Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (33)

Дванадесета глава

Патрик О’Шонеси стоеше на ъгъла на седемдесет и втора улица и „Сентръл парк уест“ и гледаше фасадата на жилищната сграда „Дакота“. Имаше обширен сводест вход, който водеше към вътрешен двор, а след входа сградата заемаше почти една трета от карето до следващата пресечка. Точно тук, в мрака, бе нападнат Пендъргаст.

Всъщност обстановката изглеждаше точно такава, каквато е била, когато Пендъргаст е бил намушкан — само дето липсваше старецът, разбира се; онзи с бомбето, когото Пендъргаст бе видял. Учудващото беше, че почти бе успял да надвие агента на ФБР, дори ако се отчете факторът изненада.

О’Шонеси се запита отново какво, по дяволите, диреше тук. Не беше на служба. Би трябвало да е в „J. W.“, да удари няколко питиета с приятели или да се мотае из апартамента си и да слуша новия запис на „Продадена невеста“. Не му плащаха, защо тогава да му пука?

Но колкото и да е странно, пукаше му.

Къстър, разбира се, се бе отнесъл пренебрежително като към обикновено улично нападение:

— Скапан провинциален дървеняк, нищо чудно, че са му наръгали задника.

Е, О’Шонеси знаеше, че Пендъргаст не беше дървеняк. Човекът навярно подчертаваше новоорлеанските си корени, само за да изненада хора като Къстър със свален гард. А и не мислеше, че Пендъргаст е станал жертва на случайно нападение. Но сега беше време да реши: какво трябва да предприеме по въпроса?

Бавно пое към мястото на нападението.

По-рано същия ден бе посетил Пендъргаст в болницата. Пендъргаст му бе намекнал, че ще бъде от полза — даже много от полза — да получат доклада на съдебния лекар за костите, намерени на строителната площадка. О’Шонеси осъзна, че за да го стори, трябваше да заобиколи Къстър. Пендъргаст искаше да получи и повече информация за предприемача Феърхевън — за когото Къстър бе дал да се разбере, че е извън досега им. Точно тогава О’Шонеси установи, че бе прекрачил онази невидима линия, която разделяше това да работи за Къстър, и да работи за Пендъргаст; Беше ново, опияняващо чувство: за първи път през живота си работеше с човек, когото уважаваше. Човек, който не го осъждаше предварително за минали истории, нито пък се отнасяше към него като към безполезно ирландско ченге от пето поколение. Именно това бе причината да е тук, пред „Дакота“, без да е на служба. Точно това бе нещото, което единият партньор трябваше да стори, когато другият бе попаднал в беда.

Както и можеше да се очаква, Пендъргаст не бе словоохотлив за нападението. Но за О’Шонеси то не носеше белезите на случайна атака. Спомни си смътно дните на обучението си в Полицейската академия, всичките онези статистики за различни видове престъпления и как са били извършени. Тогава имаше големи намерения за онова, което щеше да извърши в полицията. Но това бе преди да беше взел двеста долара от една проститутка, само защото я бе съжалил.

И — трябваше да признае пред себе си — защото парите му трябваха.

О’Шонеси се закашля и се изплю на тротоара.

В академията ги учеха: мотив, средства, възможност. Да започнем от мотивите. Защо ще убиват Пендъргаст?

Подреди фактите. Първо: той разследва сериен убиец отпреди 130 години. Тук мотив липсва: убиецът е отдавна мъртъв.

Второ: появява се убиецът папагал. Пендъргаст се явява на аутопсията, още преди тя да е започнала. Господи, помисли си О’Шонеси, той трябва да е знаел за какво става дума, преди лекаря да научи. Пендъргаст бе направил връзката между убиеца на туристката и убийствата от деветнайсети век.

Но как?

Трето: Пендъргаст бива нападнат.

Това бяха фактите — такива, каквито ги виждаше О’Шонеси. Какво заключение можеше да се направи?

Че Пендъргаст вече е знаел нещо важно. И че убиецът папагал също го е знаел. Каквото и да беше, то бе достатъчно важно този убиец да поеме риска да го нападне на Седемдесет и седма улица — която не би могла да бъде наречена напълно пуста в девет вечерта — и почти да успее да го убие, което пък бе най-удивително.

О’Шонеси изруга. Голямата загадка бе самият Пендъргаст. Би му се искало Пендъргаст да се държи като равен, да сподели повече информация. Но той го държеше на тъмно. Защо? Сега именно това е въпросът, който си струваше да бъде зададен.

Отново изруга. Пендъргаст задаваше маса въпроси, но не споделяше в замяна нищо. И защо си губеше времето в тази хубава есенна вечер, да се скита край „Дакота“ и да търси несъществуващи улики за един човек, който не искаше помощ?

Я успокой топката, рече си О’Шонеси. Пендъргаст бе най-логичният и методичен човек, когото познаваше. Трябва да си има свои причини. Всичко с времето си. А междувременно тук само си губеше времето. Време беше за вечеря и за последното издание на „Оперни новини“.

О’Шонеси се обърна да поеме към дома. И точно тогава зърна появилия се иззад ъгъла висок силует.

Инстинктивно се мушна в най-близкия вход. Зачака. Силуетът стоеше на ъгъла, където самият той бе стоял преди няколко минути, огледа се. След тора пое бавно и потайно към него.

О’Шонеси се стегна, потъна по-дълбоко в сянката. Силуетът се промъкваше крадешком близо до сградата, спря на мястото, където бе нападнат Пендъргаст. Светна с фенерче. Май оглеждаше тротоара, озърна се. Определено не беше ченге. А за нападението не беше съобщено в пресата.

О’Шонеси взе мигновено решение. Извади служебния си револвер с дясната ръка и полицейската си значка с лявата. След това излезе от сянката.

— Полиция — рече тихо, но твърдо. — Не мърдай. Искам да виждам ръцете ти.

Силуетът отскочи встрани с вик и вдигна мършавите си дълги ръце.

— Чакай! Не стреляй! Аз съм репортер!

Когато го позна, О’Шонеси се успокои.

— А, значи сте вие — рече и прибра разочарован револвера в кобура.

— Аха, и това сте вие — свали треперещите си ръце Смитбак. — Ченгето от откриването на изложбата.

— Сержант О’Шонеси.

— Точно така. И какво търсите тук?

— Предполагам същото, което и вие — отвърна О’Шонеси.

Но изведнъж замлъкна, спомни си, че разговаря с репортер. Никак нямаше да е хубаво, ако това стигнеше до Къстър.

Смитбак избърса челото си със замърсена носна кърпа.

— Изплашихте ме до смърт.

— Съжалявам. Изглеждахте подозрителен.

Смитбак поклати шава.

— Представям си. — Огледа се. — Намерихте ли нещо?

— Не.

Последва кратко мълчание.

— Кой мислите, че го е сторил? Смятате ли, че е някой уличен престъпник?

Макар Смитбак да преповтаряше същите въпроси, които сам си бе задавал допреди малко, О’Шонеси само сви рамене. Най-добре беше в случая да си държи устата затворена.

— Полицията сигурно има някакви версии.

О’Шонеси отново сви рамене.

Смитбак пристъпи по-близо и сниши гласа си:

— Вижте, разбирам кога работата е поверителна. Мога да ви цитирам като „източник, който пожела да остане анонимен“.

О’Шонеси нямаше да допусне да попадне в такъв капан.

Смитбак въздъхна и погледна сградата като за последно.

— Е, тук няма какво повече да се види. А щом сте решили да мълчите до дупка, ще ида да пийна нещо. Да се възстановя от този уплах, дето ми го натресохте. — Мушна кърпата в джоба си и рече: — Лека нощ, сержант.

Тръгна да си ходи. Но се спря изведнъж, сякаш му беше хрумнало нещо.

— Искате ли да дойдете с мен?

— Не, благодаря.

— Хайде — рече репортерът, — не изглеждате като да сте на служба.

— Казах не.

Смитбак направи крачка към него.

— Знаете ли какво, сега като си помислих, ние можем да си помогнем един другиму. Разбирате ли какво имам предвид? Аз трябва да бъда в течение на това разследване на „Хирурга“.

— „Хирурга“ ли?

— Не сте ли чули? Така „Поуст“ кръсти серийния убиец. Хитро, нали? Както и да е, имам нужда от информация, а бас ловя, че И вие имате нужда от информация. Прав ли съм?

О’Шонеси не отвърна нищо. Той наистина се нуждаеше от информация. Но се съмняваше дали Смитбак разполага с нещо, или просто бръщолевеше глупости.

— Ще бъда откровен с вас, сержант. Провалих се с онова убийство на туристката в Сентръл парк. И сега трябва да издрапам до нови разкрития, инак редакторът ще ме излапа на закуска. Нужно ми е малко предварителна информация тук и там, нищо специално, само едно кимване от приятел — от вас, например. Това е всичко.

— С каква информация разполагате? — попита предпазливо О’Шонеси. Сети се за онова, което Пендъргаст му беше казал. — Имате ли нещо, да речем, за Феърхевън?

Смитбак изблещи очи.

— Да не се майтапите? Разполагам с цяла торба информация за него. Не че ще ви свърши кой знае каква работа, но съм готов да я споделя. Хайде да поговорим за това на едно питие.

О’Шнеси огледа улицата. Въпреки че бе взел решение, се почувства изкушен. Смитбак може и да беше проститутка, но поне — от почтените проститутки. А и бе работил преди с Пендъргаст, макар че репортерът изглежда не беше особено — ентусиазиран да си спомня за това. А пък в крайна сметка Пендъргаст го бе помолил да направи досие на Феърхевън.

— Къде?

Смитбак се усмихна.

— Да не ме будалкате? Най-добрите барове на Ню Йорк са само на една пряка западно от тук, на „Колумб“. Знам страхотно място, където ходят всички типове от музея. Нарича се „Жостите“. Хайде, първият ред питиета е от мен.