Доналд Джеймс
Гадателката (13)

12.

Час по-късно бях с белезници на ръцете. По настояване на Паско. Тежък шинел, милиционерска ушанка и дебели ръкавици ме бранеха от ледения вятър. Вряскаща музика, женски писъци и гневни гръмки гласове на пияни мъже — всички звуци и миризми в Града на порока ме заляха като невидима вълна. Но аз бях с белезници, докато ме водеха превит през вътрешния двор, образуван между фургоните, и ме натикваха в първия от двата чакащи микробуса за борба с безредици. Иля Дронски седеше на задната седалка.

Не бях го виждал от три месеца.

— Дронски… — С дрънчащи белезници протегнах ръка, за да стисна неговата. Той изсумтя и ме придърпа в здрава прегръдка. Дронски не обича да приказва много. Пусна ме и седна, без да сваля дланите си от рамената ми.

— Ще те избавим от това положение, шефе. Ще я намерим.

Опитах мрачна усмивка, но не се получи. Устните ми се бяха сковали, не се подчиниха. Преглътнах тежко и бързо обърнах поглед към Паско, който вървеше през двора, запътен към микробуса.

— Да използваме, докато не е дошъл — казах припряно. — Какво следва оттук нататък?

— Отиваме на магистралата. На кръстовище тридесет и три.

— На мястото, където са намерили шала й?

— Ходих там направо от летището. Има още работа за вършене на това място. Може би ще намерим още нещо. Напомних на Паско, че не е изключено там да е извършено престъпление. Беше пренебрегнал задължението си да остави двама души на пост при кръстовището.

— И сега какво?

— Настоях да вземем група хора и да огледаме от двете страни на пътя. Казах, че и ти трябва да присъстваш. Не бива да пропускаме възможността за евентуални самопризнания на местопрестъплението.

Този път успях да се усмихна. Търсенето на самопризнания на мястото, където е извършено престъплението, е любим метод на руските криминалисти. Презумпцията е, че връщането на убиеца там предизвиква у него неудържимо желание да разкаже всичко.

Паско беше в градоносно настроение, ругаеше, че не го оставят да се наспи като хората от два и половина в неделя през нощта, когато го събудих. Метна се на предната седалка и изръмжа на шофьора да тръгва. Потеглихме бавно по пищната главна улица на Града на порока, като шофьорът поглеждаше често в огледалото да се увери, че другият микробус ни следва.

 

 

Виелицата беше отслабнала до откъслечни и кратки, но свирепи пориви на вятъра, които вдигаха пред фаровете завихрени стълбове от ситен сняг, приличащи на призраци от Дисни. При кръстовище 33 двата микробуса спряха бавно встрани от пътя и десетте милиционери с кирки и лопати слязоха от машината зад нас. Мен ме конвоираше нашият шофьор, въоръжен с древен „Калашников“ АК–47, за да се предотврати крайно невероятната случка да хукна отчаяно с окованите си ръце през безкрайните заснежени полета от двете страни на пътя.

Дронски пое ръководството на хората.

— Шалът е намерен на онзи стълб в обезопасителната ивица между двете платна — каза той. — Тук сме заради предположението, че е станало някакво произшествие. Истинско или инсценирано. Искам да разчистите пресния сняг край пътя на тридесет метра в двете посоки.

— Шалът може да е прелетял километри във виелица като онази в събота през нощта — възрази Паско.

Дронски кимна в съгласие с тази възможност и отвърна:

— Само че аз не вярвам да е станало така. На него е висяла сребърна щипка.

Потръпнах. Бях й подарил тази щипка, когато я назначиха в „Лермонтов“.

Хората бяха разчиствали снега по-малко от десет минути, когато викът на един от тях накара Паско и Дронски да отидат при него. Последвах ги и аз. Когато стигнах там, видях, че само на метри от пътя няколко малки дръвчета са повалени. Двама мъже с метли от брезови клонки размитаха пухкавия сняг между пречупените дръвчета и пътя.

Наблюдавахме как се разкриват следи от гуми, буксували върху леда отдолу. Автомобил бе излязъл от пътя и бе минал през счупените дръвчета. Когато милиционерите донесоха още фенери, забелязах пръснати в снега пластмасови парченца от оранжев мигач.

Превитата ниска фигура на Дронски, увита в шуба и с гумени ботуши, се отдалечи от Паско и бавно дойде при мен. Извади цигари и ми предложи една. Отказах с поклащане на глава.

— Какви заключения си вадиш от това?

— Камион — отвърна той. — Немного голям. Даже микробус може би. С вериги върху добри, нови гуми. И въпреки това се е движел достатъчно бързо, за да се хлъзне извън пътя.

— Кога?

Той сви рамене под дебелата шуба.

— Сигурно е било през събота през нощта. Следите от гумите са сравнително пресни. А една катастрофа в непосредствена близост до мястото, където е намерен шалът на Наталия…? Бих казал, че със сигурност е било в събота през нощта, шефе.

Той се върна при сектора от крайпътния банкет, където шест-седем милиционери метяха снега с широк замах на импровизираните брезови метли. След всеки две-три замахвалия с метлите те подпираха дръжките им на гърдите си и удряха ръкавиците си една в друга, за да стоплят дланите под тях. Паско се бе върнал в микробуса и седеше вътре. Беше пуснал радиото и до мен достигаше някаква сълзлива мелодия отпреди тридесет години. Станция „Носталгия“. Не пускаха, „Бийтълс“ или „Ролинг стоунс“. Какво оставаше за Дюк Елингтън. Мариса пееше лигави хитове от съветската ера: „Подари ми любов, щъркел мой мил, пернат приятелю.“

Колкото повече хората размитаха снега, картината ставаше по-ясна. Под колелата е била поставена настилка, за да могат да зацепят, когато шофьорът е потеглял назад към шосето. Имаше заровени натрошени клонки от ела, петдесет-шестдесет сантиметра дълги, смачкани от тежестта на автомобила. Дронски вдигна няколко по-големи парчета.

— Значи е имало произшествие — каза той. — Някакъв автомобил е излетял от пътя, може да е имало ранен човек. И Наталия е била повикана. Как? Не знаем с точност нищо повече от факта, че е била извикана по пейджъра. Кой се е обадил? Няма данни. Така че, истинска ли е била катастрофата или инсценирана?

— Да е инсценирана катастрофа? — Студът и напиращите лоши предчувствия като че ли блокираха способността ми да мисля.

— Може би, шефе. Не забравяй, че не разполагаме с никакви данни за приет ранен човек в никоя от болниците в града.

Обзе ме силно притеснение.

— Инсценировка. За да извикат Наталия? Да я подмамят тук, това ли имаш предвид?

Гледаше надолу към ботушите си, облепени със сняг. Или може би към парчетата от натрошени елови клонки в ръцете си.

— Може да е било и съвсем истинска катастрофа. За която обаче по някаква причина не е било съобщено. И примерно някой е минал по това време, може би по насрещното платно, видял е и се е обадил за помощ.

— И Наталия е получила обаждането? — поклатих глава в несъгласие. — Не е възможен такъв вариант, Иля. Обаждането би трябвало да се получи в някое от спешните отделения на болницата. Проверих. Няма такова.

— Освен ако не е бил някой неин познат, който е решил да й се обади директно.

— Защо би го направил, който и да е? Нормално е да се обади в „Лермонтов“. Или в някоя друга болница в този край на града.

— Добре — каза той бавно. — Само че никой не го е направил, така ли е, шефе? Следите от неотдавнашна катастрофа само на метри от мястото, където е намерен шалът на Наталия, потвърждават точно това. Защо?

Вятърът пробиваше през шинелите ни и продължаваше да навява преспите по голите откоси край нас. Загледах се в мъжете, които метяха и копаеха. В това нечовешко време всичко ми изглеждаше като в един документален филм за група лагерници по времето на Сталин, които работеха под ярката светлина на прожекторите в кучешкия студ на лагерите в сибирския Магадан.

— Капитане — каза старшината на Паско, приближавайки се. — Трябва да видите едно нещо.

Обърнахме се към мястото, където двама мъже метяха внимателно, отстранявайки снега от десетки застъпващи се отпечатъци от подметки.

— Толкова много стъпки — каза Дронски почти на себе си. — Малък военен камион. Защо не и микробус?

— Пътниците са слезли да бутат — казах, вглеждайки се в следите.

Дронски сви вежди неодобрително. Посочи с дългия прът в ръката си, докосвайки петата и пръстите на един отпечатък, после на друг и на друг. Трябваше ми много време, докато схвана какво имаше предвид.

— Размерът — казах аз. — Прекалено малки са, за да бъдат на възрастни. Деца…?

— Всичките пътници са били деца — кимна той.

— Цял микробус с деца? По това време? Било е полунощ или по-късно.

— Точно това ни казват тези стъпки, шефе.

— Добре — съгласих се неохотно. — Ще поразсъждаваме за децата по-късно. И така, имало е ранен. Някой в буса е знаел номера на пейджъра на Наталия и й се е обадил, разчитайки, че така ще получи помощ по най-бързия начин. Знаели са, че Наталия няма да се спре пред нищо, ако страда дете.

— Продължавай, шефе.

— И така, тя идва. Оказва помощ на детето. Може би на още няколко. По всичко личи, че не е имало нищо сериозно. Изкарват автомобила на пътя и той потегля господ знае за къде. Напуска местопроизшествието, а Наталия си събира нещата и тръгва обратно към нейната камка… Или пък стои и гледа как микробусът се отдалечава.

— И?

Поех дълбока глътка леден въздух. Главата ми се избистряше. Спомних си за старицата от палатката.

— Не. Ако е била отвлечена на това място, камката й също щеше да е оставена тук.

Дронски присви вежди срещу вятъра.

— А какво ще кажеш за това? Шофьорът на случайно преминаваща кола спира, за да им предложи помощ. Микробусът с децата е изкаран на пътя, но първа потегля Наталия. И онзи, който е спрял, тръгва да я следи. Малко преди града той я засича и я изтиква встрани от пътя.

— Възможно е…

— В такъв случай не става дума за любовник, обърни внимание. Той е непознат. Мъж, който търси жена, шефе. Просто някоя жена.

Но в случая не беше просто някоя жена. Беше Наталия.

 

 

Стоях прав, зареял безцелно поглед към равното бяло поле и мъглата от носещи се във въздуха снежни прашинки над него и размишлявах как се вписва отвличането на Джоун Фаулър във всичко това, когато различих сред белотата четвъртит силует на сграда. Дръпнах Дронски за ръката и му я посочих. След няколко секунди взиране я видя и той. Дълга, приличаща на завод сграда на по-малко от шестдесет метра разстояние, в падина, където беше навято огромно количество сняг. До нея вероятно се стигаше по пресичащия магистралата път, образуващ кръстовище 33.

На Паско му олекна, когато разбра, че няма да се втурнем пеш през снега. Взехме единия от микробусите и с него изминахме краткия път встрани от магистралата, който ни отведе до входа на заводски двор. Дронски зави през отворения портал и паркира микробуса далече от преспите, които стигаха до покрива на сградата.

Слязохме под брулещия вятър. Фабриката се оказа отдавна изоставена, с увиснали отворени врати. По високите, опънати като простори телове предположих, че е била една от многобройните сушилни за риба в покрайнините на града.

Вятърът бе навял през вратата широка ивица сняг върху пода на цеха. Дронски зашари с лъча на прожектора си из вътрешността на сградата. Видяхме ясно под тънко покритие от нов сняг следите на автомобил, който е бил вкаран и паркиран вътре. Друг чифт следи обратно към вратата говореше, че е бил изкаран вероятно няколко часа по-късно, като се съди по разликата в дебелината на навятия отгоре им сняг. Разгледахме следите. Силният вятър бе заличил отпечатъците от грайферите.

— Ако тези следи са от камката на Наталия — каза Дронски, — тогава не съм прав в предположението си, че е била проследена обратно до града.

— Което означава, че евентуалното отвличане е станало тук, при кръстовище тридесет и три — допълних аз.

И двамата замълчахме, представяйки си, предполагам, всеки своята версия за разигралите се събития на магистралата в снежната буря през нощта в събота.

Претърсвахме фабриката още половин час, но не намерихме нищо, което да свидетелства, че някой е влизал по-навътре от вратата, където бе спрял автомобилът. Десет люто мърморещи мъже преровиха снега на двора, командвани безмилостно от Дронски. Но и там търсенето не даде никакъв резултат.

Значи камката на Наталия е била скрита тук само за да бъде прибрана по-късно и откарана сред развалините на „Северен залив“. Но защо е трябвало да се прави това? Защо е трябвало да се рискува с връщането на камката? Защо просто не е била изоставена тук?