Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (4)

Глава 4

Докато си вземе душ и си облече чиста униформа, хапчетата вече му бяха подействали и Майлс не изпитваше никаква болка. Докато си слагаше афтършейв и завързваше не съвсем уставно черно копринено шалче на шията си, той откри, че си свирука, и реши следващия път да намали дозата наполовина. Чувстваше се прекалено добре.

Жалко, че нямаше и барета, която да носи килната настрани. Можеше да нареди да я включат в униформата на „Дендарии“. Тънг навярно щеше да се съгласи — според него красивата униформа помагала за набиране на войници и за повдигане на бойния дух. Майлс не беше съвсем сигурен дали това не води само до набиране на хора, които искат да се перчат с униформата си. Редник Данио сигурно щеше да хареса баретата… Той потисна тези мисли.

Ели Куин търпеливо го чакаше на изход номер шест. Щом го видя, тя изящно се обърна и влезе в совалката с думите:

— Най-добре да побързаме. Колко време смяташ, че може да прикрива отсъствието ти братовчед ти?

— Подозирам, че това вече е изгубена кауза — отвърна Майлс, докато закопчаваше предпазния си колан. Ели зае пилотската седалка. Малката совалка плавно се отдели от флагманския кораб и започна да се спуска към планетата.

Майлс мрачно се замисли за вероятния прием, който щяха да му окажат в посолството. Най-малкото, което можеше да очаква, бе да го поставят под домашен арест в стаята му. А на Земята беше настъпила топла лятна вечер и до него седеше прелестна жена. Бе едва — той си погледна часовника — 23:00. Нощта тъкмо започваше. Животът в Лондон никога не спираше. Кой знае защо, настроението му се подобри.

Ала какво можеха да направят? Алкохолът беше изключен — Бог знаеше какво щеше да се случи, ако прибавеше дори само една капчица към изпитите до този момент лекарства. С неговата специфична физиология, това със сигурност нямаше да подобри координацията му. Да идат на представление? Така щяха за дълго да останат на едно място — лоша идея от гледна точка на безопасността му. Трябваше да измисли нещо, което да ги държи в постоянно движение.

По дяволите сетаганданците! Проклет да бъде, ако се превърнеше в заложник на страха си. Адмирал Нейсмит щеше да си позволи едно последно удоволствие преди да го натикат в стаята му. Под тях заблестяха светлините на космодрума, протегнаха се нагоре и ги притеглиха към себе си. Докато влизаха във взетия под наем хангар (140 галактически федерала на ден), където ги очакваше часовият от „Дендарии“, Майлс предложи:

— Ели, хайде да идем… хайде да идем да погледаме витрините.

И ето че се озоваха в лъскав покрит базар. На богатите клиенти се предлагаха не само земянитски, но и галактически стоки. Клиентите също бяха облечени по последна дума на модата. Тази година се носеха пера, изкуствена коприна и кожа — възраждане на примитивните материи от миналото. А Земята имаше толкова много минало за възраждане! Особено привлече погледа му млада жена в… в ацтекско-викингски костюм, предположи Майлс, хванала под ръка млад мъж с боти от XXIV век. Навярно, в края на краищата, баретата на „Дендарии“ нямаше да изглежда прекалено архаична.

Ели, тъжно отбеляза той, не се наслаждаваше на разходката. Вниманието й към минувачите бе свързано повече с търсене на скрити оръжия и внезапни движения. Но накрая заинтригувана спря пред магазин с дискретен надпис „КУЛТИВИРАНИ КОЖИ: КЛОН НА ГАЛАКТЕК БАЙОИНДЖИНИЪРИНГ“. Майлс я въведе вътре.

Просторното помещение беше пропорционално на цените. Палта от лисици, килими от бели тигри, якета от изчезнали леопарди, лъскави мънистени чанти, обувки и колани от змийска кожа, черно-бели жилетки от кожа на макак — по монтиран на стената холовидеомонитор течеше постоянна програма, обясняваща, че кожата не е от убити животни, а е култивирана в експерименталните цистерни на „ГалакТек Р & Д“. Предлагали се деветнайсет изчезнали вида в естествени цветове. За следващия сезон се предвиждали дълги палта от носорог и бяла лисица в пастелни тонове. Ели зарови ръце в гънките на нещо, което приличаше на експлодирала персийска котка.

— Скубе ли се? — попита Майлс.

— Не, разбира се — увери ги продавачът. — Култивираните кожи на „ГалакТек“ не се скубят, не избледняват и не се обезцветяват. Освен това са непромокаеми.

Ели погали някаква огромна копринено черна кожа.

— Какво е това? Не е палто…

— О, това е много модерна нова стока — отвърна продавачът. — Последното откритие в областта на биомеханичните системи. Повечето от кожите, които виждате, са обработени по обичайния начин — но това е жива кожа. Този модел е подходящ за одеяло или килим. Догодина ще произведем нови видове горни дрехи.

— Жива кожа ли? — Тя очаровано повдигна вежди. Продавачът се надигна на пръсти — лицето на Ели оказваше обичайното си въздействие върху непознатите.

— Жива кожа — кимна той, — но без дефектите на живо животно. Нито се скубе, нито яде, нито… — мъжът дискретно се покашля — отделя.

— Почакайте — каза Майлс. — Тогава защо твърдите, че е жива? Откъде получава енергия, щом няма химично разграждане на храна?

— Електромагнитната мрежа в клетъчната структура пасивно събира енергия от околната среда. Холовидео-вълни и така нататък. А ако ви се стори, че се изхабява, всеки месец можете да я поставяте за няколко минути в микровълновата си фурна.

— Това все пак не означава, че кожата е жива — възрази Майлс.

— Уверявам ви — отвърна продавачът, — това одеяло е получено от смесването на най-фини гени от felis domesticus. Освен това имаме бяла персийка и шоколадова сиамка в естествени цветове. Можете да дадете и специална поръчка за всякакви размери.

— И са направили това с котка? — задавено попита Майлс.

— Погалете я — настойчиво предложи на Ели продавачът.

Тя я погали и се засмя.

— Мърка!

— Да. Освен това има програма за термотаксична ориентация — с други думи, гушка се.

Ели се уви с черната кожа и тя се спусна до краката й като кралска мантия.

— Какво ли не измислят? О, Божичко! На човек му се иска да я притисне към кожата си.

— Наистина ли? — скептично измърмори Майлс. Прекрасната кожа на Ели, увита в това космато одеяло. — Наистина ли? — със съвсем различен тон повтори той, усмихна се и се обърна към продавача. — Ще я вземем.

Ала когато извади кредитната си карта и я погледна, засрамено осъзна, че не може да я използва. Тя принадлежеше на лорд Воркосиган и щеше да го лиши от сегашното му прикритие. Застанала до него, Куин надзърна над рамото му. Той повдигна картата към нея и очите им се срещнаха.

— А… не — съгласи се тя. — Не, не. — И извади портмонето си.

„Първо трябваше да попитам за цената“ — помисли си Майлс, докато излизаха от магазина с опакованата в изящна сребриста обвивка покупка. Синтетичната хартия, увери ги продавачът, не изисквала въздушни отвори. Е, кожата беше доставила удоволствие на Ели — не биваше да проиграе този шанс само заради своето благоразумие или гордост. Наистина искаше да я зарадва. По-късно щеше да й върне парите.

Но къде можеха да отидат, за да изпитат кожата? Майлс съсредоточено обмисли вариантите, докато излизаха от базара и се насочваха към най-близкия вход на метрото. Не искаше нощта да свършва. Не, отлично знаеше какво иска, просто не знаеше дали може да го получи.

Ели, подозираше той, нямаше представа колко далеч са стигнали фантазиите му. Любовната връзка беше едно, но промяната на кариерата, която възнамеряваше да й предложи — какъв израз само! — щеше да доведе до истински обрат в живота й. Ели обожаваше космоса. Ели изпитваше към планетите цялото презрение на излязла от водата русалка. Ели беше независима държава. Ели бе остров. А той беше идиот и това не можеше да продължава повече, защото щеше да го взриви.

Накрая реши, че се нуждаят от гледка на прочутата земна луна, за предпочитане отразена във вода. За съжаление, в този сектор старата градска река минаваше под земята, канализирана в огромни тръби по време на строителния бум през XXIII век, обрекъл на гибел половината терени, останали незаети от шеметно извисяващи се небостъргачи и запазени исторически сгради. В многомилионен град не се намира лесно тихо, уединено кътче.

„Гробищата са тихи, уединени места, но май не са подходящи за прегръдки…“ През последните седмици ужасните спомени от Дагула бяха избледнели, ала сега неочаквано го връхлетяха в обикновения обществен ескалатор, който се спускаше в метрото. Ели падаше, изтръгната от вцепенените му ръце от страшен вихър — производствен дефект в антигравитационната система — и потъваше в мрака…

— Ох, Майлс! — възкликна Ели. — Пусни ми ръката! Какво има?

— Падаме — задъхано отвърна той.

— Естествено, нали се движим надолу. Добре ли си? Дай да ти видя зениците. — Тя се хвана за странична дръжка и го придърпа към стената, настрани от бързата лента. Лондончани продължиха да се спускат покрай тях. Адът се бе модернизирал, помисли си Майлс, и това беше реката на изгубените души, клокочеща все по-бързо надолу към някакъв космически канал.

Нейните очи бяха големи и тъмни…

— Зениците ти свиват ли се, или се разширяват, когато получаваш тези странни реакции към лекарства? — доближила лице на сантиметри от неговото, загрижено попита Ели.

— Какво правят сега?

— Пулсират.

— Добре съм. — Майлс мъчително преглътна. — Лекарката внимателно проверява всичко, което ми дава. Тя ме предупреди, че може малко да ми се вие свят. — Продължаваше да стиска ръката й.

В ескалатора разликата в ръста им бе изчезнала. Главите им се бяха изравнили, макар че носовете на неговите кубинки стърчаха доста над глезените й — дори нямаше нужда да се качва върху нещо или да рискува да си строши врата. Устните му импулсивно се приближиха към нейните. За миг умът му зави от ужас, също като някога, когато бе скочил от скалите в леденостудената, дълбока трийсет метра вода — след като се предаде в ръцете на гравитацията, но преди да осъзнае последствията.

Водата беше топла, топла… Очите й се разшириха от изненада. Изгубил безценната си инерция, той се поколеба и започна да се отдръпва. Нейните устни се разтвориха и тя постави ръка на тила му. Имаше здрава хватка и напълно го обездвижи. За пръв път се случваше да го тушират, но да спечели той. Майлс жадно захапа устните й, започна да я целува по бузите, клепачите, челото, носа, брадичката — къде беше сладкият извор на устата й? Тук, да…

Обемистият пакет с живата кожа се понесе надолу и заподскача по лентата. Жената отзад се блъсна в тях и им се намръщи, после някакъв тийнейджър, който се спускаше по централната лента, задюдюка, като правеше недвусмислени груби жестове — след това пейджърът в джоба на Ели сигнализира.

Те несръчно догониха пакета, измъкнаха се през първия възможен изход и излязоха от метрото. Потресени се спогледаха. Майлс осъзна, че е сложил край на внимателно балансираните им служебни отношения. Какви бяха сега? Офицер и подчинен? Мъж и жена? Приятели? Любовници? Може би бе допуснал фатална грешка.

А можеше и да е фатално, без да е грешка. На това го беше научила Дагула. Мъжът под униформата бе нещо повече от войника, човек, по-сложен от своята роля. Утре смъртта можеше да покоси не само него, но и нея, с което щеше да загине цяла вселена от възможности, а не просто един обикновен офицер. Отново щеше да я целуне — по дяволите, в момента виждаше единствено нежното й гърло…

От нежното гърло се разнесе недоволно ръмжене и тя извади комуникатора от джоба си с думите:

— Какво става, по дяволите? Не може да си ти, нали си при мен? Куин слуша!

— Командир Куин? — тихо, но ясно се чу гласът на Иван Ворпатрил. — Майлс там ли е?

Майлс ядосано изсумтя. Както винаги, Иван по някакъв свръхестествен начин избираше най-неподходящия момент.

— Да, защо? — попита Куин.

— Кажете му веднага да си домъкне задника тук. Уредил съм безпрепятствено да влезе в посолството, но скоро вече няма да има такава възможност. По дяволите, освен това умирам за сън. — Иван шумно се прозя.

— Боже мой, мислех, че няма да успее — измърмори Майлс и взе комуникатора от ръката на Ели. — Иване? Наистина ли можеш да ме вкараш вътре, без да ме видят?

— Остават ти още петнайсетина минути. И трябваше да наруша целия вътрешен правилник. Оставил съм непокрит поста на третото подземно равнище, където минават енергийните кабели и отходните канали. Мога да изключа видеокамерата, за да не запише пристигането ти, но само ако се върнеш преди ефрейтор Вели. Нямам нищо против да си сложа главата в торбата заради теб, но не искам да е напразно, нали разбираш?

Ели разучаваше пъстрата холокарта на метрото.

— Мисля, че можеш да успееш.

— Няма да има никаква полза…

Тя го хвана за лакътя и го поведе към мотрисите. Твърдият блясък на дълга затъмняваше нежното сияние на очите й.

— Така ще имаме още десет минути заедно.

Докато Ели купуваше билети, Майлс разтърка очи и се насили да се съсредоточи. Погледна мъглявото си отражение в огледалната стена. Лицето му беше изкривено от гняв и ужас. Стисна клепачи и отново погледна. Още по-неприятно — за миг се бе зърнал в зелената си бараярска униформа. По дяволите проклетите хапчета. Дали подсъзнанието му не се опитваше да му каже нещо? Е, нямаше нищо страшно, докато мозъчното сканиране, направено в двете му различни униформи, не покажеше два различни модела.

Тази идея не му се стори смешна.

Когато Куин се върна, прегръдката на Майлс изразяваше по-сложни чувства от обикновеното сексуално желание. По пътя се целуваха — повече болка, отколкото удоволствие. Когато пристигнаха, Майлс се намираше във възможно най-неприятното състояние на физическа възбуда, цялата му кръв се бе спуснала в слабините му. Беше се превърнал в идиот от страст и недостиг на кислород.

Ели го остави на станцията в квартала на посолството и на сбогуване измъчено прошепна:

— По-късно… — Едва след като метрото отново я погълна, Майлс осъзна, че държи в ръце пакета, който вибрираше с ритмично мъркане.

— Добро котенце! — Той с въздишка закуцука обратно.

 

 

На следващата сутрин се събуди, увит в мъркаща черна кожа.

— Добродушно нещо, а? — отбеляза Иван.

Майлс се измъкна навън, като плюеше косми. Продавачът беше излъгал: синтетичният звяр явно се хранеше с хора, не с радиация. Тайно ги обгръщаше нощем и ги смилаше като амеба — нали го бе оставил до леглото, по дяволите! Хиляди дечица, пъхнали се под одеялата си, за да се спасят от чудовищата в гардеробите, се оказваха хванати в капан. Продавачът на култивирани кожи очевидно бе сетагандански агент-провокатор…

Иван, само по бельо и с четка за зъби, весело стърчаща между белите му зъби, прокара длан по черната коприна. Тя се надипли, сякаш се мъчеше да извие гръб под милувките му.

— Поразително. — Небръснатата му челюст се раздвижи под четката. — На човек му се иска да я притисне към кожата си.

Майлс си го представи, увит…

— Пфу. — И потръпна. — Господи. Къде е кафето?

— Долу. След като се облечеш прилично и по устава. Поне се опитай да изглеждаш така, като че ли си прекарал на легло целия вчерашен следобед.

Когато половин час след началото на работното време Галени го повика в кабинета си, Майлс мигновено надуши неприятности.

— Добро утро, лейтенант Воркосиган — с престорено добродушие се усмихна капитанът.

— Добро утро, господин капитан — сдържано кимна Майлс.

— Виждам, че напълно сте се възстановили.

— Тъй вярно, господин капитан.

— Седнете, моля.

— Благодаря, господин капитан. — Майлс предпазливо седна — тази сутрин не беше пил хапчета. След снощното приключение, завършило със странната халюцинация в метрото, ги бе изхвърлил в тоалетната и мислено си беше отбелязал да съобщи на лекарката, че може да зачеркне от списъка си още едно лекарство. Галени свъси вежди. Погледът му попадна върху бинтованата дясна ръка на Майлс, който неспокойно се размърда на стола и се опита небрежно да я скрие зад гърба си. Капитанът направи кисела гримаса и включи холодисплея си.

— Тази сутрин гледах местните новини и попаднах на любопитна сцена — каза той. — Реших, че и вие бихте желали да я видите.

„Предпочитам да се строполя мъртъв на килима ви, господин капитан.“ Майлс не се съмняваше какво предстои. Проклятие! А той се бе страхувал само да не го гледат в сетаганданското посолство.

Журналистката от „Евронюз Нетуърк“ започна с въвеждащите си думи — очевидно тази част беше прибавена по-късно, защото пожарът в магазина гаснеше в далечината. Когато се появи покритото със сажди, напрегнато лице на адмирал Нейсмит, огънят все още весело пламтеше.

— … злощастно недоразумение — разнесе се собственият му предрезгавял бетански глас. — Обещавам да проведа пълно разследване… — Заснетите в далечен план кадри, които показваха как спасява нещастната продавачка, не изглеждаха особено зрелищни. Жалко, че не се бе случило през нощта — тогава специалните ефекти щяха да изпъкнат в цялата си прелест. Ужасът на лицето на Нейсмит беше само слабо копие на изражението на Галени. Майлс изпита известно съчувствие към него. Изобщо не е приятно да командваш подчинени, които не изпълняват заповедите ти и изпадат в опасни глупави положения.

Репортажът най-сетне свърши и капитанът изключи видеоплочата, отпусна се назад и студено погледна Майлс.

— Е?

Инстинктът му го предупреди, че сега не е моментът да се прави на остроумен.

— Господин капитан, вчера следобед командир Куин ме повика да се справя с тази ситуация, защото се намирах най-близо до местопроизшествието. Опасенията й се оказаха напълно основателни. Поради бързата ми намеса не се стигна до излишни наранявания, дори до смърт. Трябва да ви се извиня, че не поисках разрешението ви, но не съжалявам.

— Да ми се извините ли? — едва потискайки гнева си, попита Галени. — Напуснали сте посолството без телохранител и по този начин сте нарушили заповедта ми. Вече бях пратил доклада си в щаба и пропуснах удоволствието да попитам къде да пратя овъгления ви труп. И най-интересното от всичко, което сте успели да направите, е как сте се телепортирали при напускането и завръщането си в посолството, без да оставите нито следа на наблюдателните камери. И си мислите, че ще минете само с едно извинение, така ли? Няма да стане, лейтенант.

— Имах телохранител, господин капитан — възрази Майлс. — Командир Куин беше с мен.

— Искам да ми обясните точно как сте минали два пъти през охранителната ми система, без да ви забележат. — Галени скръсти ръце на гърдите си и яростно свъси вежди.

— Ами… — Беше изправен пред сериозна дилема. Признанието щеше да пречисти душата му, но можеше ли да предаде Иван? — Излязох с група гости, които си тръгваха от приема, през централния изход. Тъй като носех униформата си от „Дендарии“, часовите явно са решили, че съм един от тях.

— А връщането ви?

Майлс замълча. Галени трябваше да научи цялата истина, за да оправи охранителната си система, но освен всичко друго, самият Майлс не знаеше точно как Иван е измамил видеоскенерите и ефрейтора. Беше заспал, без да го разпита за подробностите.

— Не можете да спасите Ворпатрил, лейтенант — отбеляза капитанът. — Ще се заема с него веднага щом свърша с вас.

— Какво ви кара да смятате, че е замесен Иван? — Майлс се опитваше да спечели време. Да, трябваше да помисли за това още отначало.

Галени го погледна презрително.

— Дръжте се сериозно, Воркосиган.

Майлс си пое дъх.

— Каквото и да е направил Иван, отговорността е изцяло моя. Ако се съгласите да не го обвинявате в нищо, ще го помоля да ви даде пълен отчет за това как е направил пробив в охранителната система.

— Ще го помолите значи, а? — Галени сви устни. — А не ви ли е хрумвало, че лейтенант Ворпатрил стои над вас в тази командна верига?

— Не, господин капитан — отвърна Майлс. — Хм… просто не ми дойде наум.

— Изглежда, на него също.

— Господин капитан, отначало имах намерение да отсъствам за кратко и изобщо не помислих как ще се върна. Тъй като положението се оказа доста по-сложно, разбрах, че трябва да вляза съвсем явно, но когато в два часа през нощта стигнах до посолството, се оказа, че той си е навлякъл изключителни неприятности — стори ми се проява на неблагодарност…

— Освен това — тихо вметна Галени — ви се е сторило, че номерът може да мине…

Майлс потисна неволната си усмивка.

— Иван е абсолютно невинен. Обвинете мен, ако искате, господин капитан.

— Благодаря за любезното разрешение, лейтенант.

Майлс най-после избухна.

— По дяволите, какво искате от мен? „Дендарии“ са също толкова бараярски войници, колкото и всеки друг в униформата на императора, даже да не го съзнават. Аз нося отговорност за тях. Не мога да пренебрегна неотложните им нужди, дори за да играя ролята на лейтенант Воркосиган.

Галени рязко повдигна вежди.

— Да играете ролята на лейтенант Воркосиган ли? Че вие за кого се смятате?

— Аз съм… — Майлс замълча. Внезапно му се зави свят, сякаш падаше с повреден асансьор. За миг дори не успя да разбере въпроса.

Капитанът се намръщи.

— Губите връзката, нали? — меко попита той.

— Аз съм… — Майлс безпомощно разпери ръце. — Когато съм адмирал Нейсмит, аз трябва да изпълнявам задълженията му. Обикновено не се налага толкова често да сменям ролите си.

Галени повдигна глава.

— Но Нейсмит не съществува. Сам го казахте.

— Хм… така е, господин капитан. Нейсмит не съществува. — Майлс си пое дъх. — Но задълженията му са съвсем реални. Трябва да ми позволите да ги изпълнявам.

Изглежда, Галени не съзнаваше, че с постъпването на Майлс под негово командване хората му са се увеличили не с един, а с пет хиляди. И все пак, ако го проумееше, дали нямаше да започне да се бърка в работата на „Дендарии“? Майлс стисна зъби. Внезапно го прониза пареща болка. Ревност? „Моля Те, Господи, нека продължава да си мисли, че «Дендарии» са моя лична работа…“

— Хм. — Капитанът потърка челото си. — Да, добре… междувременно, когато трябва да изпълнявате задълженията на адмирал Нейсмит, първо ми се обаждайте, лейтенант Воркосиган. — Той въздъхна. — Смятайте, че сте на изпитателен срок. Щях да ви поставя под домашен арест, но посланикът специално нареди да присъствате на следобедния прием. И помнете, че бих могъл да повдигна срещу вас сериозни обвинения. В нарушаване на заповед например.

— Това… това ми е съвсем ясно, господин капитан. Хм… ами Иван?

— За него ще видим. — Галени поклати глава, очевидно замислен за Ворпатрил. Майлс не можеше да го обвинява.

— Слушам, господин капитан. — Засега не можеше да направи нищо повече.

— Свободен сте.

„Страхотно — сардонично си каза Майлс на излизане от кабинета. — Първо ме мислеше за непокорен. Сега просто ме смята за луд. А може и да съм.“

 

 

Следобед посолството даде прием, последван от вечеря в чест на визитата на Бабата на Лейруба. Бабата, наследствен държавен глава на планетата, съчетаваше политически и религиозни функции. След поклонението си в Мека той се беше върнал в Лондон, за да вземе участие в преговорите за право на преминаване на групата планети от Западния ръкав на Орион. В центъра на този възел се намираше Тау Кит, а Комар го свързваше с два основни маршрута и следователно въпросът попадаше в сферата на интереси на Бараяр.

На Майлс се падна да забавлява една от четирите жени на Бабата. Не бе сигурен дали да я класифицира като ужасна старица — нейните блестящи кафяви очи и гладки шоколадови длани бяха прелестни, но останалите части от тялото й бяха увити в кремава коприна със златна бродерия по краищата, която загатваше красива заобленост — или като много примамлив дюшек.

Не можеше да прецени и интелигентността й, тъй като тя не знаеше английски, френски, руски и гръцки, а той не говореше нито лейрубски, нито арабски. За съжаление, кутията с електронни слушалки-преводачи по погрешка беше отнесена на неизвестен адрес в отсрещния край на Лондон и половината от присъстващите дипломати можеха само да гледат гостите си и да им се усмихват. Майлс и съпругата на Бабата общуваха главно с жестове — „сол, госпожо?“ — и той на два пъти я накара да се разсмее. Искаше му се да знае защо.

Още по-неловко стана, когато преди да успеят да отменят речите след вечерта, някакъв задъхан куриер все пак донесе слушалките. Последваха няколко изявления за пресата на различни езици. Две от другите съпруги на Бабата отведоха неговата придружителка и той се запъти обратно към приема на бараярския посланик. Докато заобикаляше една алабастрова колона, поддържаща сводестия таван, Майлс се сблъска с журналистката от „Евронюз Нетуърк“.

— Mon Dieu, това е дребният адмирал! — весело възкликна тя. — Какво правите тук?

Без да обръща внимание на мъчителния вик, който отекваше в главата му, Майлс учтиво я попита:

— Моля, госпожо?

— Адмирал Нейсмит. Или… — Тя забеляза униформата му и очите й любопитно проблеснаха. — Това да не е някаква секретна наемническа операция, адмирале?

Изтекоха няколко секунди. Очите на Майлс се разшириха, ръката му се плъзна към шева на панталона му, където нямаше оръжие.

— Боже мой — с искрен ужасен рече той, — да не би да искате да кажете, че са видели адмирал Нейсмит на Земята?

Журналистката повдигна брадичка и иронично сви устни.

— Във вашето огледало.

Дясната му ръка все още бе бинтована. „Не съм се изгорил, госпожо — отчаяно си помисли Майлс. Порязах се, докато се бръснех.“

Той застана мирно, тракна с токовете на лъскавите си ботуши и официално й се поклони. После каза с горд, суров глас с бараярски акцент:

— Грешите, госпожо. Аз съм лорд Майлс Воркосиган от Бараяр. Лейтенант от Имперската служба за сигурност. Не че не се стремя към чина, който споменахте, но ми е малко рано за него.

Тя мило се усмихна.

— Възстановихте ли се от изгарянията си, господине?

Веждите му се повдигнаха — не, не трябваше да привлича вниманието.

— Нейсмит е пострадал от изгаряне, така ли? Лично ли го видяхте? Кога? Може ли да поговорим за това? Този човек представлява огромен интерес за бараярската Служба за сигурност.

Репортерката го измери с поглед.

— Така смятам и аз, тъй като вие сте една и съща личност.

— Елате, елате насам. — Как щеше да се измъкне сега? Той я хвана за лакътя и я поведе към един уединен ъгъл.

— Разбира се, че сме еднакви. Адмирал Нейсмит от наемниците на „Дендарии“ е мой… — „Незаконороден близнак? Не, не става.“ Внезапно светлината не само го осени — тя го връхлетя като ядрен взрив. — Мой клонинг.

— Какво? — Увереността й се пропука и вниманието й се прикова към него.

— Мой клонинг — по-твърдо отвърна той. — Необикновено създание. Макар че не сме в състояние да го докажем, ние смятаме, че той е резултат от сетаганданска секретна операция, която жестоко се е объркала. Във всеки случай, сетаганданците определено са способни да го постигнат. Военните им генни експерименти направо ще ви ужасят. — Майлс замълча за миг. Последното си беше самата истина. — Между другото, коя сте вие?

— Лиз Валери. — Тя му показа журналистическия си куб. — „Евронюз Нетуърк“.

Самият факт, че му се представя, потвърди избора му.

— Аха — Майлс отстъпи крачка назад, — от пресата. Нямах представа. Извинете ме, госпожо. Не би трябвало да разговарям с вас без разрешение от началниците си.

И той понечи да се отдалечи.

— Не, почакайте… хм, лорд Воркосиган. Хм… да не сте роднина на онзи Воркосиган?

Майлс отметна глава и се опита да си придаде строг вид.

— Баща ми е.

— О! — възкликна журналистката. — Това обяснява всичко.

„И аз така си помислих“ — самодоволно си каза той и продължи да отстъпва. Лиз Валери обаче се залепи за него като пиявица.

— Не, моля ви… ако не ми разкажете, ще се наложи сама да проуча въпроса.

— Ами… — Майлс се замисли. — От наша гледна точка, информацията е доста стара. Предполагам, че мога да ви кажа някои неща, тъй като се отнасят лично до мен. Но не за публично разпространение. Трябва да ми дадете думата си.

— Думата на бараярски ворски лорд е закон, нали? — отвърна тя. — Никога не разкривам източниците си.

— Добре — кимна Майлс и се престори, че приема това за обещание, макар репортерката да не бе казала нищо подобно. Той придърпа два стола и седнаха настрани от пътя на робосервитьорите, които разчистваха останките от банкета. Майлс се прокашля и започна:

— Биологичното създание, което се нарича адмирал Нейсмит, е… навярно най-опасният човек в галактиката. Интелигентен и решителен. И сетаганданската, и бараярската секретна служба безуспешно са се опитвали да го убият. Започнал е да строи военна база на своите наемници от „Дендарии“. Все още не са ни известни дългосрочните му намерения за неговата армия, освен че трябва да има такива.

Валери скептично вдигна показалец до устните си.

— Когато разговарях с него, той ми се стори много симпатичен. При онези обстоятелства естествено. Определено храбър човек.

— Да, това е неговият гений! — извика Майлс, после реши, че е по-добре да сниши глас. — Неговият чар. Сетаганданците сигурно са имали необикновени планове за него, ако изобщо са го създали те.

— Почакайте — отвърна тя. — Казвате, че е истински клонинг, а не само копие на външността ви, нали? В такъв случай трябва да е по-млад от вас.

— Да. Растежът и образованието му изкуствено са били ускорени, очевидно до границите на този процес. Но къде го видяхте?

— Тук, в Лондон. — Журналистката понечи да прибави още нещо, после замълча. — Но вие казахте, че Бараяр се опитва да го убие, така ли? — Тя се отдръпна. — Струва ми се, че е най-добре да ви оставя сами да го търсите.

— О, вече се отказахме — засмя се Майлс. — Сега просто го следим. Неотдавна обаче изчезна, нали разбирате, което прави нашата Служба за сигурност изключително нервна. Явно трябва да е бил замислен с цел да ме подмени и да организира заговор срещу баща ми. Но преди седем години той избяга от създателите си и започна да работи сам. Ние — Бараяр — знаем доста неща за него. Двамата прекалено много се различаваме, за да се опита да заеме моето място.

Валери внимателно го погледна.

— Би могъл. Наистина би могъл.

— Почти — мрачно се усмихна Майлс. — Но ако застанем един до друг, ще видите, че съм близо два сантиметра по-висок от него. В късното си юношество продължих да раста. Хормонално лечение… — Изобретателността му скоро щеше да се изчерпи.

— Сетаганданците обаче все още се опитват да го убият. До този момент това е най-убедителното доказателство, че наистина е тяхно творение. Очевидно знае прекалено много за нещо. Умираме да научим какво точно. — Той й отправи ужасно фалшива очарователна усмивка. Репортерката се отдръпна още повече.

Майлс гневно стисна юмруци.

— Най-противното в този човек е неговото нахалство. Поне можеше да си избере друго име, но той се перчи с моето. Сигурно е свикнал с него, когато са го обучавали да се държи като мен. Говори с бетански акцент, приел е бетанското моминско име на майка ми, бетанската мода — и знаете ли защо?

„Защо, защо, защо?…“

Тя безмълвно поклати глава.

— Защото според бетанския закон за клонингите той е мой законен брат, ето защо! Опитва се да си осигури фалшива самоличност. Не съм сигурен каква е причината. Тя може да е ключ към неговата слабост. Все трябва да има слабо място, някаква пролука в бронята му… — „Освен наследствената лудост, разбира се. — Леко задъхан, Майлс замълча. — Нека си мисли, че се мъча да потисна гнева, а не ужаса си.“

Слава Богу, посланикът му махна с ръка от отсрещния край на залата. Неговият кортеж се събираше и се готвеше да си тръгва.

— Извинете ме. — Майлс се изправи. — Трябва да ви оставя. Но, хм… в случай, че пак срещнете фалшивия Нейсмит, ще съм ви извънредно признателен, ако се свържете с мен в бараярското посолство.

„Pour quoi?“ — помръднаха устните й и тя стана предпазливо. Майлс й целуна ръка, завъртя се кръгом по войнишки и се отдалечи.

Трябваше да се сдържи да не се затича след посланика. Гений. Истински гений. Защо досега не се беше сетил за това идеално прикритие? Шефът на Имперската служба за сигурност Илян щеше да го хареса. Даже Галени навярно щеше да се поободри.