Емилиян Станев
Чернишка (7)

7

След като стоя на завет под каменния блок, очаквайки отново да чуе лая на кучетата, Приходата загуби търпение.

От опит знаеше, че в такова време гончетата мъчно ще открият загубените следи на лисицата и че още по-мъчно могат да вдигнат друг дивеч. Снегът се задържаше по веждите и мустаците му, лепеше се върху цевите на пушката и дори влизаше в яката на шаячната му полушубка. Той мигаше, чистеше с длан лицето си и криеше пушката под мишницата си. Беше решил да се върне у дома, но преди да направи това, трябваше да повика кучетата и да ги върже със синджирите, които беше опасал на кръста си. Да ги вика оттук нямаше смисъл — викът му едва ли би се чул в дола, където те останаха.

Приходата нарами пушката и тръгна по една козя пътечка към върха на хълма. Неизминал и десетина крачки, забеляза засипаните следи на Чернишка.

— Тю бре — извика той и тутакси в него пламна ловната страст и надеждата да убие лисицата.

Без да губи време, тръгна по следите на Чернишка. Драките закачаха дрехите му, калпака и пушката, събореният сняг се изсипваше отгоре му, гумените цървули се плъзгаха, но Приходата не обръщаше внимание на това и вървеше бързо, изплашен, че снегът може съвършено да засипе следите.

Щом излезе на поляната, обърна се към дола и завика кучетата. Громкият му глас заглъхна без ехо. Той не ги дочака, продължи да върви по дирята, достигна скалите и откри пещерата.

Чернишка чу шума от съборените камъчета под краката му, дори дишането му, вмъкна се безшумно навътре и легна по корем.

— Тук си — каза Приходата. В гласа му трепна радостна нотка.

Лисицата видя окото му да наднича през пукнатината. Па̀рата от дъха му се вмъкна като малко облаче.

Тъмнината му пречеше да забележи Чернишка и тя разбра това от израза на окото, което продължаваше внимателно да оглежда. След малко Приходата се отдръпна. На височина на неговия ръст пукнатината беше най-тясна, но долу, отдето се промъкваше Чернишка, тя се разширяваше. Той легна и се опита да пъхне главата си вътре. Не успя, но сега лисицата видя цялото му лице — кръгло, мургаво, настръхнало от студа. Очите му имаха същия съсредоточен и търсещ израз. Приходата остана в това положение няколко минути, дишайки шумно. После се изправи и Чернишка отново чу гласа му:

— Тук си, няма къде да вървиш…

Стъпките му се отдалечиха. Лисицата се успокои, ала Приходата скоро се върна. Носеше голям камък, с който запуши входа на пещерата. Той го стовари с трясък, изпъшка и пак тръгна за някъде.

Всеки външен шум отекваше във вътрешността на скалата. Чернишка разбра, че Приходата обхожда и оглежда скалата. И наистина той искаше да провери дали пещерата няма друг изход. Щом се увери, че няма, върна се и самодоволно потърка ръце.

— Ще те измъкна аз тебе като лалугер, почакай! — каза той, свали торбата от рамото си и я спусна на земята.

След това започна да вика кучетата. Вика дълго с грозен и тревожен глас. После събра сухи съчки и клони. Чернишка чуваше пращенето на съчките, които Приходата чупеше на коляното си. Той отмахна камъка от входа, провери дали цепнатината е достатъчно широка, за да се проврат вътре кучетата, почака още няколко минути и запали съчките.

Пламъкът бързо обхвана крехките клончета, които пламнаха с леко пращене. Приходата почака огънят да се разгори, събра шума и я хвърли отгоре му. Гъст и лютив дим започна да навлиза в кухината. Лисицата се мъчеше да избегне пушека, но скоро цялата пещера се изпълни и сега Чернишка не виждаше край себе си нищо освен гъста, топла и лютива мъгла, сред която сякаш се люлееше и носеше.

Огънят пламваше неочаквано; влажните листа, изсушени от топлината, се запалваха и тогава димът намаляваше, ту отново започваше да навлиза — гъст, сиво-зеленикав и отровен. Чернишка пълзеше из пещерата и се блъскаше о стените.

Мятайки се насам-натам, тя откри, че в дъното на пещерата димът не е тъй гъст. Цепнатината продължаваше нагоре в скалите и излизаше навън. А там, дето започваше, лекото въздушно течение изсмукваше дима като комин. Чернишка се установи тук, сви се на кълбо и заби муцуна в дългата и мека козина на корема си. Сега, преди да навлезе в гърдите й, димът беше пречистен донякъде от козината. Тя усещаше как силите я напущат, как се замайва и се носи някъде заедно с цялата пещера. Престана вече да чува съскането на огъня. Съзнанието я напущаше, но тялото й остана все тъй свито, с плътно долепена към корема муцуна, с отметната към главата опашка, докато димът започна да редее. Отвън престана, да навлиза нов пушек, в пещерата стана горещо. Загубил надежда да я изкара от бърлогата, в своето ожесточение. Приходата беше натрупал грамадна клада дърва. Огънят нагряваше скалата тъй силно, че тя пукаше, вътре въздухът трептеше, каменната кухина бе ярко осветена от пламъците и ако Приходата би могъл да надникне, щеше да види гърба на свитото зверче, в чието тяло животът едва се задържаше.

Най-сетне огънят загасна. Дървата се свършиха и разгорещеният Прихода пак се залови да вика кучетата. Ту викаше, ту даваше ухо да чуе лая им. Те бяха успели да вдигнат друг дивеч и сега гонеха някъде до самата река. Приходата ги изруга, запуши входа на кухината с камъка, взе опряната о скалата пушка и се загуби из побелялата гора.

Чернишка не чу неговото заминаване. Тя лежеше като мъртва. Едва привечер, когато снегът престана и над белите гори падаше мрак, тя се свести, допълзя до изхода и се опита да излезе. Тежкият камък беше залостен здраво в пукнатината. Беше изтощена и нямаше сили да го отмести. Върна се и легна, като кихаше и чистеше муцуната си от тежката миризма на дима.

По-късно пак се опита да отмести камъка. Драска го и го блъска, но той стоеше непоклатимо на мястото си. Всичките й усилия отиваха напразно, ала тя не се отчайваше. Почиваше си и отново се залавяше с него. Това се повтори много пъти в дългата декемврийска нощ, докато настъпи утрото. Тогава тя пак чу стъпките на Приходата.

Той дойде до скалата и надникна през цепнатината.

— Е, как си? — рече той. — Ако не си умряла от дима, утре ще ти смъкна кожичката.

Свали торбата и от нея извади нещо тежко, което изтрака. Камъкът бе вдигнат от входа и в пещерата влезе бялата светлина на зимния ден. Чернишка видя капана. Приходата го заложи до самия изход. След това постави камъка на мястото му и си тръгна. Вътре отново стана тъмно.