Нелсън Демил
Частен клуб (27)

26

Стигнахме Рей Брук по тъмно. Намираше се недалеч от летището, на което бяхме кацнали сутринта. Колкото и близо да беше, бяхме стигнали по обиколния път и по време на пътуването бяхме открили неща, които бяха далеч извън обхвата ни в девет сутринта, когато влязохме в сградата на Федерал Плаза 26.

В този бизнес някои дни минават по подобен начин. Повечето са еднообразни; някои, като 11 септември 2001, обръщат нещата наопаки.

Днес, в Деня на Колумб, бях изгубил приятел, бях се забъркал в състезание по мерене на пишки с шефа си и се бях срещнал с ненормалник, който може би планираше да приготви ядрена изненада на някого.

На следващия Ден на Колумб, ако има такъв, ще ида на маг.

Намерихме регионалната централа на щатската полиция в края на градчето и завих към паркинга.

— Какви се падаме? — попитах Кейт. — Служебни лица, посетители или морални инвалиди?

— Погледни за персони нон грата.

Потърсих, но не намерих подобна табела и затова спрях на служебно място. Слязохме и тръгнахме към голяма нова сграда от тухли И кедър. Над предната врата висеше надпис ГРУПА Б НА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ НА НЮ ЙОРК.

Влязохме в приемната и се представихме на дежурния сержант, който явно ни очакваше. Всъщност може би ни беше очаквал целия ден. Обади по интеркома на майор Шефър и ни помоли да изчакаме.

В помещението влизаха и излизаха полицаи в сиви военни якета, колани с кръстосани презрамки и кобури и шашави шапки. Облеклото им сякаш не се бе променило от времето, когато Тед Рузвелт е бил губернатор на Ню Йорк.

Забелязах също, че всички, дори и жените, са високи.

— Как мислиш, дали ги развъждат? — попитах Кейт.

Мястото имаше лустросания вид на седалище на паравоенна организация, каквото всъщност беше. Единственото общо с някое районно на НЙПУ беше табелата ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

На една странична маса имаше купчина диплянки. Кейт — нали не може да устои на подобни брошури — взе една и зачете на глас:

— Група Б е най-северната и патрулира най-голяма площ от всички — над двайсет хиляди квадратни километра, включващи най-рядко населените окръзи на щата, характерни с големите разстояния и дълги зими.

— Това фукане ли е, или мрънкане?

Тя продължи:

— Патрулирането на Северния окръг калява една особена увереност и полицаите от Група Б са известни със способността си да се справят с всяка ситуация с минимална помощ отвън.

— Минимална. Тази дума е разковничето. Минимална помощ. Това означава ли, че не сме добре дошли?

Кейт продължи да чете:

— Освен обичайни задачи като разследване на злополуки и престъпления, патрулиране и специални наряди по границата с Канада, те често участват в търсене на изгубени туристи, евакуират ранени, спасяват закъсали в бурите, разследват случаи на бракониерство и се отзовават на домашни скандали и сигнали за престъпление в отдалечени райони.

— Дали биха могли да следват темпото на Южен Бронкс, как мислиш?

Преди тя да успее да отговори нещо остроумно, в помещението влезе висок и суров на вид тип със сив цивилен костюм и се представи:

— Ханк Шефър.

Здрависахме се.

— Съжалявам за детектив Мюлер — каза той. — Разбрах, че сте били приятели.

— Още сме — отвърнах аз.

— Е… наистина съжалявам.

Явно нямаше какво друго да каже, а и забелязах, че не ни посрещна в кабинета си. Винаги ги има проблемите с навлизането в чужда територия, юрисдикция, обществена йерархия и тъй нататък, но в случая Кейт се справи добре с тях.

— Заръчано ни е да ви помагаме по всякакъв възможен начин. Има ли нещо, което можем да направим?

— Вашият човек от Ню Йорк, Уолш, като че ли смяташе, че сте извън случая — каза той.

— Главен специален агент Уолш промени становището си. Трябваше вече да ви се е обадил — казах аз. „Хуй сплескан“. — Така че можете да му звъннете — или просто да ми повярвате.

— Е, вие си знаете. Ако желаете, ще пратя един мой човек да ви закара до моргата.

Явно не знаеше, че вече сме били там.

— Вижте, майоре — казах. — Разбирам, че това е вашето шоу, че изобщо не сте щастлив, че си имате работа с мъртъв федерален агент, и че вероятно сте чули от Ню Йорк, Олбъни и вероятно от Вашингтон повече неща, отколкото би ви се искало. Не сме дошли да ви правим живота още по-труден. Тук сме, за да помогнем. И да обменим информация. В моргата в момента лежи мой мъртъв приятел.

Шефър за момент се замисли.

— Като ви гледам, едно кафе няма да ви се отрази зле. Елате.

Тръгнахме по някакъв дълъг коридор и стигнахме до голямо кафене. Вътре имаше десетина мъже и жени — и с униформи, и с цивилно облекло. Шефър ни поведе към една празна маса в ъгъла.

Седнахме.

— Това е неофициално, пред свидетели, кафе, любезности, съболезнования и тъй нататък. И без хартии на масата.

— Разбрано.

Имаше вид на прям тип, който сякаш бе готов да разшири професионалната си учтивост — ако не за друго, то за да види какво й получи в замяна. Минах направо на въпроса.

— Прилича на злополука, но намирисва на убийство.

Той кимна.

— Кой би искал да убие този човек?

— Мисля си за Бейн Мадокс. Познавате ли го?

Той си даде вид на подходящо смаян.

— Да… Но защо?…

— Знаете, че детектив Мюлер е бил пратен на задача в Къстър Хил Клуб.

— Да. Научих, след като бе обявен за изчезнал и федералните се нуждаеха от помощ за намирането му. Не би било зле да научавам предварително подобни неща. Нали разбирате, нещо като учтивост. Все пак това е в моята юрисдикция.

— Не бих спорил с вас по този въпрос — казах.

— Вижте, не сте вие хората, на които трябва да се оплаквам. Но всеки път, когато си имам работа с ФБР — той хвърли поглед към Кейт, — имам чувството, че ме работят.

— Аз също. Сигурно ще ме разберете: въпреки федералните документи по душа съм си обикновено ченге.

— Да ви кажа, типовете от НЙПУ, с които съм работил, също не са стока.

Вярната ми съпруга се усмихна.

— Всъщност с Джон сме женени, така че ще споделя мнението ви.

Шефър почти й се усмихна в отговор.

— Е, кажете какво е трябвало да прави Хари Мюлер на територията на Къстър Хил.

— Да наблюдава — отговорих. — Този уикенд там е имало събиране и Хари е трябвало да фотографира пристигащите гости и номерата на автомобилите.

— Защо?

— Не зная. Мога само да кажа, че от министерството на правосъдието се интересуват от господин Мадокс и приятелите му. Някой да ви е казвал нещо по въпроса?

— Почти нищо. Стандартните балони тип „национална сигурност“ и тъй нататък.

Балони? Това „кретении“ ли трябваше да означава? Този тип сигурно дори не псуваше. Взех си бележка да внимавам какво дрънкам.

— Федералните са пълни с балони и страшно ги бива в изработването, но между нас да си остане, възможно е случаят наистина да касае националната сигурност.

— Нима? И как точно?

— Нямам представа. И, честно казано, това е от ония материи, които наричаме деликатни, така че не бих могъл да ви кажа, освен ако не е наложително да знаете.

Не бях сигурен дали оценява честността ми, или не, но реших да го поизработя малко.

— Много добре разбирам, че хората ви имат да обикалят огромна територия — двайсет хиляди квадратни километра не са шега работа, — че сте достатъчно уверени и че се справяте с всички ситуации… с минимална помощ отвън…

Кейт ме срита под масата и реших да привършвам с четкането.

— Тук сме, за да ви помогнем, ако се нуждаете от помощ, но не ми се вижда да е така. Ние обаче наистина се нуждаем от вашата помощ, експертиза и способности.

Можех да продължа с кретениите, ако се наложеше, но майор Шефър като че ли усети, че го работя. И въпреки това каза:

— Добре. Искате ли кафе?

— С удоволствие.

Той ни направи знак да останем на местата си и отиде до бара.

— Голям гадняр си — каза Кейт.

— Не е вярно. Казах го от сърце.

— Повтори диплянката, която ти прочетох, и се подиграваше с написаното в нея.

— О… оттам ли съм ги научил тези неща?

Тя завъртя очи.

— Изглежда, не знае много, а и да знае, няма да сподели.

— Просто е малко раздразнен, че от ФБР го работят. И, между другото, не ругае, така че внимавай да не изръсиш нещо.

— Аз ли да внимавам?

— Може би не ругае пред жени. Знаеш ли, хрумна ми нещо. Може пък да се отвори повече, когато не е в компанията на дама от ФБР. Не можеш ли да измислиш някакво извинение?

— Не можеш ли ти да измислиш извинение за себе си?

— Стига де…

Шефър се върна с поднос с кафе и седна.

Кейт стана и каза:

— Трябва да се обадя тук-там. Ще се върна след десетина минути. — И излезе.

Шефър напълни две порцеланови чаши от металния кафеник.

— Добре, кажете ми защо смятате, че Бейн Мадокс, виден гражданин с милиарди в банката и вероятно с партиен билет на Републиканската партия, е убил федерален агент?

Усетих, че не споделя подозрението ми.

— Ами, просто интуиция.

— Можете ли да предложите нещо по-добро от това?

Всъщност не можех.

— Подозрението ми се основава на факта, че според мен Мадокс е последният човек, който е видял Хари жив.

— Аз пък бях последният, който видя тъща си жива, преди да се подхлъзне на леда и да си счупи врата — уведоми ме той.

Искаше ми се да го поразпитам по-подробно по въпроса, но се отказах.

— Преди работех в отдел „Убийства“. Човек просто развива усет за такива неща. Казах го на Кейт, отидох в Къстър Хил Клуб и разговарях с въпросния Мадокс.

— Така ли? И какво стана?

— Много е хлъзгав. Виждали ли сте се?

— Няколко пъти. Всъщност веднъж ходих на лов с него.

— Без майтап?

— Иска да поддържа добри отношения с щатската и местната полиция. Също като повечето богаташи тук. Така правят живота си лек и безопасен.

— Така е. Но този тип си има своя собствена армия.

— Да. И не наема работещи на няколко места или пенсионирана ченгета, както правят останалите. Хората му не са местни и нямат нищо общо с правозащитните служби, а това е малко необичайно за човек, който иска да е гъст с полицията.

Кимнах.

— Цялото имение изглежда малко необичайно.

— Да… но пък не ни причиняват никакви проблеми. Местната полиция получава няколко обаждания в годината да прибере някой минал през оградата и задържан нарушител или бракониер. Мадокс обаче никога не повдига обвинения.

— Готин тип. Може би пък убива хората, които виждат нещо, което не е трябвало да видят — казах по повод на Хари. — Да има случаи с изчезнали хора? Или подозрителни инциденти?

— Сериозно ли питате?

— Да.

Той се позамисли.

— Винаги има изчезнали хора и инциденти при лов, които изглеждат така, сякаш биха могли да са друго… но не ми е известно нищо, което евентуално да се свърже с Мадокс или клуба му. Ще натоваря някой да провери.

— Добре. Получихте ли разрешително за претърсване на територията на Къстър Хил?

— Да.

— Нека тогава да го изпълним.

— Не е възможно. Разрешителното е за търсене на изчезнал човек. А той е открит извън споменатата в него територия.

— Мадокс знае ли това?

— Как би могъл изобщо да знае, че е имало разрешително? Или че някой може да изчезне на негова територия? — Шефър за момент замълча. — Канех се да се свържа с него и да го помоля да ни сътрудничи доброволно, но тогава се получи онова анонимно обаждане, което ни отведе при тялото. Вие казахте ли му за изчезването?

— Да. Затова нека да изпълним разрешителното.

— Човекът вече е намерен — напомни ми майор Шефър.

Помислих си, че може и да сподели моята философия.

— Законът понякога се изпречва на пътя на истината и справедливостта.

— Не и под мое командване, детектив. Щом сте му съобщили за изчезването, ще трябва да наредя на някой да му се обади и да му съобщи, че човекът в неизвестност е намерен.

Не се съмнявах, че навремето този тип е бил първо скаутче, и нямах никакво намерение да изтъквам разликите между градско нюйоркско ченге и щатски полицай.

— Е, тогава ще трябва да измислим нещо друго, за да може съдията да издаде ново разрешително.

— Онова, което ни трябва, е връзка между намереното в щатския парк тяло и Къстър Хил Клуб. Без такава връзка не мога да искам от окръжния прокурор да се обърне към съдията за ново разрешение за обиск. Всъщност имате ли някакво доказателство, че детектив Мюлер наистина е бил в границите на имота?

— Ами… косвени…

— Е, в такъв случай връзка не съществува.

— Добре тогава. Имаме анонимно обаждане за трупа. Анонимно означава подозрително. Освен това налице са множество косвени улики, че Хари е бил на територията на Къстър Хил.

— Например?

— Например, че това е било задачата му.

Разказах му за обаждането от 7:48 сутринта в събота, за обяснението на Хари, че се намира близо до имота, както и за подозрително голямото разстояние между караваната и Къстър Хил Клуб. Спрях се по-нашироко и върху някои други подробности.

Шефър ме изслуша и сви рамене.

— Не е достатъчно, за да бъде заподозрян Бейн Мадокс. Не ми стига и за искане на ново разрешение.

— Помислете си все пак.

Не се съмнявах, че ФБР в крайна сметка ще натисне някой федерален съдия да издаде заповедта, но междувременно можеше да стане късно. Излизаше, че трябва да си издам среднощно разрешително, или с други думи — влизане с взлом. Не го бях правил от доста време и можеше да се окаже забавно, ако се изключеше частната армия на Мадокс, охранителната система и кучетата пазачи.

— Какво смятате, че ще намерите там? — попита Шефър.

— Не зная.

— Съдиите не обичат ровенето на сляпо. Измислете нещо, което търсите. Да сте забелязали нещо в имота или къщата, което мога да изтъкна пред прокурора?

— Видях по-многобройна охрана и от тази в ранчото на президента.

— Това не е незаконно.

— Така е. Е… май просто трябва да поработим по случая. Защо не почнете да наглеждате имота?

— И какво да гледам?

— Пристигащите и заминаващите, в това число и Мадокс. Не ви е нужно разрешително за наблюдение. Достатъчно е и подозрението.

— Благодаря за сведението. Е, единственото подозрение, с което разполагам, е онова, което ми казвате. — Той се замисли за момент. — Искате да го сплашите ли? В смисъл, какво да бъде наблюдението? Явно или тайно?

— Тайно. Да речем, дървари, които държат под око пътя и оградата.

— Добре… но ще трябва да уведомя районната полиция и да координирам това с нея. А трябва да ви кажа, че Мадокс май има приятели в офиса на шерифа.

Обмислих думите му. Явно господин Бейн Мадокс, господарят на имението, бе пуснал пипалата си по цялата околия. Това си личеше и от обаждането на Руди в Къстър Хил Клуб.

— А има ли приятели в този офис? — попитах.

— Не и под мое командване — без колебание отвърна Шефър.

— Ясно. — Но можеше ли да е сигурен? — Щом смятате, че някой от офиса на шерифа е прекалено словоохотлив пред Мадокс, то според мен имате всички основания да започнете наблюдение, без да уведомявате местната полиция.

— Не. Трябва да реша проблема с шерифа, а не да създавам нов.

— Абсолютно сте прав. — С този човек сякаш бяхме от различни планети. При майор Шефър всичко бе чисто и изрядно — което по принцип е много хубаво, но за момента не ми вършеше работа. — Наистина ни трябва това наблюдение.

— Ще видя какво мога да направя.

— Страхотно — казах и го информирах със закъснение: — Двамата с Кейт ходихме до моргата, преди да дойдем тук.

Той изглеждаше изненадан.

— Открихте ли нещо ново?

— Разговарях със съдебния лекар — доктор Глисън. Няма да е зле да се срещнете с нея.

— Смятам да го направя. Какво каза тя?

— Изглежда, че детектив Мюлер е бил подложен на известен физически тормоз преди смъртта си.

Трябваше му секунда-две, докато смели чутото.

— За какъв по-точно тормоз става дума?

— Не съм следовател — казах аз, макар и не съвсем искрено. — Отидох просто да идентифицирам тялото.

Той кимна.

— Довечера ще говоря с нея.

— Намерила е власинки от килим и кучешки косми. — Разказах му подробно за откритите от д-р Глисън следи. — Ако власинките не съответстват на тези от килима в караваната му, може и да отговарят на някой в Къстър Хил. Хари нямаше куче.

— Добре. Ако успеем да се сдобием с разрешително за обиск, ще проверим това.

Майор Шефър имаше широкообхватни планове за нещо, което за него щеше да се окаже кратко разследване.

— В крайна сметка ще се наложи да споделите случая с ФБР — Казах му. — А те не обичат да споделят и не играят добре с другите.

— Убийството, било то и на федерален агент, е щатско, а не федерално престъпление — напомни ми той.

— Зная, майоре. И в крайна сметка може и да има щатски съд за убийство. Но ФБР ще разследва покушение срещу федерален агент което е федерално престъпление. Крайният резултат е същият — много скоро ще цъфнат тук и ще сложат ръка върху случая.

— Случаят е все още мой — каза майор Шефър.

— Така е. — Все едно местният барон да каже на кръстоносната армия, че е навлязла в земите му. — Например доктор Глисън няма да извърши аутопсията. Тялото ще бъде пренесено в Ню Йорк.

— Не могат да го направят.

— Майоре, могат да направят каквото им скимне. Знаят две магически думички — национална сигурност. И когато ги използват, щатската и местната полиция се… — исках да кажа „насират“, но това щеше да го вбеси — … съгласяват с тях.

Той впери поглед в мен.

— Ще видим.

— Добре тогава. Успех.

— Всъщност каква е вашата роля в случая? — попита той.

— Разполагам със седем дни за разрешаването му.

— Как успяхте да си осигурите цяла седмица?

— Обзаложих се с Том Уолш.

— На какво?

— Заложих работата си.

— А жена ви?

— Не, нея не съм я залагал.

— Имам предвид, и тя ли заложи работата си?

— Не. Тя е служител на ФБР. Трябва най-малкото да застреля началник, за да изложи на опасност работата си.

Той се усмихна пресилено.

— Не мисля, че ще успеете да решите случая за седем дни, освен ако някой не ви помогне.

— Най-вероятно. Да имате свободни места?

Той отново се усмихна.

— Мисля, че сте минали горната възрастова граница за щатската полиция. Но в местната винаги се търсят опитни хора от града. — И добави: — Тук ще ви хареса.

— О, зная, че ще ми хареса. Всъщност вече ми харесва. — Реших да сменя темата. — Къде ловувате с Мадокс?

— В имота му, разбира се.

— Видяхте ли нещо?

— Да. Дървета. Срещнахме се при къщата. Голяма сграда. После излязохме за елен. Шестима души. Аз, той, един от сержантите ми и трима негови приятели от града. Обядът бе сервиран в гората, а питиетата ни чакаха в хижата.

— Видяхте ли нещо необичайно?

— Не. А вие?

— Не, ако изключим цялата тази охрана — отговорих. — Видяхте ли оградата на имота?

— Само я мярнах. Осветена е с прожектори като онези в затворите, с това изключение, че са свързани с детектори на движение. Освен това Мадокс има собствена кула с клетъчен предавател.

— Защо?

— Защото е богат.

— Ясно. Кога беше ловният купон?

— Преди два сезона.

— Ловни сезони ли имате предвид?

— Да. Тук си имаме ловен сезон, ски сезон, кален, воден и комарен сезон, и накрая — риболовен сезон.

— Явно човек определено има с какво да си запълни времето по тези места.

— Да, стига да обичате живота на открито.

— Обожавам го. Между другото, видях карта на Къстър Хил, на която имаше нанесени постройки на известно разстояние от хижата — Какво представляват?

Той се замисли за момент.

— За едната зная, че е спално. Нали се сещате, за охраната. Има също и една голяма, прилича на обор — за всичките му коли. А също така и сградата на генератора.

— Генератор на електричество ли?

— Да. Всъщност три дизелови генератора.

— За какво са му?

— При снежни бури токът често спира. Повечето хора имат някакъв резервен вариант.

— Ясно. Виждали ли сте тези генератори?

— Не. Намират се в една каменна сграда. Човекът от Потсдам, който обслужва резервния генератор тук, се грижи и за машините в Къстър Хил Клуб.

Спомних си трите дебели кабела по стълбовете в имота на Мадокс.

— Но защо й е на тази хижа толкова много ток?

— Не съм сигурен колко точно електричество произвежда един генератор — отвърна той след кратък размисъл. — Възможно е единият или двата да са резервни в случай на повреда. Но повдигате интересен въпрос. Ще проверя колко киловата произвеждат.

— Добре.

— Вие какво мислите?

— Честно казано, не зная. — Все пак генераторите събуждаха някои съмнения. — Какви са местните слухове за Къстър Хил Клуб?

Той ме погледна.

— Убийството ли разследвате, или продължавате работата оттам, откъдето я е оставил приятелят ви?

— Като ченге се занимавам с убийства. Но същевременно съм и много любопитен. Обичам клюките.

— Е, говорят се обичайните неща. Като се започне от диви пиянски оргии и се стигне до ексцентричен милиардер, който просто седи и гледа как му растат ноктите на краката.

— Аха. Мадокс слиза ли понякога в градчето?

— Почти никога. Понякога обаче може да се види в района на Саранак Лейк или Лейк Плесид.

— Някой да е виждал бившата госпожа Мадокс?

— Не зная. Поне не съм чувал.

— Любовница?

— Не, доколкото ми е известно.

— Любовник?

— Останал съм с впечатление от него като от изтънчен джентълмен, но не му липсва и мъжкарски елемент. Вие на какво мнение сте?

— На същото. Мисля, че е от нашите. А колко често идва в клуба си?

— Нямам представа. Обикновено местната или щатската полиция се уведомяват, когато обитателите на някое голямо имение или комплекс отсъстват, та нашите хора да наглеждат мястото. Мадокс обаче има денонощна охрана. Доколкото зная, имотът му никога не остава пуст.

Бях го предположил от думите на самия Мадокс пред Кейт и мен, а сега предположението ми се потвърждаваше.

— Някой да е изказвал предположението, че Къстър Хил Клуб е нещо повече от частен клуб за лов и риболов?

Той отпи замислено от кафето си.

— Чувал съм, че когато го строили преди двадесет години — десет години, преди да дойда тук, — не са използвали местни изпълнители. Носи се слух, че строителят, който и да е той, е изградил също бомбоубежище и двадесет и шест километра ограда, което е вярно, както и радиоантени и охранителни средства, което също е вярно. Предполагам, че тогава са били монтирани и дизеловите генератори. Разправят, че идвали разни странни хора, тежки камиони пристигали посред нощ и тъй нататък. Нали знаете, хората в провинцията имат много свободно време и богато въображение. Но част от това си е истина.

— Да. И какво смятат местните, че е ставало там?

— Чувал съм го само от втора ръка… но това е било по време на Студената война, така че мнозина предположили, че става въпрос за секретен правителствен строеж. Бих казал, че предположението е логично, като се имат предвид мащабите на строежа и мисленето на хората по онова време.

— Сигурно. Но никой ли не е посмял да попита?

— Доколкото разбирам, не е имало кой да пита. Строителите били доста необщителни. А и нямало особено значение, ако някой от тях категорично отрече, че става въпрос за правителствен строеж. Местните хора са патриотично настроени, така че дори да са си мислели, че става въпрос за секретно начинание, биха превъзмогнали любопитството си и биха предпочетели да стоят настрана.

Кимнах. Интересно наблюдение. Предполагам, че ако бях милиардер и си търсех някое безопасно и закътано място, бих пуснал слуха, че това е секретна правителствена база, маскирана като частен клуб. Идеално би си пасвало и с километричната ограда.

— Но сигурно сега вече всички знаят, че това е частен ловен клуб — казах.

— Все още има някои, които смятат, че става въпрос за секретна база.

Мадокс можеше да има само изгода от това да поддържа мистерията жива.

— Вижте, няма нищо незаконно в това да оградиш собствеността си с ограда и да поставиш охранителни средства, да си наемеш частна охрана и дори да си организираш римски оргии — продължи Шефър. — Богаташите правят и по-шантави неща. Параноята и ексцентричността не са престъпления.

— Параноята и ексцентричността никога не са сами по себе си — напомних му.

— Така е. Но дори Бейн Мадокс да е въвлечен в някаква криминална дейност, аз не зная за нея. — Шефър ме изгледа. — Ако ви е известно нещо повече от онова, което казвате, сега е времето да ми го съобщите.

— Беше ми казано само, че е свързано с манипулиране на цените на петрола.

Той за момент се замисли и усетих, че има същите проблеми с тези врели-некипели, които имах и аз, когато ги чух от Уолш.

— Значи смятате, че петролният милиардер Бейн Мадокс е убил федерален агент, извършващ рутинно наблюдение на пристигащите му гости, които биха могли да участват в някаква конспирация с петрол? Звучи малко крайно, не мислите ли?

— Е… щом го поставяте по такъв начин…

— Че какъв друг начин има? И къде е моментът с националната сигурност?

Радвах се, че внимава, но не бях особено щастлив от въпроса. Този тип беше гладен и търсеше да захапе нещо, но определено нямах намерение да му предложа ядрените хапки, така че си позволих малко лицемерие.

— Вижте, майоре, петролът не е просто черна лепкава маса. Искам да кажа, Бейн Мадокс не е в модния бизнес, нали разбирате? Когато е замесен петрол, всичко е възможно. В това число и убийство.

Той не отговори, но продължи да ме гледа изпитателно.

— Да се съсредоточим върху убийството — казах. — Ако успеем да уличим Мадокс, това може да ни доведе и до някои други неща.

— Добре. Още нещо? Имам работа все пак.

Погледнах си часовника.

— Бих искал да ида на местопрестъплението.

— Вече е тъмно. Ще ви заведа утре сутринта.

— Не можем ли да осветим района?

— Районът е отцепен, в него няма следователи, а според прогнозата не се очакват дъждове и снегове. Звъннете ми утре в седем сутринта и ще идем.

— Може би просто един бърз поглед…

— Преуморен сте, детектив. Заведете съпругата си на вечеря. Имате ли къде да нощувате?

— Да. Във Върха.

— Отседнали сте във Върха?!

— Ами… да.

— Да не би да имате проблем с усвояването на федералния бюджет? Успях да измъкна от Вашингтон само няколко нови радиостанции и едно алергично куче търсач на бомби.

Усмихнах се.

— Е, не мисля, че тероризмът е проблем номер едно тук.

— Арабският тероризъм — може би, но си имаме и някои домашни ненормалници.

Премълчах.

— Това ли е правел приятелят ви? Следял е десни кукундели?

— Не мога да кажа.

Шефър прие отговора ми за „да“.

— Преди десетина години, малко след като постъпих тук, идваха разни типове от ФБР и разпитваха за Бейн Мадокс — информира ме със закъснение.

Виж, това бе интересно.

— Какво искаха да знаят?

— Казаха, че правят проверка в случай, че на господин Мадокс му бъде предложена работа в правителството.

Това бе стандартната лъжа, когато разследваш някой за престъпна дейност. Можеше обаче и да е истина. В случая с Бейн Мадокс можех да повярвам, че е бил спряган за някой важен пост, но със същата лекота бих приел и разследване за престъпление. А и в наши дни не е задължително едното да изключва другото.

— И получи ли работата? — попитах.

— Доколкото знам, не. Мисля, че имаха наум нещо друго. Е, какво е замислил този човек?

— Мисля, че иска президентът да го назначи в комисията за глобалното затопляне към ООН.

— Против или за?

Усмихнах се любезно.

— Каквото е добро за Бейн Мадокс, е добро и за планетата.

Майор Шефър стана и каза:

— Да идем да намерим жена ви.

Станах и аз и излязохме от кафенето, и закрачихме към приемната.

— Като стана въпрос за онези стари слухове, някой да е казвал за каква точно правителствена база става дума?

— Пак ли се връщаме на Къстър Хил Клуб?

— Само за малко.

— И това ще помогне на разследването на убийството?

— Може би. Никога не се знае.

Той се подведе.

— Ами… има най-различни предположения.

— Например?

— Чакайте да помисля… тренировъчен лагер, убежище, ракетни силози, както и комуникационен център или подслушвателна станция. Това последното е заради многото антени и електроника.

— Много електронна интерференция ли има тук?

— Не. Никаква. Мисля, че електрониката е изключена, не е била използвана или работи на честота, която не улавяме.

Запитах се дали от Агенцията за национална сигурност са правили някога електронно сканиране на Къстър Хил Клуб. Би трябвало, щом от министерството на правосъдието подозираха нещо.

Кейт седеше в приемната и говореше по телефона. Преди да стигнем до нея, Шефър каза:

— А, да, тук живееше един ветеран от флота. Разправяше наляво и надясно, че знаел какво става в Къстър Хил Клуб, но нямал право да казва.

Приличаше на номер, но все пак попитах:

— Помните ли името му?

— Не… но ще се опитам да го науча. Все някой ще се сети.

— Уведомете ме, когато го разберете.

— Да… Всъщност май беше Фред. Да, точно така. Фред. Казваше, че имало нещо общо с подводниците.

— Подводници ли? Колко всъщност са дълбоки езерата в района?

— Просто казвам каквото си спомням. Той май беше малко побъркан.

Кейт прибра телефона си и стана.

В помещението имаше и други хора, в това число един дежурен сержант.

— Съжалявам за детектив Мюлер — каза високо Шефър. — Бъдете сигурни, че правим всичко възможно да стигнем до дъното на тази трагедия.

— Оценяваме усилията ви — отвърнах. — Благодаря за кафето.

— Имате ли нужда от упътване до Върха?

— Не би било зле.

Той ни обясни как да стигнем, после попита:

— Колко време ще останете тук?

— Докато свършим парите.

— Е, няма да е дълго при хилядарка на нощ — каза той. — Ако мога да ви помогна с нещо, кажете.

— Всъщност… тук имате ли проблеми с мечките?

Кейт завъртя очи към тавана.

— Районът на Адирондак е дом на най-голямата популация на черни мечки в източната част на Щатите — информира ме майор Шефър. — Много е вероятно да се натъкнете на мечка в гората.

— Сериозно? И тогава?

— Черните мечки по принцип не са агресивни. Само че са доста любопитни и интелигентни и може да ви приближат. Проблемът всъщност е, че мечките приравняват хората с храната.

— Че как иначе. Особено когато те ядат.

— Имам предвид, че хората — лагерници и туристи — носят храна и мечките го знаят. По-скоро биха изяли обяда ви вместо вас. И никога не приближавайте малките им. Женските ги пазят много ревниво.

— Как мога да разбера, че наблизо има малки?

— Ще разберете. Освен това мечките стават много активни след пет следобед.

— Откъде научават колко е часът?

— Не зная. Просто след пет следобед бъдете по-предпазливи. По това време излизат за храна.

— Ясно. А един деветмилиметров глок може ли да спре мечка?

— Не стреляйте по мечките, детектив. Вие сте навлезли на тяхна територия. Бъдете добър с тях. Радвайте им се.

— Чудесен съвет — каза Кейт.

Не мислех така.

— От години не съм имал случай на фатално нападение на мечка. Само няколко смачквания — завърши темата Шефър.

— Звучи успокоително.

— На масата има брошура за мечките. Не е зле да я прочетете.

Шибаните мечки също би трябвало да я прочетат, щом са толкова интелигентни и любопитни.

Кейт намери брошурата и даде на майор Шефър визитната си картичка.

— Това е мобилният ми телефон.

Ръкувахме се, след което с Кейт излязохме от сградата и закрачихме през осветения паркинг.

— Не искам никога повече да чувам за мечки — каза Кейт. — Никога.

— Просто ми прочети брошурата.

— Ти си я прочети — сряза ме тя и натика брошурата в джоба ми. — Шефър каза ли нещо интересно?

— Да. Че Къстър Хил Клуб е секретна военноморска база за подводници.

— Подводници? Това твърдение на Шефър ли е?

— Не. На Фред.

— Кой е Фред?

— Не зная. Фред обаче знае повече от нас.