Метаданни
Данни
- Серия
- Бараяр (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Brothers in Arms, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лоис Макмастър Бюджолд. Братя по оръжие
Американска, първо издание
Превод: Крум Бъчваров
ИК „Бард“ ООД, 2000 г.
Библиотека „Избрана световна фантастика“ №71
ISBN: 954-585-074-4
История
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне
- — Корекция
Глава 16
На изхода на Седма кула спряха, за да се обуят. Майлс смяташе да изтичат до най-близките храсти и да заобиколят полицейските коли, пръснати из парка, отделящ кулата от града.
— Носиш ли си плоската? — прошепна той на Иван.
— Даже да я носех, отдавна щеше да е празна. Защо?
— Помислих си как да обясним защо трима мъже мъкнат изпаднала в безсъзнание жена през парка по това време на нощта. Ако можехме да напръскаме Куин с малко бренди, щяхме да се престорим, че я връщаме у тях след купон или нещо подобно. Гаденето след зашеметяване е почти като махмурлук, така че щеше да е убедително.
— Знам, че имаш чувство за хумор. Обаче не си нося плоската. Тръгваме ли?
— Да! Не, почакай… — От небето се спускаше гравитокар. Цивилен — но някакъв полицай излезе от близката площадка да го посрещне. От гравитокара слезе възрастен мъж и двамата с полицая се запътиха към кулата. — Хайде.
Иван хвана Куин за раменете, Марк — за краката, и тримата с Майлс тичешком пресякоха откритото пространство до парка.
— Господи, Майлс! — задъхано рече Ворпатрил, когато спряха в храсталака, — защо не си потърсиш някоя по-дребна жена? Така ще е по-логично…
— Я стига! Тя тежи само колкото двойно бойно снаряжение. Направо си е лекичка… — Не се чуваха викове, никой не ги преследваше. Районът в близост до кулата навярно бе и най-безопасен. Отдавна го бяха сканирали и претърсили. Вниманието на полицията сигурно бе насочено към границите на парка. Които трябваше да пресекат, за да стигнат до града и да избягат.
Майлс се взря в сенките. Заради изкуственото осветление наоколо, очите му не се приспособяваха към мрака толкова бързо, колкото му се искаше.
Иван също се взираше напрегнато.
— Не виждам ченгета в храстите — измърмори той.
— Не гледам за ченгета — прошепна му Майлс.
— За какво тогава?
— Марк каза, че по него стрелял мъж с боядисано лице. Да си виждал такъв?
— Хм… може полицията да го е пипнала. — Все пак Иван хвърли поглед през рамо.
— Възможно е. Марк, в какъв цвят беше боядисано лицето му?
— Основно в синьо. С бели, жълти и черни мазки. Гем-лорд със среден ранг, нали така?
— Центурион-капитан. Щом си искал да заемеш мястото ми, трябва да можеш да разпознаваш отличителните гем-знаци и насън.
— Имаше толкова много за учене…
— Както и да е. Иване, наистина ли си готов да повярваш, че центурион-капитан, изключително опитен, пратен от щаба и положил тържествен обет за лова си, ще позволи на някое лондонско ченге незабелязано да се приближи и да го зашемети? Другите бяха обикновени войници. Сетаганданците просто ще им платят гаранциите и ще ги освободят. Един гем-лорд обаче би предпочел да умре, отколкото да се опозори така.
— Страхотно! — възкликна Иван.
Продължиха напред сред дървета, шубраци и сенки. В далечината вече се чуваше свистенето и бръмченето на трафика по главната крайбрежна улица. Подлезите несъмнено бяха блокирани. Скоростните магистрали бяха оградени и строго забранени за пешеходци.
Край алеята, водеща към главния подлез, имаше синтбетонна беседка. Отначало Майлс я взе за обществена тоалетна, но когато се вгледа по-внимателно, видя, че има само една заключена врата. Прожекторите, които трябваше да я осветяват, бяха счупени. В този момент вратата бавно започна да се отваря. Появи се нечия ръка, стиснала оръжие. Майлс насочи зашеметителя си натам и затаи дъх. Показа се тъмен силует.
— Капитан Галени! — прошепна Майлс.
Комарецът се стресна, забърза към тях и тихо изруга, щом установи, че храстите, в които се крият, всъщност са тръни.
— Проклет да съм. Още сте живи.
— И аз се чудех за вас — призна Майлс.
Галени изглеждаше странно. Нямаше го безмълвното вцепенение, в което бе изпаднал след смъртта на Сер Гален. Почти се усмихваше, наелектризиран от малко идиотска възбуда, сякаш бе под въздействието на двойна доза стимуланти. Дишаше тежко, синини покриваха лицето му, устата му кървеше. Подутата му ръка стискаше оръжието — сетаганданска плазмена пушка. От кончова на ботуша му стърчеше дръжка на нож.
— Случайно, хм, да сте се натъквали на човек с боядисано в синьо лице? — попита Майлс.
— О, да — с нетипично за него задоволство отвърна Галени.
— По дяволите, какво стана?
Галени заговори с бърз шепот:
— Не успях да намеря вход близо до мястото, където те оставих. Забелязах онзи сервизен вход ей там — той посочи с глава вратата на беседката — и реших, че може да е тунел, водещ към дигата. Оказах се прав. Под целия парк има сервизни тунели. Но вместо да изляза в дигата, се озовах на пешеходно кръстовище под Каналната магистрала. Където се сблъсках… познай с кого.
Майлс поклати глава.
— Полицаи? Сетаганданци? Бараярци?
— Почти. С един мой стар познайник от сетаганданското посолство, гем-лейтенант Табор. Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво прави там. Действаше като подкрепление на експертите от щаба. Каквото щях да правя и аз — подсмихна се капитанът, — ако не бях под домашен арест.
— Не ми се зарадва особено много — продължи Галени. — И той нямаше представа какво търся там. И двамата се престорихме, че сме излезли на разходка да погледаме луната, обаче аз успях да видя снаряжението, което носеше в колата си. Може наистина да ми е повярвал — струва ми се, че ме помисли за пиян или дрогиран.
Майлс любезно се сдържа да не отбележи: „Разбирам защо“.
— Но после започна да получава сигнали от хората си и трябваше набързо да се избави от мен. Извади зашеметител, аз отскочих и Табор ме улучи само в крака, но аз се проснах и се престорих на по-зашеметен, отколкото бях. Така чух половината от разговора му с взвода в кулата. Лявата половина на тялото ми тъкмо започваше да се възстановява, когато се появи твоят син приятел. Пристигането му разсея Табор и аз се нахвърлих върху тях.
Майлс повдигна вежди.
— Как успяхте да се справите с двамата, по дяволите?
Докато говореше, Галени свиваше и отпускаше юмруци.
— Не… зная точно — призна той. — Спомням си как ги удрях… — Капитанът го погледна в очите. — Поне веднъж имах ясно определен противник.
Противник, върху когото бе излял цялото напрежение, натрупано през последната невероятна седмица и тази безумна нощ. И преди беше виждал берсерки.
— Живи ли са?
— О, да.
Майлс реши, че ще му повярва едва когато има възможност лично да провери. Усмивката на Галени го тревожеше, особено белите зъби, проблясващи в мрака. Не бяха ли малко прекалено дълги?
— Колата им — настойчиво каза Иван.
— Колата им — съгласи се Майлс. — Още ли е там? Можем ли да стигнем до нея?
— Навярно — отвърна капитанът. — В момента в тунелите има поне един полицейски взвод. Чувах ги.
— Налага се да рискуваме.
— Лесно ти е да го кажеш — яростно измърмори клонингът. — Ти имаш дипломатически имунитет.
Майлс го погледна и пъхна ръка във вътрешния джоб на сивата си куртка.
— Марк — прошепна той, — искаш ли да спечелиш кредитен чек за сто хиляди бетански долара?
— Няма никакъв кредитен чек.
— Така каза Сер Гален. А тази вечер той допусна много грешки. — Майлс хвърли поглед към Галени, за да види какво въздействие е оказало върху него името на баща му. Лицето на капитана донякъде възвърна унесения си, затворен в себе си вид. — Капитан Галени, онези двама сетаганданци в съзнание ли са? Или поне могат ли да бъдат свестени?
— Поне единият. А може би вече и двамата. Защо?
— Свидетели. Двама свидетели — идеално.
— Мислех, че се опитваме да избягаме, вместо да се предадем, точно за да избегнем свидетелите — мрачно отбеляза Иван.
Майлс не му обърна внимание.
— Струва ми се, че е най-добре отново да стана адмирал Нейсмит. Не се обиждай, Марк, но бетанският ти акцент не е много добър. Освен това повече си се упражнявал да играеш ролята на лорд Воркосиган.
Когато схвана идеята. Галени повдигна вежди и замислено кимна. Лицето му обаче си остана неразгадаемо. Майлс потръпна.
— Наистина. Мисля, че си длъжен да ни помогнеш. — После прибави по-тихо: — Дължиш го на мен.
Моментът не бе подходящ да изясняват точно какво дължи на капитана Марк, ала когато срещна погледа му, Майлс се убеди, че Галени отлично съзнава двупосочността на този печален дълг.
— Тогава към тунела — каза адмирал Нейсмит. — Водете ни, господин капитан.
Когато излязоха от асансьора на пешеходния подлез, видяха сетаганданската наземна кола, паркирана под едно дърво на няколко метра от лявата им страна. Не се забелязваха полицаи. В другия край на подлеза, бе им съобщил Галени, имало двама часови, но те не бяха рискували да проверят този факт. Стигаше им преходът през тунела — едва бяха избегнали ченгетата от отряда за взривни устройства.
Огромният явор скриваше колата от повечето сгради от отсрещната страна на тясната градска улица. Майлс се надяваше някой страдащ от безсъние лондончанин да не е наблюдавал срещата на Галени със сетаганданците. Магистралата над и зад тях беше оградена с високи стени.
Наземната кола нямаше дипломатически обозначения или други необичайни особености, които да привличат вниманието: обикновена, нито стара, нито нова, малко мръсна. Майлс повдигна вежди и тихо подсвирна, когато забеляза вдлъбнатините по нея, приблизително с големината на човешка глава, както и опръскания с кръв паваж. За щастие, в сумрака червеният цвят почти не се различаваше.
— Не вдигнахте ли шум? — попита Галени той и посочи вдлъбнатините.
— Мм? Не. Глухи удари. Дори не успяха да извикат. — След като огледа улицата и изчака една самотна кола, която префуча покрай тях, капитанът вдигна огледалния купол.
На задната седалка лежаха двама завързани мъже. Облеченият в цивилни дрехи лейтенант Табор стъписано ги погледна. Сетаганданецът със синьото лице до него остана неподвижен. Майлс повдигна клепача му, установи, че все още е в безсъзнание, и затършува отзад за аптечка. Иван настани Ели в колата и седна зад контролния пулт. Марк се пъхна до Табор, а Галени седна от другата страна на пленниците. Ворпатрил спусна купола над тях.
Майлс се наведе над облегалката на предната седалка и притисна към шията на центурион-капитана спринцовка със синергин, ефикасно средство за шокови състояния. Щеше да го свести и със сигурност нямаше да му навреди. Той се замисли за миг и инжектира същото лекарство на Ели. Тя простена — вече идваше на себе си.
Колата се издигна на въздушната си възглавница и се понесе напред. Майлс облекчено въздъхна, когато се отдалечиха от брега и навлязоха в градските лабиринти. После включи ръчния си комуникатор и заговори с най-добрия си бетански акцент:
— Ним?
— Слушам, господин адмирал.
— Установи местонахождението на комуникатора ми и ни следвай. Свършихме тук.
— Слушам.
— Край на връзката.
После взе главата на Ели в скута си и се завъртя, за да погледне към Табор на задната седалка. Гем-лейтенантът местеше очи между него и Марк.
— Здравей, Табор — каза Марк с най-добрия си бараярски ворски акцент — наистина ли звучеше толкова презрително? — Как е твоят бонзай?
Табор едва забележимо се сви. Центурион-капитанът се размърда и повдигна клепачи. Очите му бяха фокусирани. Той се опита да се изправи, откри, че е завързан, и отново се отпусна — нямаше смисъл излишно да изразходва енергия.
Галени се пресегна и отпуши устата на гем-лейтенанта.
— Съжалявам, Табор. Но няма начин да заловите адмирал Нейсмит. Поне не на Земята. Можеш да предадеш съобщението на началниците си. Той е под наша закрила, докато флотът му напусне орбита. Това е част от цената за помощта, която оказа на бараярското посолство да открие комарците, отвлекли някои наши служители. Така че се откажете.
Табор размърда долната си челюст и мъчително преглътна.
— Работите заедно, така ли? — изхриптя сетаганданецът.
— За съжаление — изръмжа Марк.
— Наемникът — любезно отвърна Майлс — отива там, където му плащат.
— Направи грешка — изсъска центурион-капитанът, — когато прие работата на Дагула.
— Имаш право — бодро се съгласи Майлс. — След като спасихме проклетата им армия, Съпротивата ни измами. Плати ни само половината от обещаната сума. Дали Сетаганда не би искала да ни наеме срещу тях? Не? За съжаление, не мога да си позволя лично да им отмъстя. Поне засега. Иначе нямаше да мога да приема офертата — той недружелюбно се усмихна на Марк — на тези стари приятели.
— Значи наистина си бил клонинг — зяпнал легендарния наемнически командир, промълви Табор. — Ние мислехме… — Той замълча.
— Ние пък смятахме, че от години е ваш — каза Марк в ролята на лорд Воркосиган.
— Наш!? — удивено прошепна гем-лейтенантът.
— Но сегашната операция потвърди неговия комарски произход — завърши Марк.
— Сключихме договор — сякаш обезпокоен от тона на Марк, заговори Майлс. — Ще ме пазите, докато напусна Земята.
— Наистина сключихме договор — отвърна Марк, — стига никога да не се приближаваш до Бараяр.
— Задръжте си скапания Бараяр. Аз ще си взема останалата част от галактиката, благодаря.
Центурион-капитанът отново се унасяше, но се мъчеше да остане в съзнание, стискаше клепачи и дишаше равномерно. Мозъчно сътресение, прецени Майлс. Ели внезапно отвори очи. Той погали къдриците й. Тя се оригна — единствено синергинът я спаси да не повърне — нещо обичайно за жертвите на зашеметяване. Куин седна, огледа се наоколо, забеляза Марк, сетаганданците, Иван и се напрегна. Майлс стисна ръката й. „По-късно ще ти обясня всичко“ — обещаваше усмивката му. Ели раздразнено му се намръщи: „Няма да е зле“. И гордо повдигна брадичка, за да запази достойнството си пред врага.
— Какво ще правим с тези сетаганданци, господин капитан? — тихо попита Иван. — Да ги хвърлим ли някъде? От колко високо?
— Нямаме нужда от междупланетен инцидент, струва ми се — имитира кръвожадната бодрост на Майлс комарецът. — Нали, лейтенант Табор? Или искате местните власти да научат какво всъщност е правил вашият гем-брат в дигата? Не? И аз така си помислих. Много добре. И двамата се нуждаят от лекар, Иване. За нещастие, лейтенант Табор си е счупил ръката, а неговият, хм, приятел има мозъчно сътресение. Освен всичко останало. Вие решавате, Табор. Да ви оставя ли в болницата, или предпочитате да се лекувате в посолството си?
— В посолството — изхриптя сетаганданецът, очевидно наясно с вероятните усложнения. — Освен ако не искате да отговаряте за опит за убийство — отвърна на заплахата той.
— Всъщност най-обикновено сбиване. — Очите на Галени проблеснаха.
Табор неспокойно се усмихна.
— Няма значение. Нито нашият, нито вашият посланик ще останат много доволни.
— Абсолютно вярно.
Наближаваше изгрев-слънце. Уличното движение започваше да се усилва. Иван забеляза пуста стоянка за автотаксита. Това крайморско предградие се намираше далеч от дипломатическия квартал. Галени любезно помогна за разтоварването на сетаганданците, но хвърли електронния ключ за белезниците на центурион-капитана и Табор едва когато Ворпатрил потегли.
— Следобед ще пратя някой от хората си да върне колата ви — вместо сбогуване им извика той. После се отпусна на мястото си, докато Иван затваряше купола, и добави: — След като я прегледаме.
— Мислите ли, че този маскарад ще успее? — попита Ворпатрил.
— За известно време може и да убеди сетаганданците, че Бараяр няма нищо общо с Дагула — въздъхна Майлс. — А може би не. Но от друга страна, сега имаме двама верни сетагандански офицери, които под химиохипноза ще се закълнат, че адмирал Нейсмит и лорд Воркосиган несъмнено са двама души. Това ще ни е от огромна полза.
— Но дали и Дестанг смята така? — попита Иван.
— Струва ми се — замислено отвърна Галени, — че изобщо не ме интересува какво смята Дестанг.
Майлс мислено се съгласи с него. Всички бяха много уморени. Ала бяха живи. Ели и Иван, Галени и Марк, всички живи, всички оцелели от тази ужасна нощ. Почти всички.
— Къде искаш да те оставим, Марк? — попита той и погледна косо капитана в очакване на възражение. Но Галени мълчеше. След изхвърлянето на сетаганданците той бе изгубил свръхенергията, която го крепеше, и изглеждаше изцеден. Изглеждаше остарял.
— До метрото — отвърна Марк. — Няма значение на коя станция.
— Добре. — Майлс повика на пулта карта на метрото и упъти Иван.
Когато колата спря пред станцията, той слезе заедно с Марк.
— Веднага се връщам.
Двамата закрачиха към входа на асансьора. В този квартал все още цареше нощна тишина и почти нямаше хора, но скоро щеше да започне утринното оживление.
Майлс разтвори куртката си и извади чека. Напрегнатото изражение на клонинга показваше, че очаква да види невроразрушител. Той взе чека и подозрително го погледна.
— Това е — каза му Майлс. — С тези пари няма да имаш проблем да се скриеш на Земята. Успех.
— Но… какво искаш от мен?
— Нищо. Абсолютно нищо. Ти си свободен човек, стига да си в състояние да останеш такъв. Няма да съобщим за, хм, почти случайната смърт на Гален.
Марк прибра чека в джоба на панталона си.
— Преди искаше повече.
— Когато не можеш да получиш каквото искаш, взимаш колкото можеш. Както сам виждаш. — Той кимна към джоба на клонинга.
— Но все пак какво искаш от мен? Да не си приел на сериозно оная история с Джаксън Хол? Какво очакваш да направя?
— Можеш да вземеш парите и да ги изхарчиш в развлекателните куполи на Марс. Или да платиш за образованието си. Или да ги хвърлиш в първото срещнато кошче за смет. Аз не съм твой господар. Не съм твой наставник. Не съм ти родител. Нищо не очаквам. Нямам желания.
„Опълчи се срещу това — ако се досетиш как… братко…“ Майлс разпери ръце.
Марк заотстъпва заднишком към асансьора, после почти извика:
— Защо не?
Майлс отметна глава и се засмя.
— Досети се!
Клонингът изчезна в шахтата и земята го погълна.
Майлс се върна при приятелите си.
— Дали е разумно? — попита Ели, като прекъсна Иван, който припряно я информираше за обстановката. — Да го пуснеш просто така?
— Не зная — въздъхна Майлс. — Щом не мога да му помогна, поне няма да му преча. Гален ужасно го е объркал. Аз съм негова мания. Подозирам, че винаги ще е така. Зная всичко за маниите. Най-доброто, което мога да направя, е да не му заставам на пътя. След време може би ще се успокои. След време може би ще… ще се спаси.
Умората най-после се стовари върху плещите му. Топлото тяло на Ели се притискаше към него и той се чувстваше много, много щастлив. Това му напомни да включи комуникатора си, за да освободи Ним и да го прати заедно с хората му обратно на космодрума.
— Е — след около минута пълно мълчание каза Иван, — сега накъде? И вие двамата ли искате да се върнете на космодрума?
— Да — въздъхна Майлс. — И да избягаме от тази планета… Но се опасявам, че не е практично да дезертирам. Дестанг и без това рано или късно ще ме настигне. Нищо не ни пречи да отидем в посолството и да му докладваме. Да му кажем истината. Няма защо да лъжем, нали? — Той присви очи и се замисли.
— Абсолютно — изсумтя Галени. — Така или иначе, накрая всички доклади се превръщат в история.
— Знаете, че… не исках да стане така — след малко каза Майлс. — Онзи сблъсък снощи. — Извинението не прозвуча убедително — в крайна сметка капитанът бе изгубил баща си…
— Да не би да си въобразяваш, че си контролирал положението? Че си всезнаещ и всесилен? Никой не те е назначавал за Господ, Воркосиган. — Той се усмихна криво. — Убеден съм, че стана случайно. — Галени се отпусна назад и затвори очи.
Майлс се прокашля.
— Тогава обратно към посолството, Иване. Хм, и недей да бързаш. Карай бавно. Нямам нищо против да поразгледам Лондон.
Когато всички влязоха в кабинета на Галени, Майлс си спомни за китайските маймунки, които Тънг държеше на лавица в каютата си. Иван несъмнено не беше видял нищо лошо. Дръзкият поглед, който капитанът отправи на Дестанг, ясно показваше, че е решен да не казва нищо. За самия Майлс оставаше да не е чул нищо, но навярно нямаше смисъл да запушва ушите си с ръце.
Очакваше комодорът да е бесен, но той изглеждаше само отвратен. Дестанг отвърна на поздравите им и се отпусна на стола на Галени. Когато погледът му попадна върху Майлс, устните му мрачно се свиха.
— Воркосиган. — Името почти осезаемо увисна във въздуха пред тях. — Когато в седем часа тази сутрин приключих разговора си с инспектор Рийд от лондонския градски съд, твърдо бях решил, че единствено божествена намеса може да ви спаси от гнева ми. Божествената намеса се яви в девет часа в лицето на специален куриер от имперския щаб. — Той повдигна с палец и показалец един инфодиск, носещ имперския печат. — Тук има нова спешна заповед за вашите наемници.
Тъй като се беше разминал с куриера в кафенето, това съобщение не изненада особено Майлс.
— Да, господин комодор?
— Изглежда, че независим наемнически флот, който действа в района на Сектор четири вероятно по договор с някое субпланетно правителство, е преминал от партизанска война към чисто пиратство. Блокирали пространствено-времевия изходен пункт и вече не само спирали и претърсвали корабите, но и ги конфискували. Преди три седмици отвлекли пътнически кораб, регистриран на Тау Кит. Дотук добре, но после на някой умник сред тях му хрумнала идеята да увеличат доходите си, като задържат пътниците, за да получат откуп. Няколко планетни правителства, чиито граждани са в плен на пиратите, пратили група за преговори, ръководена от представители на Тау Кит.
— Какво общо имаме ние, господин комодор? — Сектор IV се намираше далеч от Бараяр, ала Майлс се досещаше какво ще последва. Иван обаче умираше от любопитство.
— Сред пътниците случайно имало единайсет бараярски поданици — включително съпругата на министъра на тежката промишленост лорд Ворвейн и трите им деца. Тъй като бараярците са малцинство сред двеста и шестнайсетте пленници, на Бараяр било отказано ръководството на групата за преговори. Освен това неприятелски правителства не разрешили на флота ни да премине през три от необходимите пространствено-времеви възела по най-краткия път от Бараяр до Сектор четири. Другият маршрут ще отнеме четири месеца. От Земята вашите „Дендарии“ могат да пристигнат в района за по-малко от две седмици.
Дестанг замислено свъси вежди. Иван изглеждаше очарован.
— Имате заповед да освободите поданиците на императора и колкото може повече граждани на други планети, както и да вземете съответните мерки, за да не позволите на пиратите да продължат престъпната си дейност. Тъй като в момента водим изключително важни преговори с Тау Кит, те не трябва да научат кой е автор на спасителната операция, в случай че, хм, нещо се обърка. Изглежда, че щабът оставя изцяло на вас да прецените как да постигнете тези цели. Тук е цялата разузнавателна информация, която са успели да съберат. — Той най-после му подаде диска и Майлс нетърпеливо го взе. Иван завистливо го погледна. Дестанг извади от джоба си още нещо и го протегна над пулта като човек, на когото току-що са изтръгнали черния дроб. — Куриерът донесе още един кредитен чек за осемнайсет милиона марки. За разходите ви през следващите шест месеца.
— Благодаря ви, господин комодор!
— След като свършите, трябва да се явите на Ориънт Стейшън и да докладвате на комодор Ривик, началник-щаб на Сектор четири. Ако имам късмет, когато наемниците ви се завърнат в Сектор две, аз вече ще съм се пенсионирал.
— Тъй вярно, господин комодор. Благодаря, господин комодор.
Дестанг се обърна към Иван.
— Лейтенант Ворпатрил.
— Господин комодор? — Иван ентусиазирано застана мирно. Майлс понечи да възрази, като се аргументира с абсолютната невинност, неопитност и лековерност на братовчед си, но се оказа излишно. Дестанг продължително го изгледа и въздъхна.
— Няма значение.
После се обърна към Галени, който стоеше неподвижно. Сутринта тримата бяха пристигнали в посолството преди комодора, бяха се изкъпали, а двамата бараярски офицери се бяха преоблекли в чисти униформи и бяха написали лаконичните си доклади, които Дестанг току-що бе прочел. Но не бяха успели да се наспят. Още колко небивалици можеше да понесе шефът на секторния щаб преди да достигне до точката на кипене?
— Капитан Галени — започна той, — вие не изпълнихте моята заповед да не напускате посолството. Тъй като Воркосиган на практика е извършил същото нарушение, но ще избегне наказанието, това ме поставя пред сериозна дилема. Смекчаващо вината ви обстоятелство е отвличането на Ворпатрил. Неговото спасяване, както и смъртта на враг на Бараяр са единствените реални резултати от снощните… операции. Всичко останало са чисти предположения, недоказуеми твърдения за вашите намерения и психическо състояние. Освен ако не се съгласите да се подложите на разпит с фаст-пента и окончателно да отхвърлите съмненията.
На лицето на Галени се изписа отвратено изражение.
— Това заповед ли е, господин комодор?
Капитанът, осъзна Майлс, беше готов да подаде оставката си — тъкмо сега, когато бяха дадени толкова много жертви. „Не, не! — Той запрехвърля наум отчаяни аргументи. — Това накърнява офицерското достойнство, господин комодор! — Или дори: — Ако го подложите на разпит, трябва да подложите и мен… Всичко е наред, Галени, аз отдавна се отказах от достойнството си…“ Само че специфичната реакция на Майлс към фаст-пента правеше предложението абсолютно излишно. Той прехапа език и зачака.
Дестанг изглеждаше раздвоен.
— Не — след продължително мълчание каза той. — Но това означава, че моят доклад, както и вашият, Воркосиган, и този на Ворпатрил, ще бъдат пратени на Саймън Илян. Няма да приключа този случай. Не съм заслужил военния си чин, като съм се плашил от военни решения, нито ненужно съм се замесвал в политиката. Вашата… вярност, също като съдбата на клонинга на Воркосиган, се превърна в прекалено двусмислен политически въпрос. Не съм убеден в жизнеността на проекта за интегриране на Комар, но нямам намерение да го саботирам. Така че докато случаят остава висящ и при отсъствието на доказателства за измяна, вие ще продължите да изпълнявате задълженията си в посолството. Недейте да ми благодарите — мрачно прибави комодорът, докато Майлс се усмихваше, Иван се мъчеше да сподави смеха си, а лицето на Галени едва забележимо се отпускаше — правя го по молба на посланика. Свободни сте.
Майлс овладя желанието си да избяга преди Дестанг да е променил решението си, а отдаде уставно чест и заедно с останалите се запъти към вратата. Преди да излязат, комодорът прибави:
— Капитан Галени?
— Господин комодор?
— Моите съболезнования. — Думите може и да бяха изречени неохотно, но очевидно бяха искрени.
— Благодаря, господин комодор. — Гласът му не изразяваше абсолютно никакви чувства, но капитанът все пак успя да се насили и кимна.
В шлюзовете и коридорите на „Триумф“ се носеше глъчката на завръщащите се наемници. Техническите екипи свършваха с подготовката на кораба и товареха последните провизии. Беше шумно, но не хаотично, решително и енергично, но не припряно. Това бе добър признак, като се имаше предвид колко време бяха бездействали.
Неотлъчно следван от Ели, Майлс беше обсипан с любопитни въпроси още в момента, в който стъпи на борда. „Каква е новата операция, господин адмирал?“ Слуховете се разпространяваха с удивителна скорост. Той отпращаше любопитните с един и същ отговор: „Да, сключихме нов договор, да, напускаме орбита. Веднага щом се приготвите. Готов ли си, приятел? Останалите от взвода ти готови ли са? Тогава е най-добре да им помогнеш…“
А после Майлс видя началник-щаба си — с цивилни дрехи и пътническа чанта — и викна:
— Тънг! Сега ли се връщаш?
— Всъщност тъкмо тръгвам. Оусън не ви ли съобщи, господин адмирал? От една седмица се опитвам да се свържа с вас.
— Какво? — Майлс го дръпна настрани.
— Подадох си оставката. Най-после излизам в пенсия.
— Какво? Защо?
Тънг се усмихна.
— Можете да ме поздравите. Ожених се.
— Честито — смаяно възкликна Майлс. — Хм, кога?
— По време на отпуската, разбира се. Всъщност тя е моя втора братовчедка. Вдовица. Има туристически кораб на Амазонка. Тя е капитан и готвач. Пържи страхотни свински филенца. Но започва да остарява — трябва й помощ. — Якият Тънг определено бе подходящ за целта. — Ще работим заедно. По дяволите — продължи той, — когато доизплатите „Триумф“, дори можем да си позволим да минем и без туристите. Ако някога ви се прииска да покарате водни ски, отбийте се.
А пираните мутанти можеха да доизядат каквото останеше от тялото му. Майлс си представи как Тънг прекарва старостта си на палубата с едрогърдата — не се съмняваше, че е едрогърда — си жена в скута, с чаша в едната ръка и набучено на вилица свинско филенце в другата, но в същото време мрачно си помисли: а) какво щеше да струва на флота да изкупи акциите на Тънг от „Триумф“ и б) как щеше да запълни огромната празнота в командната си структура.
Нечленоразделното ломотене, задъхването или тичането наоколо в малки кръгове не бяха адекватни реакции, така че той любопитно попита:
— Хм… сигурен ли си, че няма да ти писне?
Тънг — по дяволите тези негови проницателни очи — сниши глас и отговори на действителния му въпрос:
— Нямаше да напусна, ако не смятах, че ще се справиш. Ти научи много неща, синко. Просто продължавай така. — Той отново се усмихна. — Освен това имаш преимущество, каквото не притежава никой друг наемнически командир в галактиката.
— Какво? — захапа въдицата Майлс.
— Не се нуждаеш от печалби.
Тези предпазливи думи и сардоничната му усмивка говореха, че Тънг отдавна е разбрал кой е истинският им работодател. После Тънг отдаде чест и се сбогува.
Майлс мъчително преглътна и каза:
— Ели… Свикай съвещание в разузнавателния отдел за след половин час. Трябва колкото може по-скоро да пратим разузнавачи да проучат пътя ни. Няма да е зле преди да пристигнем да внедрим наши хора във вражеската организация.
Той замълча, когато осъзна, че в момента пред него стои най-подходящият за тази операция разузнавач във флота му. Отново да я отдалечи от себе си, да я изложи на опасност — „Не, не!“ — такава бе непреодолимата логика. Като негова телохранителка, Куин просто разхищаваше дарбите си. Майлс се насили да продължи, сякаш не е имал никакви съмнения.
— Те са наемници и навярно някой от нашите хора лесно ще успее да се присъедини към тях. Ако намерим човек, който убедително да имитира престъпно-шизоидното мислене на тези пирати…
Редник Данио, който минаваше през коридора, спря, за да му отдаде чест.
— Благодаря, че платихте гаранцията ни, господин адмирал. Аз… всъщност не го очаквах. Няма да съжалявате, господин адмирал, заклевам се.
Майлс и Ели се спогледаха.
— Твой е — каза Майлс.
— Ясно — отвърна Куин. — А после?
— Накарай Торн преди да напуснем земна орбита да качи от местната комуникационна мрежа всичко за това отвличане. Възможно е някои подробности да са убегнали на имперския щаб. — Той потупа диска в джоба си, въздъхна и се съсредоточи върху предстоящата задача. — Поне това би трябвало да е по-лесно, отколкото ваканцията ни на Земята. Чисто военна операция — никакви роднини, никаква политика, никакви финанси. Добрите срещу лошите.
— Страхотно — каза Куин. — Ние кои сме?
Когато флотът напусна орбита, Майлс все още обмисляше отговора си.