Нелсън Демил
Частен клуб (22)

21

Продължихме на запад по шосе 3, което нямаше други основания да съществува освен за да ти даде възможност да зяпаш дървета, докато се местиш от никъде до никъде.

Кейт беше взела от летището няколко диплянки и ги разучаваше. Прави го където и да отидем, за да засили преживяното, а след това ми каканиже всичко прочетено като някакъв туристически гид.

Информира ме, че езерото Саранак, едноименното градче, летището и този път попадат в пределите на щатския парк Адирондак.

Научих също, че районът бил познат също и като Северната страна — име, което незнайно защо й се виждаше романтично.

— Тук и през април можеш да замръзнеш до смърт — отбелязах.

— Големи части от парка ще бъдат оставени завинаги като дива гора — продължи тя.

— Доста депресиращо звучи.

— Обявеният за парк район е с площ колкото щата Ню Хампшир.

— Какво е Ню Хампшир?

— Голяма част от него е необитаема.

— Това си е очевадно.

И тъй нататък. Всъщност едва сега разбрах как някои хора могат да се изгубят тук за дни, седмици или до края на живота си. Дадох си обаче и сметка, че човек може и да оцелее, ако има съответния опит.

Шосе 3 представляваше хубав двулентов път и понякога пресичаше някое малко градче, но през повечето време се виеше сред пустошта, която само засилваше агорафобията и зоофобията ми. Вече разбирах защо онзи тип Бейн Мадокс е държал да има хижа на такова място, щом замисля лоши неща.

— Ах, колко е красиво! — каза Кейт.

— Да.

Отвратително беше.

Имаше жълти знаци с черни силуети на подскачащи елени. Предполагам, че бяха поставени да предупреждават елените да отскачат 07 пътя, ако не искат да бъдат прегазени.

Зад един завой видях голям знак с нарисувана мечка и надпис ВНИМАНИЕ.

— Видя ли? Видя ли знака с мечката?

— Да. Това означава, че в района има мечки.

— По дяволите! Заключени ли са вратите?

— Джон, стига си се държал като идиот. Мечките няма да ти досаждат, ако ти не им досаждаш.

— Прочутите последни думи. Откъде знаеш какво е досадно на една мечка?

— Спри с тия шибани мечки.

Продължихме. Движението не беше особено натоварено — разминахме се само с няколко коли, пътуващи обратно към Саранак Лейк.

— Защо отиваме в Къстър Хил Клуб — попита Кейт.

— Стандартна полицейска процедура. Отиваш на мястото, откъдето са последните вести от изчезналия.

— Но това е малко по-сложно от стандартните случаи с изчезнали хора.

— Не е така. Проблемът на ФБР и ЦРУ е в това, че правят нещата по-сложни от необходимото.

— Това факт ли е?

— Да, факт е.

— Трябва да ти напомня, че не бива да даваме на Мадокс или на когото и да било повод да заподозре, че на територията му е имало федерален агент.

— Мисля че вече обсъдихме този въпрос. Ако се намираш на територията на Къстър Хил Клуб със счупен крак, ако телефонът ти няма покритие и някоя мечка ти гризе петите, ще предпочетеш ли да изпълнявам заповедите и да чакам разрешително, за да тръгна да те търся?

Тя се замисли.

— Зная, едно ченге ще рискува живота и кариерата си, за да помогне на друго ченге. Зная, че си правил същото и за мен — макар да си бил раздвоен заради двойната ми роля на твоя съпруга и агент на ФБР.

— Интересна гледна точка.

— Мисля обаче, че целта ти е друга — да разбереш за какво всъщност става дума около Къстър Хил Клуб. Какъв е първият ти довод?

— Ами например, тестето списъци на пътници и наети автомобили в куфарчето ми. Както и това, че разпитваше за самолети на Глобъл Ойл Корпорейшън.

— Май нямам никакви шансове да те измамя.

— Джон, съгласна съм, че трябва да натиснем по-сериозно за търсенето на Хари, но освен това се въвличаш в нещо, което може да се окаже много по-голямо, отколкото си даваш сметка. — И добави: — Министерството на правосъдието се интересува от този човек, от клуба и от гостите му. Недей да прецакваш тяхното разследване.

— Като колега, съпруга или адвокат ми говориш?

— Като всички накуп. — Кейт отново замълча за момент. — Добре. Казах си мнението и го направих, защото понякога наистина се тревожа за теб. Неудържим си.

— Благодаря.

— Освен това си изключително буден и умен и имам пълно доверие в преценките и инстинктите ти.

— Сериозно?

— Сериозно. Затова, макар и технически да съм старша, в случая ще те последвам.

— Няма да те разочаровам.

— Надявам се. Освен това искам да ти напомня, че нищо не е по-успешно от самия успех. Щом ще престъпваш… престъпваме… заповедите, най-добре да не излизаме с празни ръце.

— Кейт, ако не смятах, че във всичко това има нещо повече от далавера с цените на петрола, сега щяхме да седим в централата на Щатската полиция и да пием кафе.

Тя ме хвана за ръката и продължихме напред.

 

 

На около четиридесет минути път от летището видях знак за шосе 56.

— Завой надясно — каза Кейт.

Набих спирачки и извадих глока.

— Вой? Откъде?

— Завой. Ей там. Давай.

— Ох… завой. Подбирай си думите.

— Давай надясно, по дяволите. Ето тук!

Завих по шосе 56 и продължихме на север. Тази част от пътя вече бе истинска пустош.

— Прилича ми на индианска страна — казах. — Какво пише в диплянките за местните индианци? Миролюбиви ли са?

— Пише, че мирният договор с коренното население на Америка изтича през две хиляди и втора година, в Деня на Колумб.

— Леле! Ужас!

Бяхме изминали трийсетина километра, когато една кафява табела ни уведоми, че излизаме от територията на щатския парк Адирондак.

— Дежурният полицай каза, че Къстър Хил Клуб се намира на частна земя в рамките на парка, значи сме го подминали. — Кейт погледна картата. — На няколко километра нататък има градче, Саут Колтън. По-добре да спрем там и да питаме.

Продължих напред и скоро пред нас се появи малка група постройки. На табелата пред тях пишеше САУТ КОЛТЪН — МАЛЪК ГРАД С ГОЛЯМА ГРЕДА НА РАМОТО, или нещо в този дух.

В края на микроскопичното населено място имаше бензиностанция. Спрях и се обърнах към Кейт.

— Ти ще питаш.

— Джон, размърдай си задника и иди да питаш.

— Добре… ама идваш с мен.

Слязохме, протегнахме се и влязохме в малката груба постройка.

Зад едно очукано бюро седеше съсухрен старец с избелели джинси и карирана риза, пушеше и гледаше някакво предаване за риболов на муха по телевизора на тезгяха. Сигналът не бе от най-добрите. Хванах антената.

— Точно така — каза той. — Сега е по-добре.

Пуснах антената и сигналът отново се скала. Една от работите ми като хлапе бе да играя ролята на антена за семейния телевизор, но вече бях пораснал за подобни неща.

— Търсим някой да ни упъти — казах му.

— Трябва ми сателитна чиния — отвърна той.

— Добра идея. Така ще говорите направо с кораба-майка. Търсим…

— Откъде идвате?

— От Саранак Лейк?

— Така ли? — Той най-сетне ни погледна. Забеляза и паркирания отвън таурус. — Откъде сте?

— От Земята. Вижте, закъсняваме…

— Бензин ли ви трябва?

— Да. Но първо…

— Дамата иска да ползва тоалетната?

— Благодаря — отвърна Кейт. — Тръгнали сме към Къстър Хил Клуб.

Той замълча за няколко секунди, след което каза:

— А?

— Знаете ли къде е?

— Разбира се, че знам. Зареждат при мен. Но не им поправям колите. Карат ги на сервиз в Потсдам. По дяволите, забравил съм повече неща за поправката на автомобили, отколкото ония идиоти от сервизите са научавали някога. Ама ако заседнат в снега или калта, на кого според вас се обаждат? На сервиза ли? Как ли пък не. Звънят на Руди. Тоест на мен. Миналия януари, а може да беше и февруари… да, тогава имаше голям сняг в средата на месеца. Помните ли го?

— Май бях на Барбейдос по това време — отвърнах. — Виж, Руди…

— Ей там има машини за снакс и кока-кола. Дребни трябват ли ви?

Предадох се.

— Да, ако обичаш.

Сдобихме се с дребни, купихме си вкаменен снакс и две коли от машините, използвахме тоалетната и сипахме два галона бензин.

Върнах се в малката постройка и платих с една от държавните кредитни карти. Агентите носят по две карти — едната за храна, преспиване и други неща, а другата — специално за бензин. Върху картата ми за бензин пишеше ФИРМЕНА и Х&МЛ, което не означава нищо, но любопитният Руди не пропусна да се поинтересува.

— Какво означава Х&МЛ?

— Хладилници и машини за лед.

— А?

Смених темата.

— Имаш ли карта на района?

— Не. Но мога да ти нарисувам.

— Безплатно ли?

Той се разсмя, разрови се из купищата рекламна поща, намери някаква листовка, рекламираща бой с лосове или нещо такова, и задочна да чертае с молив на гърба й.

— Така. Първо се оглеждаш за Голия път и завиващ наляво, само че няма знаци, после стигаш до Пътя на Индианеца Джо…

— Моля?

— Индианеца Джо. — Той повтори всичко в случай, че съм малоумен, след което завърши: — Тук излизаш на една просека без име и караш по нея петнайсетина километра. После търсиш Гьола на Макюън, завиваш наляво и стигаш право до Къстър Хил Клуб. Не можеш да го подминеш, защото те спират.

— Кой ме спира?

— Охраната. Имат пост и порта. Целият имот е ограден.

— Добре. Благодаря, Руди.

— Защо сте тръгнали натам?

— Обадиха ни се да погледнем един хладилник. Нещо машината за лед не работи добре.

— А? — Той ни погледна. — Значи ви очакват?

— Определено. Не могат да си приготвят коктейлите, докато не решим проблема с леда.

— Защо тогава не са ви дали напътствия?

— Дадоха ни, но кучето ги изяде. Добре, благодаря…

— Искате ли един съвет?

— Разбира се.

— Само че да знаете — не сте го чули от мен.

— Добре.

— Искайте си парите предварително. Много са бавни с плащането. Такива са богаташите. Бавно плащат на работещите хора.

— Благодаря за предупреждението.

Излязохме.

— Вече сме снимани — казах на Кейт. — Нали?

— И аз почвам да си мисля така.

Качихме се в колата и се върнахме по шосе 56, влязохме в парка и започнахме да се оглеждаме за Голия път. Намерих го и завих по тясната ивица асфалт, минаваща през тунела в дърветата.

— Искаш ли сушено говеждо?

— Не, благодаря. И не замърсявай.

Бях толкова гладен, че можех да изям и мечка, но се задоволих със сушеното говеждо, което се оказа гадно. Изхвърлих целофанената опаковка на задната седалка, с което допринесох за запазването на екологията.

Наближавахме Къстър Хил Клуб. Според Уолш около имота би трябвало да тече претърсване по въздух и земя, но не забелязах хеликоптери или самолети, нито пък полицейски автомобили. Това не беше добър знак. Всъщност точно обратното.

Кейт погледна мобилния си телефон.

— Има покритие. Я, имам и съобщение.

Понечи да чуе пощата си, но я спрях.

— В момента сме извън обсег. Никакви пощи, никакви обаждания.

— Ами ако са намерили Хари?

— Не искам да зная. Отиваме да видим Бейн Мадокс.

Тя прибра телефона в джоба си и в същото време пейджърът й иззвъня. Моят се обади минута по-късно.

Следвахме указанията на Руди и след двадесетина минути излязохме на Гьола на Макюън и продължихме по тесния, но добре павиран път.

Пред нас се появи голяма табела, закрепена на два триметрови стълба от двете страни на пътя и осветена с прожектори.

Минахме под табелата и пред нас се разкри поляна с груба колиба, издигаща се зад затворена стоманена порта.

Отвътре излязоха двама мъже в маскировъчно облекло, сякаш знаеха за пристигането ни много преди да се появим.

— Детектори за движение или звук — казах на Кейт. — А може би камери.

— Да не говорим, че тези двамата са с кобури, а единият ни гледа с бинокъл.

— Господи, как мразя частни охранители. Дайте ми кремъклийката, рог барут и…

— Имаше знак да намалим до осем километра в час. Намалих и приближих затворената порта. На три метра от нея имаше гърбица и знак, на който пишеше СПРИ ТУК. Спрях.

Вратата — оказа се електрическа — се плъзна на няколко стъпки и единият от мъжете тръгна към колата. Свалих стъклото на прозореца. Мъжът се наведе и попита:

— Какво има?

Беше на трийсет и нещо, целият пременен във военни дрехи, с шапка, кубинки и пистолет. Изражението му като че ли искаше да каже, че е много печен и може да стане опасен, ако го предизвикат. Липсваха му единствено слънчевите очила и свастиката.

— Федерален агент Джон Кори и федерален агент Кейт Мейфийлд. Дошли сме да се видим с господин Бейн Мадокс.

Това като че ли пропука каменната му физиономия и той попита:

— Господин Мадокс очаква ли ви?

— Ако ни очакваше, щяхте да знаете, нали?

— Аз… мога ли да видя документите ви?

Искаше ми се да му покажа глока, за да знае, че не е единственият с желязо, но все пак реших да съм мил и му подадох картата си. Кейт направи същото.

Той се зае да ги разучава и останах с чувството, че или познава, че са истински, или че се преструва на много вещ в разпознаването на документи.

Прекъснах заниманията му с думите:

— Те все пак са си наши.

Той се поколеба, но ни върна картите.

— Тук сме да се видим с господин Бейн Мадокс по официален въпрос.

— И какъв точно е този въпрос?

— Вие ли сте господин Мадокс?

— Не… но…

— Виж, приятел, имаш десетина секунди да направиш нещо блестящо. Обаждай се, ако трябва, а после отваряй шибаната порта.

Той изглеждаше леко вбесен, но запази самообладание.

— Изчакайте.

Върна се при портата, промъкна се през отвора и каза нещо на колегата си. После двамата изчезнаха в дървената колиба.

— Защо винаги търсиш конфронтации? — попита Кейт.

— Конфронтация е, когато извадя пищова. А аргументация — когато дръпна спусъка.

— Федералните агенти ги учат да бъдат вежливи.

— Тия уроци съм ги пропуснал.

— А ако не ни пуснат? Могат да ни откажат достъпа в частна собственост, ако нямаме разрешително за обиск.

— Къде го пише това?

— В конституцията.

— Десетачка, че ще ни пуснат.

— Дадено.

Неофашистът отново се появи до колата ни.

— Ще ви помоля да минете през портата и да отбиете вдясно. Един джип ще ви откара до хижата.

— Защо да не използвам собствената си кола?

— Това е за ваша лична безопасност и сигурност, сър, а и заради вътрешния правилник, въведен по искане на застрахователната компания.

— Е, не ни се иска да се забъркваме със застрахователни компании. А бе, има ли мечки в този район?

— Да, сър. Моля, минете през портата и останете в колата си, докато не пристигне джипът.

Този идиот да не би да си мислеше, че ще тръгна да се мотая сред мечки?

Мъжът направи знак на колегата си при колибата и стоманената порта се плъзна настрани.

Влязох в имота, завих на чакъления паркинг и спрях. Портата зад нас се затвори.

— Добре дошла в Къстър Хил Клуб — казах на Кейт. — Дължиш ми десетачка.

— Двайсетачка, че няма да се измъкнем живи оттук — пошегува се тя.

Появи се черен джип със затъмнени стъкла. Спря, от него слязоха двама души с маскировъчни дрехи и кобури и тръгнаха към нас.

— Залагам — казах.

Единият от типовете приближи до прозореца.

— Моля излезте, заключете колата си и ме последвайте.

Това приличаше на място, където задължително ще ти сложат проследяващо или подслушвателно устройство в колата, така че нямах намерение да я оставям.

— Имам по-добра идея. Ти ще водиш, а аз ще карам след теб.

Той се поколеба.

— Добре, но не изоставайте и не се отклонявайте от пътя.

— Няма да се отклонявам, стига ти да не го правиш.

Мъжът се върна в джипа и обърна. Тръгнах след него нагоре по склона през разчистен участък с големи скални късове.

— Не искаш да ни слагат нежелани екстри в колата, така ли? — каза Кейт.

— Щом видиш подобни мерки за сигурност, трябва да си толкова параноичен, колкото са и те.

— Винаги си знаел как да се справяш в лошите ситуации, в който ни забъркваш.

— Благодаря… Всъщност май си права.

Покрай пътя бяха наредени стълбове с лампи. Забелязах и сервизни стълбове, които излизаха от дърветата, минаваха през откритото пространство и отново изчезваха в гората. Бяха с по пет жици и докато минавахме под тях, забелязах, че три от тях са всъщност дебели кабели, по които вероятно идваше основното захранване.

На половината път към върха се виждаше огромна хижа — с размерите на малък хотел. Пред нея се издигаше висок пилон с американското знаме, а под него се развяваше някакъв жълт флаг.

На върха на хълма видях висока кула, приличаше на клетъчен предавател. Това обясняваше доброто покритие в района и показваше, че Хари би могъл да се свърже, ако е жив и добре. Запитах се дали кулата принадлежи на телефонната компания, или е собственост на Бейн Мадокс.

Стигнахме до хижата, пред която имаше чакълен паркинг с още четири черни джипа и един син „Форд Таурус“ като този, който карах. На задната му броня обаче се виждаше стикер с буквата Е, което означаваше, че е на „Ентърпрайз“. Значи може би някои от гостите бяха все още тук. Автопаркът се допълваше от тъмносин микробус — вероятно онзи, за който бе споменала Бети.

Спряхме под големия портик и мъжете отвориха вратите ни. Двамата с Кейт слязохме, като тя взе куфарчето си със списъците на пътниците и наетите автомобили. Запомних номера на „Ентърпрайз“, заключих нашата кола и се огледах.

Районът около хижата бе свободен от дървета в радиус почти километър във всички посоки, което улесняваше охраната. Хари сигурно доста се бе измъчил, за да се добере достатъчно близо до паркинга, дори и да беше използвал скалите за прикритие.

Освен това до момента бях наброил четирима охранители и нещо ми подсказваше, че има и още. Мястото се държеше под строг контрол и вече бях сигурен, че Хари се е вкарал в лоша ситуация.

— Моля, последвайте ме — каза шофьорът на джипа.

— Никой да не докосва колата — предупредих. — Ако открия, че някой е сложил нежелана екстра, ще го пратя на топло. Разбрахте ли ме?

Той не отговори, но явно разбра.

Изкачихме няколкото стъпала до покритата веранда, на която имаше редица кресла и люлеещи се столове, обърнати към разкриващата се гледка надолу. Като изключим горилите от охраната, мястото бе много приятно и уютно. Забелязах, че върху жълтия флаг е изписана цифрата 7.

— Моля, изчакайте тук — каза мъжът от охраната и изчезна в хижата.

Двамата с Кейт останахме на верандата.

— Може би мястото се продава. Върви с малка армия.

Тя не отговори на забележката ми.

— Трябва да си проверя пощата.

— Не.

— Джон, ами ако…

— Не. Това е един от онези редки моменти, когато не желая да получавам абсолютно никаква информация. Ще се срещнем с Бейн Мадокс.

Тя ме погледна и кимна. Вратата се отвори.

— Влезте — каза мъжът от охраната.

И влязохме в Къстър Хил Клуб.