Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (88)

Дванадесета глава

Нора бе склонила глава върху рамото на Смитбак и сълзите й се стичаха от затворените клепачи. Отчаянието я бе изтощило. Направила бе всичко по силите си — но въпреки това то не бе достатъчно.

Но после, в мъглата на мъката си, изведнъж осъзна, че звукът; издаван от електрокардиографа се бе стабилизирал.

Бързо вдигна глава и погледна мониторите. Кръвното налягане се бе стабилизирало, пулсът леко се бе повишил — до 60 удара в минута.

Стоеше в хладната стая и трепереше. В крайна сметка физиологичният разтвор бе изпълнил ролята си. Благодаря ти. Благодаря ти.

Смитбак беше още жив. Но опасността далеч не беше преминала. Ако не продължеше да възстановява телесната течност, той скоро щеше да изпадне в шок.

Торбичката с физиологичен разтвор бе празна. Огледа стаята и забеляза малък хладилник. Отвори го. Вътре имаше половин дузина еднолитрови торбички с такъв разтвор, опасани с тръбичките към системата. Взе една, извади старата тръбичка от катетъра, махна празната торбичка, захвърли я настрани, окачи на стойката новата и включи тръбичката й. Видя как течността бързо закапа в прозрачната тръбичка. Междувременно жизнените параметри на Смитбак оставаха слаби, но стабилни. С малко късмет щеше да се оправи — ако успееше да го измъкне оттук и да го отведе в болница.

Огледа количката. Беше на колела, но те бяха вдигнати. Имаше и колани. Ако можеше да намери изход от подземието, може би щеше да успее да измъкне количката нагоре по стълбите. Струваше си да опита.

Претърси шкафовете в операционната, измъкна половин дузина зелени хирургически чаршафи и зави Смитбак с тях. Намери едно фенерче-писалка и го мушна в джоба си. Хвърли отново един поглед на мониторите в челото на операционната маса, след това погледна към тъмния отвор, който водеше надолу. Оттам бе долетял гърмът на втория изстрел. Ала изходът от къщата се намираше нагоре, а не надолу. Не й се искаше да изоставя Смитбак дори само за миг, но беше от жизненоважно значение той да получи медицинска помощ колкото е възможно по-бързо.

Извади фенерчето от джоба си, прекоси стаята и излезе от вратата в отвъдния каменен коридор.

Беше въпрос на пет минути да изследва подземието — лабиринт от тесни коридори и малки влажни стаи, — всичките с неизмазани каменни стени. Проходите и коридорите бяха ниски и тъмни и тя на няколко пъти изгуби посоката си. Намери сгромолясалия се асансьор — и, за жалост, трупа на О’Шонеси — но асансьорът бе извън строя и нямаше никакъв начин за изкачване по шахтата му. В крайна сметка откри масивна желязна врата, обкована и занитена, която определено трябваше да води нагоре. Заключена беше. Помисли си, че Пендъргаст би могъл да я отключи, но Пендъргаст го нямаше.

Най-сетне се върна в операционната, зъзнеща и паднала духом. Ако имаше някакъв друг изход от подземието, то той бе твърде добре прикрит, за да го открие. Намираха се в капан.

Приближи към Смитбак, който беше още в безсъзнание, и погали кестенявата му коса. Погледът й отново се спря върху отвора в стената, който водеше към спускащо се надолу стълбище. Беше тъмно като в рог и не се чуваше никакъв шум. Дойде й на ума, че бе тъй тихо от доста време, от последния изстрел. Какво ли би могло да се случи? — запита се тя. — Възможно ли е Пендъргаст да…

— Нора?

Гласът на Смитбак бе едва доловим шепот. Погледна веднага към него. Очите му бяха отворени, бледото лице — изтерзано от болка.

— Бил! — извика тя и сграбчи ръцете му. — Слава Богу!

— Тая работа взе да ми става навик — прошепна той.

Отпървом тя си помисли, че не е на себе си.

— Какво?

— Ами да ме ранят и да се събудя и да видя как се грижиш за мен. Същото се случи и в Юга, не помниш ли? Веднъж стига.

Опита се да се усмихне, но болката изкриви чертите на лицето му.

— Бил, не говори — рече тя и го погали по бузата. — Ще се оправиш. Ще те измъкнем оттук. Ще намеря…

Но, слава Богу, той отново бе изпаднал в безсъзнание.

Погледна показанията за жизнените му параметри и усети огромно облекчение. Бяха се подобрили — вярно, едва-едва. Торбичката с физиологичен разтвор продължаваше да влива жизненоважната течност в организма му.

И точно тогава тя чу писъка.

Долетя откъм тъмното стълбище — слаб и приглушен. Въпреки това беше най-страховитият, най-смразяващият писък, който някога бе чувала. Започна като висок, пронизителен крясък — почти нечовешки. Остана все така пронизителен поне минута, след което потрепна, премина във вой, преди да се превърне в задъхано, хленчещо ръмжене. А след това се чу далечен звън от удар на метал върху камък.

После отново настана тишина.

Тя се бе вторачила в отвора в стената и мислите й бързо запрепускаха из различните възможности. Какво се бе случило? Дали Пендъргаст бе мъртъв? Ами противникът му? Дали и двамата не бяха мъртви?

Ако Пендъргаст бе ранен, тя трябваше да му помогне. Той можеше да отвори желязната врата или да намери някакъв друг начин да измъкне Смитбак от тази дяволска дупка. От друга страна, ако „Хирурга“ беше още жив, а Смитбак — мъртъв, — на нея рано или късно щеше да й се наложи да се изправи пред него. Най-добре — по-скоро, за да може тя да диктува условията. Проклета да е, ако остане тук да чака — като мюре за „Хирурга“, който ще се върне и ще я ликвидира — а след това ще довърши и работата си по Смитбак.

Взе от подноса с хирургически инструменти скалпел с широко лезвие. След това със скалпела в едната ръка и с фенерчето в другата приближи вратата, която водеше към подземието.

Тесният изтеглен встрани каменен панел бе перфектно прикрит, за да изглежда като част от стената. Зад нея бе кладенец, пълен с мрак. Тя насочи лъча на фенерчето напред и започна да се спуска — бавно и тихо.

Когато стигна последната извивка на спиралата, изгаси фенерчето и спря с разтуптяно сърце. Питаше се какво да предприеме. Ако светне да се огледа, може да издаде присъствието си и да се превърне в идеална мишена за „Хирурга“, ако той я дебнеше там в мрака. Но без светлината просто не можеше да продължи.

Фенерчето беше риск, който трябваше да поеме. Включи го отново, слезе до долу и неволно ахна.

Беше се озовала в дълга и тясна стая, пълна от пода до тавана с бутилки. Силният лъч, който се стрелкаше по безкрайните редици, хвърляше безброй цветни отблясъци по стените, създаваше у нея впечатлението, че е попаднала някак си зад витрина от цветно стъкло.

Още колекции. Какво можеше да означава това?

Нямаше обаче време да се спира, да се чуди. Два чифта отпечатъци водеха към мрака напред. А по прашния под се виждаха и капки кръв.

Прекоси стаята колкото е възможно най-бързо, мина под свода и се озова в друга стая, пълна с бутилки. Следите продължаваха. В края на тази стая имаше сводест вход, затворен с гоблен с ресни.

Изгаси фенерчето и тръгна към нея. Там изчака в непрогледния мрак и се вслуша напрегнато. Не долови никакъв шум. Безкрайно предпазливо отдръпна гоблена и се взря в тъмнината. Не можеше да види нищо. Помещението отвъд изглеждаше безлюдно, но нямаше как да бъде сигурна в това — трябваше просто да рискува. Пое дълбоко дъх и включи фенерчето.

То освети по-голямо помещение, изпълнено с дървени изложбени шкафове. Забърза напред, заобикаляше шкафовете, за да стигне до свода в дъното, който водеше към поредица от по-малки ниши. Мушна се в най-близката от тях, пак изгаси фенерчето и се заслуша за някакъв звук, който би й подсказал, че са усетили присъствието й. Нищо. Включи отново фенерчето и продължи напред към стая, пълна с жаби и гущери, змии и хлебарки, паяци с най-разнообразни форми и цветове. Нямаше ли край този „музей на чудатостите“ на Ленг?

В края на помещението спря пред поредния сводест вход, водещ към мрака, отново приклекна, изгаси фенерчето и се опита да чуе шум, който идва отвъд.

И тогава чу звукът.

Достигаше до нея слаб, отекнал и изкривен от преминаването си през каменните коридори. Колкото и да беше далечен, той мигновено вледени кръвта й — беше нисък нечленоразделен стон, който ту се надигаше, ту спадаше в зловеща последователност.

Изчака настръхнала още миг. Първоначално мускулите й се напрегнаха, готови да предприемат неволно отстъпление. Но сетне с безкрайно усилие на волята тя успя да се овладее. Каквото и да имаше отвъд, тя трябваше рано или късно да се изправи лице в лице срещу него. Пендъргаст може би се нуждаеше от помощта й.

Събра смелост, включи фенерчето си и хукна напред. Прекоси още няколко стаи, пълни с шкафове със стъклени врати; през помещение с, както изглежда, стари одежди; а след това — през старинна лаборатория, пълна с колби и стъклени спирали, покрити с прах апарати с множество циферблати и ръждясали ключове. Тук между лабораторните маси тя спря рязко, за да се ослуша отново.

Чу отново звук, вече доста по-близо, може би идваше от съседното помещение. Беше шум от стъпките на вървящ човек — шум от тътрене. Вървеше към нея.

Почти без да се замисли тя се хвърли под най-близката маса, изключвайки едновременно с това фенерчето.

До ушите й долетя нов шум, ужасяващо нереален и все пак човешкият му произход не можеше да се сбърка.

Започна като ниско потракване, като картечен откос на тракащи зъби, пресичан на няколко пъти от дълбоко и мъчително вдишване. След това дойде високият едва поносим вой. Изведнъж целият този шум секна. И тогава Нора отново долови в тишината шума на тътрещи се стъпки, които идваха към нея.

Остана скрита зад масата, парализирана от страх, а шумът от тътрещи се крака приближаваше в непрогледния мрак. Изведнъж ужасяващ писък раздра тъмата. Той бе последван от закашляне, шум от повръщане и плискане на течност върху камъка. Ехото от писъка затихна бавно, отеквайки в каменните помещения зад гърба й.

Нора се опитваше да успокои сърцебиенето си. Въпреки животинския си рев, нещото, което приближаваше към нея, бе човек. Не можеше да бъде друго и тя не биваше да го забравя. А щом бе човек, кой друг би могъл да бъде, освен Пендъргаст или „Хирурга“? Нора почувства някак си, че това трябва да е „Хирурга“. Може би беше ранен от Пендъргаст. Или беше напълно луд.

Разполагаше с едно предимство — той, изглежда, не знаеше къде се намира тя. Можеше да го нападне из засада и да го убие със скалпела. Ако бе в състояние да събере достатъчно смелост за това.

Приклекна зад лабораторната маса, стиснала скалпела в треперещата си ръка, фенерчето — в другата, стаена в обгръщащия я мрак. Тътрещите се стъпки спряха. После ги чу отново — стържещи, несигурни. Той вече беше в същото помещение, в което се намираше и тя.

Стъпките бяха неравни, прекъсвани от чести паузи. Мина минута, през която не се чуваше никакво движение, после — четири-пет несигурни крачки. Сега вече можеше да чува и дишането му. Не само че не бе нормално, но беше някак си насечено, придружено от всмукващ звук, сякаш въздухът преминаваше през мокър отвор.

Последва внезапна шумова експлозия — онзи се препъна в някакъв голям апарат, събори го на земята с трясъка на строшена стъклария. Шумът отекна на няколко пъти в каменните сводове.

Дръж се, рече си Нора. Дръж се. Ако това беше „Хирурга“, Пендъргаст трябва да го е ранил тежко. Ала къде тогава беше той? Защо не следваше „Хирурга“?

Сега шумът идваше от не повече от седем метра разстояние. Дочу драскане, глух ропот, тежко дишане, издрънчаха някакви стъклени отломки; онзи се изправяше след падането. Чу първата провлачена стъпка, после втора. Той продължаваше да върви към нея мъчително бавно. И през цялото време чуваше това негово дишане — хъркащо, с гъргорене, сякаш въздухът преминаваше през пробит шнорхел. Нора никога не беше чувала подобно нещо през живота си — толкова обезсилено човешко дишане.

Три метра. Нора стисна по-здраво скалпела, след като потокът от адреналин в кръвта й се засили. Ще включи фенерчето и ще се хвърли напред. Изненадата щеше да й даде предимство, особено ако той бе ранен.

Чу ново силно изхъркване, последвано от тежка стъпка; тежко вдишване — и пак стъпка; тишина, после — тътрузене на крак. Почти беше стигнал до нея. Тя приклекна, напрегна всички мускули, готова да го заслепи е фенерчето и да нанесе фаталния удар.

Още една стъпка, ново тътрене, след което тя атакува. Светна фенерчето, но вместо да се хвърли напред със скалпела, тя замръзна на място, с вдигната ръка, в която острието проблесна в лъча светлина.

А след това тя изпищя.