Нелсън Демил
Частен клуб (40)

39

Карах прекалено бързо за горския път и на няколко пъти корейската машина почти летеше във въздуха.

Отпред виждах пътя, който се отклоняваше от Гьола на Макюън на север към портала на Къстър Хил, но не различавах подпиращи се на лопатите си хора, нито пък прясно запълнени дупки.

Спрях на кръстовището и погледнах нататък по горския път, а после и към портала.

Май бях единственият тук.

Приличаше на онази сцена от „Кръстникът“, когато Майкъл отива в болницата и открива, че някой е прилъгал полицая пред вратата да напусне поста си и наемните убийци се канят да си свършат работата. Mamma Mia.

Останах на място около минута в очакване някое ченге да подаде глава от храстите. Определено бях сам. Какво ли бе станало с Шефър? Ханк? Приятел? Ехо?

Е… само си губех времето, така че завих и продължих на север към портала.

Намалих, както ме предупреди знакът, после спрях при гърбицата, извадих глока и го пъхнах в джоба на якето си.

Портата се плъзна настрани и към мен закрачи тип в камуфлажни дрехи. Когато приближи, забелязах, че е същият щурмовак, с когото си бях имал работа и миналия път. Това беше добре. А може би не. Опитах се да си спомня дали не го бях вбесил. Кейт винаги си спомня кого вбесявам и обикновено разчитам на инструктажа й.

Свалих прозореца и мъжът като че ли ме позна, въпреки новата ми кола. Репликата му бе същата като миналия път — в смисъл какво ще обичам и защо съм цъфнал тук. Моята също: че съм дошъл да се видя с господин Мадокс.

— Той очаква ли ви?

— Виж какво, момче, хайде да не повтаряме всичко това отново. Знаеш кой съм и знаеш, че не ме очаква. Отваряй шибаната порта.

Вече определено ме беше познал — може би защото носех същите дрехи, но по-вероятно заради това, че съм си все същият арогантен хуй.

— Продължете към портала. Той ви очаква — неочаквано каза той. И се усмихна.

Е, това вече беше мило. Усмивката му обаче не беше мила. Потеглих към входа и в огледалото видях Рамбо Младши да казва нещо в уоки-токито си.

Порталът се отвори и докато минавах през него, от колибата излезе втори тип и вдигна ръка. Отговорих на поздрава му с вдигнат среден пръст и набрах скорост по извиващия се път към хижата.

Отново забелязах телефонните стълбове и трите тежки жици отгоре им и онова, което вчера ми се струваше малко странно, днес ми приличаше подозрително на СНЧ антена. Освен ако, разбира се, не грешах напълно. Трябваше ми доза Бейн Мадокс, за да си възвърна увереността в подозренията и заключенията си.

Към мен приближаваше черен джип. Шофьорът ми махаше, което бе много мило. Махнах му в отговор и надух клаксона. Той рязко зави в крайпътната канавка.

Отпред се виждаше пилонът с развяващото се американско знаме и флагът на Седми кавалерийски под него. Някъде бях чел, че флагът означавал, че командирът е в сградата, така че шефчето определено бе тук.

Заобиколих пилона, спрях под портика, слязох, заключих колата и се качих на верандата. Вратата не беше заключена, така че влязох в преддверието и погледнах нагоре към балкона.

Нямаше никого. Спомних си, че домашният персонал почива след тридневния уикенд, което показваше господин Мадокс като просветен работодател или просто като човек, който иска да остане самичък.

На стената генерал Къстър продължаваше да води последната си битка. Забелязах, че на ламперията над картината има фиброоптично око, обхващащо цялото помещение. Всъщност може да го бях забелязал подсъзнателно и миналия път и това да бе причината за тъпата ми шега със Светата скумрия. А може би не.

Приближих картината, сякаш я разглеждам, после пристъпих още напред и се озовах толкова близко до стената, че окото не можеше да ме види.

Погледнах отново към балкона, извадих мечето от якето си, махнах хартиената му опаковка, пуснах го на килима и го прокарах с крак. После го вдигнах и си го прибрах в джоба. Ако тъпото куче беше някъде наоколо, щях да прокарам мечето и върху него.

Обичам веществените доказателства, когато други хора ги събират, анализират и ми докладват резултатите. Понякога обаче се налага сам да вършиш черната работа. Не мислех, че е останало много време за лабораторни анализи, но може би някой щеше да намери мечето в джоба ми, ако ми се случеше случка по време на лов.

Чух някакъв звук зад себе си и се обърнах, и видях слизащия по стълбите Карл. Установихме визуален контакт, но не успях да определя дали ме е видял да прокарвам мечето по килима.

Карл спря на последното стъпало и впери поглед в мен.

— Господин Мадокс ли искате да видите?

— Не съм дошъл, за да гледам теб, Карл.

Той го понесе.

— Трябва да бъдете съпроводен до хижата и в нея.

— Да бе. Зная. Застраховка. Да пробвам ли пак?

Сто на сто не ме харесваше, а и може би все още беше бесен, че съм го накарал да ми прави кафе с мляко.

— За щастие господин Мадокс приема — каза той.

— Какво приема? Съобщения от космоса ли?

— Не. Посетители.

Погледнах го. При предишната си визита бях забелязал, че е якичък. Не чак напомпан, но добре сложен и бях сигурен, че онова, което му е липсвало на младини, го е компенсирал с опита си. Всъщност можех да си го представя как стяга каишката на бинокъла около врата на Хари и го вдигна на колене, докато шефът му пуска куршум през гръбнака на приятеля ми.

Познавам доста яки стари бойни ветерани. Човек обикновено очаква да продължават да са яки. Може би наистина са такива някъде дълбоко в себе си. Но в повечето от тях се долавя известна мекота и кротост, сякаш казваха: „Убивал съм. Но не искам да убивам пак“.

От друга страна, Карл оставяше у мен впечатлението, че към казаното по-горе е добавил послепис: „Освен ако не ми наредят“.

— Господин Мадокс е в кабинета си — каза той. — Елате.

Тръгнах след него по извитото стълбище до фоайето над приемната.

Карл ме заведе до една дървена врата и каза:

— Господин Мадокс има петнадесет минути.

— Ще му отпусна още.

Освен ако не го убиех, преди да ми е изтекло времето.

Карл почука, отвори и обяви:

— Полковник — господин Кори.

Полковник?

— Детектив Кори — казах на Карл. — Дай пак.

Вече изглеждаше наистина вбесен, но тъкмо да му поръчам айс-мока, обяви:

— Детектив Кори, сър.

— Благодаря, Карл — каза полковник Мадокс.

Влязох в кабинета и вратата зад мен като че ли се затръшна. Очаквах да видя полковник Мадокс натруфен с покрита с ленти и, медали униформа, но той си беше зад бюрото по джинси, бяло поло и син блейзър.

— Това е неочаквано удоволствие… детектив.

— На портала останах с впечатлението, че имам открита покана — отвърнах.

Той се усмихна.

— Да. Всъщност споменах на охраната, че може да наминете отново във връзка с изчезналото лице — около което, доколкото разбрах, има нещо съмнително.

Не казах нищо, така че Мадокс протегна ръка и се здрависахме.

— Добре дошли.

Посочи ми стола пред бюрото и аз седнах; и се запитах дали Хари е влизал тук.

— Къде е колежката ви? — попита Мадокс.

— Пее тиролски песнички.

Той се ухили.

— О, значи стаята във Върха ви харесва?

Не отговорих.

— Всъщност отсядал съм там няколко пъти, просто да сменя обстановката. Харесва ми езерото — тук нямам езеро. Имотът е добър, но храната ми се вижда прекалено… ами, континентална за моя вкус. Предпочитам простата американска кухня.

Отново не отговорих.

— Още ли държат онзи френски готвач? — попита той. — Анри?

— Да.

— Голям перко, като всички готвачи. Обаче ако му влезете под кожата, ще ви приготви нормална телешка пържола без разни мистериозни сосове.

Да не би този задник да се опитваше да ми каже нещо? Знаех, че не бива да споменавам, че с Кейт сме женени, но бях нарушил едно от другите основни правила, когато му казах къде сме отседнали, и сега той явно планираше да си играе с мен.

Изглеждаше в настроение за бърборене — подобно на повечето заподозрени, когато с тях говори ченге.

— Като стана въпрос за французите, какъв им е проблемът?

— Че са французи.

Той се разсмя.

— Точно така. — Потупа вестника на бюрото си. Видях, че е „Ню Йорк Таймс“. — Видяхте ли статията на първа страница? Нашите верни френски съюзници намекват, че ще трябва да се оправяме сами в Ирак.

— Видях я.

— Моята теория е, че са изгубили някаква много важна част от генетичното си богатство по време на Първата световна война. Един милион храбри войници са измрели в окопите. И кой е останал да прави деца? Умствено и физически недоразвитите, страхливците и мамините синчета. Какво мислите?

Мислех, че не му е останал и грам шибан ум, но премълчах.

— Генетиката не е най-силната ми област.

— Е, това е просто мое предположение. От друга страна, в батальона ми имаше двама бивши френски войници. Единият беше от Чуждестранния легион, а другият — парашутист. Постъпиха да се сражават в американската армия и наистина се сражаваха. Обичаха да убиват комунисти. Големи смелчаги.

— Дотук с теорията ви.

— Не. Франция не ражда достатъчно мъже като тях. А може и да ражда, но феминизираното им общество ги отбягва. Вече не уважават бойния дух. Ние обаче го уважаваме. Войната с Ирак ще приключи за по-малко от тридесет дни — каза прочувствено той.

— Кога ще започне?

— Не зная.

— Аз пък си мислех, че имате високопоставени приятели.

— Е… всъщност зная. — Той се поколеба. — Заложете на средата на март. Около деня на свети Патрик.

— Аз пък казвам в края на януари.

— Залагате ли стотачка?

— Готово.

Наистина си стиснахме ръцете.

— Когато изгубите, ще дойда да ви потърся — каза той.

— Федерал Плаза двадесет и шест. — Погледнахме се в очите. — А ако вие изгубите, аз ще дойда да ви потърся.

— Позвънете в офиса ми в Ню Йорк. Не е далеч от службата ви, Дуейн Стрийт. ГОКО. Всъщност бях там, когато самолетите удариха… Никога няма да го забравя… Вие на работа ли бяхте? Видяхте ли го?

— Тъкмо щях да вляза в Северната кула.

— О, Боже…

— Хайде сменим темата.

— Става. Та госпожица Мейфийлд ще се присъедини ли към нас?

Странен въпрос, като се имаше предвид, че тя си упражняваше тиролските йодлери, особено при положение, че имах на разположение само петнадесет минути с Негово величество. Може би я харесваше, а може би искаше да знае дали не съм дошъл да го арестувам.

— Днес съм само аз.

— Аха… Е, аз така се разприказвах, че забравих да ви попитам каква е целта на посещението ви.

Целта на посещението ми бе разследване на убийство, но не исках веднага да започвам по същество. Обикновено това слага край на представлението и те молят да си тръгнеш.

— Просто реших да намина и да ви благодаря за предложението ви за помощ при издирването.

— Няма нищо. Много съжалявам за лошата новина.

— Да, аз също.

Оттук нататък би трябвало да побъбрим още малко, да му благодаря, че е добър гражданин, и да си тръгна. Реших обаче засега да загърбя темата.

— Мога ли да хвърля един поглед? — попитах и кимнах към прозореца.

Той се поколеба, после сви рамене.

— Разбира се.

Станах и отидох до прозореца. Директно зад хижата се разкриваше изглед към издигащия се хълм, на чийто връх се намираше кулата с какви ли не електронни джаджи. Запитах се дали не е свързана по някакъв начин със СНЧ антената.

Виждаха се и няколко стълба. По трите дебели кабела кацаха и излитаха птици. Не забелязах да светят, да пушат или да отлитат уплашено. Приех го за добър знак.

По-нататък имаше голяма сглобяема постройка. Вратите бяха отворени и вътре се виждаха няколко коли — черен джип, син микробус и трактор. Отпред бяха паркирани няколко високопроходими коли — вероятно ги използваха за патрулиране из имота. Очаквах полковник Мадокс да има и поне няколко модерни танка, но никъде не успях да видя следи от вериги.

Отдясно, на стотина метра от хижата, имаше две дълги сгради. От картата на Хари, която се намираше в джоба на якето ми, знаех, че бялата дървена постройка е казармата. Доколкото можех да преценя, в нея имаше място за двайсетина души. Другата постройка беше с размерите на къща и бе построена от камък, с покрив от ламарина и стоманени капаци на прозорците. От трите й комина бълваше черен дим, а край отворената врата имаше микробус с надпис ПОТСДАМ ДИЗЕЛ.

Мадокс приближи зад мен.

— Гледката оттук не е нищо особено. Отпред е много по-добра.

— Мисля, че е интересна — казах. — Защо са ви всичките тези стълбове и кабели из имота?

Погледнахме се в очите, но той не трепна.

— Стълбовете и жиците бяха инсталирани, за да свързват сигналните станции в рамките на имота.

— Сериозно?

— Когато сте били патрулиращо ченге, не сте ли имали полицейски свързочни постове?

— Имахме. Имахме и радиостанции, и още имаме — много са поевтини от неколкостотин телефонни стълба в скалата.

Господин Мадокс не отговори. Всъщност вероятно в момента здравата мислеше и се чудеше дали това са просто нехайни приказки, или се мъча да го набутам в нещо.

— Както се уверих в битките, радиостанциите не са надеждно нещо — каза той. — Във всеки случай свързочните постове вече рядко се използват, тъй като всички си имаме мобилни телефони и висококачествени уоки-токита. Стълбовете се използват също за монтиране и захранване на охранителното осветление.

— Аха. — Както и на подслушвателни устройства и камери. — Ами онази сграда, бялата, каква е?

— Казармата.

— О, вярно бе. За вашата армия. А там виждам автопарка ви. Страхотно място.

— Благодаря.

— А каменната постройка?

— Там е електрическият ми генератор.

— Виждам три димящи комина.

— Три генератора.

— Да не продавате електричество на Потсдам?

— Голям почитател на излишъка съм.

— На излишъка?

— Да. Също като Бог. Затова имаме по две топки.

— Но пък само един хуй. Как ще го обясните?

— Често съм си задавал абсолютно същия въпрос.

— Аз също.

Сега вече би трябвало да ме попита защо задавам всички тези въпроси, но не го направи.

— Е, благодаря, че се отбихте — каза вместо това. — И наистина, съжалявам за… извинете… как се казваше?

— Хари Мюлер.

— Да. Човек трябва да внимава в гората.

— Прав сте.

— Има ли нещо друго?

— Искам да ви отнема още няколко минутки.

Той се усмихна любезно и ми напомни:

— Същото казахте и миналия път, след което доста се задържахте.

Пропуснах думите му покрай ушите си, отдалечих се от прозореца и огледах кабинета. Голямо помещение със светла чамова ламперия и дъбова мебел. На пода имаше персийски килим.

Над бюрото на Мадокс имаше поставена в рамка снимка на петролен танкер с думите ГОКО БАСРА на носа. Друга снимка показваше горящо петролно поле.

— Войната в Залива — каза Мадокс. — Или може би Първата война в Залива? Мразя да гледам как изгаря хубав петрол, особено ако никой не ми плаща за него.

Не отговорих. Чувал го бях това.

Обикновено рутинната ми практика на кратки въпроси и още по-кратки отговори разклаща заподозрения, но този тук беше хладнокръвен като замразен труп. Усетих обаче известно безпокойство в поведението му. В смисъл — запали цигара, но не започна да прави колелца.

Никой от двама ни не каза нищо. Отидох до стената с поставени в рамки удостоверения и снимки.

Всичките бяха военни — награди, грамоти, почетно уволнение, издигането му в чин младши лейтенант, повишаванията му и тъй нататък. Имаше и редица снимки, предимно на Мадокс в различни униформи. Поне пет-шест бяха направени във Виетнам.

Една показваше лицето му в едър план. Беше почти черно и от маскировъчната боя, и от кал, а над дясното му око имаше рана, от която се стичаше струйка кръв. Цялото лице блестеше от пот, пронизващите му очи горяха на тъмния фон като очите на ястреб.

— Тези снимки ми напомнят какъв късметлия съм, че съм оцелял и че съм тук — каза той.

„Е, да видим какъв късметлия си“ — помислих си.

— Виждам три Пурпурни сърца.

— Да. Две за незначителни наранявания, но третото като едното нищо можеше да е посмъртно.

Не се поинтересувах за подробности.

— Куршум от АК–47, право през гръдния ми кош — каза той.

Явно не бе засегнал никакви важни органи, но вероятно бе предизвикал недостиг на кръв в мозъка му.

— Беше на третата ми доброволна смяна. Определено предизвиквах късмета си — каза той.

— Така излиза.

Хари не се беше оказал такъв късметлия.

— Но знаете ли какво? Бих постъпил отново по същия начин.

Помислих си, че трябва да му напомня, че определението за „луд“ е да правиш отново и отново едно и също нещо, като очакваш различни резултати.

Странното, разбира се, бе, че, както беше споменала Кейт, с Бейн си приличахме и че ако не беше убил мой приятел и не се опитваше да завладее или преебе планетата, сигурно щях да го харесам. Всъщност той като че ли също ме харесваше — въпреки нахалните ми въпроси. Но пък аз не бях убил никой от неговите приятели и все още не бях скапал плановете му да гръмне планетата или каквото там беше замислил да прави. Затова нямаше причина да не мисли, че съм точен пич.

— Случвало ли се е да ви раняват по време на служба? — попита той, докато изучавах останалите снимки.

— Случвало ми се е.

— В армията или в полицията?

— В полицията.

— Значи знаете, че е доста травмиращо — каза той. — Толкова е далечно от нормалното ежедневие, че всъщност не можеш да схванеш какво се е случило.

— Мисля, че го схващах.

— Искам да кажа, че когато участваш в битка — или в полицейска акция, — очакваш да те ранят или да те убият и си мислиш, че си готов за това. Но когато наистина се случи, не можеш да повярваш, че се е случило точно на теб. Вашата реакция не беше ли такава?

— Наистина мисля, че схванах какво се случва.

— Наистина ли? Е, може би хората реагират по различен начин. — Мадокс реши да разшири темата. — После, след като проумееш какво се е случило, изпадаш в друго състояние на ума. Или, да перифразирам Уинстън Чърчил, няма нищо по-удовлетворяващо от това да те застрелят и да оцелееш.

— Абсолютно. Алтернативата е да те застрелят и да умреш.

— Точно там е работата. Това е изживяване на границата на смъртта и ако оцелееш, вече никога не си същият. Имам предвид, в положителен смисъл. Чувстваш се… еуфорично… изпълнен със сила. Почти безсмъртен. Вашият случай какъв беше?

Спомних си как лежа в канавката на Сто и втора улица, след като двама испаноезични господа бяха изстреляли и аз не знам колко куршума по мен и се бяха отчели с невзрачните три попадения от шест метра. Спомних си как гледах кръвта ми да изтича в канавката пред лицето ми.

— Как се почувствахте? — попита той.

— Няколко месеца бях като преебан.

— Но чак по-късно. Това не промени ли живота ви?

— Да. Сложи край на кариерата ми.

— Е, това е голяма промяна — каза той. — Искам да кажа, не промени ли начина, по който гледате на живота? Как мислите за бъдещето? Например, че Бог е замислил нещо голямо — лично за теб.

— Като какво например? Да ме застрелят пак ли?

— Не… Искам да кажа…

— Защото ме застреляха пак.

— Сериозно? Пак по време на служба?

— Ами да. Не бях на екскурзия.

— Помислих, че кариерата ви е приключила.

— Сега съм на кариера номер две — обясних. — Беше един либиец. Още го търся.

— Аха. — Мадокс като че ли реши да задълбае в темата. — Явно приемате покушенията срещу вас лично.

Оставяш заподозрения да говори, защото може да те насочи към нещо. И дори да не разкрие престъплението си, неизбежно издава нещо за себе си.

— Когато по мен стрелят, съм склонен да го приемам лично, дори и да не се познаваме.

Той кимна.

— Това е интересно, защото в битка никога не го приемаш лично и дори не помисляш да откриеш човека, който е стрелял по теб. Това е последното, за което мислиш.

— Значи не се сърдите на жълтуркото, който ви е надупчил?

— Изобщо. Той просто си вършеше работата. Както и аз своята.

— Много великодушно. А не ми приличате на прощаващ човек.

Той сякаш не ме чу и продължи:

— Войниците не гледат на враговете като на личности. Врагът е една голяма безформена заплаха. Затова не е важно кой именно се опитва да те убие или кого убиваш ти, стига онзи, по когото стреляш, да носи същата униформа като онзи, който е стрелял по теб. Стреляш по униформи, не по хора. Разбирате ли?

— Е… така и не видях либиеца, но двамата испаноезичници, които се опитаха да ме убият, носеха впити черни джинси, лилави тениски и обувки с високи токове.

Той се усмихна.

— Е, не можете да тръгнете да стреляте по всеки облечен по този начин. Аз обаче бих застрелял всеки, който прилича на враг.

— Това е подсъдно.

— Отмъщението е нещо много здравословно, но не е задължително да е лично — обясни ми той. — Всеки вражески боец върши работа.

— Може и да не е толкова здравословно, колкото си мислите.

— Не съм съгласен. Отмъщението води до прекратяване на спора. За съжаление, онази война свърши, преди да успея да се върна и да изравня точките.

Внезапно ми хрумна, че ако този тип наистина се окаже убиецът на Хари, адвокатът му може да пледира за невменяемост и съдията ще каже: „Съгласен съм. Клиентът ви няма и грам шибан ум“.

Този човек като че ли се бе изгубил в чистилището, след като Съветите изплуваха с корема нагоре и не бяха останали по-големи врагове, достойни за вниманието му — в смисъл, че нямаше кой да бъде убит, за да може Бейн Мадокс да се изживее като спасител на страната.

После бе дошъл 11 септември 2001-ва. И бях сигурен, че точно това е в основата на всичко.

Мадокс внезапно смени темата.

— Успяхте ли да отидете в гората?

— Малко, тази сутрин. Защо?

— Чудех се дали сте видели мечки.

— Още не.

— Постарайте се да видите, преди да си тръгнете към града.

— Защо?

— Много са интересни.

— Не ми се виждат особено интересни по Нешънъл Джиографик.

Той се усмихна.

— Не можете да ги надушите по телевизията. Тръпката е да се изправиш лице в лице с диво животно, за което знаеш, че може да те убие.

— Определено е тръпка, сигурен съм.

— Но ако сте въоръжен, не е честно. Интересното при мечките е, че всъщност можеш да общуваш с тях. Те са опасни, но не са опасни. Следите ли мисълта ми?

— Май я изгубих след първото „опасни“.

— Добре, помислете си за лъва и агнето. С тези животни нещата са точни и ясни. Нали?

— Да.

— Но мечките — особено черните мечки — са много по-сложни. Те са интелигентни, любопитни и често приближават хората. В деветдесет и пет процента от случаите целта им е да получат някакво лакомство. Но в останалите пет — а никак не е лесно да се каже кои точно са те — целта им е да те убият. — Мадокс пристъпи към мен. — Точно това ги прави интересни.

— Прав сте. Определено е интересно.

— Разбирате ли какво искам да кажа? Потенциалът за смърт е налице, но вероятността е малка и затова си склонен да се изправиш срещу мечката заради тръпката. Сърцето ти бие бясно и замръзваш между желанието да се биеш и да избягаш. Разбирате ли?

Не надушвах алкохол в дъха му, но може пък да пиеше водка, да се е насмъркал с нещо или просто да е сбъркан.

— Виж, гризлито и бялата мечка са друга история — продължи той. — При тях знаеш точно какво си мислят.

— И какво точно?

Той само си погледна часовника.

— Е, благодаря, че се отбихте. Ако… е, ако има нещо… ако направите някакъв фонд за господин Милър… моля да ме уведомите.

Вбесих се, но поех дълбоко дъх и се успокоих. Наистина ми се искаше да му пусна куршум в червата и да го гледам как умира бавно, докато му обяснявам за Хари Мюлер и че това, че съм го застрелял, е съвсем лично, че няма нищо общо с професията и че за това не ми се плаща.

Той като че ли очакваше да кажа довиждане, но аз продължих да си седя и да мълча.

— Между другото, снощи оттук мина един наш общ приятел. Руди.

Или пък може би щях да му обясня, че съм го застрелял в името на Бог и родината. Не знаех какво е замислил, но бях съвсем сигурен, че трябва да бъде спрян и че ако не го направя сега, то онзи, които се опита да го спре по-късно, ще е безнадеждно закъснял. Бейн Мадокс би ме разбрал.

— Руди — повтори той. — От бензиностанцията в Саут Колтън.

Пъхнах ръце в джобовете на коженото си яке и дясната ми хвана дръжката на глока.

— Изглеждаше малко притеснен — продължи Мадокс. — Беше останал с впечатлението, че съм ви помолил да му предадете, че искам да го видя.

— Вие искахте ли?

— Не. Защо сте му го казали?

Но ако го застрелях още тук и сега, само той щеше да знае защо. Но пък може би това щеше да е достатъчно.

Но може би трябваше да науча още нещо. Полицията и ФБР определено биха искали да научат още нещо.

— Детектив?

А може би, за да съм честен със себе си, просто не можех да извадя пистолета и да застрелям невъоръжен човек. И за да съм още по-честен, Бейн Мадокс ме беше заинтригувал… не, беше ме впечатлил. Освен това беше застрелван — преживял беше една война и беше, или вярваше, че е патриот, който продължава да изпълнява дълга си. Сигурно щеше да се смее, ако му кажех, че всъщност е убиец психопат.

— Господин Кори? Чухте ли ме?

Погледнахме се и ми се стори, че позна какво се върти в главата ми. Всъщност очите му се спряха върху дясната ми ръка, която стискаше пистолета в джоба.

Известно време никой не каза нищо.

— Защо сте му казали да ми предаде, че сте добър стрелец?

— На кой?

— На Руди.

— Руди ли? — Поех си дъх и извадих ръката си от джоба. Без пистолета. — Руди. Руди. А, Руди. Как е Руди?

Той като че ли усети, че главният момент е отминал, и изостави въпроса с Руди.

— Ще повикам Карл да ви изпрати.

Отиде при бюрото си, взе едно уоки-токи и понечи да натисне бутона за връзка.

— Тук съм да разследвам предумишлено убийство — казах аз.

Той се поколеба, остави уоки-токито и ме погледна.

— Какво убийство?

Пристъпих към бюрото.

— Убийството на Хари Мюлер.

На лицето му се изписа подобаващо изненадано и объркано изражение.

— О… на мен пък ми казаха, че било инцидент. Тялото било намерено… Съжалявам, трябваше да ви изкажа съболезнованията си. Бил е ваш колега.

— Приятел.

— О, наистина много съжалявам. Но… от офиса на шерифа ми се обадиха и ми казаха, че тялото на лицето било намерено в гората и че случаят е бил определен като злополука по време на лов.

— Все още нищо не е определено.

— Разбирам… значи… има вероятност за предумишлено убийство.

— Точно така.

— И?

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете.

— Не… съжалявам. Какво бих могъл да зная за…

Настаних се на стола пред бюрото и му посочих с пръст да седне.

Той се поколеба — даваше си сметка, че не е длъжен да сяда и да говори за това и че може да ме разкара от стола си, от дома си и от живота си. Но нямаше да го направи. Седна. Технически погледнато, аз нямах юрисдикция да разследвам убийство тук — това е работа на щатската полиция. Мадокс обаче като че ли не знаеше това, а аз нямах никакво намерение да му давам уроци по конституционно право.

Направихме стария номер да вперим очи един в друг. Този тип дори не мигна. Изумително. Как го правеше?

— Всъщност какво искате, детектив?

— Ето как стоят нещата, господин Мадокс. Както може би знаете, Хари Мюлер не е бил тук, за да наблюдава птички.

— Казахте, че е дошъл точно за това.

— Не. Всъщност беше изпратен да наблюдава вас.

Не се престори на изненадан. Като че ли помисли над думите ми, после кимна.

— Разбирам, че правителството се интересува от мен. Човек с моето положение би трябвало да е изненадан, ако властите не проявяват интерес към него.

— Така ли? И защо мислите, че правителството трябва да ви обръща специално внимание?

— Ами… заради сделките ми с чуждестранни сили. Определянето на цената на петрола. Виждате ли, аз съм личен приятел на иракския министър на петрола.

— Без майтап? Той как приема новината за войната?

— Не сме говорили в последно време, но предполагам, че не е много радостен от неминуемата инвазия в страната му.

— Има си хас и да е радостен. И тъй, вие смятате, че правителството се интересува от вас, защото… защо всъщност?

— Защото интересите ми и интересите на правителството на Съединените щати не винаги съвпадат.

— Разбирам. И чии интереси са на първо място?

Той се усмихна.

— Родината ми винаги е на първо място, но родината не винаги е добре представена в лицето на правителството.

— Да. Мога да ви разбера. Но нека просто в интерес на спора да кажем, че правителството не дава и пукната пара за вашите сделки с чуждестранни сили. Че може би предположенията ви са погрешни. В такъв случай защо биха проявявали интерес към вас?

— Нямам представа, господин Кори. Вие имате ли?

— Не.

— Но защо ще пращат детектив Мюлер от Контратерористичната спецчаст да ме шпионира? Да не би правителството да ме мисли за терорист?

— Не зная. Кой обаче е казал, че детектив Мюлер е бил от Контратерористичната спецчаст?

Той се поколеба за миг.

— Нали е ваш колега. А ви сте от ФКТС.

— Правилно. Добро умозаключение.

Той запали цигара, но отново не направи колелца.

— Значи казвате, че този Милър…

— Мюлер. Детектив Хари Мюлер.

— Да. Че детектив Хари Мюлер е бил изпратен да… да шпионира мен…

— И гостите ви.

— И гостите ми, а вие не знаете…

— Между другото, нарича се наблюдение. Шпиониране е лоша дума.

Той се наведе към мен.

— На кого му пука как се нарича? — Най-накрая изгуби самообладание, стовари длан върху бюрото и почти викна: — Ако този човек — детектив Мюлер — е бил пратен да… наблюдава мен и гостите ми, то съм страшно вбесен от това! Правителството няма право да нарушава личното ми пространство или това на гостите ми, които се събират напълно законно на частна територия за…

— Да. Да, да, да. Това е друг въпрос. В момента обаче говорим за убийство.

— Вие твърдите, че е убийство. Шерифът казва, че е инцидент. А дори и да е убийство, какво общо има това с мен?

Щом казваш на някого, че е заподозрян, трябва да му прочетеш правата, а аз не носех проклетата картичка. Дори да я имах и да я бях прочел, той щеше да каже: „Сбъркали сте адреса, детектив. Изчакайте да се обадя на адвоката си“.

— Не съм казал, че има нещо общо с вас — казах.

— Тогава защо сте тук?

— Да ви кажа честно — нещо, което нямах намерение да правя, — мисля си, че може да е свързано по някакъв начин с хората от охраната ви.

Той не се хвана на това, но лъжата ми бе достатъчно добра, за да можем и двамата да се преструваме, че умуваме заедно върху нещо, и да продължим още малко старата игра на котка и мишка.

Мадокс се облегна в стола си.

— Това… това е невероятно… но… всъщност имате ли някакви доказателства?

— Не мога да говоря по въпроса.

— Ясно. А подозирате ли конкретен човек?

— На този етап не мога да кажа. Ако посоча заподозрения и ако се окаже, че греша, ще стане голям гаф.

— Да. Но… В такъв случай не знам как мога да ви помогна.

— Стандартната процедура за ФБР е да се изискат личните досиета на целия персонал, да се подложи на разпит цялата охрана, а така също и служителите, да се направи опит да се установят местоположението, движението и тъй нататък на всеки по времето на смъртта.

Продължих още малко в същия дух. Той ме изслуша внимателно и каза:

— Още не мога да разбера защо смятате, че някой от хората ми е извършил убийство. Какви биха могли да са мотивите му?

— Е, не съм сигурен. Може би пристъп на свръхентусиазъм.

Той не реагира.

— Може да е имало някаква препирня. Възможно е случаят да се окачестви като неволно убийство или да има някакви смекчаващи обстоятелства, като например убийство при самозащита.

Той обмисли думите ми.

— Противно ми е дори да си помисля, че някой от хората ми би могъл да стори това. Те са много добре обучени и никога преди не е имало инциденти. — Изглеждаше загрижен. — Мислите ли, че като работодател бих могъл да бъда подведен под отговорност заради това?

— Не съм специалист в тази област. Най-добре се консултирайте с адвоката си.

— Ще го направя. Както казах вчера, съдебните процеси управляват тази страна.

Май беше казал „адвокатите“, но сега, когато се нуждаеше от адвокат, те явно бяха престанали да му изглеждат чак толкова противни. Реших да му се притека на помощ.

— Ще питам колежката си как стоят нещата.

Той не отговори, но махна цигарата от устата си.

— Е, ще предам всичките лични досиета на вас или на онзи, който се нуждае от тях. Кога ще ви трябва всичко това?

— Най-вероятно утре — казах аз. — От ФБР са изпратили екип за събиране на доказателства.

— Добре… Не съм сигурен, че досиетата се пазят тук. Може да са в офиса ми в Ню Йорк.

— Съобщете ми, като разберете.

— Къде да ви търся?

— Във Върха. А аз как мога да се свържа с вас?

— Както казах, чрез охраната.

— Това може и да не е много добра идея, като се има предвид случаят — напомних му.

— Тогава чрез офиса ми в Ню Йорк.

— Защо не ми дадете номера на мобилния си телефон?

— В офиса ми има денонощно дежурен оператор. Той ще позвъни на мобилния ми телефон.

— Добре. Колко време ще останете тук?

— Не съм сигурен. Защо?

— Един ден, два дни, една година? Кога ще тръгвате?

Очевидно не беше свикнал да го разпитват и отговори нетърпеливо:

— След два или три дни. А вие колко време ще останете тук?

— Докато не се разреши случаят. Къде ще идете, след като напуснете клуба?

— Най-вероятно в Ню Йорк.

— Добре. Трябва да ви помоля да уведомите ФБР в Ню Йорк, ако възнамерявате да излизате от страната.

— Защо?

— Може да бъдете призован като свидетел в разследване на убийство.

Той не отговори.

— Освен това ще ми трябва и списък на гостите ви през уикенда.

— Защо?

— Те също могат да бъдат призовани като свидетели. Може случайно да са чули нещо или да са забелязали някой от охраната или домашния персонал, който се е държал странно. Или пък другите гости. Прилича на криминална загадка в голяма провинциална къща — обясних му мило. — Нали се сещате, да кажем, дали господин… Улф например, който е четял в библиотеката, е забелязал, че… да речем, домакинът Карл е отсъствал цели два часа и после се появил с кръв по дрехите. Такива неща.

Мълчание.

— Освен това — продължих, — ще ми трябват записите от камерите и другите средства, разположени по целия имот и в тази сграда. Нужен ми е също дневникът на охраната — сигурен съм, че като бивш офицер от армията държите да се води такъв. Кой е бил дежурен, кога е застъпил, кога е бил сменен, какви обиколки са правели, необичайни инциденти и тъй нататък. Сигурен съм, че дневник и записи съществуват — повторих.

Той нито потвърди, нито отрече думите ми.

Извадих бележника си.

— Питам се дали не бихте могли да ми дадете имената на гостите си направо по памет. Мисля, казахте, че били шестнадесет.

Към този момент господин Бейн Мадокс вече се чувстваше малко обкръжен, подобно на Джордж Къстър. От обръча май нямаше никакъв изход, но той все пак успя да открие един.

— Боя се, че трябва да прекратим този разговор, детектив. Имам да проведа някои важни телефонни разговори с Близкия изток, а там вече става късно. Трябва да се погрижа и за някои други неотложни задачи. Все пак аз съм бизнесмен, а днес е работен ден.

— Това ми е известно. Аз пък работя по случай на убийство.

— Оценявам това, но… Вижте какво. Имам една идея.

— Чудесно. Каква?

— Защо не минете отново довечера? Можем да съчетаем работата с удоволствието. Да кажем, коктейл в седем, а ако решите да останете за вечеря, би било чудесно.

— Е, не съм сигурен за вечерята. Анри обеща да сервира бекаси.

Той се усмихна.

— Мисля, че мога да се представя по-добре, а освен това ще приготвя и списъка с гостите ми.

— Страхотно.

Не можех да изпусна мечето, без да обясня защо си играя с него, така че изхлузих обувките си и разтърках чорапите си по мъхнатия ориенталски килим, който е винаги лесен за съпоставка.

Наистина имах силното усещане, че Хари е бил тук, а след около два дни може би щях да зная със сигурност. Тогава щях да се върна със заповед за арест на господин Бейн Мадокс за убийство, или още по-добре — в пълно и ясно съзнание да го застрелям в червата, тъй като обвинението можеше и да не мине. Разбира се, стига по това време да не играеше покер с петролния министър в Ирак или някъде другаде.

— Кой ще готви довечера? — попитах.

— Ще измисля нещо — каза той. — Мога да се оправя с коктейлите. Скоч, нали?

— Точно. Е, много мило от ваша страна.

— Разбира се, доведете и мис Мейфийлд.

— Стига да е свършила с йодлерите.

— Облеклото е неофициално — каза той и се усмихна. — Без смокинг.

— Смокингът е за утре вечер.

— Точно така. Сряда и събота. Моля, уговорете мис Мейфийлд да дойде и й кажете да не се тревожи за това какво да облече. Нали знаете какви са жените — каза доверително.

— Никога не съм знаел.

Посмяхме се малко и ето че отново бяхме в дружески отношения. Страхотно. Междувременно се питах дали двамата с Кейт ще успеем да се измъкнем живи оттук.

— Ще присъства ли някой друг?

— Ъъ… не съм сигурен. Но ние с вас можем да се оттеглим в библиотеката, ако се наложи да разглеждаме някои делови въпроси.

— Добре. Мразя да говоря за убийства на масата. Останали ли са някои от гостите ви през уикенда?

— Не. Всички си тръгнаха.

Може би беше забравил за Михаил Путьов.

Мадокс стана.

— И тъй, коктейл в седем, после малко работа и накрая вечеря, ако успеете да се измъкнете от бекаса.

— Няма да е лесно. — Напъхах крака в обувките си и станах.

— Още веднъж съболезнованията ми за детектив Мюлер. Моля се на Бог смъртта му да няма нищо общо с моите хора, но ако има, можете да разчитате на пълното ми сътрудничество. Ще се погрижа за информацията, за която помолихте.

— Благодаря. Междувременно, това да си остане между нас. Не е нужно да стряскаме никого.

— Разбирам.

Ръкувахме се, излязох от кабинета му и видях Карл — стоеше на няколко крачки от вратата.

— Ще ви изпратя до изхода — каза той.

— Благодаря. Човек може да се изгуби на такова място.

— Точно затова ще ви изпратя до изхода.

— Да.

Задник.

Слязохме по стълбището.

— Къде е тоалетната? — попитах.

Той посочи една врата в дъното на вестибюла. Влязох, взех кърпата за ръце и я прокарах по някои повърхности, за да събера косми, частици кожа и разни други ДНК проби, с които биха желали да си поиграят следователите. Искаше ми се да имах цигарата на Мадокс, но щеше да ми е малко трудно да го помоля да запазя фаса му като сувенир.

Напъхах кърпата под колана си и излязох.

Карл ме отведе до външната врата.

— До шест вечерта — казах му.

— До седем.

Не беше особено духовит. Но пък за сметка на това — лоялен. И опасен.