Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (8)

Глава 8

— Мамка му — измъчено изруга капитанът.

— И аз се радвам да ви видя — изхриптя Майлс.

Уморените очи на Галени подозрително се присвиха.

— Или… вие ли сте?

— Не зная. — Майлс се замисли. — Вие кой очаквахте да съм? — Залитна към другата пейка преди краката му да са се подкосили, седна и се облегна на стената. Стъпалата му не достигаха пода. Няколко минути двамата мълчаха и предпазливо се гледаха.

— Безсмислено е да ни затварят в една и съща стая, ако не ни наблюдават — накрая каза Майлс.

Вместо отговор Галени посочи с показалец нагоре към лампата.

— Аха. Значи има и холокамера, така ли?

— Да.

Майлс оголи зъби и се усмихна към тавана. Капитанът продължаваше да го гледа с почти болезнена неувереност.

Майлс се прокашля. Усещаше в устата си горчив вкус.

— Предполагам, че сте видели двойника ми.

— Вчера. Поне ми се струва, че беше вчера. — Галени вдигна очи към лампата.

Похитителите бяха взели и неговия часовник.

— Сега е към един през нощта. Изчезнахте от посолството преди пет дни — отговори на неизречения му въпрос Майлс. — Постоянно ли свети тази лампа?

— Да.

— Аха. — Той сподави неприятното усещане, събудени от стар спомен. Сетаганданците използваха постоянното осветление като начин за предизвикване на временна дезориентация. Адмирал Нейсмит го знаеше от личен опит.

— Аз го видях само за няколко секунди — продължи Майлс. — Когато направиха подмяната. — Той докосна с ръка мястото, където преди носеше кинжала си, после заразтрива тила си. — Наистина ли… наистина ли изглеждам така?

— Смятах, че сте вие. До края. Каза ми, че се упражнявал.

— Не го ли познахте?

— Не. А остана при мен четири-пет часа.

Майлс потръпна.

— Лошо. Много лошо.

— И аз така си помислих.

— Разбирам. — Последва мрачно мълчание. — Е, историко, как можете да различите фалшификата от оригинала?

Галени поклати глава, после колебливо докосна слепоочието си. Очевидно изпитваше мъчителни болки. Също като Майлс.

— Вече не зная. — Той се поколеба. — Отдаде ми чест.

Майлс иронично повдигна ъгълчето на устата си.

— Разбира се, може да няма никакъв двойник и всичко това да цели да се побъркате…

— Престанете! — почти извика Галени. Но въпреки това на устните му плъзна уморена усмивка.

Майлс погледна нагоре към лампата.

— Е, който и да съм аз, надявам се, че похитителите ни не са сетаганданци, нали? Това би било прекалено странно. Двойникът ми е бил подложен на пластична хирургия, струва ми се. — „А не клонинг — моля те, Господи, нека да не е мой клонинг…“

— Той каза, че бил клонинг — отвърна Галени. — Но поне половината от думите му бяха лъжи.

— О! — По-силните възклицания изглеждаха напълно неуместни.

— Да. И това ме накара да се замисля за вас. За истинската ви самоличност, разбира се.

— О… хм. Да. Струва ми се, сега разбирам защо ми е хрумнала онази… онази история, когато репортерката ме притисна в ъгъла. Вече го бях видял. В метрото. Бях с командир Куин. Преди десетина дни. Трябва да са чакали подходящ момент за подмяната. Помислих си, че виждам собственото си отражение в огледалото. Но той носеше друга униформа и сигурно са се отказали.

Галени сведе очи към ръкава на собствената си униформа.

— Не ви ли направи впечатление?

— Имах да мисля за много други неща.

— Не сте ми докладвали за случая!

— Бяха ми дали силни обезболяващи и реших, че навярно халюцинирам. Когато се върнах в посолството, вече съвсем бях забравил. И освен това — той се усмихна изтощено, — смятах, че няма да е от полза за служебните ни взаимоотношения, ако ме помислите за побъркан.

Галени раздразнено стисна устни, после на лицето му се изписа изражение съвсем близко до отчаяние.

— Навярно имате право.

— Така или иначе, истинско облекчение е да знам, че не съм станал ясновидец. Боя се, че подсъзнанието ми очевидно действа по-добре, отколкото останалата част от мозъка ми. Просто не осъзнах какво съм видял. — Той отново посочи нагоре. — Значи не са сетаганданци, така ли?

— Не. — Галени се облегна на стената и се навъси. — Комарци са.

— О! — задавено възкликна Майлс. — Комарски заговор? Извънредно… опасно.

— Наистина.

— Е — тихо каза Майлс, — все още не са ни убили. Трябва да имат някаква причина да ни оставят живи.

Устните на капитана се разтеглиха в зловеща усмивка.

— Абсолютно никаква. — Думите му бяха последвани от кратък смях. Очевидно някаква шега, разбираема само за Галени и камерата на тавана. — Той си въобразява, че има причина, но греши.

— Няма нужда да им го казвате — процеди през зъби Майлс. — Хайде, Галени, изплюйте камъчето. Какво се случи сутринта, в която изчезнахте от посолството?

Капитанът въздъхна и като че ли се овладя.

— Обадиха ми се. Един стар… комарски познат. Помоли ме да се срещнем.

— Няма данни да са ви търсили. Иван провери комуникационния ви пулт.

— Изтрих записа. Това беше грешка, но тогава не смятах така. Ала той каза нещо, което ме наведе на мисълта, че ще мога да разкрия загадката на вашите странни заповеди.

— Значи все пък съм успял да ви убедя, че със заповедите ми трябва да се е случило нещо, така ли?

— О, да. Но това означаваше, че сред хората ми има предател. Навярно самият куриер. Само че не смеех да отправя такова обвинение, без да разполагам с убедителни доказателства.

— Куриерът, да — съгласи се Майлс. — Това беше второто ми подозрение.

Галени повдигна вежди.

— Ами първото?

— Боя се, че бяхте вие.

Капитанът кисело се усмихна.

Майлс засрамено сви рамене.

— Смятах, че сте отмъкнали моите осемнайсет милиона марки. Но в такъв случай защо не бяхте избягали? И ето, че после изчезнахте.

— О! — на свой ред възкликна Галени.

— Всички факти си пасваха — поясни Майлс. — Обвиних ви в кражба, дезертьорство и изобщо ви изкарах гадно комарско копеле. — Той се прокашля. — Съжалявам.

Лицето на Галени позеленя. Беше прекалено шокиран, дори за да изглежда разгневен, колкото и да се опитваше.

— Това е — продължи Майлс. — Ако не се измъкнем оттук, името ви ще бъде опетнено.

— Толкова усилия за нищо… — Капитанът притисна гръб към стената, отпусна глава назад и измъчено затвори очи.

Майлс се замисли за вероятните политически последствия от безследното им изчезване. Скандалът със сигурност щеше да разтърси из основи проекта за интегриране на Комар, навярно дори щеше да го унищожи. Той погледна човека на другата пейка, човека, на когото баща му бе избрал да заложи. „Някакво изкупление…“

Дори само това беше достатъчна причина комарската съпротива да убие и двамата. Но съществуването на — о, Господи, само не клонинг! — другия Майлс предполагаше, че, от комарска гледна точка, клеветата срещу доброто име на Галени е само щастлива случайност.

— Значи сте отишли да се срещнете с онзи човек — каза Майлс. — Без да вземете пейджър или охрана.

— Да.

— И са ви отвлекли. А критикувате моите виждания за личната безопасност!

— Да. — Галени отвори очи. — Хм, не. Първо обядвахме.

— Обядвали сте с онзи тип? Или… да не е била жена? Красива ли беше?

— Не. Беше мъж. Но се опита да ме подкупи.

— Успя ли?

И в отговор на смразяващия поглед на капитана Майлс прибави:

— Помъчете се да възпроизведете разговора, моля ви.

Галени сбърчи лице. Фалшификати и оригинали, истини и лъжи — как можеха да се проверят точно тук?

— Казах му да се разкара — високо отвърна Галени, така че онзи, който стоеше зад холокамерата, непременно да чуе думите му. — Още тогава трябваше да проумея, че ми е разкрил прекалено много, за да ме пусне. Но двамата си разменихме взаимни обещания, аз се обърнах с гръб към него… оставих чувствата си да надделеят над здравия ми разум. За разлика от него. И така се озовах тук. — Капитанът махна с ръка към тясната килия. — Няма да е за дълго. Докато той не преодолее пристъпа си на сантименталност. А накрая и това ще стане. — Галени предизвикателно погледна към лампата.

Майлс си пое дъх през зъби. Трябва да е била страхотна среща. О, да. — Капитанът отново затвори очи, сякаш се мъчеше да избяга от Майлс и от цялото това положение.

Скованите му, болезнени движения загатваха за мъчения…

— Настояваха ли да промените решението си? Или ви разпитваха по стария жесток начин?

Галени повдигна клепачи и докосна лилавото петно под лявото си око.

— Не, те използват фаст-пента. Фаст-пента. Нямаше нужда от мъчения. Подложиха ме на разпити три-четири пъти. Вече знаят почти всичко за охраната на посолството.

— Тогава от какво са тези следи?

— Опитах се да избягам… вчера, струва ми се. Тримата главорези, които се справиха с мен, са адски гадни, уверявам ви. Сигурно все още се надяват, че ще се предам.

— Не можехте ли да се престорите, че капитулирате, поне докато избягате? — раздразнено попита Майлс.

Очите на Галени яростно проблеснаха.

— Никога — изсъска той. После гневът му се изпари с изтощена въздишка. — Навярно наистина трябваше. Но вече е твърде късно.

Дали наркотиците не бяха повредили мозъка на капитана? Щом хладнокръвният Галени бе допуснал чувствата му до такава степен да помътят здравия му разум, е, тези чувства трябваше да са ужасно силни.

— Не вярвам да се хванат на предложение за съдействие от моя страна — мрачно рече Майлс.

— Едва ли — с обичайния си провлечен говор отвърна капитанът.

— Ясно.

Няколко минути по-късно Майлс отбеляза:

— Не е възможно да е клонинг.

— Защо?

— Всеки клонинг, отгледан от мои клетки, би трябвало да изглежда… хм, почти като Иван. Над метър и осемдесет и с… нормално лице и гръб. Със здрави кости, а не сухи съчки като моите. Освен ако — ужасна мисъл, — лекарите през целия ми живот не са ме лъгали за гените ми.

— Сигурно са въздействали върху развитието му — замислено отвърна Галени. — С химични или хирургически средства.

— Но случилото се с мен е резултат на случаен инцидент и собствените ми лекари не са знаели какви ще са последствията.

— Постигането на пълен двойник наистина е сложно. Но очевидно не и невъзможно. Онова… създание навярно е получено след многобройни експерименти.

— В такъв случай какво са направили с другите? — отчаяно попита Майлс. Във въображението му замаршируваха безброй клонинги като схема на еволюцията, само че обърната отзад напред — от изправения кроманьонски Иван към шимпанзето Майлс.

— Предполагам, че са се избавили от тях.

Стомахът на Майлс се сви.

— Ужасяващо.

— О, да — тихо се съгласи Галени.

Майлс се опита да разсъждава логично.

— В такъв случай клонингът — „моят брат близнак“ — трябва да е значително по-млад от мен.

— С няколко години — потвърди капитанът. — Навярно шест.

— Защо шест?

— Проста аритметика. Когато свърши Комарското въстание, вие сте били на около шест. По онова време тази група трябва да е била принудена да насочи вниманието си към друг, не толкова директен план за атака срещу Бараяр. Идеята не може да ги е заинтересувала преди това. Било е доста по-късно и клонингът е бил прекалено млад, за да го подменят с вас, въпреки ускорения растеж. Защото е трябвало не само да прилича, но и да се държи като вас.

— Но защо изобщо им е нужен клонинг? Мой клонинг?

— Предполагам, че се предвижда да извърши някакъв саботаж, който да даде знак за избухване на въстание на Комар.

— Бараяр никога няма да се откаже от Комар. Никога. Без вас сме напълно изолирани.

— Зная — уморено отвърна Галени. — Но някои хора предпочитат да удавят куполите ни в кръв, вместо да се поучат от историята. — Той неволно погледна нагоре към лампата.

Майлс мъчително преглътна и се насили да се овладее.

— Откога знаете, че баща ви не е загинал при онзи взрив?

Капитанът за миг се вцепени, после се отпусна, ако скованото му движение изобщо можеше да се нарече „отпускане“.

— От пет дни — промълви той. — Как разбрахте?

— Отворихме личните ви файлове. Той беше единственият ви близък роднина без смъртен акт.

— Смятахме го за мъртъв. — Гласът му звучеше далечно и безизразно. — Брат ми със сигурност е загинал. Ние с майка ми разпознахме останките. Не бяха много. Не беше трудно да повярваме, че от баща ми буквално не е останало нищо, още повече че според очевидци той се намирал много по-близо до центъра на взрива.

Всичко това очевидно бе ужасно мъчително за Галени. Майлс установи, че не му доставя удоволствие да наблюдава терзанията му. Чиста загуба на добър офицер — от гледна точка на върховното командване. Като убийство. Или аборт.

— Баща ми постоянно говореше за свободата на Комар — тихо продължи капитанът. На Майлс, на лампата или на себе си? — За жертвите, които всички ние трябвало да направим за свободата на Комар. Много си падаше по жертвите. Включително човешки. Но изглежда, изобщо не го интересуваше свободата на комарците. Станах свободен човек едва в деня, в който въстанието окончателно свърши. В деня, в който той умря. Бях свободен да гледам със собствените си очи, да съдя със собствения си ум, сам да определям живота си. Или поне така си мислех. Животът — саркастично повиши глас Галени — е пълен с изненади. — И отправи към лампата лукава усмивка.

Майлс стисна клепачи и се опита да се съсредоточи. Трудна работа, когато Галени седеше само на два метра от него и излъчваше мощни вълни убийствено напрежение. Имаше неприятното чувство, че официалният му командир е изгубил представа за стратегическата картина и е потънал в някаква лична борба със стари призраци. А може и да не бяха призраци. Майлс трябваше да действа сам.

Да действа ли? Той се изправи и закрачи из стаята. Галени мълчаливо го наблюдаваше. Само една врата. Майлс драсна по стената с нокът. Никакъв шанс. Същото се отнасяше за пода и тавана. Влезе в банята, облекчи се, изми си ръцете и лицето и си изплакна устата. От крана течеше студена вода. Накрая пи от шепите си. Нямаше нищо стъклено, нито дори пластмасова чаша. Водата неприятно забълника в стомаха му, ръцете му потръпнаха от вторичните ефекти от зашеметяването. Зачуди се какъв ли ще е резултатът, ако запуши канала с ризата си и пусне водата. Като че ли не можеше да направи нищо повече. Майлс се върна на пейката си, избърса длани в панталона си и седна преди да се е строполил на пода.

— Дават ли ви храна? — попита той.

— Два-три пъти дневно — отвърна Галени. — Готвят горе. Изглежда, в къщата живеят няколко души.

— Това като че ли е била единствената ви възможност да избягате.

— Така беше — потвърди той.

„Беше“ — да. След опита за бягство похитителите им сигурно бяха удвоили вниманието си. Майлс нямаше намерение да проверява. Ако го пребиеха като капитана, окончателно щяха да го осакатят.

Галени замислено погледна към заключената врата.

— В известен смисъл дори е забавно. Никога не знаеш кога ще се отвори и дали ще ти донесат вечеря, или смърт.

Майлс имаше чувството, че комарецът наистина желае смъртта. „Скапан камикадзе.“ От личен опит познаваше това настроение — бе най-страшният враг на градивното стратегическо мислене.

Ала решителността му не успя да намери практичен израз, макар че той не преставаше да претегля възможностите. Иван със сигурност незабавно щеше да познае самозванеца. А може би просто нямаше да обърне внимание на допуснатите от него грешки. Щом комарците бяха изцедили от Галени цялата информация за процедурите в посолството, имаше голяма вероятност клонингът спокойно да се справи с рутинните задължения на лейтенант Воркосиган. В крайна сметка, ако наистина беше негов клонинг, това създание трябваше да е също толкова интелигентно, колкото него.

Или също толкова глупаво… Майлс се вкопчи в тази успокоителна мисъл. Щом той допускаше грешки в отчаяния си бяг през живота, същото се отнасяше и за клонинга. Въпросът бе дали някой ще успее да различи грешките им.

Ами „Дендарии“? Неговите „Дендарии“, попаднали в ръцете на… на какво? Какви бяха плановете на комарците? Какво знаеха за „Дендарии“? И как клонингът щеше да замести и лорд Воркосиган, и адмирал Нейсмит, след като те бяха измислени от Майлс?

И Ели… щом Ели не беше успяла да забележи разликата в изоставената къща, щеше ли да открие разликата в леглото? Дали онзи мръсен самозванец щеше да посмее… Но кое човешко същество от трите пола би могло да устои на покана да се позабавлява под завивката с блестяща и красива… Във въображението на Майлс се развихриха подробни сцени на клонинга, вършещ разни неща с Куин, неща, повечето от които самият той все още не бе имал време да опита. Майлс стисна ръба на пейката толкова здраво, че се уплаши да не счупи костите на пръстите си.

После се отпусна. Клонингът сигурно щеше да избягва интимни контакти с хора, които добре познаваха Майлс. Освен ако не беше нахален задник с импулсивни експериментални наклонности като онзи, когото Майлс всеки ден виждаше в огледалото. Двамата с Ели едва бяха започнали да се сближават — дали тя щеше да забележи разликата? Ако Ели… Той преглътна и се опита отново да се съсредоточи върху по-мащабния политически аспект на проблема.

Не бяха създали клонинга само за да го докарат до лудост — това беше вторично следствие. Бяха го създали като оръжие, насочено срещу Бараяр. Чрез премиер-министъра граф Арал Воркосиган срещу Бараяр, сякаш това бе едно и също. Майлс не се заблуждаваше — крайната цел на заговора далеч не беше самият той. Сещаше се за десетки начини, по които можеха да използват негов двойник срещу баща му, някои по-умерени, други ужасяващо жестоки. Майлс погледна Галени, който хладнокръвно лежеше в очакване да го убие собственият му баща. Или използваше това хладнокръвие, за да принуди баща си до го убие и да докаже… какво? Той зачеркна по-умерените възможности от списъка.

Накрая изнемогата взе връх и Майлс заспа на твърдата пейка.

 

 

Спа зле. Постоянно го събуждаше един и същ кошмар, само за да се озове в още по-кошмарна действителност, после се задействаше защитната му реакция и той отново потъваше в сънища. Окончателно изгуби представа за време, макар че когато накрая седна на пейката, схванатите му мускули и пълният му мехур предполагаха, че е спал дълго. Когато отиде в банята, за да наплиска със студена вода брадясалото си лице, мислите му вече летяха с пълна скорост и той окончателно се разсъни. Искаше му се котешкото одеяло да е при него.

Ключалката на вратата изщрака. Галени се събуди от дрямката си и също седна на пейката си с абсолютно безизразно лице. Но този път беше вечерята. Или закуската, ако се съдеше по съдържанието й: изстинали бъркани яйца, кифли, кафе в чашки от мека пластмаса. И две лъжици. Донесе им я един от младите мъже, които Майлс бе видял предната вечер. Другият стоеше на прага с изваден зашеметител. Без да откъсва очи от капитана, младежът остави подноса в края на едната пейка и бързо отстъпи назад.

Майлс предпазливо разгледа храната. Но Галени взе своята и без колебание я изяде. Дали знаеше, че в нея няма опиати или отрова? А може би това просто вече не го интересуваше. Майлс сви рамене и също започна да се храни.

Когато преглътна последните скъпоценни капки кафе, Майлс попита:

— Имате ли някаква представа каква е целта на този маскарад? Трябва да са направили и невъзможното, за да създадат този мой… двойник. Не може да е обикновен заговор.

Галени внимателно затъркаля чашката между дланите си.

— Зная само онова, което ми казаха. Но не съм убеден, че е вярно.

— Ясно, продължавайте.

— Групата на баща ми е радикално крило, отцепило се от комарската съпротива. От години не поддържали контакт с другите и това е една от причините, поради които ние, бараярската служба за сигурност — на устните му заигра бледа иронична усмивка, — не сме ги засекли. През последното десетилетие главното течение постепенно загуби инерция. Децата на изгнаниците не си спомнят Комар и са израснали като граждани на други планети. А по-възрастните, хм, те просто остаряват. Измират. И тъй като положението в родината не е чак толкова лошо, няма и нови попълнения. Ресурсите им бързо се изчерпват.

— И това явно кара радикалите да предприемат някакви действия. Докато все още имат шанс — отбеляза Майлс.

— Да. Защото са притиснати до стената. — Галени бавно смачка чашката в юмрука си. — Може да ги спаси само отчаян ход.

— Много странно, защото този план е подготвян в продължение на седемнайсет-осемнайсет години. Откъде са взели медицинските средства, по дяволите? Баща ви да не е лекар?

— Не — изсумтя капитанът. — Медицинският проблем е бил по-лесният, щом са откраднали тъканната проба от Бараяр. Но как са успели да го направят…

— През първите шест години от живота ми лекарите постоянно ме подлагаха на изследвания, биопсии, сканиране и рязане. В различни медицински лаборатории трябва да са запазени цели килограми от тъканите ми, достатъчно за цяла шведска маса. Това е било по-лесното. Но действителното клониране…

— Платили са на някаква незаконна медицинска лаборатория на Джаксън Хол, доколкото разбрах.

Майлс зяпна.

— О, ясно!

— Знаете ли нещо за Джаксън Хол?

— Хм, сблъсквал съм се с работата им по друг повод. Проклет да съм — сещам се също за най-вероятната лаборатория, която го е направила. Те са специалисти по клониране. Освен всичко останало извършват незаконни трансплантации на мозъци — незаконни навсякъде другаде, освен на Джаксън Хол, разбира се. Младите клонинги се отглеждат в цистерни и после им трансплантират стария мозък — стария богат мозък — и… хм, занимаваха се и с биоинженерство, но за това не мога да говоря, и… да. И през цялото време са пазили мой двойник — копелета гадни, този път ще им покажа, че не са толкова недосегаеми, колкото се мислят… — Майлс дълбоко си пое дъх, за да се успокои. Щеше да почака по-подходящ момент, за да отмъсти на Джаксън Хол. — Значи така. През първите десет-петнайсет години комарската съпротива само е инвестирала в бъдещето. Нищо чудно, че не са ги разкрили.

— Да — съгласи се Галени. — Преди няколко години са взели решение най-после да изиграят коза си. Взели клонинга — по онова време тийнейджър — от Джаксън Хол и започнали да го подготвят.

— Защо?

— Очевидно искат да нанесат удар срещу Империята.

— Какво! — извика Майлс. — Не! Не и с мен…

— Преди два дни онова… създание… ми каза, че пред мен стоял следващият император на Бараяр.

— Трябва да убият император Грегор и баща ми, за да постигнат такова… — отчаяно започна Майлс.

— И според мен — сухо отвърна Галени — те нямат търпение да го направят. — Той легна по гръб на пейката и отпусна глава върху дланите си. Очите му блестяха. — Това ще стане само през трупа ми, разбира се.

— През труповете на двама ни. Няма да посмеят да ни оставят живи…

— Струва ми се, че вчера вече го отбелязах.

— И все пак, в случай че нещо се обърка — Майлс хвърли поглед към лампата, — навярно не е излишно да имат заложници. — Той ясно произнесе това изречение, като наблегна на множественото число на последната дума. Ала се опасяваше, че от бараярска гледна точка само един от двамата е ценен като заложник. Галени не беше глупак — той също знаеше кой ще е изкупителната жертва.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Майлс бе попаднал в този капан, макар да знаеше, че е капан — беше се надявал да получи тъкмо тази информация, която вече знаеше. Но нямаше намерение да остане в капана. Той раздразнено потърка тила си — само да можеше да нареди на „Дендарии“ да нанесат удар срещу това… това бунтовническо гнездо…

Ключалката на вратата изщрака. Бе прекалено рано за обяд. Майлс рязко погледна натам. С мимолетната надежда да види командир Куин, дошла да го избави…

Не. Пак бяха двамата му похитители. Трети стоеше на прага с насочен зашеметител.

Единият от младежите посочи Майлс и каза:

— Ставай.

— Къде? — подозрително попита той. Можеше ли вече да е краят — да го отведат в подземния гараж и да го застрелят? Не изпитваше желание доброволно да тръгне с тях, за да го екзекутират.

Нещо подобно трябва да минаваше и през ума на Галени, защото докато двамата безцеремонно сграбчваха Майлс за ръцете, капитанът се хвърли към тях. Мъжът със зашеметителя го свали още преди да е пресякъл стаята. Галени се сгърчи на пода, оголи зъби в отчаяна съпротива, после се отпусна неподвижно.

Майлс се остави да го извлекат от килията. Ако трябваше да умре, искаше поне да остане в съзнание, за да се изплюе в очите на смъртта.