Емилиян Станев
Чернишка (15)

15

Допреди няколко дни красавецът лисугер, който живееше от другата страна на прохода, се прибираше рано, скриваше следите си из урвите и прекарваше деня в едни скали, обрасли с дребни храсти, бръшлян и трева. От безопасното си леговище слушаше всичко, което ставаше наоколо, и не искаше да знае за ловджийските кучета.

Но сега и той започна да се прибира късно, вече не му се искаше да лежи в студените скали, не го сдържаше през деня на едно място. Нощем го интересуваха повече женските лисици, отколкото зайците и мишките. Той обдушваше грижливо храстите по кръстопътищата и пътечките, където по установения обичай всяка мъжка лисица оставяше следите си, било като драсваше земята със задните си лапи, било като вдигнеше крак и умокреше храста. Червеният лисугер правеше същото толкова по-усърдно, колкото по-силна бе миризмата на миналия оттук негов събрат.

В същата нощ, когато Чернишка изкрещя, той премина из нейните ловни полета. Щом чу крясъците й, веднага се запъти да я търси. Напразно се опитва да премине придошлата река по бързеите и най-сетне беше принуден да я преплува, макар че ненавиждаше водата и не обичаше да се мокри. Излезе на отсрещния бряг, отърси се и за да се изсуши, няколко пъти се отъркаля в една ивица неразтопен сняг. После тръгна да дири Чернишка. Като не я намери, излезе горе, към огрените от месечината ниви, където пасяха зайци.

Лисугерът ги дебна и устройва засади. Лежеше неподвижно и чакаше някой от тях да се приближи. Но зайците бяха на открито, често се изправяха на задните си крака да слушат и не смееха да се приближат до никакъв синор или храст. Към полунощ бе принуден да ги зареже и да се залови с лов на мишки. Така се отдалечи твърде много из високото плато, подмамен от кукуригането на петлите в махаличките, от тъмните долове и от редките дъбови кории, дето катериците, събудени от топлото време, скитаха. Едва призори той се върна по същия път и попадна на пресните следи на Чернишка и на нейния спътник.

Черното лисугерче не бе пропуснало нито един камък, пън или по-виден храст, без да остави подписа си, та лисугерът успя да открие леговищата на двамата твърде лесно.

Чернишка първа го забеляза. Лисугерчето се изправи с настръхнала козина, а пришелецът се спря и няколко секунди разглежда двамата. После се приближи най-безцеремонно към Чернишка и весело размаха дългата си опашка. Чернишка се зарадва, че вижда стария си познат, и не сви ушите си, както правеше, когато черното лисугерче се опитваше да се приближи към нея.

То изфуча и се озъби. Лисугерът също се озъби. Чернишка клекна на задницата си. Лисугерчето настръхна. Повдигнатата му горна устна свирепо откриваше двата кучешки зъба. Муцуната на лисугера зина като разтворени клещи. Гледаха се очи срещу очи и всеки от тях се мъчеше да уплаши другия със злобно съскане. Най-сетне фученето се сля с непрекъснат звук, който достигна своята най-голяма и възможна височина. Никой не искаше да отстъпи и те се хвърлиха един срещу друг. Гъвкави като змии, вплетоха се за миг в голямо кълбо. Опашките им описваха във въздуха широки дъги, а задните им крака дращеха и скубеха козината по коремите им.

Чернишка следеше борбата най-спокойно.

Лисугерчето захърка под едрия си противник, ала пак не се сдаде. Двамата се търкаляха и се блъскаха в храстите. Изведнъж то се отскубна и цяло измачкано и одърпано, хукна към реката. Червеният лисугер го прогони до самата вода и едва не го удави. Той се върна при Чернишка със снопче козина в устата си. Изплю я, погледна надолу, където бе изчезнал съперникът му, и започна да чисти и гласи хубавата си кожа. След това клекна до Чернишка, изплези език и я погледна. Чернишка си даде равнодушен вид, легна под храста и заспа сигурна, че сега има кой да бди за нейната безопасност. Лисугерът легна, но не там, дето допреди лежеше лисичето, а малко по-настрана.

Така прекараха деня в сечището, разделени един от друг, като че помежду им нямаше нищо, което ги свързва.