Доналд Джеймс
Гадателката (35)

34.

Влязохме в Манастира и тръгнахме през оживеното фоайе. Консулът Майлс Бриджър слизаше по стълбите с жена си, англичанката Айзъбел. Още със слизането се запътиха към мен. По физиономиите, които направиха, разбрах, че ще започнат да ми говорят нещо за смъртта на Наталия. Разбрах също, че няма начин да ги подмина, без да ги слушам, както бях постъпил с Аби.

Спряха се пред мен. Айзъбел се усмихна с добре познатата характерна усмивка, със здраво стиснати устни и бръчки около присвитите клепачи. Протегна ръце и ме придърпа към себе си.

— Бедничкият ми — прошепна тя. Не забравяйте, че е англичанка. Трябва да разберете, че изобщо не беше толкова неискрена, колкото изглеждаше. Всъщност беше си съвсем искрена.

Когато Айзъбел се отдръпна, Майлс Бриджър сложи ръка на рамото ми.

— Изпитно е да ти казвам колко съжалявам — промълви той.

— Напълно.

— Разчитай на Аби. Тя ще намери престъпника. Има много висока репутация.

Знаех, че го изрече с добро чувство, и се опитах да отвърна със същото. Но тази висока и добре облечена двойка имаше някакво хладно излъчване, което караше дори спонтанни, приятелски жестове като ръката на рамото ми да изглеждат дипломатически или заучени. Когато си тръгнаха, Аби повдигна леко рамене, сякаш за да се извини, и тръгна към стълбите.

— Искам да те питам нещо — казах аз, — преди да се качим в кабинета. Взехте ли официални показания от Лука Руп, докато ме нямаше?

— Призовах го в същия ден, когато ти замина за езерото.

— Добре ли е? — попитах боязливо.

— Няма счупени кокали. И което е удивително, няма намерение да те съди за физическо насилие. Но в Русия май не се прави така.

— Как ти се стори?

Тя се спря за момент по средата на стълбището.

— Отговаряше на въпросите ми прямо, без да се колебае. В общи линии каза същото, както и пред теб. Ако го оценяваш като боязлив, затворен човек, то картината съвпада. Ако мислиш, че ни заблуждава… тогава влиза в кръга на заподозрените. Задължително.

— Не е необходимо да правим една грешка два пъти.

Погледът й се задържа върху мен.

— Искаш да кажеш, че ти не бива да повтаряш грешката. Лука е бил съучастник на Наталия и Джоун. Бил е с тях през нощта на изчезването им. Не проговори, докато ти не го принуди с бой. Добре, знаел е, че онова, което са правели, е в разрез със закона. Страхувал се е. Обаче докато не намерим извършителя, той остава в списъка ми.

Продължихме мълчаливо нагоре по стълбите. Когато се изкачихме до най-горния етаж, Аби като че ли вече бе взела някакво решение.

— Докато беше при езерото, се случи нещо важно — каза тя. — Поисках подробна сводка от Интерпол за убийствата на деца в западните държави през последните четири години. В нея имаше още три случая с деца или млади тийнейджъри с татуирано „К“. В Лондон, Хамбург и трето дете, този път момче, намерено в околностите на Париж.

— Имало ли е следи от садистично насилие?

— При всичките, като всеки случай се различава съвсем малко от другите.

— Но не са намерени никакви сведения за тях.

— Във всичките случаи труповете са били изхвърлени, вероятно на километри от мястото, където са били убити.

— Каза, че се е случило нещо важно.

— Важно е — отвърна Аби. Бяхме спрели в горния край на стълбището, облегнати на парапета, и гледахме надолу към оживеното фоайе. — При аутопсията във Франция са измерили съдържанието на стронций–90 в костите на жертвата. Концентрацията е била удивително висока. Предали са тази информация на ФБР, които са направили същите тестове, после са проверили нивото на атмосферната радиация във всички райони с детски поправителни колонии, където е възможно да се използва татуировка „К“. Районът на Кола е единственият, където би могло да се получи такава висока стойност. Сега вече няма никакво съмнение, че зелената татуировка на рамената на тези деца означава КОЛА.

— А как са се озовали на Запад?

Тя наклони главата си на една страна:

— Това е големият въпрос.

— В едно нещо можем да бъдем сигурни — казах аз. — Ясно е, че не са деца, преведени през границата от Наталия и Джоун Фаулър. Това би означавало присъствие на Наталия в Мурманск четири или пет години преди тя да стъпи за първи път в града. Същото важи и за Джоун. В такъв случай кои са те? Деца, избягали от наказателните колонии през последните пет или повече години? Деца, които по някакъв начин са се промъкнали на Запад и са попаднали в неподходящи ръце?

Тя поклати глава.

— Избягали? Попаднали в неподходящи ръце? Не, Константин. Ако е така, шестте мъртви деца, намерени в западни държави, трябва да са само част от стотици, дори хиляди, които са успели да осъществят това пътуване. Излиза, че бягството, както го нарече ти, е било масово мероприятие.

— В такъв случай за какво става дума?

— Можеш и сам да се досетиш.

Вече го бях направил. Поне вече знаех с какво се бе борила Наталия.

— При подобни количества явно става дума за сделка.

— Не. При такива количества става дума за пазар.

Замълчахме и след малко тя каза бавно:

— Става дума за организирана търговия с деца роби от Русия за пазара на Запад.

 

 

Нужно ми беше време, затова се загледах надолу към дългите опашки от чакащи за визи. Когато се обърнах към Аби, още гълтах въздух като риба на сухо. И аз имах някога син, който изчезна. Разбира се, стотици хиляди други деца бяха изгубени или изчезнали в бъркотията на гражданската война, поели по пътя на собствената си съдба, стъпили на краката си или не. Бавно и с усилие върнах мислите си в настоящето.

— И така, кое е мястото, където са били събирани тези деца и изпращани на Запад. Вече знаем, че са бивши обитатели на наказателните колонии в Колска област. Имаме солидна отправна точка.

— Докато ти беше на езерото, аз потърсих сведения от полковник С. Р. Фетисова, главен комендант на детските лагери в Кола. Познаваш ли я?

— Истинска отрова е. Имал съм предостатъчно служебни разправии с нея.

— Примитивно същество. Изобщо не й мигна окото, когато й заявих, че това са деца от поверените й лагери.

— Отрича ли го? Въпреки татуировката?

— Твърди категорично, че няма изчезнали деца. Имало няколко бягства през последните години, но всички бегълци били върнати. Направи справка в архивите. Според нея всички лагери редовно докладват, че задържаните в тях са налице и нямат провинения. Що се отнася до татуировката, упорито настоява, че тя е от Красноярск, Курск или някъде другаде.

— Лъже. На Фетисова това й е втората природа.

— Забелязвам, че си силно впечатлен от нея.

— Беше ми шефка две години в тукашния университет. Като председател на Студентския съюз. Всички виждахме, че от нея няма да излезе нищо добро. Никой не се изненада, когато постъпи на работа в лагерите.

През следващите няколко секунди и двамата останахме мълчаливо загледани в работното ежедневие на консулството под нас.

— Разбирам — каза предпазливо Аби, — че за теб това разследване е свързано преди всичко с отвличането на Наталия. За мен и Дронски то изведнъж доби по-широки измерения. Намерените в Щатите и Франция деца са отишли там от Кола без значение дали това има нещо общо. Наталия и Джоун са извършвали някаква дейност, свързана с деца. Дали и те са били от лагерите? Не ни е известно. Много неща не са ни известни. Но смятам, че можем да водим двете разследвания паралелно, защото в същността си те представляват едно цяло. Приемаш ли предложението?

— Приемам го.

— Това означава, че трябва да стъпваме много внимателно. — Аби ме стрелна с бърз поглед. — Имам предвид вероятността да настъпим някой много голям пръст, Константин. Висши чиновници.

— Съвети ли ми даваш?

— Да — отвърна тя троснато. — Точно така. Не желая това разследване да бъде приключено, преди да е завършило. Нито пък ти.

Както всички руснаци, и аз съм свикнал мигновено да надушвам заплахата още при първото й изричане: ако не играех по правилата, искаше да каже тя, щях да бъда отстранен от разследването.

— Така е… — съгласих се. — Не го желая.

Тя наведе бавно глава. После тръгна по коридора към кабинета си. Останах с чувството, че сме сключили нов съюз.

— Набелязала ли си ми някаква спешна задача? — попитах.

Тя поклати глава.

— Нищо повече от това да се помириш отново с В. И. Ленин и да си подредиш кабинета.

— Добре, в такъв случай имам време.

Тя се извърна, вече пред вратата на кабинета й.

— За какво?

— Трябва да се видя с Лука Руп.

Изпъна гръб тревожно.

— Дължа му извинение.

Поколеба се.

— Естествено. — Отвори вратата и се обърна към мен: — Действай, Константин.

 

 

Когато слязох от колата, заварих Лука Руп да ме чака пред отворената врата на своята барака. Беше по дънки и тъмносин пуловер. Изглеждаше почти спокоен, докато пристъпваше напред и ми подаваше ръката си. Огледах избледняващите синини по лицето му и казах:

— Не съм сигурен, че заслужавам такъв жест.

Задържа погледа си върху мен няколко секунди и отвърна:

— Най-добре е да забравим за всичко, което се случи между нас.

— Великодушен жест.

— Да не говорим повече за това.

— Добре. — Погледнах към затворения хангар. — Естествено, не работите през почивните дни.

— Саша държи на удоволствията — отвърна Лука пренебрежително. — Твърди, че Мурманск не може да му предложи качеството, което той търси. Затова през почивните дни лети до Петербург и даже до Тромсьо в Норвегия. Твърди, че момичетата там са по-различни.

— При всички положения са по-скъпи.

Направи жест, който означаваше, че Саша или не се интересуваше от цената, или, което си е същото на практика, разполагаше с предостатъчно средства, за да си плати.

— И със Саша ли искаше да се видиш? Той заминава за летището след няколко минути.

— Не… Само с теб.

— Какво искаш да ме питаш?

— Няма ли да влезем? — подхвърлих аз.

Той погледна нагоре към небето и отвърна:

— Вечерта е чудесна, почти лятна.

Погледнах насипите от изринат сняг от двете страни на пътя. Без съмнение бе започнал да почернява и беше загладен от непрекъснато редуващите се разтапяне и замръзване, но картината все още не внушаваше лятно настроение.

— По това време на годината — каза той — плажовете в Ростов са претъпкани с хора.

Никога не бях виждал на живо плаж. Претъпкан с хора слънчев плаж.

— Живеехме в Новочеркаск, но една разходка до Ростов с електричката излизаше безплатно, ако успееш да се скриеш от кондуктора. Всяка седмица ходехме по три-четири пъти на плаж.

— Ходехме?

— Със сестра ми Елена и леля ми Валя.

— За Елена знам…

— Валя беше много по-млада от майка ми. Малко по-голяма от Елена. Още няма петдесет.

— Не поддържате ли връзка?

— Не. Чувал съм, че от време на време се връща тук, през зимата, предполагам.

— Защо през зимата?

— Работи в Града на порока. Това е истината. Доколкото знам, никога не се е занимавала с нещо друго. Но вече остарява за тази работа. За какво искаше да ме видиш, Константин? — попита той, сменяйки внезапно тона с официален, което вече бях забелязал като негова характерна черта.

Заслушах се в шумоленето на падащия топящ се сняг от клоните на елите по склона.

— Дойдох да ти кажа, че би трябвало да изпитвам отвращение от това, което направих с теб.

— Би трябвало?

— Единствено споменът за отчаяните ми усилия да намеря Наталия жива ме подтиква към мисълта да търся някакво оправдание за себе си.

— Това извинение ли е, Константин? — попита с усмивка той.

— Опитвам се да бъда искрен с теб, Лука. Опитвам се да ти кажа, че при същите обстоятелства сигурно пак бих направил това. И със сигурност пак щях да съжалявам толкова, колкото и сега.

Погледна ме с типичните за него, както вече бях забелязал, усмивка и боязън.

— Приемам извинението ти, Константин. Да ти предложа ли една чашка? Самият аз почти не пия, но съм заровил зад бараката една бутилка с качествена лимонова водка.

— Оценявам по достойнство предложението ти — отвърнах. Той беше човек, който налагаше известна степен на официалност в общуването с него. — Особено при сегашните обстоятелства. Само че трябва да се върна в града. Благодаря ти, Лука. — Замълчах за миг. — Но май има едно нещо, за което трябва да те попитам. Наталия и Джоун споменавали ли са за следваща акция, която се планира след онази събота?

— Струва ми се, че споменаваха нещо за нова акция след около три седмици. Не знам точно кога.

— Три седмици означава горе-долу тези дни.

— Да — сви рамене той.

— Размишлявах над отсъствията на Наталия от къщи. Според мен тези акции са се провеждали или в събота, или в средата на седмицата, в сряда.

— Възможно е. Първият път, когато участвах с доктор Вадим, беше в сряда. Последният, естествено, беше в събота.

— Следователно не е изключено следващата да е била запланувана за тази сряда — предположих аз.

— Може би. Но не виждам какво значение има това вече.

И двамата извърнахме глави, когато бял мерцедес се появи с голяма скорост иззад ъгъла, зави лудешки по бетонната писта, ускори се към нас и спря майсторски на няма и крачка.

Вратата му рязко се отвори. Саша беше облечен за нощен купон в града — копринена риза, златен медальон и кожено яке. Забелязах, че лицето му беше зачервено. Първата ми мисъл бе, че се дължи на алкохол. Грешах.

Той изскочи от колата и се насочи право към мен, вдигнал пръст.

— Държа да си поприказвам с теб, твойта мамка.

Едва тогава забелязах, че в лявата си ръка носи едрокалибрен автоматичен пистолет, прибран плътно до крака му.

— Вече всичко е забравено, Саша. — Лука опита да се вмъкне между нас, но бе изблъскан от по-малкия си брат.

— Виж това — каза Саша, вдигна големия пистолет и го размаха пред лицето ми. — Ще ти изгърмя всичките зъби, ако още веднъж докоснеш брат ми. — Лъскавата цев проблесна под косите лъчи на ниското слънце.

— Отдръпни се, Саша — предупредих го аз. Е, приятели, признавам си, че това беше чисто американско шоу на полицейска напереност. Не мислех, че ще стреля по мен, но размаханата цев и мерникът на нея можеха като нищо да разбият устните ми.

Пресегнах се и го отблъснах назад с отворена длан, но той реагира мигновено и ме перна с пистолета по ръката. Остра болка ме прониза почти до лакътя, а той ме хвана за предницата на якето.

— Не се страхувам от милицията, Вадим. Плащам на шефовете ти предостатъчно, за да не се притеснявам от хора като теб.

— Извиних се на Лука — казах аз с опряно дуло зад ухото. — Проблемът засяга само нас двамата. А сега махни това нещо от главата ми и ще си тръгна. — Дори и в екстремни обстоятелства човек се опитва да извоюва отстъпки.

Той блъсна главата ми с отворената длан на свободната си ръка и заповяда:

— Тръгвай. Веднага. И повече не идвай. Разбра ли ме?

Политнах крачка-две назад. Отдалечен от пистолета, аз се почувствах по-смел. Колкото и да плащаше на висши служители в милицията, би трябвало да е маниак, за да го използва.

— Ако се налага, ще дойда пак — отвърнах.

Трясъкът на трите изстрела, пуснати във въздуха, отекна в склона на хълма. Кимнах на Лука и тръгнах не прекалено бързо според мен, дори може би малко сковано към моята кола.