Доналд Джеймс
Гадателката (54)

54.

Спрях камката на паркинга за кратък престой. От мястото си виждах гъсто множество от хора пред сградата на летището, дошли за обявяването на резултатите. Пристигналите по-рано стояха с безкрайно руско търпение под синия неонов надпис на летището.

Загасих мотора. Тази част на паркинга беше слабо осветена и тиха. Толкова тиха, че чух тихия шепот на мерцедес някъде зад мен.

Погледнах в огледалото и видях сребристата решетка да се приближава със загасени фарове. В последния момент колата зави рязко наляво и спря напряко пред моята камка. Присветнах с фаровете но не можах да видя нищо през опушените в синьо стъкла.

Запалих мотора на камката, за да се оттегля бързо назад, но когато вдигнах поглед, Саша Руп вече бе слязъл от мерцедеса, застана до спуснатото стъкло от моята страна и опря голям пистолет в бузата ми.

— Загаси мотора — нареди той. — Ела с мен. Трябва да си поговорим за известно количество бюлетини.

Бях лице в лице с човека, убил Наталия, с човека, когото дори в този момент маниакалната ми педантичност веднага преквалифицира като виновник за нейната смърт. Със съзнанието си може би виждах някаква малка разлика, но с душата си — никаква.

Можех да се хвърля срещу него с риск пищовът да ми пръсне главата. Но чуйте истината, приятели. Не това ме спря. Причината беше в категоричното осъзнаване на факта, че като мъртвец вече не бих могъл да отмъстя на Саша Руп.

Длъжен бях да запазя за себе си онова, което знаех. Не трябваше по никакъв начин да му подсказвам, че не говорим само за бюлетини. И капка от омразата, която изпитвах към него, не биваше да проличава на лицето ми. Трябваше да остана жив, за да продължа битката.

— Ще седнем в мерцедеса — каза той. — По-комфортно е.

* * *

Седяхме полуизвърнати един към друг на луксозните кожени седалки, а лампичките над вратите осветяваха главите ни. Пистолетът в ръката му бе насочен право в слабините ми.

— Та къде са бюлетините? — попита той.

Свих рамене и пистолетът се стовари върху китката ми толкова силно, че можеше да ми счупи някоя кост.

— Да започнем отначало — каза Саша. — Къде са бюлетините?

Едва когато изрече тези думи и ръката ме засмъдя от болка, започнах да долавям със сетивата си обстановката в купето. Не просто допира до кожената тапицерия или тихата музика от високоговорителите, а и миризмата.

Когато някой насочи пистолет в слабините ти, това страхотно ти помага да съсредоточиш мислите си. Преди да извърна глава към източника на парфюмните изпарения зад мен, изобщо не бях забелязал жената на задната седалка.

— Вече нямам настроение за целувки и прегръдки, Константин — каза Баданова. — Чакам отговор.

— Дали някой ще повярва, че мишките познаха?

Тя не обърна внимание на репликата ми, на която се надявах да ми спечели няколко секунди за размисъл.

— Чакам отговора — повтори тя. — И съм готова да направя много, за да го получа.

— В това поне не се съмнявам.

Цевта на пистолета ме фрасна за втори път по същата китка и аз изквичах като клепоух помияр.

— Разполагаш с една-единствена възможност да бъдеш жив след тази нощ — каза Баданова, отвори вратата и прибра коженото си палто плътно към тялото си, приготвяйки се да излезе от колата.

— И тя е да убедиш Саша, че бюлетините са изчезнали безследно.

Тя слезе от колата и тръшна вратата след себе си. За миг зърнах сляпата ярост в изражението й. В този момент видях в нея жена, способна на всякакви изстъпления. Не можех да предположа нищо от рода на мотив, цел или метод, но видях достатъчно, за да разбера, че е готова на всичко, за да постигне целта си. В една държава, където способностите на следователите са на посредствено ниво, аз също се оказах посредствен, но причината за това беше по-различна. Да вникнеш в психиката на един човек беше нещо, което почти всички служители на руската милиция изобщо не се опитваха да правят. Аз се опитвах, но се провалях. Често това нямаше никакво значение, но в други случаи се оказвах с опрян в слабините „Магнум 44“.

Отново насочих вниманието си към човека, който държеше магнума. Саша седеше облегнат и ме гледаше напрегнато с озъбена усмивка и лъщяща черна коса.

— Каква е съдбата на бюлетините, Вадим? — попита той и ме сръчка в слабините.

— Госпожа Баданова вече може да разчита, че е обявена за новия губернатор на областта. Бюлетините са в реката. Как мога да ти го докажа, без да преравяме дълбоководното пристанище с драгите?

— Искам да чуя всичко, стъпка по стъпка.

— Това е всичко. Друго няма.

— Доколкото ми е известно, не обичаш да гледаш кръв, Вадим.

— Лицето му беше разтегнато в огромна, неестествена усмивка. — Имам способността да забележа нервния тик у един човек още преди да е мръднал мускулът. Държа да науча къде са тези бюлетини. Аз мисля, че не е възможно да не си ги следил.

Саша не се нуждаеше от свръхсетива, за да си направи изводите за психиката ми. Всеки идиот би забелязал, че треперех като листо.

— Вдигни ръцете си на тила — заповяда той. Слезе заднишком от колата, като продължаваше да държи пистолета насочен към слабините ми. — Сега бавно се премести зад волана.

Докато се мъчех да изпълня разпорежданията му, той затвори вратата до мен и заобиколи колата с впечатляваща бързина. Преди да се усетя, вече бе отворил дясната врата и магнумът отново опря на вече известното място и за пореден път ме накара да потръпна от страх.

Не забелязах как в ръката му се появи и нож. Мярнах само проблясъка под лампичката над вратата.

Мушна внушителния пистолет в джоба на вратата до себе си и опря острието на ножа в чатала ми, след което каза:

— Карай.

От всяка малка дупка в настилката на паркинга зависеше дали ще бъда кастриран.

Качихме се на ниските хълмове край летището. Нищо че наоколо преминаваха автомобили и самолети, мястото все пак беше усамотено и зловещо. Дърветата тук бяха поразени от киселинните дъждове, резултат от работата на големите мини за никелова руда на север, така че пътят се катереше през пейзаж от ошмулени борове, зад които светеше луната.

Спрях колата по нареждане на Саша. Вдясно от себе си, през облака от индустриални газове, забелязах светлините на летището на двадесетина километра от нас, сградата на терминала и синия неонов надпис над нея, контролната кула и дългите паралелни линии от лампи, които обозначаваха двете основни писти.

В подобни моменти няма да си мислите за неизбежната смърт, приятели. Ще си мислите за живота. Ще си представите как колона от военни машини спира при вас, за да попитат по кой път да продължат; или пък патрулна кола с милиционери, решили да проверят дали случайно не сте закъсали с колата; ще си представите даже Аби и Дронски или пък Пински и Данилова… че някой ще дойде неочаквано и без предупреждение. Изобщо не е задължително бляновете ви да са осъществими.

— Слизай — заповяда Саша и отвори вратата до себе си.

Във всичките наръчници по самоотбрана, които бях принуден да прочета, се изтъкваше необходимостта да си осигуриш позиционно предимство, преди да направиш опит за обезоръжаване. В колата движенията ми, както и обсегът бяха ограничени. Оставаше ми само един вариант от учебниците и аз го приложих.

Изкрещях като полудял.

Изненадата му ми даде две секунди време. Ударих го с лакът в ребрата. С дясната ръка измъкнах ножа от отпуснатите му пръсти и докато посягаше за магнума, забих острието дълбоко в рамото му.

Оказа се по-пъргав, отколкото предполагах. Търкулна се навън от колата, преди да успея да го спра. Скочи бързо на крака и ме погледна за миг с искрящи от злоба и изненада очи, след което посегна към забития в рамото му нож.

Само че аз вече бях взел пистолета.

Докато отварях вратата, той тръгна заднишком към гората. Насочих магнума. Вдигна за момент ръце, а после се обърна и побягна.

С такъв голям пистолет е излишно да се прицелваш. Вдигнах цевта нагоре.

— Ти уби жена ми — изкрещях в мрака. Вече бях забравил за хладнокръвната педантичност. — Ти уби моята прекрасна жена.

Зърнах го за миг, когато попадна под промъкнал се в гората сноп лунна светлина. Стрелях три или четири пъти. Отново го мярнах само за секунда. Размахваше ръце като вятърна мелница и криволичеше между сухите дървета.