Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (67)

Седма глава

„Сребристият призрак“ се плъзна безшумно и спря до бордюра на седемдесет и втора улица. Пендъргаст излезе и се спря за миг в сянката на сградата „Дакота“, дълбоко замислен. Колата работеше тихо на празни обороти.

Разговорът с пралелята му бе внушил непознатото за него чувство на страх. Ала този страх всъщност се бе зародил още в мига, в който бе научил за откритието на костницата под улица „Кетрин“.

Години наред той бе в състояние на безмълвно бдение, следеше в разработките на ФБР и Интерпол в търсене на определен modus operandi^[1]. Искрено се надяваше той да не изплува на повърхността — ала винаги, някъде в дълбините на съзнанието си, се боеше, че това ще се случи.

— Добър вечер, господин Пендъргаст — каза охранителят и излезе от будката си, когато той приближи. Държеше плик в ръката си, облечена в бяла ръкавица. При вида на плика страховете на Пендъргаст се засилиха безмерно.

— Благодаря ви, Джонсън — отвърна Пендъргаст, без да поеме пратката. — Дойде ли сержант О’Шонеси, както ви бях споменал?

— Не, сър. Не се е появявал цяла вечер.

Пендъргаст се замисли и последва дълга пауза.

— Ясно. Вие ли получихте писмото?

— Да, сър.

— Мога ли да попитам от кого го получихте?

— От един много мил, старомоден джентълмен, сър.

— С бомбе ли?

— Точно така, сър.

Пендъргаст погледна калиграфски изписания текст върху плика: За сър А. Кс. Пендъргаст, д.ф., сграда „Дакота“, лично и поверително. Пликът беше саморъчно направен от тежка, старинна хартия на резки — герипт, с неизрязани краища. Точно такава хартия някога е произвеждал фамилният доставчик на канцеларски материали на Пендъргастови. Макар че хартията бе пожълтяла от времето, написаното върху него бе скорошно.

Пендъргаст се обърна към охранителя:

— Джонсън, бих ли могъл да заема ръкавиците ви?

Вратарят бе твърде добре обучен, за да покаже каквато и да е изненада. Пендъргаст нахлузи ръкавиците, отиде под кръга светлина, хвърлян от будката, и строши печата на плика с опакото на ръката си. Много внимателно го разтвори. Вътре имаше само един лист хартия, сгънат на две. В гънката имаше някаква малка, сивкава нишка. За необученото око би могла да мине за парче от рибарска корда. Пендъргаст веднага го разпозна като нервно окончание, несъмнено от cauda equina, намираща се в основата на гръбначния мозък.

Върху сгънатия лист не беше написано нищо. Вдигна го към светлината, но нямаше нищо друго, дори и воден знак на хартията.

В този момент звънна клетъчният му телефон. Пендъргаст остави внимателно плика настрани, извади телефона от джоба на сакото си и го вдигна към ухото си.

— Да? — рече със спокоен, неутрален тон.

— Нора е. Слушайте, Смитбак е узнал къде живее Ленг.

— И?

— Мисля, че е отишъл там. Смятам, че е влязъл в къщата.