Нелсън Демил
Частен клуб (41)

40

Стоманената врата не се отвори, докато не приближих съвсем, затова надух клаксона.

Тя се плъзна настрани и двамата щурмоваци ме изгледаха свирепо, застанали с пъхнати под коланите си палци. Ако това беше най-доброто, на което бяха способни, не бих се занимавал с тях, но в случая дадох газ, минах на косъм от тях, после рязко отклоних и промъкнах колата през наполовина отворения портал.

Видях в страничното огледало как рият чакъла с копита. Май бяха доста вбесени.

Може би не трябваше да съм такава гадина. Нужно е обаче ясно и категорично да покажеш кой е главният мъжкар. Хората обичат да знаят къде им е мястото в обществената йерархия.

Освен това нямах съмнение, че единият от тях, ако не и двамата, са спипали Хари в имота. А ако не бяха те, то бяха някои други типове в същата униформа. Нали така, Бейн?

Пак не се виждаше никакъв наблюдаващ екип и започнах да се чудя какво по дяволите е замислил Шефър.

Излязох на шосе 56 и потеглих на север.

Превъртях в главата си разговора с Бейн Мадокс, което ме подтикна към някои интересни странични мисли. Крайният извод бе, че Бейн и Джон знаят, че Бейн и Джон играят шах един с друг.

Както й да е, Мадокс ме покани на вечеря. Разбира се, мис Мейфийлд също бе поканена. И по дрехите ми, които бяха същите като вчера, Мадокс бе стигнал до заключението, че двамата с нея сме се озовали тук съвсем неочаквано. Затова се погрижи да подчертае, че тя може да се чувства удобно в клуба независимо какво облекло носи. Много тактично от негова страна — да не говорим, че беше и признак на сериозна наблюдателност. От Бейн Мадокс можеше да излезе добър детектив.

Престъпниците обикновено не решават проблемите си със закона, като убиват разследващите служители, но ако поканата за вечеря наистина се окажеше капан, това означаваше, че след двойното убийство Мадокс бързо щеше да пристъпи към осъществяването на основния си план — независимо какъв е той.

И единственият начин планът му да проработи бе да знае от някакъв източник — Шефър, шерифа или дори човек от ФБР, — че двамата с Кейт бягаме от закона и че няма спасителен отряд, който да ни се притече на помощ.

А ако Мадокс разполагаше с тази вътрешна информация, това бе крайно смущаващо и много плашещо.

Освен това Мадокс знаеше, че не му остава много време, особено сега, след като е замесен в разследването на убийство. А дали щях да разбера веднага резултата от онова, с което се занимаваше? В смисъл, можех да си го представя как отпива от скоча си и отбелязва нехайно: „О, между другото, ядрените ни подводници току-що видяха сметката на Китай, Северна Корея, Близкия изток и Париж. Може би няма да е зле да се преместим в атомното скривалище“.

Както и да е, време беше да послушам съвета на Кейт и да се върнем в Ню Йорк, вместо да ходим на вечеря в замъка Мадокс. Нали? Абсолютно.

Знаех, че Кейт се тревожи за мен и че можеш да се измъкнеш с триминутен разговор, без да бъдеш проследен, така че включих мобилния си телефон и набрах номера на Езерната къща.

— Ало? — отговори Кейт.

— Аз съм.

— Слава Богу. Започвах да се тревожа…

— Добре съм. Мога да говоря само една минута. Трябва да свърша това-онова и ще се върна след около час.

— Добре. Как мина?

— Добре. Ще ти разправям, като се прибера. Успя ли да свършиш някои от задачите?

— Да, аз…

— Разговаря ли с Шефър?

— Не мога да се свържа с него.

— Нищо… А намери ли пица?

— Не. Вземи нещо.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Добре. Уредил съм покани за вечеря в Къстър Хил Клуб.

— Какво?

— Ще ти кажа, когато се видим. Облеклото е неофициално.

— Майтапиш ли се?

— Сериозно, неофициално е. В седем, на коктейл.

— Имам предвид…

— Трябва да затварям, чао.

— Джон…

— Чао. Обичам те.

Прекъснах и изключих телефона. Казах ли, че ще ходим на вечеря в Къстър Хил Клуб? Да не съм полудял?

Както и да е, приближавах бензиностанцията на Руди, който стоеше там и си приказваше с някакъв самообслужващ се клиент. Отбих и го извиках.

— Руди!

Той ме видя и се затътри към колата.

— Връщаш ли се?

— Откъде?

— От… Не зная. Къде беше?

— Опитах се да изгладя нещата около теб и господин Мадокс.

— Така ли? Казах ти, че говорих с него. Няма проблем.

— О, още ти беше бесен. Е, имам добра и лоша новина. Коя да е първа?

— Ъъъ… добрата.

— Добрата новина е, че вече не ти е бесен. Лошата е, че ГОКО ще открива бензиностанция от другата страна на улицата.

— Ъ? Какво?! О, Боже. Не може да го направи.

— Може и ще го направи.

Руди погледна празното място от другата страна на улицата. Сигурен съм, че си я представяше — осем блестящи нови колонки, чисти тоалетни и карти на парка.

— Конкуренцията е хубаво нещо — казах. — Типично американско.

— Ох, мамка му!

— Имам нужда от една услуга. Руди?

— Ъ?

— Трябва да прибера един застрелян елен. Имаш ли нещо по-голямо, което да сменя за корейската косачка?

— Ъ?

— И ще ти напълня резервоара.

— Бензин ли искаш?

Паркирах хюндая зад бензиностанцията, за да не се вижда, и след пет минути се бях договорил с Руди, който продължаваше да се държи като ритнат от муле по главата. Дори не забеляза, че ключовете на колата не са на запалването, където му казах, че съм ги оставил.

— Не казвай на Мадокс за това — казах му на тръгване. — Само ще влошиш нещата. Аз ще говоря с него.

— Не може да го направи. Ще го съдя.

Както и да е, по-голямата кола на Руди се оказа разнебитен микробус „Додж“, купето изглеждаше като пострадало при експлозия по време на бой с храна. Но въпреки това се движеше като шампион.

Продължих пътя си и в Колтън подминах завоя за Кантън и поех по обиколния път през Потсдам.

Когато бягаш от хайка, трябва често да сменяш конете, да застреляш последния и никога да не минаваш два пъти по една и съща пътека.

 

 

Стигнах Кантън и намерих магазин за спортни стоки „Шийнтъл“, откъдето купих кутия патрони 40-и калибър за Кейт и 9-милиметрови за мен. Всички в правозащитната система трябва да използват един и същи калибър, както е при военните, но това е друга история. Купих също и четири допълнителни пълнителя за глока. Съдържателката, Леели Шийнтъл, се нуждаеше от документ за самоличност за мунициите. Показах й шофьорската си книжка вместо картите от ФБР.

Трябваше да сменя чорапите си, които преди малко се бяха превърнали във веществено доказателство, така че си купих нови, вълнени — щяха да свършат чудесна работа за събиране на още проби в трапезарията и библиотеката на господин Мадокс.

Разбира се, всички тези следователски техники щяха да идат на вятъра, ако Мадокс ни сипеше нещо весело в питиетата или ни застреляше с упойващи стрелички и се събудехме мъртви като Хари. Разбира се, винаги има и възможност за добрата старомодна игра с пистолети.

Като стана въпрос за това, помислих си, че може да попаднем в ситуация, при която двамата с Кейт да бъдем освободени от оръжията си. Нямах намерение да позволявам това без бой, но фактът бе, че щяхме да влезем във въоръжен лагер, а е трудно да спориш с десетина души, насочили карабини към теб. Сигурен бях, че Хари се е намирал в подобна ситуация.

Огледах се из магазина за нещо, което би могло да остане незабелязано от металотърсачи и при претърсване, като същевременно да може да се окаже по-полезно в напечено положение от, да кажем, вълнени чорапи.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита госпожица Шийнтъл, наистина красива млада дама. Едва сега го забелязах.

— Ами… това е малко дълга история… — Наистина не исках дай разправям за Мадокс и как частната му армия ме държи на прицел и ми отнема пистолета, след което аз вадя скритото оръжие, избивам ги и тъй нататък. — Аз… трябват ми някакви пособия за оцеляване.

— Какви по-точно?

— Не зная, Леели. Какво предлагате?

Тя ме заведе до единия ъгъл.

— Е, тук има някои неща. Но всъщност всички лагерни пособия са пособия за оцеляване.

— Не и когато става дума за бившата ми жена. Тя лагеруваше с влекач на къщи и домашна прислужница.

Леели се усмихна.

Огледах стоките и се опитах да измисля какво, по дяволите, бих могъл да вмъкна в хижата, без да бъде засечено от детектор. Зашеметяващите гранати почти нямат метал, така че реших да се пробвам.

— Да имате зашеметяващи гранати?

Тя се разсмя.

— Не. Защо пък да имам зашеметяващи гранати?

— Не зная. Може би за ловене на риба. Нали се сещате, вместо динамит.

— Това е незаконно — каза тя.

— Сериозно? Правя го през цялото време в Сентръл Парк.

— Стига, Джон.

Изглежда, наистина искаше да ми помогне, но аз не й помагах особено.

— Значи ще лагерувате. Нали така?

— Така. Точно затова си купих вълнените чорапи.

Тя намери отговора ми за смешен.

— Значи ви трябват пособия за зимно къмпиране.

— Всъщност нямам много пари в брой, а бившата ми жена открадна кредитната ми карта.

— Поне пушка имате ли?

— Не.

— Е, ще трябва да си отваряте очите на четири за мечки. По това време на годината са непредсказуеми.

— Също като мен.

— И не си мислете, че сте в безопасност с тези ваши пистолети. Последният, който се опита да спре мечка с пистолет, сега е трофей в бърлогата й.

— Много смешно.

— Не е смешно. Ако около лагера ви се появи мечка и започне да търси храна, ще трябва да почнете да дрънчите с тенджери и тигани…

— Нямам тенджери и тигани. Точно затова ми трябват зашеметяващи гранати.

— Не. Знаете ли какво ви трябва?

— Не. Какво?

— Трябва ви клаксон с въздух под налягане.

И взе една ламаринена кутия от лавицата.

— Това чили ли е? — поинтересувах се.

— Не…

— Въздух под налягане. Нали се сещате?

— Не, това е като… въздушна свирка. Обикновено ги подплашва, а и може да се използва за сигнализиране, ако загазите. Две дълги и едно късо. Става ли? Само шест долара.

— Сериозно?

— А това… — тя свали някаква кутия от лавицата, — това е мечешко гръмче.

— Ъ?

— Като сигнален пистолет. Разбирате ли? Ето, тук пише, че сигналната ракета излита на височина четиридесет метра и може да се види от петнайсет километра през деня и от трийсет нощем.

— Ясно… — В главата ми светна малка сигнална лампичка. — Да… това може и да свърши работа.

— Когато изстреляте патрона, той издава звук със сила сто и петнадесет децибела. Ще изкара акъла на всяка мечка.

— Аха. И мечката ще се наака от страх.

Тя се засмя.

— Да. Ето. — Подаде ми кутията и аз я отворих. Вътре беше устройството за изстрелване, на големина и външен вид колкото малко фенерче, и шест сигнални ракети колкото батерия АА. Но пък това дребно нещо вдигаше сериозна врява.

— Просто пъхате заряда тук, натискате това копче и ракетата излита. Ясно ли е? Само не го насочвайте към лицето си — каза Леели и пак се разсмя.

Всъщност нямаше да бъде насочено към моето лице, ако и когато се наложеше да използвам това чудо.

— И не го насочвайте към мечката — продължи тя. — Ясно? Може да я нараните или да предизвикате горски пожар. Не бихте искали да подпалите гората, нали?

— Тъй ли?

— Разбира се. Добре, ще получите ярка светлина, също като… какво пише тук? Около петнадесет хиляди свещи. — Леели се усмихна. — Ако я видя или чуя, ще дойда да ви търся. Това е трийсет долара. Става ли?

— Става.

— Значи взимате въздушния клаксон и мечешкото гръмче. Нали така?

— Да… Всъщност ще взема две мечешки гръмчета.

— Компания ли имате?

— Не, но ще стане чудесен подарък за рождения ден на петгодишния ми племенник.

— Не, Джон. Не. Това не е играчка. Това е голяма пиратка, с която си играят само възрастни. Всъщност ще трябва да подпишете АТО формуляр, за да го купите.

— Атомен формуляр?

— Не. Алкохол, тютюн и оръжия.

— Сериозно? — Взех още една кутия и отидохме до касата. Благодарих наум на шибаните мечки, че ми помогнаха да разреша проблема.

Леели ми даде формуляра от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия, в който писмено заявих, че закупените от мен мечешки гръмчета ще бъдат използвани единствено за легитимно контролиране на досаждащи диви животни.

Е, това доста се доближаваше до намеренията ми, така че подписах.

На тезгяха имаше кутия шоколадчета и взех едно за Кейт. Щях да взема две, но не исках дай развалям вечерята.

— Това ли е всичко? — попита Лесли.

— Аха.

Тя маркира мунициите, въздушния клаксон, чорапите, шоколадчето и двете мечешки гръмчета.

Платих й с последните си пари в брой. Не ми достигнаха два долара и се канех да се откажа от шоколадчето, но Леели ме спря.

— Аз черпя — каза и ми подаде визитката си. — Мини утре и кажи от какво още имаш нужда. Приемам чекове, а в градчето има и няколко банкомата.

— Благодаря, Леели. Ще се видим утре.

— Надявам се.

Аз също.

Върнах се в микробуса на Руди и потеглих към пансиона на Уилма.

Мечки. Мадокс. Атомна бомба. СНЧ. Путьов. Грифит.

Асад Халил, либийският терорист със снайпера, в момента изглеждаше като невинно момченце.