Нелсън Демил
Частен клуб (39)

38

Намерих един смесен магазин в покрайнините на Кантън. А може и да беше в центъра на Кантън. Трудно е да се каже.

Както и да е, влязох и купих каквото ми трябваше — пакет сладки с крем и от онези малки залепващи мечета за почистване на косми.

Момчето на касата ми каза как да мина напряко до Колтън, на около петдесет километра. Обясни ми също и как да стигна до магазина за спортни стоки.

Качих се в колата и обмислих следващия си ход. Беше малко след един следобед, което означаваше, че ще съм на портала на Къстър Хил преди два часа, ако не се отбия да купя кутия 9 мм патрони и няколко допълнителни пълнителя. Всъщност, ако ми се наложеше да пръсна мозъка на Мадокс, разполагах с повече от достатъчно муниции — петнадесет патрона в пълнителя и един в цевта.

От друга страна, ако ми се наложеше да си пробивам път със стрелба, най-вероятно щях да изпитам недостиг на патрони. Основното при мунициите е, че винаги е по-добре да имаш повече, отколкото са ти необходими, защото ако са по-малко, нещата обикновено тръгват на зле.

Освен това, може би не трябваше да питам Кейт за мунициите. Сигурно сега тя се питаше дали не планирам нападение срещу Къстър Хил Клуб. Аз самият не бях много наясно по въпроса, но това бе една от възможностите.

И тъй, реших първата ми стъпка да е да ида в Къстър Хил Клуб и да разбера какви ги е замислил Мадокс. Знаех, че ако ми потрябват допълнителни муниции, домакинът ми може направо да ме зарине с тях.

Потеглих, включих радиото и се заслушах в някакво токшоу на френски, излъчвано на живо от Квебек.

Нямах представа за какво си говорят, но явно всички бяха намислили нещо. Различих думите „Ирак“, „Америка“, „Буш“ и „Хюсеин“.

От мелодичния френски ме заболя главата и започнах да превключвам другите канали с надеждата да намеря някакви новини, в които да се спомене за инцидент по време на лов. През цялото време обаче хващах разни диджеи и местни реклами. Накрая се спрях на някаква кънтри станция и Ханк Уилямс започна да вие „Твоето невярно сърце“. Защо харесвам тази музика си остава загадка за мен и тайна, която не споделям с много хора.

Времето продължаваше да е добро, пътят — сносен и не много натоварен, така че се движех доста добре.

Отворих пакета с пастите и захапах първата, после се насладих на втората. Истинско изучаване на шоколада.

Похапвах, карах и слушах Ханк да пее „Хей, хубавелке“.

Първо, Кейт бе на достатъчно безопасно място в пансиона на Уилма, стига да не получеше пристъп на дълг, чест и патриотизъм и да не решеше да се обади на Уолш или Грифит.

Тя ми е мъничко по-схватлива, отколкото изглежда, така че се надявах че е в пост 9/11 умствена нагласа и разбира, че в Ню Йорк и Вашингтон става нещо много странно и че не бива да се обажда на никого.

Второ, последния път, когато се срещнахме с майор Шефър, той бе на наша страна. Това обаче можеше да се промени много бързо. А можеше и никога да не е бил на наша страна. Ако някой щатски полицай ме спреше по пътя, щях да имам отговор на това, преди да стигна до Къстър Хил Клуб.

Трето, Том Уолш. Той всъщност не беше съвсем в течение със ставащото тук и в момента сигурно беше загазил, че е пратил възможно най-неподходящите агенти тук да работят по случая с изчезналия Хари Мюлер. Е, ако бе затънал до шия в лайната, определено си го беше заслужил. От друга страна, първоначално бе искал аз да съм на мястото на Хари. За какво изобщо ставаше дума?

Четвърто, Лайъм Грифит, Изпълнителя. Навремето беше приятел на моя враг, заминалия си по живо, по здраво Тед Наш от ЦРУ, а както казват арабите, всеки приятел на моя враг е мой враг. Особено ако и двамата са задници. Трябваше да избягвам този тип, докато не се окажа в положението да му натрия носа.

И накрая, но не на последно място, Бейн Мадокс, който явно преди време се бе опитвал да започне термоядрена война, за да види какъв ще е изходът. Засега това бе толкова откъснато от всичко останало, че не можех да го схвана. Но всички дребни детайли, които бях видял лично, в това число и срещата ми с господина, като че ли сочеха в тази посока. Помислих си, че може би Мадокс е гледал прекалено много филми за Джеймс Бонд, докато се е оформял като личност, и е бил прекалено голям фен на лошите гадове.

Бейн Мадокс обаче не беше някакъв лош филмов герой с чуждестранен акцент, а типично американско момче, герой от войната и истинско въплъщение на успеха. Готин пич с термоядрено предсмъртно желание.

Но, както би казал психотерапевтът ми, ако имах такъв, „Джон, термоядрената война вече е минало и трябва да продължаваме напред“. Точно така. Проблемът в момента бе да се изясни какво прави Бейн в голямата си къща, за да превърне миналия си провал в успех.

Стигнах по второстепенния път до Колтън, продължих на юг по шосе 56 и влязох в заспалия Саут Колтън. Естествено видях Руди Плъшока — приказваше си с някакъв тип в пикап.

Не се сдържах и спрях.

— Здрасти, Руди!

Той ме видя и бавно се приближи.

— Пак се изгубих — казах.

— О, ти ли си? Как я караш? Имаш нова кола — забеляза той.

— Не, същата си е.

— Стига де! Вчера караше таурус.

— Така ли? А бе, видяхте ли се с господин Мадокс снощи?

— Тъкмо щях да ти кажа. Той не искаше.

— На мен ми каза, че иска.

— Сериозно?

— Така каза. Виж, съжалявам, че му казах, че си ме посъветвал да си искам парите предварително.

— Да… опитах се да му обясня, но той каза, че това били глупости.

— Сериозно? И какво друго каза?

— Ами… каза, че си се будалкал с мен. И че си бил много отракан тип. И голям размирник.

— Аз? Така ли ми благодари, че му оправих машината за лед?

— Каза, че на машината му за лед й нямало нищо.

— Хайде сега, на кого ще вярваш? На мен или на него?

— Ами… няма значение.

— Истината има значение — казах. — Има ли още гости при него.

Руди сви рамене.

— Не видях никого. Пред къщата обаче имаше кола и си помислих, че си ти. Син таурус.

— Аха. А някой от хората на Мадокс да е спирал да налива бензин днес?

— Не. На теб трябва ли ти бензин?

— Не, това нещо кара на оризово вино. Някой да е спирал да пита как се стига до Мадокс?

— Не… А, един тип дойде от Потсдам и искаше да направи справка с картата ми.

— Защо?

— Имаше описание как да стигне до Къстър Хил и искаше да направи проверка. Казах му, че няма да го намери на картата, така че просто му дадох някои ориентири.

Има най-различни начини да се задават любопитни въпроси.

— Да не говориш за един висок хърбав тип с дълги извити нагоре мустаци? С червен „Корвет“?

— Не, този беше от „Потсдам Дизел“.

Това ме хвана неподготвен и за малко да изгубя дар слово.

— О… да бе. Чарли от „Потсдам Дизел“. Дето поддържа генераторите.

— Същият. Но май се казва Ал… Да. По това време на годината не е зле да си провериш генератора. Миналия ноември… или май беше декември, най-неочаквано ни връхлетя виелица. Изпопадаха кабелите в целия…

— Да… е, Ал още ли е там?

— Не зная. Мина преди около час. Не съм го видял да се връща. Защо? Търсиш ли го?

— Не… просто…

— Накъде си тръгнал?

— Ъ?

— Каза, че си се изгубил.

— Не… Предаде ли съобщението ми на господин Мадокс? Онова, че съм добър стрелец?

Руди изглеждаше малко притеснен.

— Да… Не му се видя много смешно.

— Сериозно? Какво каза?

— Нищо особено. Просто ме помоли да го повторя.

— Добре, браво. Е… чао.

Излязох на пътя и продължих към Къстър Хил Клуб.

„Потсдам Дизел“.

Генераторите всеки момент щяха да заработят и скоро предавателят щеше да загрее, антената да забръмчи и да започне да изпраща СНЧ вълни дълбоко в червата на Земята. И някъде на тази преебана планета имаше приемник, който щеше да улови тези сигнали.

Мамка му.