Емилиян Станев
Чернишка (11)

11

В зеленчуковата градина през зимата нямаше работа. Кооператорите прекарваха свободното си време край печката в разговори, игри на карти и четене на вестници. Повечето си отиваха в село при семействата си и край Приходата оставаха двама-трима души, които слушаха неговите ловджийски приключения и му подмятаха шеги. Той нямаше деца, жена му работеше в стопанството, а къщата му в село беше затворена.

Историята с лисицата бе известна на всички кооператори. Приходата беше представил Чернишка като извънредно голяма и хитра лисица, чиято кожа, според думите му, „гори като огън, а опашката й е равна таман на две къдели“. Той обясняваше своята несполука с обстоятелството, че не отишъл навреме да види какво е станало и лисицата се измъкнала, „макар и ранена“, а кървавите й следи били вече засипани от вятъра със сняг и съвсем заличени.

В неговото въображение Чернишка наистина бе такава необикновена лисица и той мислеше за нея по цял ден, мечтаеше как ще я убие и ще донесе скъпоценната й кожа. Когато заложи пушката и петела, беше убеден, че лисицата е вече негова, и се хвана на бас, че тоя път не ще се върне с празни ръце. Тъкмо поради баса той не отиде на следния ден да види какво е станало, като разсъждаваше, че гладното зверче няма да издържи на изкушението да изяде петела, „пък ако това не е станало нощес, то утре непременно ще стане“. Така, страхувайки се да не загуби баса, за по-сигурно отложи посещението и едва на втората сутрин отиде при скалите.

Пушката си стоеше тъй, както я беше оставил. Ударникът беше вдигнат и щом го погледна, Приходата разбра, че петелът не е побутнат. Той обиколи скалата, видя дупката, отдето Чернишка беше се измъкнала, и започна да псува и да маха с ръце. После тръгна по следите. Кръвта от лапите на лисицата личеше като жълти петна по снежната кора. Но да се проследи тая диря се оказа трудно — петната се губеха, изсмукани от снега. Приходата повървя стотина метра и се отчая.

Като се върна в градината, той представи работата съвсем иначе. Излъга, че уж лисицата била ранена от заложената пушка, но не смъртно, а твърде леко. Лъжата имаше за цел да докаже на всички, че колкото и хитра да е тази лисица, все пак той успял да я надхитри и само по една случайност губи баса. Обаче след седмица самият Прихода напълно вярваше в лъжата си и беше готов да се закълне в каквото поискат, че наистина е било така, макар че привързаната о скалата пушка не бе гръмвала.

— Язък за кожата! Отиде хубавото животно ягма! — тюхкаше се той. — Защо ми трябваше да се ловя на бас? Иди бе, човече, на другия ден, вземи си лисицата, па се върни.

— Кой знае къде си ходи тя жива и здрава — ядосваха го другарите му.

— Ходи, вятър! — казваше замислен Приходата, като си спомняше за лъжата, и тутакси започваше да обяснява на несведущите къде и как е ранена лисицата.

Щом времето омекна и стана добро за лов, Приходата отиде в селото да вика учителя. И една сутрин учителят пристигна е черното си куче.

— Ще пуснем за оная лисица — заяви Приходата, когато двамата излязоха от стопанството. — Заклел съм се да я убия. Заради нея по цяла нощ не спя, загубих баса и за гавра станах…

— За коя лисица говориш? — зачуди се учителят, който отдавна знаеше историята с Чернишка. — Нали казваш, че е умряла?

— А бе… казвам, ама не ми се вярва — рече Приходата, без да се смути. — Може да е била ранена съвсем леко… Де да знаеш!…

— Добре — усмихна се младият човек. — Къде мислиш, че е отишла? Не ми се вярва да лежи пак в пещерата.

— Мислил съм по това. Карай, ще ти покажа къде!

Те вървяха по шосето, разговаряха високо и дърпаха синджирите на кучетата, която се теглеха. Утрото беше облачно, духаше южен вятър, снегът придобиваше оловносив оттенък. По върховете горите бучаха, а снежната кора започваше да омеква.

— Чудесно време за лов. Сега, като дигнат, няма отърваване — рече учителят.

— Славно временце! В един такъв ден какви зайци бихме!… Ех, че лов беше!

Надпреварваха се да разказват разни приключения, въодушевяваха се все повече, поглеждаха кучетата мечтателно и оправяха ремъците на пушките. Щом навлязоха в прохода, Приходата заоглежда брега на реката. Близо до моста започваше стръмна поляна. Тя се простираше от самото шосе към бърдото като грамадно бяло платно. Острите очи на учителя откриха отдалече следите на Чернишка.

— Гледай! — рече той и посочи дирята. — Видиш ли откъде се е прибрала. Бас държа, че е минала най-много преди десетина минути.

Приходата погледна нагоре и уверено каза:

— Тя е!

— Коя? — попита учителят.

— Оная лисица.

— Хайде де! Откъде познаваш?

— Казвам ти, че е тя. Да пуснем на нея.

— Все ми едно — съгласи се учителят.

Тръгнаха по следата. Кучетата се теглеха и жадно душеха прясната лисича миризма. Бузите им се надуваха, готови да се разтворят от лая, който напираше в гърдите им.

Отвързаха ги, когато достигнаха стръмния бряг на бърдото. Лисичата следа извиваше край гората.

— Хм — каза учителят, гледайки как кучетата се втурнаха по дирята и се загубиха към дола. — Винаги ме е поразявала лисичата следа. Да не й се нагледаш. Като мъниста я реди.

— Гердани пише! — съгласи се Приходата.

Двамата напълниха пушките си.

— Сега единият от нас горе, на самия хребет. Другият ще остане на пътя. Къде искаш?

— Остани — рече учителят, нарами пушката и навлезе мълчаливо между дребните храсталаци.

— Ако кучетата дигнат от другата страна, слез под скалите. Ха наслука!

— Наслука! — отговори учителят, без да се обърне.

Приходата излезе на пътя. Оттук се виждаше голяма част от прохода: шосето, което се извиваше долу, замръзналата река, горите, отънали в сняг. Изчистеният от мъгли балкан показваше снежните си вериги в сивото небе.

Приходата се спря на пътя с пушката под мишница и застана неподвижно.

Кучетата мълчаха и това го зачуди.

„Има си хас да са загубили следите“ — помисли си той и погледна към хребета да види учителя. Другарят му продължаваше да се промъква из дребната гора.

Изведнъж кучката писна, като че вдигна заек. Гончето начаса̀ се намеси. Приходата взе пушката в ръце и вдигна ударниците. Лаят замлъкна.

Той чакаше уверен, че гончетата отново ще открият следите на вдигнатото животно. Обърна се и погледна нагоре. Учителят стърчеше изправен върху една скала на самия хребет. Фигурата му изглеждаше мъничка и черна върху фона на сивото небе.

Изминаха десетина минути, а гончетата не се виждаха никъде. Приходата потърси с поглед учителя. На скалата нямаше никой.

— Хоп! — извика Приходата.

Не получи отговор и се върна към мястото, дето кучетата бяха залаяли.

Започна да се изкачва по стръмния склон, като се плъзгаше и потеше от усилия. Изведнъж учителят се обади над него.

— Какво стана?

— Следите водят надолу — каза Приходата.

— Да викаме кучетата.

Учителят беше сложил едната си ръка върху патрондаша и нервно буташе металическите шапчици на патроните. Пушката висеше на рамото му, небрежно наклонена, и прикладът лежеше на височината на кръста му. Приходата стоеше спокойно. Заешкият му калпак беше повдигнат над челото. Краката му, обути в дебели навои, приличаха на диреци. Мазната торба лежеше върху хълбока му като голяма буца. Върху подплатената с кожи полушубка беше опасал кучешките синджири.

Вятърът се блъскаше в двамата и развяваше спуснатите наушници от скиорската шапка на учителя. Топлата вълна, преминала планината, подяждаше снега.

Като почакаха още няколко минути, Приходата започна да вика кучетата. Учителят свали пушката от рамото си, прицели се в една драка и дръпна спусъка. Гърмът изпълни с пукот целия проход и върху снега край драката се появиха черни точки.

— На-а-а̀, Арап! На-а-а̀, Волга! — викаха и двамата.

Изведнъж от гората се измъкна кучката. Главата й беше изцапана с пръст.

Щом я видя, Приходата веднага разбра какво се е случило.

— Казах ли ти аз, че е същата лисица! — извика той. — Пак се е завряла в скалите! Ах, веринката й!… Води ни, Волго, води ни! — обърна се той към кучката.

Волга го погледна със зачервените си очи и се върна в гората, като се обръщаше да види дали я следват.