Доналд Джеймс
Гадателката (33)

32.

Държах ръката й и не я пусках. От мястото си на койката не можех да видя лицето й. Но нямах намерение да се лиша от тази длан, от китката и крехката ръка над нея. Беше момент на избавление. Момент за съдбовно решение. Размислих няколко секунди. „Заричам се, че Константин Вадим повече няма да вкуси алкохол“, промълвих към крехката длан с шоколадов цвят, която стисках.

Чух гласа й:

— Константин, чуваш ли ме?

Изграчих нещо в отговор.

— Добре ли се чувстваш? Да нямаш нещо счупено?

— Не, нямам потрошени кокали.

— Слушай сега какво е положението — каза тя. — Яхтата е полегнала на единия си борд и е потопена повече от половината във водата. Дронски се спуска от хеликоптера с моторна резачка.

Погалих дланта й и подалата се през широкия ръкав на шубата ръка.

— Когато хеликоптерът се сниши, витлото му ще развълнува водата. Наоколо има много лед. Около нас плуват малки айсберги. Не ни се иска някой от тях да обърне яхтата.

Американците са безкрайно прозаични. Придърпах ръката й и казах:

— Ела по-близко.

— Не мога повече. Легнала съм плътно върху яхтата. Бузата ми е прилепена до дупката. Какво си правил долу, за бога, да не би да си се опитвал да се консервираш във водка?

— Вече се бях писал мъртвец — прошепнах аз. Не можех да изчакам цялата операция по спасяването ми, без да им го кажа. — Чу ли ме? Бях се отписал.

— Имаш късмет, че Дронски не те отписа — отвърна тя троснато. — Той знаеше, че имаш яхта някъде в тукашните езера. Изоставеният фиат ни даде някакъв ориентир.

— Трябва да ти кажа нещо. Колачът Борчук не е човекът, когото търсим. Открих пропуск в логиката на нашите разсъждения.

— Забрави за Борчук — каза гласът над мен. — Ние вече го направихме. Никога не е съществувала и най-малката вероятност да е той. Продължаваме разследването.

Не ми остана време да се замисля над казаното от Аби. Чух бръмченето на хеликоптера над лодката. Чух дори гласа на Дронски, докато го спускаха надолу. Но яхтата се залюля бясно, ледени блокове започнаха да я удрят с глух грохот. Пуснах ръката на Аби с огромно нежелание.

Чух бръмченето на моторната резачка, чух как дъските започнаха да пращят и да се цепят, когато Дронски се залови за работа. Лодката се залюля много силно и аз се притесних дали ще успее да се задържи на нея. Нивото на водата в каютата се покачи почти до койката и малко оставаше да ме намокри отдолу. След малко в единия борд на яхтата се отърка нещо, което вероятно беше голям леден къс. От стърженето му по корпуса предположих, че е много по-голям от останалите. Чух как Дронски крещи към хеликоптера да се отдръпне. После още един, много по-тежък удар разтресе лодката. Наклонът на всичко около мен се промени заплашително. Вкопчих се в кръстосаните телове на койката, за да не се плъзна във водата. Стори ми се, че чух изплашен вик сред шума от витлата и мотора. Дрезгав мъжки вик. След малко трясъкът от перките стана по-тих, понеже хеликоптерът се отдалечи, а ръката на Аби отново се подаде през дупката между дъските и хвана моята.

Едва когато бях настанен в самостоятелна стая в „Лермонтов“, Аби ми каза какво бе станало. Дронски се подхлъзнал след удар на масивен къс лед в яхтата. При падането във водата бил затиснат между леда и кила, преди хеликоптерът да успее да го вдигне на безопасна височина. В момента бил на преглед в хирургията. Краката му най-вероятно били счупени. Но можело да стане и много по-лошо.