Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (5)

Глава 5

В деня, в който за втори път пристигна куриер от секторния щаб, Майлс се барикадира в коридора пред кабинета на капитан Галени и с огромно усилие на волята не изблъска куриера, докато той излизаше, а си наложи да го изчака секунда и чак след това се втурна вътре и се изправи пред бюрото на Галени.

— Господин капитан…

— Да, да, лейтенант, зная — ядосано отвърна Галени и му даде знак да почака. Възцари се тишина и на видеоплочата се заредиха безкрайни страници. Накрая капитанът вдигна глава и свъси вежди.

— Господин капитан? — настойчиво повтори Майлс.

Все още намръщен, Галени се изправи и посочи пулта.

— Вижте сам.

Майлс прочете информацията два пъти.

— Господин капитан… тук няма нищо.

— И аз така забелязах.

— Нито кредитен превод, нито заповеди, нито обяснение — абсолютно нищо. Изобщо не се споменава за мен. Чакахме цели двайсет дни за нищо. За това време можехме да отидем пеша до Тау Кит и да се върнем. Истинска лудост! Това просто не е възможно!

Галени замислено се подпря на бюрото си и се втренчи във видеоплочата.

— Невъзможно ли? Не. И преди са се губили заповеди. Бюрократични издънки. Важни данни, пратени на друг адрес. Спешни искания, очакващи някой да се върне от отпуска. Случват се такива неща.

— Но не са се случвали с мен — изсъска през зъби Майлс.

Галени повдигна едната си вежда.

— Вие сте арогантен Вор. Но може би сте прав. Такива неща едва ли биха се случили с вас. С всеки друг, да. Но не и с вас. Разбира се — почти се усмихна капитанът, — винаги има пръв път.

— Вече се случва за втори — отбеляза Майлс, подозрително впери поглед в Галени и едва успя да сподави напиращите в гърлото му обвинения. Дали това не бе някаква буржоазна комарска идея за майтап? Щом заповедите и кредитите ги нямаше, трябваше да са били отклонени по пътя. Освен ако изобщо не бяха пращани никакви запитвания. Освен думата на Галени, не разполагаше с други доказателства. Ала капитанът едва ли щеше да рискува кариерата си, само за да подлее вода на свой подчинен. Не че заплатата на бараярски капитан щеше да е голяма загуба, както отлично знаеше Майлс.

Не можеше и да се сравнява с осемнайсет милиона марки.

Очите му се разшириха и той стисна зъби. За беден човек, човек, чието семейство е изгубило цялото си огромно богатство, например по време на завоюването на Комар, осемнайсет милиона марки наистина бяха невероятно изкушение. Рискът си струваше. В крайна сметка, какво знаеше той за Галени? През двайсетдневното им познанство капитанът не беше обелил нито дума за живота си.

— Какво ще правите сега, господин капитан? — напрегнато попита Майлс. Галени разпери ръце.

— Ще пратя ново допитване.

— Ново допитване. И само толкова ли?

— Не мога да извадя вашите осемнайсет милиона марки от джоба си, лейтенант.

„О, нима? Ще видим…“ Трябваше да се махне оттук, да напусне посолството и да се върне при „Дендарии“. При флота, където бе оставил своите опитни специалисти по събиране на информация да седят със скръстени ръце, докато той си губеше времето… Ако Галени наистина го беше измамил, в галактиката нямаше да има достатъчно дълбока дупка, за да се скрие със своите откраднати осемнайсет милиона марки.

Капитанът се изправи и го изгледа с присвити, блуждаещи някъде далеч очи.

— Всичко това е пълна загадка… — Той замълча, после тихо прибави, сякаш на себе си: — А аз не обичам загадките.

Дързък… хладнокръвен… Майлс неволно изпита възхита от способността му майсторски да се преструва — тя почти се изравняваше с неговата. И все пак, ако Галени бе взел парите, защо отдавна не беше изчезнал? Какво още чакаше? Някакъв сигнал, за който Майлс нямаше представа? О, щеше да открие, да, щеше да открие.

— Още десет дни — каза той. — Още цели десет дни.

— Съжалявам, лейтенант — разсеяно отвърна капитанът.

„Наистина ще съжаляваш…“

— Господин капитан, налага се да посетя за един ден флота си. Задълженията на адмирал Нейсмит се трупат. Заради това забавяне сега сме принудени да вземем заем, за да можем да покриваме разходите си. Трябва да уредя този въпрос.

— Мисля, че личната ви безопасност в „Дендарии“ е абсолютно недостатъчна, Воркосиган.

— Ако смятате за необходимо, дайте ми охрана от посолството. Историята с клонинга определено ще има положителен ефект.

— Историята с клонинга е пълна глупост — гневно отсече Галени.

— Напротив, блестяща е — обидено възрази Майлс. — Тя окончателно отделя Нейсмит от Воркосиган и премахва най-опасната в момента слабост на целия план, моята… уникална и лесно запомняща се външност. Тайните агенти не би трябвало да се набиват на очи.

— Какво ви кара да смятате, че онази репортерка ще сподели откритията си със сетаганданците?

— Видяха ни заедно. Видяха ни милиони холозрители, за Бога! О, те непременно ще отидат да я разпитат, да, по един или друг начин. — Внезапно изпита страх — но сетаганданците със сигурност щяха да пратят някой, който фино да изкопчи информация от жената. Нямаше просто да я отвлекат, да изцедят каквото знае и да се избавят от нея, не и известна земянитска гражданка на родната й планета.

— В такъв случай защо избрахте сетаганданците за предполагаеми създатели на адмирал Нейсмит, по дяволите? Единственото, което със сигурност ще знаят, е, че те не са го направили.

— Защото звучи правдоподобно — обясни Майлс. — Щом дори ние нямаме представа откъде произхожда клонингът, те навярно няма да се изненадат, че досега не са чували нищо за него.

— Във вашата логика има някои очевидни слабости — презрително се усмихна Галени. — Това може би ще помогне на дългосрочните ви планове. Но не и на моите. Трупът на адмирал Нейсмит ще ме затрудни също толкова, колкото и този на лорд Воркосиган. Луд или не, даже вие не сте способен до такава степен да разграничите самоличностите си.

— Не съм луд — отвърна на удара Майлс и после въздъхна: — Е, може би съм малко маниакално-депресивен — призна той.

Устните на Галени потръпнаха.

— Опознай себе си.

— Опитваме се, господин капитан.

Галени се замисли, после навярно реши, че е по-разумно да остави последните думи без отговор.

— Добре, лейтенант Воркосиган. Ще наредя на сержант Барт да ви охранява. Но искам да докладвате на всеки осем часа. Давам ви едно денонощие отпуска.

Майлс, който се готвеше за нов спор, онемя.

— О — накрая успя да промълви той. — Благодаря, господин капитан. — Какви бяха причините за този внезапен обрат, по дяволите? Беше готов да даде всичко, за да открие какво става зад този безизразен римски профил.

Майлс отдаде чест и излезе преди Галени да промени решението си.

 

 

„Дендарии“ бяха избрали най-отдалечения хангар за по-голяма сигурност, а не за икономия. Хангарът беше заобиколен от гол асфалт и никой не можеше да се промъкне незабелязано до него. А ако все пак ги нападнеха, нямаше голяма вероятност да пострадат невинни цивилни граждани. Изборът бе логичен.

Но дотам имаше адски много път. Майлс се опитваше да крачи енергично, а не да притичва като паяк по кухненски под. Не започваше ли да изпада в параноя? Сержант Барт, който вървеше до него в неудобните си цивилни дрехи, искаше да го откара до совалката с бронираната наземна кола на посолството, но Майлс с много усилия го бе убедил, че ако видят адмирал Нейсмит да слиза от официален бараярски автомобил, седемте години криене ще се изпарят като дим. Голото пространство около хангара си имаше и лошите страни, уви. И все пак никой не можеше да ги нападне незабелязано.

Освен ако не беше дегизиран, разбира се. Например онзи голям сервизен гравитокамион там, който бързо се носеше над земята. Имаше ги из целия космодрум и окото лесно свикваше с присъствието им. Ако някой искаше да ги атакува, определено щеше да избере такава машина. До първия изстрел нито един войник от „Дендарии“ не можеше да е сигурен дали няма да убие някой нещастен техник. Такава грешка можеше да съсипе кариерата на човек.

Гравитокамионът промени маршрута си и Барт потръпна, а Майлс се напрегна. Като че ли се опитваше да ги пресрещне. Но по дяволите, не се отваряха нито врати, нито прозорци, не се показваха въоръжени мъже, готвещи се да се прицелят в него. Въпреки това и двамата извадиха законните си зашеметители. Майлс се опита да се отдръпне от сержанта, в случай че той понечи да го защити с тялото си.

След миг вече бясно носещият се гравитокамион се издигна във въздуха над тях и скри ясното утринно небе. По гладката му повърхност нямаше място, уязвимо за зашеметителите им. Майлс най-после разбра — искаха да го премажат.

И изкрещя, обърна се и хукна да бяга. Гравитокамионът полетя надолу като някаква чудовищна тухла. Нима не знаеха, че могат да строшат костите му дори с пазарска количка? От него нямаше да остане нищо освен мокро петно на асфалта.

Майлс се хвърли на земята и се претърколи. Спаси го единствено мощната струя въздух от машината. Той отвори очи и видя, че бронята й е само на сантиметри от лицето му. Гравитокамионът започна да се издига и Майлс скочи. Къде беше Барт? Все още стискаше безполезния зашеметител в ожулената си до кръв дясна ръка.

В лъскавата страна на камиона имаше стъпала. Ако се качеше там, не можеше да е отдолу, нали? Той захвърли оръжието, подскочи и се вкопчи в дръжките от двете страни на стъпалата. Машината се наклони и повторно се спусна точно върху мястото, където беше лежал. После още веднъж — като истеричен гигант, опитващ се да смачка паяк с пантоф. От разтърсването Майлс изпусна дръжките и се претърколи по асфалта — дано да не си счупеше костите!

Гравитокамионът отново полетя нагоре. Майлс потърси с поглед размазана червена каша на земята, но не видя нищо. Барт? Не, ето го там, приклекнал. Крещеше нещо в комуникатора на китката си. Майлс скочи и се затича, като постоянно променяше посоката си. Сърцето му туптеше толкова силно, че кръвта му сякаш щеше да изригне от ушите му. Небе и асфалт се въртяха около него. Не можеше да открие совалката… Не, натам… Той се втурна към нея. Хората, които не искаха да го приемат в академията заради физическите му недъзи, бяха имали право. Камионът с ужасен вой се понесе във въздуха след него.

Мощният взрив бяла светлина го запрати напред по очи. Отгоре му се посипаха парчета метал, стъкло и топяща се пластмаса. Майлс покри главата си с ръце и се опита да прегори в настилката дупка само със силата на страха си. Ушите му пищяха и чуваше странен рев.

След миг осъзна, че е лесна мишена, метна се настрани и потърси с очи падащия камион. Нямаше никакъв падащ камион.

За сметка на това в пълно нарушение на правилата на космодрума надолу бързо се спускаше лъскав черен гравитокар, който очевидно бе вдигнал по тревога контролните компютри. Е, вече нямаше смисъл да се крие. Още преди да зърне зелените униформи вътре, Майлс определи машината като бараярска — главно заради факта, че Барт тичаше към нея. Ала нямаше гаранция, че тримата войници от „Дендарии“, които се приближаваха откъм совалката, са стигнали до същото заключение. Майлс се изправи на… четири крака. От рязкото, макар и незабавно преустановено движение, му се зави свят и му се пригади. Вторият опит се оказа по-успешен.

Барт го теглеше за лакътя към приземяващия се гравитокар.

— Обратно в посолството, господин лейтенант! — настойчиво каза той.

Ругаещ наемник в сивата униформа на „Дендарии“ спря на няколко метра от тях, насочи плазмената си пушка към сержанта и изрева:

— Назад!

Докато ръката на Барт се плъзгаше към куртката му, Майлс припряно застана помежду им.

— Приятели, приятели! — извика той и разпери ръце, за да задържи двамата на разстояние. Въпреки подозренията си, наемникът се закова на място. Барт с усилие стисна юмруци от страни на тялото си.

Накрая дотича Ели Куин — стискаше гранатохвъргачка. От широкото петсантиметрово дуло се издигаше дим. Лицето й беше зачервено и измъчено.

Сержант Барт погледна оръжието и едва овладя яростта си.

— Още малко и щеше да взривиш и него — изръмжа той на Ели. „Завижда й — помисли си Майлс, — защото самият той нямаше гранатохвъргачка.“

Очите на Куин се разшириха от гняв.

— По-добре така, отколкото да стоя със скръстени ръце. Какъвто беше случаят с теб!

Майлс повдигна дясната си ръка — лявото рамо го болеше, когато се опитваше да движи другата си ръка — предпазливо попипа тила си и погледна пръстите си. Бяха червени и мокри. Охлузена кожа. Течеше му кръв като на заклана свиня, но раната не бе опасна. Е, още една съсипана униформа.

— Не е много удобно да мъкнеш тежка артилерия в метрото, Ели — меко се намеси той, — нито пък щяхме да минем през охраната на космодрума. — Майлс замълча за миг и погледна димящите останки на гравитокамиона. — Изглежда, че дори те не са успели да внесат оръжие. Които и да са. — Той многозначително кимна на втория войник от „Дендарии“, който разбра знака и отиде да проучи положението.

— Хайде, господин лейтенант! — възобнови опитите си Барт. — Ранен сте. Скоро ще пристигне полиция. Не трябва да се замесвате в тази история.

Искаше да каже, че лейтенант лорд Воркосиган не бива да се замесва в тази история, и беше напълно прав.

— Господи, да, сержант. Вървете. Върнете се в посолството по заобиколен път. Не позволявайте на никой да ви проследи.

— Но, господин лейтенант…

— Оттук нататък охраната ми поема собствената ми телохранителка — която току-що доказа способностите си, струва ми се. Вървете.

— Капитан Галени ще ме набучи на кол, ако…

— Сержант, ако проваля прикритието си, Саймън Илян ще набучи на кол самия мен. Това е заповед. Вървете.

Името на страшния шеф на Имперската служба за сигурност подейства. Разкъсван от противоречия, Барт се качи в гравитокара. Когато машината се скри от поглед, Майлс облекчено въздъхна. Ако се бе върнал в посолството, Галени завинаги щеше да го заключи в мазето.

Войникът от „Дендарии“ се приближи и докладва:

— Двама мъже, господин адмирал. Поне ми се струва, че са мъже. А ако се съди по броя на крайниците, трябва да са били поне двама.

Майлс погледна Ели и въздъхна.

— Няма кого да разпитаме, а?

Тя сви рамене, после възкликна:

— О, ти си ранен… — И припряно се зае с охлузванията му.

Проклятие. Ако някой от враговете му беше оцелял, за да го разпита, той щеше да го качи на совалката и да продължи разследването на „Триумф“, необременяван от законовите ограничения, които несъмнено биха забавили местните власти. Както изглеждаше, скоро пак щеше да се срещне с лондонската полиция. В момента към тях се насочваха пожарни коли и сервизни машини.

И все пак тукашната полиция разполагаше с шейсет хиляди души, армия, далеч по-голяма, макар и не толкова тежко въоръжена, колкото неговата. Навярно можеше да използва ченгетата срещу сетаганданците или поне срещу онзи, който стоеше зад опита за убийство.

— Кои бяха тези хора? — попита войникът и погледна в посоката, в която бе изчезнал черният гравитокар.

— Няма значение — отвърна Майлс. — Не ги е имало тук, никога не си ги виждал.

— Тъй вярно, господин адмирал.

Обичаше „Дендарии“. Те не спореха с него. Докато Ели се грижеше за раните му, започна да обмисля версията си за пред властите. Преди да си замине от Земята, и на него, и на полицията щеше да им е писнало един от друг.

Още преди детективите да пристигнат на местопроизшествието, Майлс с изненада видя Лиз Валери. Да, трябваше да я очаква. Тъй като лорд Воркосиган беше направил всичко възможно, за да я отблъсне, сега адмирал Нейсмит призова на помощ целия си чар и се опита да си спомни какво й е говорил под двете си различни самоличности.

— Адмирал Нейсмит, нещастието като че ли ви преследва! — започна тя.

— Така е — приветливо отвърна той и й се усмихна с цялото хладнокръвие, на което бе способен при тези обстоятелства. Холооператорът снимаше някъде другаде — репортерката сигурно искаше нещо повече от импровизирано интервю.

— Какви бяха тези хора?

— Основателен въпрос. Според мен бяха сетаганданци, опитващи се да отмъстят за някои операции на „Дендарии“. Но по-добре не ме цитирайте. Нямам доказателства. Могат да ви дадат под съд за клевета.

— Ако ви цитирам, няма да ме дадат под съд. Значи не смятате, че са бараярци, така ли?

— Бараярци!? Какво знаете за Бараяр?

— Поразрових се в миналото ви — усмихна се тя.

— Като сте разпитвали бараярците ли? Надявам се, че не вярвате на всичко, което ви казват за мен.

— Не вярвам. Те смятат, че сте създаден от сетаганданците. Потърсих независимо потвърждение от личните си източници. Открих емигрант, който е работил в лаборатория по клониране. За съжаление, той не си спомня никакви подробности. Когато го уволнили, го подложили на насилствено психосондиране. Но и малкото, което знае, е ужасяващо. Организацията на „Свободните наемници от Дендарии“ официално е регистрирана на Джаксън Хол, нали?

— Само заради юридическо удобство. Не сме свързани по никакъв друг начин, ако правилно съм схванал въпроса ви. Свършили сте доста работа. — Майлс проточи шия. Застанала до една полицейска наземна кола, Ели Куин оживено жестикулираше и обясняваше нещо на някакъв капитан.

— Разбира се — потвърди Валери. — С ваше разрешение, бих искала да подготвя сериозен репортаж за вас. Мисля, че ще представлява огромен интерес за нашите зрители.

— Хм… „Дендарии“ не търсят публичност. Тъкмо обратното. Това може да изложи на опасност нашите операции и агенти.

— Тогава лично за вас. Няма да споменаваме за настоящите ви операции. Как сте стигнали дотук? Как са ви клонирали и защо — вече зная кой. Първите ви спомени. Разбрах, че сте бил подложен на ускорен растеж и обучение под хипноза. Какво ще кажете за това? И така нататък.

— Беше много неприятно — лаконично отвърна Майлс. Идеята за такъв репортаж наистина го изкушаваше, ако не се взимаше предвид фактът, че след като Галени го изкормеше, Илян щеше да нареди да го препарират и да го закачат на стената. А и Валери му харесваше. Нямаше никакъв проблем чрез нея да пусне в ефир една-две полезни измислици, но прекалено близката връзка с него — той погледна към полицейския екип, който ровеше из останките на гравитокамиона — можеше да е опасна за здравето й. — Хрумна ми нещо по-добро. Защо не направите материал за незаконното клониране?

— Вече е правен.

— Но въпреки това бизнесът процъфтява. Очевидно не е било достатъчно.

Тя не изглеждаше особено очарована.

— Ако ми съдействате, адмирал Нейсмит, ще можете да ми оказвате известно въздействие. В противен случай… е, вие просто сте новина. Честна игра.

Майлс неохотно поклати глава.

— Съжалявам. Налага се да продължите сама. — Нещо край полицейския гравитокар привлече вниманието му и той каза: — Извинете ме!

Полицаите отвеждаха Ели.

— Не се тревожи, Майлс, и преди са ме арестували — опита се да го успокои тя. — Голяма работа.

— Командир Куин е моя лична телохранителка — каза той на капитана — и изпълняваше дълга си. Нуждая се от нея!

— Шт, Майлс, успокой се — прошепна му Ели. — Иначе може да арестуват и теб.

— Мен! Та аз съм жертвата, по дяволите! Онези двама бандити се опитаха да ме смажат!

— Е, в момента ги пълнят в чували. Не можеш да очакваш властите просто да разчитат на твоята дума. Ще проверят фактите, ще потвърдят нашата версия, после ще ме освободят. — Тя се усмихна на капитана, който видимо омекна. — И полицаите са хора.

— Майка ти не ти ли е казвала никога да не се качваш в кола на непознати? — измърмори Майлс. Но Ели имаше право. Ако вдигнеше шум, на ченгетата можеше да им хрумне да задържат совалката му. Зачуди се дали „Дендарии“ някога ще си получат обратно гранатомета, в момента конфискуван като оръжие на убийството. Зачуди се дали арестуването на основния му телохранител не е първата фаза от сложен заговор срещу него. Зачуди се дали корабната му лекарка има психоактивни лекарства за прогресивно усилваща се параноя. Дори да имаше, навярно щеше да се окаже алергичен към тях. Той изскърца със зъби и дълбоко си пое дъх.

Към хангара се приближаваше двуместна минисовалка на „Дендарии“. Това пък какво беше? Майлс си погледна часовника и видя, че е изгубил на космодрума близо пет часа от скъпоценното денонощие. След като вече знаеше колко е часът, разбра и кой е пристигнал и ядосано изруга. Ели използва момента, за да накара полицейския капитан да побърза, като на прощаване успокоително му махна с ръка. Репортерката, слава Богу, бе отишла да интервюира ръководството на космодрума.

Педантично спретната, с лъснати обувки и поразителна в най-хубавата си сива униформа, лейтенант Боун слезе от совалката и се приближи до неколцината мъже, които стояха до рампата.

— Адмирал Нейсмит? Готов ли сте за нашата среща… О, Божичко…

Той й се усмихна. Лицето му беше покрито с мръсотия, косата му лепнеше по окървавеното чело, яката му бе подгизнала от кръв, куртката и панталоните му бяха раздрани.

— Бихте ли купили използван джобен дреднаут от такъв човек? — весело я попита Майлс.

— Няма да се получи — въздъхна тя. — Банката, с която работим, е много консервативна.

— И няма чувство за хумор, така ли?

— Не, щом се отнася за парите й.

— Ясно. — Той преглътна няколко саркастични забележки — бяха прекалено близо до истерия. Прокара пръсти през косата си, потръпна и внимателно попипа временната си превръзка. — Всичките ми други униформи са в орбита — а не горя от желание да отида на пазар в Лондон без Куин. Поне не в момента. Освен това лекарката трябва да прегледа рамото ми, нещо не е наред… — „Пулсира от мъчителни болки, ако трябва да съм по-конкретен“. — А и имам някои нови сериозни съмнения за това къде са отишли кредитите, които трябваше да ни преведат.

— О? — веднага застана нащрек счетоводителката.

— Отвратителни съмнения, които искам да проверя. Добре — въздъхна той и се предаде на неизбежността, — отложете срещата ни с банката. Уговорете се за утре, ако е възможно.

— Слушам, господин адмирал. — Лейтенант Боун отдаде чест и се отдалечи.

— И още нещо! — извика след нея Майлс. — Няма нужда да споменавате защо съм възпрепятстван, нали?

— Не съм си го и помисляла — увери го тя.

 

 

Когато се върна на борда на „Триумф“ и отиде в лазарета, корабната лекарка го прегледа и установи едва забележима пукнатина на лявата му лопатка. Диагнозата ни най-малко не го изненада. Лекарката го подложи на електростимулация и постави на лявата му ръка извънредно неудобна пластмасова шина. Майлс се противеше, докато тя не го заплаши да обездвижи цялото му тяло. Веднага щом се погрижи за охлузването на тила му, той се измъкна навън, защото се боеше, че очевидните медицински достойнства на идеята могат да й харесат.

След като се изкъпа, Майлс потърси капитан Елена Ботари-Джесек, една от тримата в „Дендарии“, които знаеха истинската му самоличност, наред с нейния съпруг и главен инженер на флота комодор Баз Джесек. Всъщност Елена навярно знаеше за Майлс също толкова, колкото и самият той. Тя бе дъщеря на покойния му телохранител и двамата бяха израснали заедно. Беше станала негов офицер по личната му заповед още когато създаде „Дендарии“ или по-скоро когато ги завари да се въргалят без работа — както човек предпочиташе да нарича хаотичното начало на тази ужасно проточила се секретна операция. Но Елена бе станала истински офицер с пот, смелост и усърдно учение. Тя притежаваше отлична способност за съсредоточаване и непоколебима вярност. Майлс се гордееше с нея така, сякаш сам я беше създал. Другите му чувства към Елена бяха негова лична работа.

Когато Майлс влезе в каюткомпанията, тя го поздрави с нещо средно между махване с ръка и отдаване на чест, после му се усмихна. Той й кимна, седна до масата и каза:

— Имам секретна задача за теб.

Тъмните й очи любопитно проблеснаха. Късата й черна коса плътно обрамчваше лицето й — светла кожа, не точно красиви, но изящни черти, изваяни като на хрътка. Майлс погледна надолу към отпуснатите си върху масата мръсни ръце, за да не потъне във фините заоблености на лицето й. Завинаги.

— Хм… — Той се огледа и забеляза двама заинтригувани техници, седнали недалеч от тях. — Съжалявам, момчета, разговорът е поверителен. — И посочи с палец вратата. Двамата се усмихнаха, взеха кафетата си и ги оставиха сами.

— Каква секретна задача? — попита тя, като отхапа от сандвича си.

— Не трябва да знае никой — нито „Дендарии“, нито бараярското посолство на Земята. Особено посолството. Искам да си купиш билет за възможно най-бързия пътнически кораб до Тау Кит и да занесеш съобщение от лейтенант Воркосиган до секторния щаб на Имперската служба за сигурност в тамошното посолство. Моят бараярски командир на Земята не знае, че те пращам, и бих искал да не научава.

— Не… не изгарям от желание да влизам в контакт с бараярската командна структура — отвърна Елена. Този път бе неин ред да сведе очи към ръцете си.

— Зная. Но тъй като става дума и за двете ми самоличности, трябва да си или ти, или Баз, или Ели Куин. Лондонската полиция арестува Ели, а няма как да пратя мъжа ти — някой побъркан служител на Тау Кит може да се опита да го задържи.

Тези думи я накараха да го погледне.

— Защо Бараяр не свали обвинението в дезертьорство срещу Баз?

— Направих всичко възможно. Струваше ми се, че почти съм успял да ги убедя. Но после Саймън Илян реши да остави заповедта за арест висяща. Не го издирват, но при извънредни ситуации това ще му помогне да окаже по-силно въздействие върху Баз. А и така прикритието на „Дендарии“ като абсолютно независима организация получава допълнително потвърждение. Според мен Илян не постъпи правилно и дори му го казах, но той ми нареди да си затварям устата. Някой ден, когато аз издавам заповедите, ще се погрижа да отменят тази заповед.

Тя повдигна вежди.

— При сегашния ти лейтенантски чин може доста да почакаме.

— Баща ми е много чувствителен на тема връзки, капитане. — Майлс й подаде запечатания диск, който от известно време побутваше с една ръка по масата. — Искам да го предадеш лично на старшия военен аташе на Тау Кит комодор Дестанг. Не използвай посредници, защото имам отвратителното предчувствие, че бараярският куриерски канал между двете посолства не е сигурен. Струва ми се, че проблемът е на Земята, но ако греша… Господи, надявам се да не е самият Дестанг.

— Май изпадаш в параноя, а? — загрижено попита Елена.

— И положението се влошава с всяка минута. Не забравяй, че съм потомък на лудия император Юри. Постоянно се чудя дали не започвам да страдам от неговото заболяване. Човек може ли да се побърка от страх, че изпада в параноя?

Тя мило се усмихна.

— Ако някой може, това си ти.

— Хм. Е, точно тази параноя е класическа. В съобщението до Дестанг използвах по-мек език — най-добре да го прочетеш преди да се качиш на кораба. В края на краищата, какво би си помислила за млад офицер, който е убеден, че началниците му се опитват да го премахнат?

Елена наклони глава настрани и отново повдигна вежди.

— Точно така — кимна Майлс. Той забарабани по масата с показалец. — Целта на пътуването ти е да проверим хипотезата — това е само хипотеза, подчертавам — че нашите осемнайсет милиона марки не са пристигнали, защото са изчезнали по пътя. Най-вероятно в джобовете на скъпия капитан Галени. Все още не разполагам с убедително доказателство като например внезапното изчезване на Галени, а при такова обвинение е най-добре млад и амбициозен офицер като мен да не допуска грешки. В доклада си развивам още четири теории, но тази ми се струва най-правдоподобна. Трябва да установиш дали щабът изобщо е изпратил парите ни.

— Не ми изглеждаш убеден. Изглеждаш ми нещастен.

— Да, това навярно е най-неприятната възможност. Но в нейна подкрепа има изключително логични аргументи.

— Например?

— Галени е от Комар.

— Голяма работа. Толкова по-вероятно да се окажеш прав.

„За мен е голяма.“ Майлс поклати глава. В крайна сметка, какво значение имаше бараярската политика за Елена, която се беше заклела никога вече да не стъпи на омразната си родна планета?

Тя сви рамене, изправи се и прибра диска в джоба си.

Майлс не се опита да я улови за ръцете. Не направи нито едно движение, което да постави и двама им в неловко положение. Стари приятели се намираха по-трудно, отколкото нови любовници.

„О, моя най-стара приятелко!“

Все още. Завинаги.