Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (56)

Трета глава

Като се улавяше и стъпваше по корнизите и каменните апликации, Смитбак бавно се катереше по стената към каменната амбразура на един от прозорците на втория етаж. Беше по-трудно, отколкото очакваше; успя да одраска бузата си и да си премаже един пръст. И, разбира се, съсипваше чифт ръчно изработени италиански мокасини за двеста и петдесет долара. Може би „Таймс“ щеше да го възмезди. С разперени ръце и крака, залепнал за къщата, той се чувстваше ужасно нелепо, като разголен. Сигурно има и по-лесен начин човек да спечели „Пулицър“, помисли си. Сграбчи перваза на прозореца и се издигна с пъшкане. След като достигна перваза, той постоя така известно време, за да си поеме дъх и да се огледа. Улицата още беше тиха. Изглежда никой не бе забелязал нищо. Насочи вниманието си към мръсното стъкло на прозореца.

Стаята зад него изглеждаше съвсем празна и тъмна. На анемичните, коси снопчета светлина, се виеха облачета прашинки. В дъното й се виждаше затворена врата. Но нищо не подсказваше какво има отвъд тази стая, в останалата част от къщата.

Ако искаше да научи повече, трябваше да влезе.

Каква вреда можеше да причини? Къщата определено бе необитаема от десетилетия. Навярно беше вече публична собственост — на градските власти. Ако се откажеше сега, щеше да се наложи да започне отначало. В съзнанието му нахлу лицето на редактора, размахал снопче ръкописи, с облещени от гняв очи. Ако искаше да го възмездят за съсипаните обувки, най-добре щеше да е да се сдобие с нещо, което да им покаже.

Опита прозореца и, както и очакваше, той се оказа заключен. Или може би клеясал с времето. За миг се поколеба, огледа се отново. Мисълта да се спуска отново по стената бе още по-неприятна от самото изкатерване дотук. Онова, което виждаше през прозореца, не му говореше нищо. Трябваше да влезе — само да огледа набързо. А и не можеше вечно да стои на перваза. Ако някой мине и го види…

Тогава забеляза полицейската кола на няколко пресечки южно по „Ривърсайд драйв“. Тя бавно се носеше на север.

Бързо свали сакото си, сви го на топка и го опря на най-долното от големите стъкла. Натисна с рамо и то поддаде с остро изпукване. Измъкна парчетата, остави ги на перваза и пропълзя вътре.

Вече в стаята, той се изправи и надникна през прозореца. Всичко беше спокойно — никой не бе забелязал проникването му. След това се обърна е се ослуша напрегнато. Тишина. Подуши въздуха. Миришеше, не неприятно, на стари тапети и на прах — не беше застоялият въздух, който очакваше. Пое на няколко пъти дълбоко дъх.

Мисли си за статията. Мисли за „Пулицър“-а. Мисли за Нора. Ще направиш една бърза разузнавателна обиколка и ще се измъкнеш.

Изчака, за да свикнат очите му с тъмнината. В дъното имаше лавица с една-единствена книга върху нея. Смитбак отиде и я взе. Беше трактат от деветнайсети век, озаглавен „Mollusca“ със златна гравюра на мида върху корицата. Смитбак почувства как сърцето му се разтуптя — книга по естествознание. Отвори я, надяваше се да намери печат с надпис „Екскалибрис Енок Ленг“. Нямаше. Прелисти страниците, търсеше някакви бележки в нея, после остави книгата на мястото й.

Време беше да огледа къщата.

Внимателно събу обувките си, постави ги до прозореца и продължи по чорапи. С тихи стъпки се отправи към затворената врата. Подът изскърца и той спря. Но отново се възцари дълбока тишина. Едва ли в къщата имаше някой — тя изглеждаше така, че дори наркоманите и клошарите я бяха пощадили — но въпреки това разумно беше да е предпазлив.

Сложи ръка върху топката на бравата, завъртя я съвсем бавно и открехна вратата с няколко сантиметра. Надникна през процепа. Тъмнина. Отвори я по-широко за да може мъждивата светлина от прозореца зад гърба му да нахлуе в коридора. Забеляза, че е много дълъг, доста внушителен, с тъмнозелени релефни тапети. В позлатени ниши на стените висяха картини, обвити с бели платна, окачени по тежките рамки. В дъното на коридора широко мраморно стълбище се спускаше надолу и чезнеше в по-гъстия мрак. На горната площадка на стълбището стоеше нещо — навярно статуя? — също обвито в бял чаршаф.

Смитбак затаи дъх. Наистина изглеждаше, че къщата е била затворена и необитавана след смъртта на Ленг. Фантастично!

Нима всичките тези неща са принадлежали на Ленг?

Пристъпи няколко крачки по коридора. Тогава усети как миризмата на плесен и прах се примеси с нещо по-неприятно — някакъв органичен, сладникав мирис на гниене. Сякаш старото сърце на къщата най-сетне бе спряло.

Може би подозренията му бяха основателни и Ленг бе погребал телата на жертвите си зад старите викториански тапети.

Спря се на една ръка разстояние пред някаква картина. Воден от любопитство, посегна и повдигна единия край на бялото платно. Изгнилият плат падна в облак от прах и парцали и той отстъпи назад, сепнат за миг. Разкри се тъмна картина. Смитбак се вгледа по-отблизо. Картината изобразяваше вълча глутница, разкъсваща елен в гъста гора. Беше ужасяваща с анатомичните си подробности, но въпреки това великолепно живописвана и без съмнение струваше цяло състояние. С нараснало любопитство Смитбак пристъпи към следващата ниша, чието покривало също се превърна в прах при докосването му. Сюжетът на тази картина бе лов на кит — огромен спермацетов кит, обвързан с въжетата на харпуните, мятащ се в предсмъртен гърч, от отвора за дишане изригваше яркочервена артериална кръв, а опашката му бе запратила във водата цяла лодка харпунисти.

Смитбак не можеше да повярва на късмета си. Беше попаднал на златна жила. Но това не беше само гол късмет — беше резултат на тежък труд и внимателно проучване. Даже Пендъргаст още не бе установил къде е живял Ленг. Така щеше да спаси службата си в „Таймс“, а може би — дори връзката си с Нора. Защото беше сигурен, че каквато и информация за Ленг да търсеха Нора и Пендъргаст, тя се намираше тук.

Смитбак зачака, вслушан напрегнато, ала не чу никакъв шум да идва отдолу. Пое по покрития с килимена пътека коридор — бавно, с малки, безшумни крачки. След като стигна до покритата статуя до перилата на стълбището, посегна и сграбчи платното. Изгнило като останалите, то се разпадна и се свлече на пода на купчинка. Във въздуха се вдигна облак прах, разнесе се суха миризма на гнилоч и на плесен.

Отначало изпита страх и слисване при гледката, докато най-сетне не започна да схваща видяното. Всъщност то представляваше увиснало на клон препарирано шимпанзе.

Молците и плъховете бяха изгризали по-голямата част от лицето, оставяйки вдлъбнатини и дупки, през които се виждаха кафеникави кости. И устните ги нямаше, затова шимпанзето имаше ухиленото изражение на агонизираща мумия. Едното му ухо висеше на „косъм“ от изсъхнала плът и докато Смитбак гледаше, то меко тупна на земята. Едната ръка на шимпанзето държеше покрит с восък плод; с другата, се държеше за корема, сякаш го болеше. Само мънистата на очите му изглеждаха като живи и те се взираха в Смитбак с маниакална сила.

Сърцето на Смитбак се разтуптя силно. В крайна сметка Ленг бе таксономист^[1], колекционер и член на Академията. Дали и той, както и Макфадън и останалите, е имал своя собствена колекция, или тъй наречения „музей на чудатости“? Дали това разложило се шимпанзе не беше част от колекцията му?

Отново изпита нерешителност. Дали да не си тръгне веднага?

Отстъпи крачка назад от шимпанзето и надникна към стълбището. Нямаше никаква светлина, освен оскъдните снопчета лъчи, прокрадващи се през закованите дъски на капаците и дървените жалузи. Постепенно започна да долавя неясните очертания на нещо, което приличаше на зала за приеми с дъбов паркет на пода. По него бяха пръснати различни екзотични кожи — на зебра, на лъв, на тигър, на антилопа орикс, на пума. Имаше и маса предмети, завити в бели чаршафи. До облицованите с ламперия стени бяха подредени старинни шкафове със стъклени вратички. Върху тях бяха поставени в изложбени витрини различни предмети, всеки с бронзова табелка, прикрепена в основата на витрината.

Да, това наистина беше колекция — колекцията на Енок Ленг.

Смитбак стоеше, здраво стиснал най-горната топка на перилата. Въпреки факта, че, както личеше по всичко, нищо в къщата не изглеждаше да е пипнато, дълбоко в себе си той имаше усещането, че тя не е била пуста през всичкото това време. Струваше му се, че по някакъв начин за нея някой се е грижил. Това означаваше, че трябва да има пазач. Необходимо бе веднага да се обърне и да изчезва.

Но тишината бе толкова дълбока, че той се поколеба. Колекциите долу си струваха да им хвърли едно око: Интериорът на къщата и колекциите в нея щяха да изиграят голяма роля в статията му. Ще слезе долу за малко — само за малко — да види какво се крие под белите платна. Направи една предпазлива крачка, после втора… и след това чу тихото изщракване зад гърба си. Обърна се мигновено с разтуптяно сърце.

На пръв поглед нищо не се беше променило. След това осъзна, че сигурно вратата, през която бе влязъл, се бе затворила. С облекчение пое дълбоко дъх: порив на вятъра от счупения прозорец бе затръшнал вратата.

Продължи да се спуска по виещото се мраморно стълбище, стиснал здраво перилото. На най-долната площадка сиря, присви очи и се взря в още по-гъстия мрак. Тук миризмата на гнило и на разложение изглеждаше по-силна.

Погледът му се спря върху някакъв предмет по средата на залата. Едно от платната бе дотолкова изгнило, че се бе свлякло от нещото, което покриваше. В тъмното изглеждаше странно, сякаш осакатено. Смитбак пристъпи напред и се взря — изведнъж осъзна какво беше — вдигнат на пиедестал екземпляр на малък хищен динозавър. Беше обаче изключително добре запазен — вкаменената тъкан още бе прилепена към костите, имаше няколко вкаменени вътрешни органа, дори големи ивици вкаменена кожа. А върху кожата се виждаха очертания, които човек не можеше да сбърка — на пера.

Смит застина слисан на мястото си. Това бе изумителен екземпляр с неоценима за науката стойност. Напоследък учените подхванаха хипотези, че някои динозаври, дори Тиранозавър Рекс може би са имали оперение. Ето го доказателството. Сведе поглед. Върху бронзовата табелка бе изписано: „Неизвестен коелораптор от река Ред Диър, Албърта, Канада.“

Смитбак насочи вниманието си към шкафовете, погледът му се спря върху няколко човешки черепа. Приближи. Малката бронзова плочка под тях съобщаваше: „Серия от хуманоиди от пещерата «Шварткопе»“, Южна Африка. Смитбак не можеше да повярва на очите си. Знаеше достатъчно, за да е наясно, че вкаменелостите на хуманоиди са изключително редки. А тези десетина черепа бяха най-добре запазените от всички, които беше виждал. Това щеше да предизвика революция в изследването на хуманоидите.

Някакъв блясък привлече погледа му към следващия шкаф. Пристъпи към него. Беше отрупан със скъпоценни камъни, но вниманието привличаше голям, зелен камък с размера на яйце от червеношийка. Върху етикета пишеше: „Диамант, безукорен екземпляр от Тера Новотни, Сибир, 216 карата, смята се за единственият зелен диамант в света.“ До него, в голяма стъклена кутия имаше огромни рубини, сапфири и по-екзотични камъни, чиито имена дори не би могъл да произнесе без усилия. Те намигаха в мрака — скъпоценни камъни, поне равни по качество на най-хубавите, притежавани от Нюйоркския музей. Те изглежда са били „гвоздеят на програмата“ всред останалите експонати. На една съседна лавица бяха поставени златни кристали, невероятно красиви, дантелени като снежинки, но единият бе голям колкото грейпфрут. Под тях имаше редица теюгити — повечето грозни черни бучки, но някои с красив тъмнозелен или виолетов оттенък.

Смитбак отстъпи крачка назад. Умът му трудно възприемаше богатството и разнообразието на изложеното. Само като си помисли човек, че всичко това е стояло тук, в тази съборетина, цели сто години… Обърна се и импулсивно дръпна плата от малък образец зад себе си. Платът се разпадна и пред очите му се появи странно препарирано животно — едър, приличащ на тапир бозайник с огромна муцуна, силни предни крака, глава като луковица и извити бивни. Никога не беше виждал подобно създание — някаква приумица на природата. Наведе се, за да прочете едва различимия в мрака етикет: „Единствен екземпляр на Мегалопедус с бивни, описан от Плиний, смятан за измислица, докато този екземпляр не е бил застрелян в Белгийско Конго от английския изследовател полковник сър Хенри Ф. Мортън през 1869 година.“

Мили Боже, помисли си Смитбак, възможно ли бе да е вярно? Голямо млекопитаещо, напълно неизвестно на науката? Или беше фалшификат? Изведнъж му хрумна тази мисъл: възможно ли бе всички тези екземпляри да са фалшификати? Огледа се и осъзна, чене бе възможно. Ленг не би събирал фалшификати, дори в сумрака можеше да се убеди, че бяха истински. Тези бяха истински. А ако и останалата част от колекцията в къщата беше като тази, тогава тя беше може би най-голямата природонаучна сбирка в света. Това не беше просто „музей на чудатостите“. Беше твърде тъмно, за да си води записки, но Смитбак знаеше, че щеше да мине и без тях — онова, което бе видял, се запечата завинаги Й съзнанието му.

Подобна възможност можеше да се случи само веднъж в живота на репортера.

Дръпна още едно покривало и насреща му се озова масивният, изправен на задните си крака вкаменен скелет на късомуцунеста пещерна мечка, застинала в миг на безмълвен рев с остри като кинжали черни зъби. Гравираната бронзова табелка върху дъбовата поставка сочеше, че находката е от катранените шахти на каньона Къц в Ню Мексико.

Прекоси безшумно, по чорапи, залата за приеми, дръпваше тук и там чаршафите-покривала, за да разкрие цяла редица от бозайници от Плейстоцена — великолепни екземпляри, равностойни, или дори по-хубави от тези в музея, — която завършваше с няколко чудесно запазени неандерталски скелета, някои с оръжия и оръдия на труда, а един от тях — с нещо като огърлица от зъби.

— Смитбак погледна настрани и забеляза мраморна арка, която водеше към съседна зала. В средата й бе изложен огромен, надупчен метеорит, най-малко два метра в диаметър, обрамчен с редици шкафове.

Метеоритът бе с рубинен цвят.

Извърна поглед от него и вниманието му привлякоха предметите на махагоновите лавици до близката стена. Там имаше странни маски, кремъчни остриета на копия, череп, инкрустиран с тюркоази, ножове, украсени със скъпоценни камъни, жаби в стъкленици, хиляди пеперуди в кутии със стъклени капаци — всичко подредено до последния детайл, съгласно систематиката и класификацията.

Смитбак забеляза, че осветителните тела не бяха електрически. Бяха газови, всяко с малка тръбичка, водеща до „чорапче“, покрито с кристален абажур. Беше невероятно. Това трябваше да бъде къщата на Ленг — такава, каквато я бе оставил. Все едно просто бе излязъл от нея, бе наредил да я обковат с капаци и си бе тръгнал…

Смитбак спря, вълнението му изведнъж стихна. Очевидно тази къща не бе останала същата — недокосната след смъртта на Ленг. Трябваше да има пазач, който да я навестява постоянно. Някой бе обковал с ламарина прозорците и бе покрил с платна предметите от колекцията. Отново го обзе чувството, че къщата не бе празна, че в нея имаше още някой.

Тишината; „бдителните“ експонати и гротескни екземпляри, всепоглъщащият мрак, особено гъст в ъглите — и преди всичко засилващата се воня на разложение — предизвикваше все по-силно чувство на безпокойство и тревога. Потрепери неволно. Какво още търсеше тук? Вече бе събрал достатъчно материал за „Пулицър“. Статията бе готова — и затова, бъди разумен и се измитай веднага навън.

Обърна се и бързо изкачи стъпалата, мина покрай шимпанзето и картините и се насочи към вратата, от която беше влязъл. Всички врати по коридора бяха затворени и той изглеждаше по-тъмен, отколкото преди няколко минути. Спря се и изведнъж осъзна, че бе забравил от коя врата бе дошъл. Беше близо до дъното на коридора — това помнеше. Приближи, до най-вероятната, опита дръжката й и за своя изненада я намери заключена. Сигурно съм сбъркал, помисли си, и премина към следващата.

Тя също беше заключена.

С нарастващо чувство на тревога той опита вратата от отсрещната страна на коридора. И тя бе заключена. Съседната, другата до нея — също. Докато по гърба му пробягваха ледени тръпки, той пробва и останалите — всички, до една, бяха заключени.

Смитбак стоеше в тъмния коридор и се опитваше да овладее паниката, която заплашваше да го парализира изцяло.

Беше заключен.