

Домакинът ни отново се върна в настоящето.

— Времената бяха много лоши за страната и армията. Дисциплината беше отишла по дяволите, нацията бе ужасно разделена, в градовете имаше бунтове и убийства, от фронта идваха лоши новини и… нали разбирате, случваше се съученици да умират във Виетнам или да се връщат половин хора… физически, психически и духовно… За такива неща си говорехме.

Довърши скоча си и запали още една цигара.

Чувствахме се… предадени. Нашата жертва, патриотизмът ни, службата ни и вярата ни бяха станали безсмислени и противни за Много от сънародниците ни. — Мадокс вдигна поглед. — Нищо ново в Световната история, но за първи път появяващо се в Америка.

Двамата с Кейт премълчахме.

— Е, така станахме по-огорчени, а после и радикални, както вероятно бихте казали — продължи той. — Заклехме се, че… че ако останем живи, ще се посветим изцяло на мисията да поправим многото несправедливости.

Не вярвах клетвата е била точно такава. По-скоро ми идваше наум думата „отмъщение“.

— И тъй повечето от нас заминахме през океана, някои се завърнахме и продължихме да поддържаме контакт. Някои, подобно на мен останаха в армията, но повечето излязоха, след като изтече редовната им служба. Мнозина преуспяхме и често помагахме на онези, които нямаха нашия късмет или се нуждаеха от напредване в кариерата или нова работа. Класическа мрежа от бивши съученици и приятели, но нашата бе родена в котела на неспокойни времена, калена с кръв и война и проверена от години скитане из пустошта, в която се бе превърнала Америка. А после, с годините, докато преуспявахме още повече когато… влиянието ни нарасна, когато Америка започна да възвръща силата си и отново тръгна по пътя си, видяхме че не сме без значение.

Отново замълча и се огледа, сякаш се чудеше как е попаднал в тази голяма сграда така далеч от малкия офицерски клуб в горите на Джорджия.

— Построи тази хижа като място за събиране преди двадесет години.

— Значи не идвате тук само заради лова и риболова — казах аз. — Имам предвид, че става въпрос и за бизнес, а може би и за малко политика.

Той помисли преди да ми отговори.

— Бяхме… заети с войната против комунизма и съвсем искрено и с известна гордост мога да кажа, че мнозина от членовете на този клуб са изиграли ключова роля за окончателната победа над тази налудничава идеология и края на Студената воина. — Мадокс ни погна — А сега… е, сега имаме нов враг. Винаги има нов враг.

— И какво? — политах. — Пак ли сте вътре?

Той сви рамене.

— Не до степента, до която бяхме по време на Студената война. Сега сме по-стари, бихме се добре и заслужаваме да се оттегли мир. Тази война е за хора на вашата възраст.

— Значи членовете на клуба са все ветерани от армията от първия Къстър Хил Клуб?

— Не. Някои от нас не са между живите, други изчезнаха, трети просто отпаднаха. През годините добавяхме нови членове — хора, които споделят нашите убеждения и които водеха своята борба. Правехме ги почетни членове на оригиналния Офицерски клуб Къстър Хил от шейсет и осма във Форт Бенинг, Джорджия.

Помислих си за това и за богатите и влиятелни мъже, събрали се за един дълъг уикенд в една уединена хижа. Може би в това нямаше нищо особено и просто в министерството на правосъдието страдаха от поредния си пристъп на параноя.

От друга страна…

— Е, благодаря, че споделихте това с нас — казах. — Наистина е интересно. Може би всички вие трябва да пишете мемоари.

Той се усмихна.

— Тогава всички ще влезем в затвора.

— Моля?

— Заради някои от действията ни през Студената война. Натискахме тук-там.

— Нима?

— Е, всичко е добре, когато завършва добре. Нали ще се съгласите, че за да се бориш с чудовища, понякога трябва и самият ти да станеш чудовище.

— Не, не мисля — отвърнах.

Кейт ми даде рамо.

— Трябва да се бием на страната на доброто по добър начин. Това ни прави различни от тях.

— Е, когато някой е насочил ракета с ядрена глава към теб, може и да ти бъде простено, ако го сриташ в топките — каза Бейн Мадокс.

Много добре го разбирах, но спорове като този могат да се проточат до безкрайност, а той вероятно ги бе водил и бе намерил решението на подобни въпроси преди много години, на бира и лоша пица.

Винаги съм си мислил, че хората от поколението на шейсетте са някак различни, може би уплашени и все още имащи зъб на едно или друго. Само че не ми плащат да мисля за подобни неща или да предлагам утеха. Въпреки това казах:

— Е, значи все пак имате другари, които биха ви търсили, ако изчезнете.

Той погледна към мен, а може би през мен, и отговори:

— Нима? Имах. Когато бях млад и носех униформа… Мисля, че вече всички са си отишли… с изключение на Карл… служеше под мое командване във Виетнам. Карл и Кайзер Вилхелм са лоялни — добави той.

Нямаше какво да кажа, така че станах.

— Благодарим ви за отделеното време.

Кейт също стана и взе куфарчето си.

Мадокс изглеждаше едва ли не изненадан, че се отървава от нас, и за миг си помислих, че изглежда донякъде разочарован.

— Ще участвате ли в търсенето с моите хора? — попита той.

Не мислех, че с Кейт ще постигнем кой знае какво, ако тръгнем да обикаляме до мръкнало шестнадесет хиляди акра земя с охраната на Мадокс.

— Господин Кори?

От друга страна, не бих имал нищо против да поразгледам наоколо. Но с Кейт изобщо не би трябвало да сме тук, а и вече закъснявахме за срещата си с майор Шефър в централата на щатската полиция. Хвърлих поглед към Кейт и отвърнах:

— Ще оставим търсенето на вашите хора. Ще се върнем утре сутринта.

Той кимна.

— Добре. Незабавно ще наредя на хората си да започват. Освен това ще се погрижа екипите утре да разполагат с подробни карти. Могат да използват и моите превозни средства и персонала.

— Но нали персоналът ви ще излезе в почивка? — попита Кейт.

— Домашният персонал е в почивка. Охраната ще е на мястото си.

— Мога ли да ви попитам защо ви е толкова много охрана?

— Всъщност не е чак толкова много, ако имате предвид, че работят на смени денонощно и седем дни в седмицата — отвърна Мадокс.

— Но защо ви е нужна подобна охрана?

— Къща като моята привлича нежелано внимание — отговори той. — Освен това местната полиция е малобройна, а щатската е малко далеч. Разчитам на собствената си охрана.

Кейт не задълба по въпроса.

— Ще ви изпратя — каза Бейн Мадокс.

Тръгнахме към вратата.

— Утре тук ли ще бъдете? — попитах аз.

— Може би — каза той и замълча за момент. — Плановете ми са хвърчащи.

Както и двата му самолета.

— А къде е постоянното ви жилище?

— В Ню Йорк.

— Други домове имате ли?

— Няколко.

— Как стигате дотам? С кола? Или със самолет?

— Обикновено някой ме откарва до летището в Саранак Лейк — отвърна той. — Защо питате?

— Просто исках да се уверя, че ще мога да ви намеря утре. Имате ли мобилен телефон?

— Не си давам номера, но на телефона на охраната винаги има дежурен, който може да ме намери. Ако открием нещо, ще ви се обадим във Върха. — Мадокс ми даде номера на охраната. — Но най-вероятно ще ви видя утре сутринта.

— Да, ще ни видите. Имате ли си самолет?

— Да — след кратко колебание каза той. — Защо питате? Може ли да се установи връзка с вас, докато сте в него? Обикновено да. Защо?

— Предвиждате ли полети в или извън страната?

— Пътувам когато и където ми наложи работата ми. Не съм сигурен защо ви е нужно да знаете подобни неща.

— Просто искам да съм сигурен, че мога да се свържа с вас, ако се появи неразбирателство или проблеми с охраната ви. Изглеждат доста ревностни и с тях май трудно може да се излезе на глава.

— За това им се плаща. Ще се погрижа да разберат, че вие двамата можете да се свързвате с мен, както и че издирващите екипи могат свободно да се движат на територията на имота ми.

— Чудесно.

Излязохме в преддверието.

— И тъй, значи вие сте построили това място? — казах.

— Да. През осемдесет и втора. Като дете винаги се възхищавах на хижите тук, както и на така наречените големи лагери, строени от милионерите в началото на миналия век. Всъщност Върха, където сте отседнали, е бил такъв лагер — на Рокфелер.

— Да, зная. Случайно да имате да ми заемете един смокинг?

— Лично аз бих предпочел румсървиса.

— Аз също. И защо не сте си купили някой от онези стари палати, които най-вероятно са се продавали?

Той се замисли за момент.

— Ами, погледнах няколко, но в парка се продаваше и този парцел, така че го купих за триста хиляди долара. По-малко от двадесет долара на акър. Най-добрата инвестиция, която съм правил.

— По-добра и от петрола?

— Хм, значи знаете кой съм.

— Е, не може да се каже, че сте неизвестен.

— Старая се да стоя на заден план. Но това не винаги е възможно. Затова е и охраната.

— Да. Добра идея. Тук никой не може да се добере до вас.

— Всъщност не мисля, че някой се опитва да се добере до мен.

— Човек никога не може да е сигурен.

Той сякаш не ме чу.

— А как върви цената на петрола? — попитах. — Нагоре или надолу?

— Вашите предположения са точно толкова добри, колкото и моите.

— Това е доста плашещо.

Той се усмихна.

— Залагайте на петдесет долара на барел с приближаването на войната с Ирак. Но не сте го чували от мен, да знаете.

— Дадено.

Явно му се говореше, което бе добре дошло за мен. Посочи една стените, върху която имаше двайсетина бронзови табели с имена и дати.

— Това са някои от хората, с които съм служил. Името и датата на смъртта. По-ранните дати са на загиналите във Виетнам, по-късните — в една или друга война след това. Някои си отидоха и от естествена смърт. — Мадокс пристъпи към табелите. — Построих това място донякъде като паметник в тяхна чест, отчасти като напомняне за началото в Офицерски клуб Къстър Хил и отчасти като място, на което онези от нас, които оцеляхме, да се събираме в Деня на ветераните и Деня на загиналите във войните.

— Много мило — каза Кейт след няколко секунди тишина.

Бейн Мадокс погледа още известно време имената, после се обърна към нас.

— Освен това, когато построих това място, Студената война бе в разгара си. Сигурно помните, че медиите се мъчеха да докарат страната до истерия и тръбяха, че Рейгън ни води към ядрен Армагедон.

— Да, спомням си — казах. — Дори и аз се бях хванал. Започнах да се запасявам за всеки случай с консерви и бира.

— Е, аз никога не съм вярвал, че ще се стигне до размяна на удари заради Гарантираното взаимно унищожение, но идиотите от медиите и Холивуд ни изкарваха направо мъртви и погребани — учтиво продължи Мадокс. — В общи линии, всички те са тайфа изкуфели бабички.

— Това е обида към възрастните дами.

— Както и да е. Предполагам, че това е било в ума ми, когато строих хижата. Поне зная, че е било в ума на жена ми.

Женен ли сте? Вече не.

— Да не би да е привърженичка на демократите или нещо такова? Редова консуматорка.

Значи си имате и бомбоубежище?

— Да. Абсолютно ненужен разход, но тя така искаше.

— Е, радиоактивното замърсяване е лошо нещо — казах.

— Радиоактивното замърсяване се надценява.

Никога не бях чувал да се говори така по въпроса и за миг си помислих, че разговарям с доктор Стрейнджлав.

Мадокс погледна стенния часовник с кукувица.

— Бих ви показал сградата, но знам, че имате и друга работа.

— Ще се върнем утре по първи петли — напомних му.

Той кимна и тръгна към вратата.

— Картината с Литъл Бигхорн е страхотна — казах.

— Благодаря. Много е стара, от неизвестен художник, и не мисля, че представя точно финалните мигове от онази битка.

— Кой би могъл да каже? Всички са мъртви.

— Някои индианци са останали живи.

— Е, били са безразсъдни, но пък и храбри.

— Опасявам се, че безразсъдството им е било повече от храбростта — каза той. — Аз служих в Седми кавалерийски. Полкът на Къстър.

— Не изглеждате чак толкова стар… — Кимнах към картината.

— Във Виетнам, господин Кори. Полкът все още съществува. — О… ясно.

Той застана до вратата. Настъпи неловко мълчание. Обикновено използвам момента и пускам някоя муха на заподозрения, колкото да сънува кошмари. Но, честно казано, вече бях останал без стрели, ако ми позволите метафората, пък и не бях сигурен, че Бейн Мадокс има нещо общо с изчезването на Хари. Така че казах:

— Благодаря за отделеното време и помощ.

— Незабавно започваме търсенето — отвърна той. — Междувременно, ако въздушното издирване даде някакъв резултат, нека от щатската полиция да се обадят на охраната и ще пратя хора на осветеното от хеликоптерите място. Ако имаме късмет, може и да го намерим през нощта.

— Мисля, че и малко молитви няма да са излишни.

— Докато температурата е над нулата, човек може да изкара седмици в гората, стига да не е лошо ранен — каза Мадокс.

Отвори вратата и излязохме на верандата. Забелязах, че колата на „Ентърпрайз“ е изчезнала.

— Искам да ви благодаря за вашата служба на страната — казах.

Той кимна.

— Да, благодарим ви — каза Кейт.

— Вие също служите, макар и по различен начин, в друга война — отвърна Мадокс. — И аз ви благодаря. Това е може би най-трудната битка, която сме водили. Не отстъпвайте. Ще победим.

— Ще победим — каза Кейт.

— Ще победим — съгласи се господин Мадокс. — Надявам се да доживея до времето, когато ще имаме постоянно зелено ниво на опасност.